Рийс Хауелс застъпник от Норман Гръб Съдържание

След като се връща от Лондон, като част от неговото пребъдване Рийс е призван да коленичи три часа всяка вечер от шест до девет часа, след прибирането си от мината. Той вижда как Господ го е приготвял за тази работа, като няколко седмици преди това го е накарал да предаде ръководството на мисията на своя приятел. Сега той е призван да се откаже от всички духовни дейности навън, даже не трябва да посещава събранията в мисията. Трябва да чете Библията на колене, което винаги е правел, и Святият Дух ще бъде неговият Учител. "Трябваше ми време, за да се науча как да седя спокойно в Неговото присъствие", казва той. "Толкова бях свикнал да проповядвам, когато имам нова светлина от Словото, че бях готов да проповядвам без да се усетя, че няма хора! Трябваше постоянно да се опомням". Главните условия за пребъдване са: 1. Пост - две яденета на ден. 2. Живот в положение на молитва, което значи без шапка. 3. Отказване от всяка работа в мисията и никакво посещение на служби. 4. Три часа всяка вечер на колене, два за четене на Словото и последният за пребъдване пред Бога. Той знае, че ще има и други пребъдвания, които още не са му дадени.

Този скрит живот е наистина различен от дейния живот, който е живял с години. Вместо да има общение с вярващи, трябва да бъде сам с Господа. Дори не му е позволено да съобщи на домашните си и на по-широк кръг от приятелите си, че е оставил мисията на приятеля си и е поел пътя на застъпничество. Така се разнася слух, че е разочарован от посещението си в Лондон и това го е накарало да се откаже от мисията и да не присъства никога на служение.

В началото той смята, че никога няма да изпита радост от този скрит живот, както е изпитвал в дейната си работа. Струва му се голяма трагедия да получава много светлина от Словото, а да няма изход за нея. Дори си мисли, че Бог няма никога вече да му позволи да проповядва. Другото неудобство е, че не може така лесно да се моли вечер както сутрин, защото преживяванията през деня оставят впечатление в ума му и в началото му е много трудно да се освободи от тях. "Дори и да сме далеч от присъствието на хора, колко трудно е", има обичай да казва той, "да потушим гласа на себето. Но след време Господ ме доведе до състояние, в което от момента, в който затварях вратата в шест часа, светът беше за мен навън и имах достъп в Божието присъствие. Общението беше съвършено. Можех наистина да кажа: толкова близо до Бога - не бих могъл да съм по-близо; защото в лицето на Неговия Син аз съм така близо, както е Той."

Тогава Господ му казва, че трябва да е готов да бъде поставен в каквото и да е положение, което пророците или апостолите са заемали. "Видях как беззаконието на народа е възложено върху Езекиил", казва той, "но не се страхувах да бъда изпитан с храната, както той. Нито се страхувах от Еремия, но бях уплашен от Исая! Никога не е имало пророк като него, от царска кръв, и един от големите държавници и писатели, когото Святият Дух е смирил в това, което го е накарал да направи (Исая 20 глава). Единственото утешение за мен беше, че като започна да чета Битие, щяха да минат два месеца, докато стигна до него. Но стигнах много по-скоро до нещо друго, което нямаше как да избегна. Не бях изпитан в Битие, а в Числа 6:2-6: "Когато мъж или жена направи изричен обрек на назирейство, за да посвети себе си Господу... През всичкото време на назирейскя си обрек да не тури бръснач на главата си... ще бъде свят, и нека остави да растат космите на главата му... да не се приближи при мъртвец". И Святият Дух ми каза: "За периода на това застъпничество ти трябва да живееш така. Ако баща ти или майка ти умре, няма да се приближиш при тях и по никакъв начин няма да си послужиш с бръснач".

Казах на Господа, че е по-добре да умра, отколкото да направя това. Бях точно на тридесет години и един от шестима братя, които сме живели много почтен живот, и знаех, че те няма да позволят такова нещо в дома ни. Да ходя без шапка беше достатъчно лошо, но това беше хиляди пъти по-лошо. Мислех, че всеки който има брада поне един път в седмицата я подстригва, но назирей не може да стриже косата или брадата си. И лукавият ми пошепна: "И във всеки случай след шест месеца тя ще стигне до колената ти, и единственото място за теб ще бъде лудницата. Няма да е толкова зле, ако отидеш сам, но най-голямото нещастие ще бъде, че ще пратиш и родителите си там."

"Казах на Святия Дух, че не познавам никой от това поколение, който е повикан да върши такова нещо, и как бих могъл да се съглася и аз? Но, както винаги, Той настояваше да проникне до истинската причина на моето нежелание. Той не приемаше извинения. "Кажи Ми истината", каза Той. "Защо не искаш да ходиш като Самуил и Йоан Кръстител?" "Заради родителите си", отговорих аз, "трябва ли да ги доведа до гроба или в лудницата?" И аз наистина си мислех, че това е причината. Но Господ ми каза: "Сложи родителите си на кръста. Моята майка беше в тълпата, когато висях на кръста - най-голямата жертва, която светът е видял. Кажи ми истинската причина, защо не искаш да си назирей?" И така аз Му казах: "Истинската причина е, че влиянието на хората е много силно и се страхувам, че няма да мога да устоя". "Точно така", каза Той. "Това е причината. Защо искам да го направиш? Ако няма нищо от света в теб, как може светът да ти повлияе? Може ли да повлияе на мъртъв човек? Ти ще станеш назирей, когато всичко това е изтръгнато от теб". Той също прибави: "Както и да е, не е ли брадата по-естествена за човека, отколкото да се бръсне?" И аз трябваше да призная, че е така. Казах още нещо на Господа: "Беше доста лошо, че взимах у дома скитници, но да стана и аз такъв - знам, че братята ми никога няма да живеят с мен". Но Той отговори: "Не, ти трябва да живееш у дома. Преди да стигнеш това положение, всяка естествена обич, всяка нежна връзка трябва да се пречупи, докато душите на другите хора станат за теб също като душите на твоите собствени близки." Знаех, че трябва да мина по този път - нямаше нужда да се рита срещу остен."

Той трябва да каже, както винаги: "Помогни ми!" Има няколко дена милост преди домашните му и хората от вън да забележат, че не се бръсне. Той се нуждае от подготовка, за да посрещне тяхната изненада. Това става точно няколко седмици, след като се очертават перспективи за живота му след отиването му в Лондон. Бащата на Джон Госет е личен приятел на крал Едуард VII и посещението на Рийс в дома на Джон Госет е едно събитие в живота на баща му; има съобщение в местния вестник и той знае, че е от баща му. Родителите му наистина се гордеят с него и очакват друга възможност. Във всичките особени опитности, които има през последните няколко месеца, те никога не се съмняват в неговата искреност. Единственото им възражение е, че допуска някои "прекалени неща". Но сега това за тях ще бъде "връх на глупостта"!

Първото нещо, което забелязват, е че не излиза вечерно време, както по-рано, и се чудят каква нередност има в мисията. След това виждат, че не слиза от стаята си в неделя. Баща му и майка му същата неделя не отиват на църква и той ги чува, като си шепнат: "Какво му става? Да не е разочарован от посещението си в Лондон?" Най-после когато забелязват, че не се е бръснал и прекарва всичкото си време в стаята, те мислят най-лошото за него! "Изпих тази чаша до дъното", казва Рийс Хауелс. "Това ми струваше много и те биха направили всичко, за да предотвратят моята капитулация в очите на хората. Колко много желаех да кажа една дума за обяснение! Това щеше да разреши въпроса. Но, не. Пътят ми беше: "И не отвори устата си". Това беше така болезнено за мен, като действителна смърт, през която трябваше да мина за външния свят. Станах за приказка на всички. Много хора мислеха, че външният ми вид издава провала ми, но не можеха да открият откъде идва. Даже дрехите ми бяха достатъчна причина да се срамуват от мен, защото Господ ме накара да дам най-хубавите си дрехи и да задържа само един костюм. Първите две седмици нямах победа и когато отивах на работа изпитвах голяма мъка. Години преди това, когато вървях с Уил Батери и хората се обръщаха да ме гледат, аз се червях, защото никога не бях виждал човек като него - винаги небръснат, с дълга коса, развързани обувки; и тогава си мислех: "сега се срамувам и червя да вървя с него; но да предположим, че бях на негово място!" Тогава си спомних, че Спасителят беше взел неговото място, умрял с неговата смърт и оставил Своето земно семейство. А аз бях толкова податлив и се червях, само защото съм с него. И тогава ми дойде глас: "Един ден ти ще трябва да ходиш така". Сега трябваше така да правя. Ако се изчервявах, когато минавах покрай някои хора, Той ме караше да мина по същия път отново. Той ме наблюдаваше отвсякъде, докато станах мъртъв като човек, който наистина е умрял. Само цената на една загубена душа ме караше да правя това."

Той е критикуван не само от светските хора, но много повече от религиозния свят. Знаехме, казват те, че той прекалява; те са пророкували падението му, и ето - то е дошло. Това е опитността в Псалм 69:8: "Чужд станах на братята си и странен на чадата на майка ми". И причината за това е дадена в следващия стих: "Защото ревността за Твоя дом ме изяде; укорите на ония, които укоряваха Тебе, паднаха върху мене". Малцина - само от вътрешния кръг - знаят, че по избор той е поел пътя на застъпничество и че Святият Дух го кара да ходи в този път на срам, в който мнозина изпадат поради грях. Светът мисли, че е станал "калугер", или "нещо особено му е хрумнало" или че в резултат на несполука е полудял.

Можем да си представим какво е изпитвала Елизабет Джонс, неговата близка духовна другарка, при все че са загубили всяка надежда да се оженят. Един път, когато трябва да се срещнат, тя е възпрепятствана да отиде навреме и Рийс Хауелс си мисли, че най-после и тя се е отказала и не може повече да понася да я виждат с него, с неговата дълга коса и брада. Но тя нито един път не се отказва. Тя стои твърдо с него до края.

Но ако в началото светът го засяга, в крайна сметка той започва да влияе на света, защото хората чувстват Божието присъствие в него. Даже някои невярващи хора започват да свалят шапките си, когато минават покрай него на улицата. Един стар човек казва на хората: "Помнете думите ми: тук върви един нов Йоан кръстител". Доказателство за влиянието му в окръга се вижда по-късно, когато един човек, който не знае името му, просто пита кондуктора: "Къде живее човекът със Святия Дух?" - и е насочен към Рийс Хауелс.

Рийс разказва: "След две седмици имах победа и бях мъртъв към влиянието на света. Както апостол Павел казва: "Защото нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас" (2 Коринтяни 4:17). О, каква беше славата на този вътрешен живот! Трите часа вечерта прекарани в слава: нищо друго, освен Словото изяснено от Святия Дух. Какъв съвършен мир ми даваше Святият Дух и каква любов за една загубена душа! Дотогава винаги изпитвах страх от изпитите на Святия Дух и ме беше страх от нови пребъдвания, защото не можех да ги откажа; а когато съществува и най-малкият страх, няма съвършена свобода. Хората мислят, че не се страхуват, защото не са били изпитани. Аз мислех, че няма да се страхувам, ако застана срещу света и неговите мнения, и че е най-лесно да си мъртъв към него, но това беше най-голямата грешка, която съм правил. Трябваше да бъда освободен стъпка по стъпка, това беше процес на освещение, когато себето и всички похоти трябваше да се променят за Божествения живот (Римляни 6:6; 2 Петрово 1:4). Всеки ден се смалявах, а Той се възвеличаваше."

След като прекарва шест месеца като назирей, Господ му дава уверение, че застъпничеството е прието и той има пълна свобода в присъствието на Бога. Той отива веднага при майка си и й казва, че е свободен и може да се обръсне. Тя е толкова щастлива, че не може да каже нищо друго, а само повтаря: "Слава на Бога!"

През следващите няколко месеца в кореспонденцията между него и Джон Госет се споменава относно тази увереност. Единствените признаци за отговор са, че синът му е променил живота си, подписал е обещание, че няма да пие, напуска армията и отива да работи като фермер в Канада. Дванадесет години по-късно Рийс Хауелс получава известия за пълния отговор на застъпничеството. Едно писмо от Едгар Фейсфул, секретар на Южно-африканската обща мисия, писано на 3 август 1921 година в Кейптаун, гласи:

"Мили Рийс,

Вероятно си чувал за смъртта на г-н Джон Госет на 12 март, след като боледувал една седмица от пневмония; неговите последни думи са: "Господ дойде". Г-н Пирует получава това известие от сина му Ралф Госет, който разказва за своето собствено обръщение. Той и жена му присъстват на събранията на един евангелизатор. Той говорил за блудния син и думите "когато дойде на себе си" останали в ушите на Госет. На следващия ден, докато работел, те непрекъснато го преследвали. Няколко дена по-късно, той и жена му се изправили в събранието и свидетелствали. Това е голяма новина и аз зная, че ти ще се зарадваш да я чуеш. Мисля, че си имал определена молитва за него преди години и си бил уверен, че молитвата ти е чута".

Изцелението на вуйчо Дик
След шестмесечното застъпничество за капитан Госет, на великден 1910 година Рийс Хауелс е свободен да се върне към нормалния живот, но Господ му предлага да продължи скришното служение за още четири месеца за други случаи на застъпничество. Единият - за децата и вдовиците в Индия, чиито страдания са много големи при сегашната система. Той предпочита да продължи скрития живот, като казва: "Общението, което имах с Господа, надминаваше всяко друго, което съм имал с хора; а и не бях завършил четенето на Библията. Най-трудното нещо в живота ми стана най-сладкото."

Тогава Господ му обръща внимание, че тези вдовици живеят само с по една шепа ориз на ден и му припомня закона на застъпничеството, че за да се моли за тях, трябва да живее като тях. И така, неговият режим на хранене ще бъде едно ядене от овесени ядки на всеки два дена, "което лукавият нарече храна за свине!" Той трябва да се откаже от хляб, чай и захар и да си купува всеки два дена мляко за едно пени. Всичко това струва по-малко от 1 шилинг и половина на седмица. Господ също му казва да напусне дома и да вземе стая под наем, тъй като майка му никога няма да понесе той да живее с толкова малко. Той знае добре, че преди да приключи, ще трябва да стигне до това положение, от което никога не ще иска да излезе. Може ли Святият Дух да промени така вкуса му, че храната, която сега ще яде, да го задоволява така, както е свикнал в къщи?

"Какъв глад изпитвах", казва той по-късно. "Господ не ни гали. Не ни носи на орлови криле. Победата бе да постигна това положение. Спомням си чувството, което изпитах първия ден, когато нямах никакъв хляб. Бих дал всичко за една коричка хляб. Когато се поставиш на мястото на друг, ти взимаш и неговото страдание и трябва да живееш по същия начин, стъпка по стъпка. Когато наближаваше време за ядене, за мен нямаше нищо. Чудно е, че не стигнах до разочарование и не отстъпих. Само Езекиил ми беше приятел и това, което можех да кажа, бе: Как е успял? (Езекиил 4 глава)."

Това продължава десет седмици, а победата получава за десет дена. Той разбира, че постът довежда тялото до подчинение на Святия Дух и означава, че нашите тела се нагаждат по-добре да носят товарите. Той започва деня в 5 часа сутринта без никаква храна цял ден, след това спи на пода, става отново в 5 часа и започва другия ден без храна до 5 часа вечерта. "Бях готов да продължа така през всичките дни на живота си, за да освободя тези вдовици в Индия", казва той. И когато получава победата, едно ядене за два дена му е достатъчно, като че ли има три яденета на ден. "Знаех, че получавам победа за Господа", казва той, "и че Той ще може да освободи тези вдовици". С независимостта на Индия в 1949 г в закона за наследство е направена промяна в полза на вдовиците. Кой знае какъв дял има застъпничеството за това освобождение и за широко отворените врати за разпространение на евангелието в цяла Индия?

През този период на застъпничество последните положения на пост, на които Бог го вика, са в началото по едно ядене всеки трети ден, и след това пълен пост за 15 дена. На седмия ден той казва: "Продължавах така много добре и не ми се отрази зле. Бях в същото положение на седмия ден, както в първия. Не бях никак изтощен и не чувствах нужда от храна", но тогава Господ му казва, че застъпничеството е приключено и може да спре поста, въпреки че той иска да го довърши.

През тези последни месеци на застъпничество става един инцидент, който Рийс Хауелс винаги счита за една от най-големите опитности в живота си. Горе в планината неговият вуйчо Дик, който е инвалид, още живее в Пентуин, в старата къща на дядо му и баба му. На Нова година, преди да отиде да го посети, Рийс Хауелс се качва в стаята си. Както винаги, преди да излезе той се моли Господ да го пази под кръвта и да го води при някого, който има нужда от неговата помощ. Но тази сутрин, съвсем неочаквано, Святият Дух му говори: "Волята на Отца е да изцели твоя вуйчо". Това изглежда повече от хубаво, за да е истина и повече от велико, за да се вярва - че след всички тези тридесет години вуйчо му ще може да ходи като всички други хора.

Когато пристига в Пентуин и вуйчо му, както винаги, усърдно очаква седмичното му посещение, му задава обикновения въпрос: "Нещо ново от Господа?" "Да", отговаря Рийс Хауелс, "и то за теб". "За мен?", отговаря учудено той. "Нещо лошо ли съм направил?" "Не, но Господ ми каза, че Неговата воля е да те изцели". Можем само да си представим как това известие прозвучава в ушите на вуйчо му. Рийс казва само, че той трябва да излезе и да срещне Господа. След четвърт час в малката градина той се връща с ликуващо лице. "Да", казва той, "аз ще бъда здрав след четири и половина месеца, това ще бъде на 15 май".

Ако се оставят нещата така и не се обвързват с дата, ще бъде много по-лесно да съобщи на хората за изцелението, но въпросът, който Святият Дух иска да изтъкне, е че това трябва да бъде една истина за тях, както ще бъде за другите хора, когато стане действителност. "А вярата е даване същественост на ония неща, за които се надяваме - имаме убеждение за неща, които не се виждат" (Евреи 11:1). "Това не беше въпрос на борба", казва Рийс Хауелс, "но застанете и вижте със себе си извършеното от Господа избавление" (2 Летописи 20:17). Застъпничеството е постигнато през шест месечната борба за туберкулозната жена, и "един път спечелено значи спечелена позиция, която може да се използува при всеки друг случай, за който Святият Дух пожелае".

И така, новината се разнася същата седмица и скоро в целия окръг се говори само за това. Много хора съжаляват неговия вуйчо и казват, че се оставя да бъде заблуден. Някои отиват да питат защо Господ е казал четири и половина месеца, вместо един месец, една седмица, или един ден. "Но това ние не разбирахме и затова не се опитвахме да обясним", казва Рийс Хауелс.

Две седмици след тази новина вуйчо му става по-зле и е на легло цял месец. Хората казват, че вместо да оздравее, той ще бъде в гроба на определения ден! Въпреки че е много болен, Святият Дух ги предупреждава да не се молят. Ако се молят, молитвите им биха били молитви на съмнение. Даже Господ казва на вуйчо му вместо да се моли по десет часа на ден да се приготви за обществена работа, която ще има след изцелението.

Две седмици преди датата на изцелението Господ дава на Рийс Хауелс да разбере, че трябва да напусне дома си за няколко месеца, и то след като съобщи на вуйчо си, че няма да го посети преди изцелението му, защото Божията воля е никой човек да не получи похвала за това. Когато отива в Пентуин, вуйчо му пита с лице, осияно от славата Божия: "Казвал ли ти е Господ защо четири и половина месеца и 15 май? Тогава е петдесятница и Господ ми каза, че ще бъда изцелен в 5 часа сутринта и ще вървя до църквата и обратно - три мили - за първи път след тридесет години".

Тъй като Рийс Хауелс посещава вуйчо си всяка седмица, а сега прекъсва тези посещения, първата мисъл, която естествено би дошла на ума на всеки човек е, че той бяга и го оставя в критичния момент. "Ние се радвахме през цялото време на Божествения план", казва той, и "главната мисъл през тези две последни седмици продължаваше да е: застанете и вижте със себе си извършеното от Господа избавление".

Вечерта преди петдесятница вуйчо му е зле, както винаги. Всяка нощ между 1 и 2 часа той става, тъй като не може да лежи, и тази нощ също става. Това е последната атака на неприятеля, който пошепва: "Свършено е. Ти си същият, както всяка нощ, и ти остават само три часа". Но една минута е достатъчно дълга за Господа. Той си ляга и заспива дълбок сън. Следващото нещо, което чува, е че часовникът удря пет часа и той се чувства излекуван. Той вика семейството си и в къщата има такова тържествено благоговение, че се страхуват да се движат, като съзнават, че Сам Бог е извършил това голямо дело. Когато идва време да отиде на църква, лукавият му внушава да си вземе бастуна, за в случай, че ще има нужда от малко подкрепа, и той трябва да каже: "Махни се зад мене, Сатано!" Дик пристига в църквата и всички имат още една причина да благодарят на Бога. На следващия ден пристигат хора от всички краища на окръга, за да го видят, и уелският кореспондент на списание "Живот на вяра" - Уин Еванс - пише статия за това чудно изцеление.

Коментирайки, Рийс Хауелс казва: "Ако се бях съмнявал, щях ли да се радвам? Господ никога няма да даде доказателство, ако не вярваме; и ако вярваме, ние можем да чакаме търпеливо. За мен имаше нещо по-голямо от изцелението - това беше едно ново потвърждение за застъпничеството, че е постигнато положението, което може да се използува, където Бог иска."

Вуйчо му е назначен за почетен мисионер в окръга и през следващите пет години посещава всяка къща в район от около три и повече мили и основава много молитвени събрания. Един ден той минава с Рийс 18 мили, и нито веднъж след изцелението си не се разболява до деня, когато Господ го вика у дома и му казва, че неговата работа на земята е привършена.

Повикан да напусне работата си
Трудно можем да разберем как през тези три години на интензивна борба и много победи в Духа, Рийс Хауелс е работил всеки ден най-тежките работи, които човек може да върши - долу в мината, да копае въглища. Неговият живот не е този на монах, а живот в Духа сред света, но не и от него. Когато слиза в мината - време от десет до петнадесет минути, през което мъжете привикват на тъмнината - ако той се намира между тях, нито една мръсна дума не излиза от устата им. Впечатлението, което прави на мнозина от тези младежи долу в мината може най-добре да се прецени от един случай десет години по-късно, когато той се връща в Бринаман след африканската си мисионерска дейност. На едно многолюдно събрание в неговата родна църква, предната редица е заета от същите мъже, мнозина от които рядко влизат в църква. Един млад миньор - Томи Хауелс, който наскоро се е покаял - така е засегнат от практическата реалност, която вижда в този живот "пълен с вяра и Святия Дух", че в това събрание сърцата им се свързват както на Йонатан и Давид, и през всичките следващи години Томи става негов предан съработник и партньор в молитвата.

Но сега Рийс Хауелс е повикан да се откъсне още повече от своя затворен, скован живот. Той излиза на разходка из любимата си планина, където тишината често пъти е за него врата към небето, и Бог му говори: "За седем часа на ден ти взимаш по два шилинга на час. Но няма защо повече да работиш за един земен господар. Не искаш ли да се откажеш от тези седем часа на ден и да работиш за Мен?" Рийс Хауелс застава на едно дървено мостче над потока и Господ го пита: "Обещаваш ли Ми, че няма да разчиташ на никого да се грижи за теб? Ако си съгласен - вдигни ръката си и повтори: "Няма да взема ни конец, ни ремък за обуща от някого, освен ако Господ ми каже".

Както Авраам взима това решение, когато отказва плячката, на която има право, да не би мъжете да кажат, че благословението му произлиза от света, така Бог иска от слугата Си да вземе същото решение за останалата част от живота си. На този мост той вдига ръката си и дава тържествено обещание, като прибавя: "Наистина вярвам, че Ти можеш да се грижиш за мен по-добре от минната компания". Това не е недостойно решение, защото Рийс Хауелс отдавна не взема активно участие в мисията и между братята християни, което би заставило хората да му дават. В момента, когато дава това обещание, Господ му показва същността на нещата, като му казва: "Запомни, че не трябва никога да се храниш у дома, ако не си плащаш, иначе братята ти биха казали, че се грижат за теб". Не че семейството има нещо против да му помогне, но Господ иска да му каже, че истинският живот на вяра означава всичко, от което се нуждае да получава от Бога и да може да си плаща, като използува всичките си часове за Бога, да не е зависим от човек, още повече от семейството си.

Още един път послушанието му към Бога ще се изпита с цената на майчиното огорчение. Тя е толкова доволна, че не живее вече като назирей и не върши други "чудновати" неща, и мисли, че сега ще започне един нормален живот. Така че когато й съобщава новото слово от Бога до него, тя не може отначало да го приеме. Това е истинска борба, която трае няколко дни. "Какво ще каже баща ти?", пита тя. "Ако ти ни плащаш, ще бъдеш като квартирант, а не син." Но това е обещание пред Бога. "Ако ми позволиш да си плащам храната, ще остана в къщи", й казва той, "ако не, трябва да напусна след обяд".

Господ му дава един месец почивка, която той прекарва с Възлюбения на сърцето си. Всеки ден е в планината, където не вижда човешко лице. Това не са дни на застъпничество или носене на тежки товари, а едно живо общение, вдълбочено в Божието присъствие. Той често говори за това време като за едно от най-скъпоценните неща в живота му.

Започва месеца с едно пени и Господ не прибавя нищо към това; така че, като изкачва планината първите няколко дена, дяволът му повтаря всяка сутрин: "Още не си получил отговор на молитвата". Тогава, една сутрин, като минава през желязната врата, където оставя зад себе си къщи и ниви, Господ му казва: "От момента, когато затвориш вратата след себе си, не позволявай на лукавия да ти говори пак. Няма да имаш нужда от стотинка до деня, когато платиш на майка си". "И така, аз отвърнах на неприятеля", казва Рийс, "и му казах, че няма да се моля нито веднъж за пари до края на месеца. Никога не съм се съмнявал, че хората за които съм работил ще ми плащат всяка събота, тогава защо да се съмнявам в Бога? Нито един път не се молих, но живях в поклонение на моя небесен Жених."

В последния ден на месеца към обед Господ му казва да слезе от планината и да си отиде у дома. Веднага, щом пристига, баща му идва за обяд. Този е последният изпит на новото му призвание на живот на вяра. "Директорът каза, че ти е запазил мястото и можеш да се върнеш, ако искаш", казва баща му. "Колко глупав човек, защо е направил това?" - се провиква Рийс. "Но ако нямаш намерение да работиш за прехраната си", продължава баща му, "кой ще се грижи за теб?" "Не си ли съгласен, че ако работя за Бога, Той ще се грижи за мен, както този земен господар се грижеше?" - пита Рийс. "Но можеш ли да посочиш друго лице, което живее такъв живот?" - пита баща му. "Джордж Мюлер", отговаря Рийс. "Но той умря. Трябва ли да повикаш мъртвите да ти помогнат?" "Ех", казва Рийс, "не вярваш ли думите на Спасителя, Не носете ни кесия, ни торба... работникът заслужава своята заплата?" Този цитат като че ли убеждава бащата, който само добавя: "Исках само да ти предам думите му".

Докато говорят, пощаджията пристига с писмо за Рийс. То е от Джон Госет, който му предлага работа в мисията на Лондон сити и му съобщава, че заплатата му ще бъде сто лири на година. Той прибавя: "Тези, които проповядват евангелието, трябва да живеят от евангелието". Рийс вижда как лицето на баща му се променя. Той сигурно си мисли: "Колко е късметлия, всичко е в негова полза". "Виждаш ли?" - казва той на Рийс. "Тези, които проповядват евангелието, трябва да живеят от евангелието!" "Разбира се", отговаря Рийс, "и тези, които проповядват вяра, трябва да живеят чрез вяра".

Победата е спечелена, баща му се смее; за половин час Господ е изпратил нужното избавление. Това е добро начало на четиридесетгодишно молитстване, доказвайки Господната молитва: "Давай ни всеки ден ежедневния ни хляб".

Мадейра
Точно по времето на изцелението на вуйчо Дик един младеж на име Джоу Еванс, който е чудно благословен в едно от първите събрания и много помага в делото, получава кръвоизлив от дробовете. Докторите му казват да отиде в санаториум и той пита Рийс Хауелс какво да прави. След като пребъдва пред Бога няколко дни, за да не би неговият разум да бъде повлиян от естествените му желания, той казва на Джоу да послуша съвета на лекарите. Това изглежда като липса на вяра, но Бог му показва, че Той идва на помощ, когато лекарствата не помагат. И затова казва на Джоу: "Спокойно можеш да отидеш в санаториума. Вероятно Господ иска да ти покаже, че медицината не може да те излекува".

Той стои пет месеца там, но когато напуска, има висока температура и лоша кашлица. Докторът не го успокоява, но му казва да купи палатка и да отиде да живее в планината. "Прави каквото ти казва докторът", казва отново Рийс Хауелс, "и ако това не помогне, ще дадеш възможност на Господа да те изцели".

Често пъти когато Рийс Хауелс го посещава на планината, Джоу закачливо казва: "След като съм проповядвал пълна победа и ти си постигнал положение да се застъпваш, ето че съм в палатка като знаме на върха на тази планина, за да видят всички, че нямаме вяра за изцеление!" Наистина, както казва Рийс Хауелс: "Ако Святият Дух не ми беше показал, че трябва да се моля само с молитвите, които Той дава, щях да се моля за моя приятел много отдавна. Това е доказателство, че въпреки мястото на застъпничество да бе постигнато, аз можех да си служа с него само когато съм воден от Духа."

Джоу стои на планината около два месеца, но не е добре и докторът казва, че не ще може да прекара зимата, ако не отиде в тропически климат като Мадейра. Това е потвърдено от един специалист от Суонси, но когато бащата на Джоу разбира, се разсърдва на доктора. Семейството е много бедно и той обвинява доктора, че е отворил врата, през която само богаташки син може да мине, а не неговият. Същият ден Рийс Хауелс получава един подарък от 320 лири. "3ащо ми са тези пари", казва той, "когато мога да живея с две стотинки на ден!" Но причината не е далеч да се отгатне. Тук се вижда Божият пръст. Ето парите за Джоу! И така, Рийс Хауелс пита бащата на Джоу: "Ако си заможен човек, би ли пратил своя син на тропика?" "Разбира се, да!" - отговаря той. "Ето, аз имам парите и той може да отиде". Човекът е съкрушен и започва да плаче. Той не познава Божията благодат, но както казва Рийс Хауелс: "Той видя, че Божията любов го направи равен на богат човек. Мисля, че всичко това си струваше, макар и само за да го докосне".

Следващият проблем е как Джоу да отиде в Мадейра, тъй като явно той не е в състояние да пътува сам. Рийс Хауелс не мисли да го придружава, защото Бог започва да му показва планове за бъдещето. Но една нощ той не може да спи и Господ му говори. Той пита кой ще се грижи за Джоу и прибавя: "Ако ти не отидеш с него, не позволявай на никой друг да го води. Не можеш да искаш от никого това, което сам можеш да направиш". Това е крайно изпитание. Рийс знае какво би означавало това. Той има връзка с туберкулозни още от първия случай и това всява у него ужас от болестта, а освен това същата година има голяма акция срещу туберкулозата, посочваща опасностите от близкия контакт с болни.

Преди да спомене нещо на някого, той казва на Елизабет Джонс. Той й обяснява какво би означавало това и че след три месеца може да се върне туберкулозен. Какво би казала тя? Тя се моли два дена и тогава му отговаря, че въпросът е уреден. Господ я е попитал ако Рийс е туберкулозен и друг човек би предложил да върви с него, не би ли приела това? И не казва ли Словото: "Правете на другите това, което искате те да правят на вас"?

И така Джоу и Рийс тръгват за остров Мадейра през лятото на 1910 г. С пристигането си във Фунчал мисионерът, за когото Рийс Хауелс има писмо, идва да ги посрещне. Той веднага забелязва, че болестта на Джоу е в напреднал стадий и пита дали са посъветвани от повече лекари да дойдат. След това пита кой хотел предпочитат - английският струва 7 шилинга и 6 пенса на ден, а португалският - 4 шилинга и 4 пенса. Господ вече е казал на Рийс Хауелс да заеме мястото си на пребъдване и да употребява парите само за необходимото, и така те избират португалския хотел. За Рийс Хауелс "цената е първокласна, след като живее с по едно ядене на ден", но това не е за дълго време. Португалската храна не подхожда на Джоу и на третия ден той се разболява. Затова Рийс Хауелс му казва да стои спокойно, а той ще излезе навън да прекара известно време с Господа. Там Господ му показва какво да прави. Той има право да употреби 8 шилинга и 4 пенса на ден, което би струвало за двама в хотела, и така той може да остави Джоу в Английския хотел за 7 шилинга и 6 пенса, а той да живее с оставащите 10 пенса.

Когато мисионерът чува това, той казва, че е невъзможно да се спи в Мадейра за един шилинг на вечер, а още по-малко да се живее. Но все пак има едно предложение - Рийс Хауелс може да използува моряшкото общежитие - приземието на мисионерската къща. Той може да му предложи стая в мисионерската къща, което е по-добро, но Бог има друга цел. Моряшкото общежитие е голяма сграда с места за около дванадесет души, "но то не беше използувано с месеци", казва Рийс Хауелс, "освен от животинки, които живеят в тропика; и така аз имах част от опитността на фараона и неговите хора през третото и четвъртото бедствие в Египет! Първата нощ не спах поради борба отвън и страхове отвътре. На закуската на другата сутрин нещата стигнаха до крайна точка. Животинките споделиха с мен малката кутия с овесени ядки, хляба и сиренето. Мислех, че имам същото право като Петър да се оплаквам от тези пълзящи животинки и започнах да се ядосвам на мисионера. Обикновено не бих направил това - внимавах на своя ум, но тези мисли се усилваха и открих нещо в себе си, което ми пречеше да го обичам. Бях уморен и си мислех, че ли не си струва да живея. Чувствах се повече като човек, а не като мъж, в когото живее Святият Дух. Исках да плача, но Господ ми каза: "Преди да плачеш, искам да ти говоря. Не проповядва ли за Джеймс Гилмор в Монголия, който е живял с 2 пенса на ден? Не проповядва ли за Езекиил как той е живял?" Помолих Господ да ми прости, но Той каза: "Трябва да я имаш. Доведох те в Мадейра, на това място, за да ти покажа разликата между Моята любов и твоята, и да ти покажа, че има нещо в твоето естество, от което трябва да те освободя. Спасителят те обичаше, когато ти се отнасяше към Него по-зле, отколкото мисионерът към теб. Когато е на земята, Той е в това състояние, което ти не си допуснал да имам в теб - да обичаш онези, които вършат нещо против теб, да обичаш хората, които дават второто и третото си добро, все едно че са ти дали най-доброто."

Отдадох хвала на Бога, че е открил това в мен. Трябваше да обичам мисионера не за това, което ми даде, но защото не можех другояче, освен да го обичам. Виждах, че същината на естеството на Спасителя е любов и ако същината на моето естество е любов, нищо, което мисионерът прави, не може да ме засегне. Това разбрах за един миг, коленичих и помолих Святия Дух да не ме вдига от мястото, докато не получа благословението. Ако някога съм обичал Спасителя, то е било тогава. Аз Го видях как обичаше онези, които Го разпъваха на кръст - и тази любов няма граници.

Няколко пъти мислех, че наистина съм простил и че обичам мисионера, но когато го срещах други чувства ме обладаваха! Обаче след шест седмици аз бях променен, както един пияница се променя, когато вижда какво Спасителят е направил за него. Аз бях напълно променен. О, какъв живот ми даде Той! Каква съвършена любов! Доказателство за това беше срещата ми на другия ден с местния проповедник. Той не беше говорил много с мен преди това, но тази сутрин каза: "Къде живееш?" "В мисионерската къща" - отговорих. "В къщата ли? Или в моряшката станция?" - продължи той. "Да", отговорих аз. "Това християнство ли го наричат във вашата страна, да те сложи на такова място?" - извика той. Какво щеше да бъде, ако ме беше питал няколко дена преди това! Аз му отговорих, като му зададох друг въпрос: "Плащате ли за електричество и пране?" "Да", каза той, "те са много скъпи." "Е, аз не плащам. Това е християнство. Това е, което мисионерът е направил за мен". О, каква свобода, каква победа! След това никога не съм живял на друго място, което Бог е изпълнял повече, отколкото моряшката станция. Тук имах за един час повече общение, отколкото всичкото време в хотела с добрата храна."

Междувременно, след два месеца в английския хотел Джоу няма никакво подобрение. Един ден той става съвсем зле. Джоу мисли, че ще умре и в него се появява копнеж за дома и отечеството. Това е тежък момент и Рийс Хауелс чувства, че трябва да вземе решение. "Мислиш ли, че Господ ще те доведе тук и ще позволи да умреш, без да ни открие Своята воля?" - пита той и прибавя: "Тази болест не е смъртоносна, но е за Божията слава". Когато се разделят и Рийс се качва на малкото влакче, слизащо от планината, Джоу започва да плаче. На Рийс му е трудно да си тръгне, защото се страхува да не би Джоу да получи кръвоизлив през нощта, и заплаква. Но, "като влязох във влака", казва той, "чух този глас, който познавам така добре, както детето познава бащиния си глас. Той каза: "След един месец, от днес нататък, Джоу ще бъде здрав". Божията слава слезе върху влака. Тя беше такава, че хората се обръщаха, и изглежда забелязаха нещо."

Когато пристига в станцията, той веднага сяда и пише три писма: на домашните си, на бащата на Джоу и на Елизабет Джонс, в които съобщава, че след един месец ще се върнат. В този момент, когато природата и медицината не са в състояние да помогнат, Господ му показва, че "един по-висш закон ще влезе в действие".

На другата сутрин той се връща в хотела, за да съобщи новината на Джоу. Първо, той шеговито го пита какви планове има за бъдещето, на което Джоу тъжно отговаря: "Никакви, само гроба". Тогава Рийс Хауелс му припомня за Божията благост към него в санаториума, лечението на чист въздух, престоя в Мадейра и спокойно добавя: "Но Господ с запазил най-доброто вино за сега; Бог ще те излекува след един месец!" Джоу започва да плаче. "Като че ли един извор се отвори", казва Рийс Хауелс, "и той плака два, три дена. Не можеше да повярва, че ще си върви у дома и ще види приятелите си. Той каза, че е повярвал в изцелението на вуйчо ми, но да вярва за себе си - това е друго нещо. Все пак, след един-два дена той наистина повярва."

Същата вечер Рийс Хауелс среща жената на мисионера и както винаги тя пита за приятеля му. "Той е много болен", е отговорът, "но Господ ми каза, че ще го излекува след един месец." Това изглежда невероятно за нея и тя извиква: "Как можете да кажете това нещо? Вие знаете, че това не може никога да се случи, защото и двата му дроба са почти изгнили. Това никога не се е случва". "Това никога не се е случвало поради безверие", отговаря той, "но Господ ми каза, че Той ще изцели Джоу, и ние ще си заминем след един месец."

На другата сутрин той среща мисионера, който е чул от жена си за разговора им и му казва: "Чух, че ще си заминавате след един месец. Вие пристигнахте за зимата и сега ще се връщате посред зима с един туберкулозен. Искате ли да се допитате до един специалист?" "Разбира се", отговаря Рийс Хауелс. "Имам 200 лири и съм готов да опитам всичко, което медицината може да направи и ще направя всичко, което специалистът казва." Той обяснява на мисионера, че не е против медицината и че Бог не се намесва с духовния закон, докато не дойде краят на естествения закон и го пита: "Ако специалистът го смята за безнадежден, когато бъде излекуван ще повярваш ли, че Бог е направил това?" "Ще повярвам", отговаря мисионерът с насълзени очи, "никога не съм чувал нещо по-разумно от това." Той разпространява новината във всички хотели в Мадейра. Също е много изненадан, че Рийс споменава за 200 лири. Не може да разбере защо той живее в моряшката станция, щом има толкова пари!

Специалистът прави основен преглед на Джоу и казва, че той е в критично състояние и очаква нов кръвоизлив. Той казва на Рийс Хауелс да не го оставя сам, и че "най-доброто нещо е да се върне у дома." "Така и двамата бяхме доволни, че естественият закон дойде до своя край", коментира Рийс Хауелс. Когато писмото пристига у дома в Бринаман, в което се казва, че Джоу ще бъде изцелен след един месец, майка му го показва на доктора, който пръв е посъветвал Джоу да отиде в санаториум. Той се смее като го прочита и казва, че е невъзможно, но прибавя, че ако това стане, ще повярва в същия ден.

Рийс Хауелс обещава на специалиста че ще стои при Джоу, и затова отива в хотела. "Това беше цял месец ваканция" - казва той, "защото нямаше нужда от молитва. Господ каза, че ще бъде излекуван и затова ние уповавахме на Словото Му и бяхме щастливи като птички. Много хора във Фунчал разбраха това и чакаха с голям интерес да видят края."

Една седмица преди изцелението те си взимат билети и се приготвят за път. Рийс Хауелс припомня на Джоу, че вуйчо му Дик е знаел точно времето, когато ще бъде излекуван, и внушава на Джоу да поиска Господ да му каже времето, когато ще бъде излекуван в събота сутрин, така че и той да вземе участие в това. Той се връща засмян като казва, че има два отговора: три часа сутринта и шест часа сутринта, но той знае, че първият е от лукавия, защото е много рано, и затова приема второто време. Те решават да пратят телеграма на бащата на Джоу в деня на изцелението.

"Един ден преди това бяхме много развълнувани", казва Рийс Хауелс. "Бях му казал да дойде в моята стая в шест часа сутринта и да ми съобщи новината. Когато си казахме лека нощ и се стиснахме ръцете, той каза: "Много съм неспокоен като си помисля, че за последен път си лягам с тази туберкулоза в мен." Колкото за мен, почти не можах да спя цялата нощ от възбуда и радост. Беше тържествен момент, особено между пет и шест часа сутринта, докато очаквах това време да дойде. Но в шест часа Джоу не се появи; затова аз го повиках и той пристигна със завивката на главата си. Той седна от към краката ми на леглото и с отчаян израз каза: "Няма промяна в мен, аз съм същият, както и вчера!" Изведнъж Святият Дух ми каза: "Ще изпратите ли телеграмата?" Аз казах на Джоу да се върне и се моли за мен. Той не можеше да разбере защо трябва да прави това. Мислеше, че той е човекът, който се нуждае от молитва! Тогава се обърнах към Господа и попитах, коя е причината за закъснението. "Ако ти кажа, че е излекуван", каза Той, "ще изпратиш ли телеграма? Ако приемеш изцелението от Мен въпреки това, което можеш да виждаш и това, което приятелят ти казва, ти ще си в по-добро положение, отколкото при изцелението на вуйчо ти." Това беше особен момент. Аз знаех какво значи да пратя тази телеграма там, където вуйчо ми беше излекуван. Ако не сполучех в това, всеки би казал, че изцелението на вуйчо ми е една случайност. Само истинска вяра в Бога можеше да ме накара да направя това. Господ ми припомни случая със слугата на стотника. Ще повярвам ли в Божието Слово, независимо от това, което мога да видя? След един час борба реших да я изпратя само възоснова на Словото Божие, преди да е настъпило действителното изцеление. Отидох в пощата преди осем часа сутринта и телеграфирах една дума: "Победа." След като изпратих телеграмата, ръцете ми бяха мокри от пот."

Следващият ден беше неделя и на обяд двамата седяхме пред хотела, чакайки обяда, когато Господ слезе над Джоу като порой от дъжд и той бе изцелен на място. Той веднага ми каза, като скачаше от радост. Той ме помоли да тичам с него и ние тичахме, докато той ме надмина! Той беше като Илия, тичайки пред Ахав - като че ли всичката сила беше отишла в краката му! Това беше неописуема радост, не само поради изцелението, но и поради победата на вярата. И двамата присъствахме на събранието на мисионера същия следобед. То беше първото, на което Джоу присъстваше от дванадесет месеца. Победата беше чудна, когато мисионерът съобщи за изцелението публично."

След два дена те напускат Мадейра. От хотела им устройват голямо изпращане с много хора, които Господ е благословил, и имат сърдечна раздяла с мисионера и неговото семейство. Те пристигат у дома в събота и на другия ден докторът идва в къщи и пита Джоу дали има нещо против да го прегледа. Джоу е напълно съгласен и след прегледа докторът казва: "Чудно, чудно, не мога да открия частица от болестта в него." Докторът отива на църква в неделя за пръв път, откакто е в окръга, и няколко месеца по-късно, когато друг туберкулозен отива при него, той му казва: "Слушай, докторът не може да направи нищо за теб, иди и опитай Господа!" Младежът го поглежда като мисли, че се шегува с него, но той повтаря: "Сериозно ти казвам, върви и опитай Господа!"

С изцелението на Джоу истинността на застъпничеството, което стои зад тази победа, е изпитано до крайна степен. Джоу става проповедник, за което още по-рано е чувствал призвание. Скоро след като се връща от Мадейра Рийс открива, че храчи кръв. Той е сигурен, че бидейки в близък контакт с Джоу се е заразил, но вътрешният му мир е непоклатим. Той не съжалява за това, което е направено. Всъщност, след няколко дни разбира, че няма нищо сериозно, и има увереност в сърцето си, че посвещението му е истинско.

Те получават един хубав подарък от Америка за сватбените си разноски. С част от него купуват необходими неща, а другата е задържана за сватбата. Обаче една седмица преди събитието при Рийс Хауелс идва човек с голяма нужда за помощ. В живота на вяра той винаги подържа принципа: "първа нужда - първа необходимост", и така той дава парите, сигурен, че Господ ще промисли. Но един ден преди сватбата, нищо не пристига. "Споменах на Господа," казва той, "че ако беше друг ден, щеше да бъде без значение, но този ден бяхме поканили сестра ми и зет ми да ни придружат сутринта и трябваше да вземем влака преди първата поща. Вечерта нямах нито една стотинка! Това беше случай, в който човек може да се съмнява в Господа, но Той никога не ни е оставял, и късно тази нощ избавлението дойде. Това беше от голяма полза за нас! Беше началото на един живот на вяра!"

Няколко месеца по-късно Рийс отива в Америка с един приятел и започва пак да проповядва. Той посещава много стари познати, особено в града, където е новороден. След три месеца се връщат и не след дълго Святият Дух му открива, че трябва пак да посещава църквата. Това е едно особено чувство след като толкова дълго е бил в мисията, а после е живял скрит живот; той и жена му не са посещавали църквата повече от пет години. Следващият въпрос е в коя църква да отидат? Той е член на конгрешанска църква, а тя - на баптистка, и като търсят Божието водителство, Бог им показва една малка конгрешанска църква, която по това време няма проповедник.

От самото начало той започва да участва в събранията и с това Бог предизвиква раздвижване от Духа. Една неделя, когато е на път за служението, Бог му казва, че трябва да стане пастир. Той отива право в къщи и казва на Елизабет: "Знаеш ли, че си се оженила за един пастир?" Той нищо не казва за това на хората, но една вечер дяконите го питат дали не би искал да стане пастир и след едно църковно събрание той е приет и говори първата си проповед. Да бъде пастир предполага подготовка, и така с брата на жена си той започва да посещава Богословския колеж в Кармартен.

"В проповядването си по това време", казва той, "никога не споменах за застъпничеството от миналия си живот, както апостол Павел не говори за годините си в Арабия; бях призван да благовествам простото евангелие и се придържах към него. Каква привилегия бе да застана пред хората и със силата на Святия Дух да провъзгласявам неизследимите богатства на Христа! Господ ми позволи да се върна и да живея най-обикновен живот. Когато почнах да проповядвам, нямаше повече време за застъпничество, защото всичките ми часове и мисли бяха отдадени на тази работа."

По това време Бог му говори пак. Той и жена му чувстват голяма нужда да се молят за някои техни приятели мисионери в Западна Африка - семейство Стобер от Евангелската мисия в Ангола. Те чувстват, че трябва да им помогнат по някакъв начин и докато се молят на Господа за това прочитат в тяхното списание, че им се е родило малко момиченце - Едит. Рийс Хауелс знае, че климатът в Западна Африка не е добър за деца, и казва на жена си, че те могат да им помогнат като вземат малкото момиченце, докато родителите са в Африка. Това е истински изпит за Елизабет Хауелс, която трябва да се ангажира у дома с детето, което никога няма да стане тяхно. Тя решава, че "ако те дават живота си за Африка, аз ще дам моя за това дете." Семейство Хауелс пишат на Стобер за предложението си, но те им отговарят, че скоро ще се върнат и тогава ще говорят за това.

"Срещнах моя приятел Стобер на събора в Ландриндод", казва Рийс Хауелс. "Той не спомена нищо през първите няколко дни и едва когато бяхме на път за мисионерското събрание ми каза колко са благодарни той и жена му за предложението, което сме им направили, но че сега не искат да оставят Едит. Влязох в събранието и видях едно видение за Африка! Алберт Хед говореше за Южно-африканската обща мисия и се молеше някоя двойка да заеме мястото на семейство Едгар Фейсфул, тъй като той става секретар. Бях слушал много хора да говорят за нуждите на мисиите, но никога не бях виждал езичниците в тяхната нужда досега. Този следобед Бог ми даде видение за тях - бяха пред мен като овце без пастир."

Той се връща у дома в събота и разказва на жена си за тази двойка. Вечерта те се молят за тях дълго време. Когато престават да се молят и си лягат, те не могат да заспят и преди да съмне Господ им казва: "Ще отговоря на молитвата ви чрез самите вас. Ще ви изпратя и двамата там." "Това беше най-голямата изненада за нас", казва Рийс Хауелс. "Мислехме, че видението, което имахме за африканците, ни е дадено, за да се молим друг да отиде. Но с Господа можем да помогнем на другите дотолкова, доколкото сме готови самите ние да вървим напред. Имаше хиляда и една пречки, но Господ не приемаше извинения; щом има желание, намира се и начин."

Най-големият проблем е, че те вече имат едно малко момченце. Когато са предложили да вземат Едит, все още не са имали дете. "Ние си казахме, че тези мисионери трябва да си дадат детето и се посветят напълно на работата си", казва Рийс Хауелс, "но малко сме мислили, че приготвяхме същото нещо за себе си; сега бяхме призвани да правим това, което мислехме, че други трябва да вършат!"

Месеци преди тяхното момченце да се роди, Господ им казва да го нарекат Самуил. Няма такова име в семейството; то им се дава така, както се даде името Йоан на Захарий. Има някои сходства в неговия живот с този, на когото е наречен: първо, името на майката е Анна - Елизабет Анна Хауелс, и второ - тя също трябва да постави сина си на жертвения олтар.

"Това беше първото и най-голямо изпитание", казва Рийс Хауелс. "Спасителят казва: "Който люби син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене", и сега Святият Дух ни каза: "Трябва да докажете, че обичате душите на африканците, които трябва да живеят за вечността, повече отколкото обичате собствения си син." Дали наистина Бог възнамеряваше това, си казах аз? Да, Той наистина искаше, така както каза на Авраам да вземе единствения си син и да го пожертва на планината. Много пъти бях проповядвал за Авраам, как пожертва Исаак, и наблягах на думите: "Вземи сега единствения си син, когото любиш..." Колко малко разбирах какво му е струвало това! Знаех какво е да дадеш живота си, но да дадеш живота на друг е съвсем различно нещо. Бог ни е дал името на Самуил преди да се роди и аз знаех, че Той има цел за живота му, и това е нашето изпитание. Бог каза: "Ако го дадете, нямате право да го искате пак; и оттогава нито един път не сме помислили, че Самуил е наш. Ние трябваше да го предадем така, както Бог предаде Своя собствен Син, и Авраам - своя син. Ако предаването не беше истинско и не отговаряше на образеца, нямаше да издържим до края. Не ставаше въпрос да оставим Самуил и това да стане причина да се върнем при него; не, никаква мисъл за Самуил не трябваше да ни връща обратно у дома.

Жена ми трябваше да мине един Библейски курс; не знаехме къде Бог ще отвори място за малкия Самуил. Оставихме го напълно в Неговите ръце, не смеехме да се бъркаме, иначе щяхме да направим най-голямата грешка. Няколко седмици преди да тръгнем ме повика моят вуйчо, брат на този, който беше изцелен; жена му беше директорка в едно училище близо до Аманфорд. Той ме попита дали ще вземем малкия Самуил с нас. Аз казах "не". "Къде ще отиде той?" Казах, че не знам. "Е, добре", каза той, "той трябва да дойде тук." Те никога не го бяха виждали, въпреки че живееха на три или четири мили, но той каза, че няколко нощи преди това нещо ги накарало да мислят за него. Те искаха да се грижат за него, докато отсъстваме. След няколко дена щяха да дойдат да го видят.

Когато се връщах у дома този ден, не знаех как да кажа на жена си. Въпреки че го бяхме предали в сърцето си, това значеше да ни се разкъсат сърцата на парчета; но преди да стигна у дома, имах достатъчно победа, за да контролирам себе си. Нямаше смисъл да показвам на жена си, че не мога да устоя. Когато пристигнах у дома, тя играеше с него. Мислех си, че никога не съм го виждал както тази вечер и за известно време не можех да говоря, но се престраших и й казах. Това, което последва, може само някой да си го представи, а не да се опише. Бяхме доволни, че трябваше да минем веднъж в живота си през това изпитание. Тази вечер разбрахме какво щеше да ни струва Африка. Ние се приближавахме до победата постепенно, процесът беше бавен и труден - понеже това щеше да бъде застъпничество, трябваше да се ходи стъпка по стъпка.

Вуйчо ми и леля ми никога не бяха виждали такова дете! Без съмнение Господ вложи в сърцата им бащинска и майчина любов към него. Първото нещо, което направиха, бе да повикат сестра ми да го гледа; точно както Мариам и Моисей. Дойде денят, когато сестра ми пристигна да го вземе; мисля, че през вечността ще си спомняме за изпитанието, през което минахме, давайки най-доброто си на Господа. Знаехме какво значи да дадеш пари, здраве и много други неща, но това беше най-тежкият изпит. Лукавият не беше спокоен. Той каза, че съм най-коравосърдечният човек в света, за да дам малкото си дете, а най-трудното от всичко беше да съчувствам на жена си, когато приготвяше дрехите му. Неговото отиване беше много повече от едно изпразване на дома; то изпразни също и сърцата ни. Когато се прибрах вечерта, попитах жена си как е издържала. Тя каза, че е излязла в градината и плакала, и си помислила: "Колко пъти съм пяла тази песен: "Никога няма да изпитаме наслада в любовта Му, докато не положим всичко на Неговия олтар", и тази сутрин трябваше да го докажа. Тогава Господ ми каза: "Сравни го с Голгота", и с това всичко приключи."

След това, когато се молихме заедно, Господ ми показа наградата. Той ми каза: "За всичко, което ти даваш за Мен, ще имаш стократно; и върху това ще имаш правото на 10,000 души в Африка". И ние повярвахме."

След като заминават за Африка, Самуил става изцяло син на господин и госпожа Рийс, и името му е променено на Самуил Рийс. Той пораства заедно с тях и по-късно отива в университета в Оксфорд, който завършва. С него става буквално както със Самуил от Словото, той е посветен на Бога и Му служи от младините си. Приема Христа за свой личен Спасител на дванадесет годишна възраст. Неговите осиновители искат да стане лекар, но той чувства Божието призвание да Му служи. След университета се присъединява към баща си с любящото съгласие на неговите втори родители, въпреки че майка му и баща му никога не са направили нещо, за да го привлекат към себе си. Сам Бог им го връща. Той става заместник-директор на Библейското училище след смъртта на баща си, на който е сега директор, и отново познат с името Самуил Рийс Хауелс. Колко съвършено Господ изпълнява обещанията си към бащата и майката, даже преди рождението му, и колко много Господ зачита жертвата, направена от родителите като го предават на Бога!

Сутринта, когато тръгват за Лондон, двамата с Елизабет Хауелс имат само две лири, а тя има нужда от парите същия ден. Но, както винаги, "първа нужда - първа необходимост". Тъй като тръгват преди да дойде пощата, той има право на тези пари и утешава жена си, че сигурно ще дойдат пари по пощата. Джоу също пристига в Лондон само с 5 шилинга, като си взима билет само за отиване. Рийс Хауелс се среща със съвета на другата вечер и двамата с Елизабет са приети в мисията. На следващия ден Алберт Хед свиква събрание, на което Рийс Хауелс трябва да говори за застъпничеството. Господ благославя събранието и когато напускат на другия ден Алберт Хед, ръкувайки се с него, каза: "Господ ми говори чрез вас. Никога преди не съм поемал грижата за мисионер, но Бог ми каза да ви имам като мой мисионер. Никой друг няма да ви издържа и докато проповядвате в Африка, аз ще имам дял в жетвата!"

Преди да вземат влака те обядват с приятели и когато тръгват, в ръката на Рийс Хауелс е сложен един плик. Когато го отваря в Падингтон, намира вътре пет златни лири. Те са дошли с пет шилинга, а си отиват с пет лири! Те хвалят Бога, когато пристигат у дома, и Елизабет им разказва как получава две лири половин час след като са заминали. "Няма нищо по-добро в света за укрепване на вярата ни, както изпитанията!" - казва Рийс Хауелс.

По-късно и двамата заминават за Шотландия, където Елизабет прекарва една година обучение в мисията "Вяра". Рийс Хауелс я оставя там и заминава за Лондон за един деветмесечен курс по медицина в колежа Ливингстон. Там също има много изпитания на вярата и избавления. Неговият близък приятел в колежа, с когото има голямо общение в Духа, е Харолд Сентджон, който по-късно става известен библейски учител. Те имат обичай да стават в пет часа всяка сутрин за общение с Бога. Чукат на стената, която ги разделя, за да се събудят един друг. Междувременно Елизабет получава всичко необходимо за живота си в Шотландия. Нито един път не става нужда Рийс Хауелс да й изпраща нещо. "Ние бяхме в училището на вярата" - казва той, "и с нищо не може да се сравни това да си освободен, за да пребъдваш".

Някои хора се чудят защо Рийс Хауелс учи медицина, след като Господ му е дал такива чудни случаи на изцеление. Но въпросът е, както вече споменахме, че той никога не е бил против медицината. Принципът, който открива в живота на застъпничество е, че "човешката невъзможност става Божия възможност", и повечето от случаите в неговите опитности са станали тогава, когато медицината не е могла да помогне. Рийс Хауелс казва, че само веднъж е отказвал да даде лекарство, и то когато Самуил се е родил и жена му е била тежко болна. Господ му е казал, че тя не трябва да взима лекарство. "Какво изпитание беше това!" - казва той. "Беше борба на вяра за мен и борба със смъртта за нея. Никога не се помръднах от разбиранията си. Единственото нещо, което знаех, беше, че Господ ми каза това. Казах на жена си: "Не трябва да взимаш лекарство, за не умреш." В нашето крайно изпитание, като четяхме една сутрин думите "Имайте вяра в Бога", те изпъкнаха със златни букви. Ние повярвахме и от същия момент тя започна да става по-добре."

По повод на темата медицина и вяра Рийс Хауелс казва: "Да кажем на хората да не взимат лекарства, когато не сме сигурни в нашето водене, е повече от трагедия, ако хората умрат. Но познавам случаи, когато хората са водени да не взимат лекарства и са имали победа през целия си живот. Един от тях е Лорд Радсток, който ми е разказвал много случаи как Господ е оценил вярата му. Друг случай е А. Симпсон, основателят на Християнския мисионерски съюз, който много пъти е доказвал, че има изцеление в Кръвта. Взимането на лекарства напълно зависи от воденето. Ако Святият Дух води човека да не взима лекарства, Той ще се погрижи за това. Ние бяхме водени да преминем курс по сестринство и медицина и доказателство за това е, че Господ трябваше да отговори на молитвата ни, за да ни даде тази възможност. След като завършихме обучението си в Единбург и Лондон, Господ ми отвори врата да бъда помощник на един лекар, да раздавам лекарства шест месеца и жена ми да премине курс по майчинство, които се оказаха много полезни на мисионерското ни поле."

Около една седмица преди да заминат те получават пари от мисията за пътуване до Лондон, но се нуждаят от някои неща, за да попълнят приготовленията си. Отново те прилагат принципа - първа нужