Решение на издателите. София 1517, п к. 3 Фондация оазис на любовта оригинално заглавие на английски език: Blessing or Curse: You Can Choose

В I Солунци 5:23 Павел се моли:

Духът е тази част от човешката личност, която бе направо вдъхната от Бог при сътворението. Поради това човек може да има пряко единение и общение с Твореца. В I Коринтяни 6:17 Павел казва:

В първоначалния модел на създанието, духът на човека се свързва нагоре с Бога и надолу с душата. Бог общува пряко с човешкия дух и чрез него с човешката душа. Заедно, духът и душата на човека се изразяват чрез неговото тяло.

При падението, в резултат на непокорството на човека, духът му бе откъснат от Бога, и в същото време душата му започна да се изразява независимо от духа му. Това ново „разделено" взаимоотношение бе както следствие, така и израз на човешкия бунт срещу Бога.

Навсякъде другаде в Новия Завет думата „душевен обозначава дейността на човешката душа, когато тя не е в правилно взаимоотношение с духа му. Следователно, тя описва състояние, което противоречи на Божията най-висша воля. Това може да се разбере като се разгледат накратко два други пасажа в Новия Завет, където се среща думата псухикос - т.е. душевен.

В I Коринтяни 2:14, 15 Павел казва, че
естественият (душевен) човек не побира това, което е от Божия Дух... и не може да го разбере, понеже, то се изпитва духовно.
От друга страна:
...духовният човек изпитва всичко.
Очевидно е, че „душевното" и „духовното" се противопоставят едно на друго. „Духовният" човек действа според Божията воля; „душевният" човек е извън хармонията с Бога. „Душевният" човек се стреми да разбере духовната истина с душата си, но не успява да го направи. „Духовният" човек е свързан с Бога чрез духа си и по този начин може да получава духовни откровения направо от Бога.

В Юда 16-19 апостолът описва категория хора, които са свързани с църквата, но въпреки това, са „роптатели, оплакващи, които ходят по страстите си". Неговото заключение е:

Този анализ обяснява низходящите нива на извратената мъдрост, описани в Яков 3:15 - от земна, до душевна, до бесовска. Коренът на проблема е бунт - някаква форма на непокорство спрямо Бог, някаква форма на отхвърляне на Божията власт. Този бунт отделя човешкия дух от Бога и от небесните неща. Той вече се ограничава до нивото на земните стойности и мотиви.

В същото време душата му, която е извън хармония с Бог, се излага чрез своя бунт на демонично влияние, което той не може да различи с притъпените си сетива. Резултатът е някаква форма на мъдрост, която изглежда „духовна", но всъщност е „бесовска, демонична".

Цялата трета глава на Яков разглежда един конкретен проблем: неправилната употреба на езика. Нещо повече, цялото послание е адресирано главно, ако не и изцяло, към тези, които изповядват вяра в Христос. Следователно става ясно, че извратената, лъжлива, демонична мъдрост, за която Яков говори, намира своя израз в думи, използвани от християни. Как се е получила тази ситуация?

Съществуват две главни области, в които християните често имат вина що се отнася до думите, които изричат. Първата област са думи, които християните говорят помежду си; втората област - думи, които изговарят към Бога, главно в молитва.

Новият Завет много ясно предупреждава християните как да говорят за другите хора и особено за другите християни. В Тит 3:2 Павел казва, че не трябва да „злословим никого". Думата никого се отнася за всички хора, независимо дали са вярващи или невярващи.

Гръцкият глагол преведен „злословя" е бласфемо, откъдето произлиза думата богохулство. Важно е да се разбере, че грехът на „богохулство" включва не само зли думи изговорени срещу Бога, но също и зли думи изговорени срещу хората. Независимо дали се отнася за Бог или за другите хора, такъв език е забранен за християните.

В Яков 4:11 апостолът се занимава по-конкретно с думите, които християните говорят един за друг:

Един от греховете, в които християните най-лесно падат, е клюкарството. Ако то се изключи от някои църковни събрания, едва ли биха останали каквито и да било други разговори.

Английският речник на Колинс предлага следните две дефиниции за „клюкарство".

1. 
   Небрежни и празни приказки.
   
2. 
   Разговор, включващ зли приказки или слухове относно други хора.
   

Християните, които се впускат в клюкарстване, може би си мислят, че са „изключения", но не така ги вижда Бог.

Опасността от такъв вид говорене се вижда от низходящия ред прилагателни в Яков 3:15: „земна, душевна, бесовска". Християните, които си позволяват да клюкарстват другите хора, особено другите християни, са директно непокорни на Божието Слово. В резултат те виждат, че се намират на хлъзгав, водещ надолу склон. Преди да разберат какво става, те са се плъзнали от „земна" до „душевна" и след това от „душевна" до „бесовска".

Думите, които тези хора говорят за другите обикновено не се описват като „проклятия", но ефектът им е същият. Всъщност, те са канали, чрез които демоничните сили се насочват срещу други членове на Христовото тяло. Нещо повече, засягат се не само отделните личности, за които се говори така. В Яков 3:6 апостолът казва:

Преди няколко години, докато бях в Европа на служебно пътуване се оказах в една ситуация, която ми даде ново разбиране на опасността от душевното говорене. Подготвях се да говоря на едно много важно събрание, когато бях обхванат от ужасна болка в долната част на коремната област. Страхувайки се, че ще трябва да отложа обещанието си да говоря тази вечер, извиках към Бог за помощ.

В съзнанието ми веднага се появи картина на двама мои приятели християни, които говореха за мене. Те бяха в Съединените Щати на разстояние около 6000 мили. Между нас тримата съществуваше много топло лично приятелство, но двамата ми приятели бяха изказали силно несъгласие с настоящата посока на действие, която бях предприел. Усетих, че в разговора си те ме критикуват и че негативните им думи за мен произвеждаха физическите симптоми, срещу които се борех. Нещо повече, това бе стратегия на Сатана да ме възпре от служение тази вечер.

Разбрах, че трябва да извърша две неща. Първо чрез решение на волята си, простих на приятелите си за думите, които те говореха срещу мен. След това действах според обещанието на Исус в Матей 18:18:

По-късно, като се върнах в Съединените Щати, аз се срещнах с двамата си приятели и напрежението между нас престана. Днес нашите взаимоотношения са дори по-близки, отколкото бяха преди.

В Матей 7:1, 2 Исус каза:
Не съдете, за да не бъдете съдени. Защото с каквато съдба съдите, с такава ще ви съдят, и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери.
От глагола преведен „съдя" произлизат думите критика и критикувам. Когато си позволяваме да критикуваме другите, особено нашите братя вярващи, по такъв начин, че произнасяме осъждение над тях, ние сме непокорни на Писанието и по този начин сме виновни за бунтовно отношение към Бог. Това ни излага на „синдрома" в Яков 3:15: „земна, душевна, бесовска".

Ако не сме съгласни с поведението на брат християнин, позволено е, и понякога необходимо, да следваме модела на Павел в несъгласието му с Петър относно юдейските практики. В Галатяни 2:11 Павел казва „аз му се възпротивих в очи (на Петър)".

Павел не започна да критикува Петровото поведение пред съработниците си Варнава и Тит. Вместо това, той отиде право при самия Петър и лично с него изясни различията. Ако Павел бе критикувал Петър зад гърба му, взаимоотношенията между тях щяха да се разпаднат за постоянно. Но във II Пет-роВо 3:15, написано към края на живота му, Петър говори с горещо одобрение за „мъдростта дадена на нашия възлюбен брат Павел".

В Притчи 27:5 Соломон установява това като принцип на поведение:

Конкретният грях, срещу който ни предупреждава Исус е заемането на позиция на съдия, когато Бог не я е предназначил за нас. Той също ни предупреждава, че ако си позволяваме да критикуваме другите хора, същите критики, от един или друг източник, ще бъдат отправени и срещу нас.

Проницателният библейски анализ за злото, причинявано от неправилната употреба на езика, вероятно ще остави съвсем малко хора между нас, които биха посмели да претендират, че са „невинни". Ако разберем, че наистина сме виновни за нараняването на други хора с езиците си и по този начин сме омърсили себе си и Христовото тяло. трябва да се покаем и да потърсим Божието прощение и очистване. Също можем да поискаме прошка от тези, които сме оскърбили.

Освен това, трябва да се научим как да се предпазваме от раняващите и вредни думи, които другите могат да говорят срещу нас. Тази тема ще разгледаме в Част 3.

15
Душевни молитви

Например, в Притчи 28:9, сме предупредени:

Понеже за нас е много важно да се молим по правилния начин не трябва да се осмеляваме да зависим от нашата собствена мъдрост. Поради милостта Си, Бог не ни е оставил на собствените ни измислици. Той е дал на наше разположение Божествен Помощник - Святият Дух. Чрез Неговата помощ можем да се молим с молитви, които са приемливи за Бог. Обаче, отделени от Святия Дух ние не сме способни да се молим по начин, който ще угоди на Бога или ще извърши Неговите намерения.

Павел много ясно излага това в Римляни 8:26, 27.
Така също и Духът ни помага в нашите немощи: понеже не знаем за какво да се молим, както подобава; но самият Дух ходатайства за нас с неизказани въздишания. А Този, Който изпитва сърцето знае какво е мъдруването на Духа, че по волята Божия ходатайства за светиите. Цариградски превод.
В плътската си природа всички имаме определени немощи. Те са немощи не на тялото, но на разбирането. Изявяват се по два свързани начина. Първо, често пъти не знаем за какво да се молим. Второ, даже когато знаем за какво да се молим, не знаем как точно да се молим. Следователно ние сме принудени напълно да зависим от Святия Дух. Само Той може да ни покаже за какво и как да се молим.

В два пасажа от посланието към Ефесяните Павел отново набляга на зависимостта ни от Святия Дух, Който дава приемливи за Бога молитви. В Ефесяни 2:18 той набляга на това, че само Святият Дух е Този, Който може да ни даде достъп до Бога:

Не съществува природна сила, която да може да принесе слабите ни човешки гласчета от земята до ушите на Бога, Който е на Своя трон в небето.

Само свръхестествената сила на Святия Дух може да извърши това. Без Него нямаме достъп при Бога.

По-нататък, в Ефесяни 6:18, Павел отново набляга на необходимостта от помощта на Святия Дух, особено когато се молим за другите християни. Той казва, че ние трябва да бъдем:

Как тогава, можем да се възползваме от помощта на Святия Дух? Двете главни изисквания са смирението и чистотата на мотивите. Първо, трябва да смирим себе си пред Святия Дух и да признаем нуждата си от Него. След това, трябва да Му позволим да ни очисти от всички погрешни мотиви и егоистични отношения и да ни вдъхнови с искрена любов и загриженост за тези, за които желаем да се молим.

Молитвите, които Святият Дух вдъхновява не са непременно дълги или красноречиви. Бог не се впечатлява особено от прекрасните фрази или от тържествения тон на гласа. Някои от най-ефективните молитви в Библията са учудващо прости. Когато Мойсей се молеше за сестра си Мириам, която бе поразена с проказа, той просто каза: „О Боже, моля Ти се, изцели я!" (Числа 12:13). Когато бирникът се молеше в храма, той каза само едно кратко изречение: „Боже бъди милостив към мене грешника!" (Лука 18:13). Въпреки това, ние знаем, че Бог чу и отговори и на двете молитви.

Ако чувствате нужда да се молите, но не знаете как да започнете, просто помолете Бог за помощ. Ето няколко прости думи, които може да използвате:

Да предположим обаче, че не се подчиняваме на Святия Дух и не търсим Неговата насока. Вместо това молитвите ни са мотивирани от завист и егоизъм (Яков 3:14) или от други плътски отношения като неприязън, гняв, критикарство и себеправедност. Святият Дух няма да одобри молитви, които произлизат от такива отношения, нито пък ще ги представи пред Бог Отец.

Тогава неизбежно нашата молитва ще деградира до „синдрома" на Яков 3:15: земна - душевна - бесовска. Резултатът от такива душевни молитви е като този на душевното говорене: отрицателен, а не положителен. Той освобождава срещу тези, за които се молим, невидим, непреодолим натиск, който не облекчава теготите им, а всъщност добавя към тях.

Когато се молим за другите вярващи съществуват две душевни отношения, от които трябва да се пазим: не трябва да обвиняваме и не трябва да се стремим да контролираме.

Твърде лесно е да виждаме грешките на другите християни. Всъщност, това е, което най-често ни мотивира да се молим за тях. Правилно е да се молим, но трябва да внимаваме как се молим. Не можем да застанем пред Бога със списък на техните грешки.

Когато започнем да играем ролята на обвинители, ние следваме модела на Сатана, не на Христа. Главното наименование на Сатана - дявол - означава „клеветник" или „обвинител".

В Откровение 12:10 той е описан като този, който ден и нощ клевети християните пред Бога. От незапомнени времена той изпълнява тази задача и е експерт в нея. Не му е необходима помощ от християните!

Забелязал съм, че почти във всички свои молитви отправени за християните, независимо дали за отделни хора или за цели църкви, Павел започва като първо благодари на Бога за тях. В началото на I Коринтяни виждаме един забележителен пример. Според това, което Павел пише в посланието, в тази църква са съществували много различни грехове: борба между членовете; плътски дела; кръвосмешение; пиянство на Господната трапеза. Въпреки това Павел започва писмото си с красноречиво благодарение:

(I Коринтяни 1:4-6, 8)

Един мисионер в Индия, от едно от предишните поколения, развил толкова успешно служение на молитва, че станал известен като „Молещия се Хайд". Веднъж той започнал да се моли за един индийски евангелизатор, в чието служение липсвало както огън, така и плод. Той се готвел да каже: „Господи, Ти знаеш колко студен е този брат", но успял да произнесе само думите „Господи, ти знаеш колко..." и Святият Дух не му позволил да завърши изречението си.

Внезапно Хайд си дал сметка, че не е негова работа да обвинява своя съслужител. Вместо да се концентрира върху грешките на човека, той започнал да благодари на Бога за всичкото добро, което можел да намери в него. През следващите няколко месеца, индийският брат се преобразил кардинално. Той станал известен в цялата област като посветен успешен служител, който печели души.

Такава е силата на молитвата, основана на положителното оценяване и благодарение за всичко, което е добро в човека. Но да предположим, че Хайд не бе чувствителен към Святия Дух и бе продължил да се моли в отрицателен, обвинителен дух. Не би ли могла молитвата му да бъде също тъй успешна, но в обратната посока? Не би ли могъл той да навлече върху своя съслужител едно толкова тежко бреме на осъждение, че той да не може никога да го превъзмогне.

От време на време, като повечето други християни, и аз преживявам периоди на духовна „тежест". Без да разбирам защо, започвам да се чувствам виновен или непълноценен, или недостоен. Въпреки това не мога да намеря нищо конкретно в живота или в поведението си, което да обяснява тези чувства.

От опит съм научил, че в такива ситуации причината може въобще да не е в мен. „Тежестта" може да се дължи на други християни, които имат добри намерения, но заблудени, ме обвиняват пред Бог. Чувството на вина често пъти е предупреждаващ знак. В края на краищата, вината е логичен резултат от обвинението. След като поставя правилната диагноза на проблема си, мога да се обърна към своя Първосвещеник, Който вижда всичките ми грешки и въпреки това непрестанно пледира моето дело пред Отца.

Едва ли съществува такова нещо като неуспешна молитва. Въпросът не е дали молитвите ни са успешни. Въпросът е дали техният ефект е положителен или отрицателен. Това се определя от силата, която действа чрез тях. Те наистина ли са от Святия Дух, или са душевен фалшификат?

Истинското ходатайство се основава на модела на Исус, описан в Римляни 8:33, 34:

Нашето ходатайство за вярващите би трябвало да следва същия модел: Ще се осмелим ли да обвиним Божиите избрани? Да осъдим тези, които Бог е оправдал? Със сигурност това би било самонадеяност от най-висока степен!

Библейското послание е недвусмислено. То не ни дава никакво право да обвиняваме другите вярващи в молитвите си. Съществува обаче, и второ изкушение за неправилна употреба на силата на молитвата, което е по-коварно и по-трудно за откриване. То използва молитвата за контролиране на тези, за които се молим.

Има нещо в нашата паднала, Адамова природа, което ни кара да желаем да контролираме другите хора и да им налагаме нашата воля. В 6-та глава бе изтъкнато, че това желание за контрол над другите е коренът, който чародейството произвежда - първо като дело на плътта и след това като окултна практика.

Една от ключовите думи, които показват действието на тази сила е манипулация. Съществуват безброй много области, в които хората могат да прибягнат към манипулация, за да получат това, което искат от другите. Съпрузи манипулират съпругите си, а съпругите - своите съпрузи; децата - родителите си; проповедниците - събранията си; рекламните агенти - обществото! Това е толкова често срещана практика, че хората обикновено не я разпознават у себе си или у другите.

При все това манипулацията не е Божията воля. Сам Бог никога не ни манипулира и никога не ни е давал власт да манипулираме другите хора. Винаги, когато прибягваме към манипулация, ние преминаваме от областта на духовното към областта на душевното. Започваме да действаме в мъдрост, която не идва отгоре.

Понеже винаги мислим за молитвата като за нещо добро и духовно, ние приемаме, че всички резултати, до които достигаме с молитва, са задължително законни и трябва да отразяват Божията воля. Това е така ако силата, действаща чрез молитвите ни е Святият Дух. Но ако молитвите ни са мотивирани от собствените ни душевни решения, техният ефект ще бъде вреден и неползотворен.

Зад този душевен вид молитва често пъти стои арогантното предположение, че имаме правото „да играем ролята на Бог" в живота на другите. В действителност обаче, всяко влияние, което се опитва да отстрани Божия суверенитет от живота на отделния човек, не е от Святия Дух.

Съществуват много различни ситуации, в които християните могат да бъдат изкушени да се молят по начин, който изглежда духовен, но всъщност е душевен. Следват два типични примера: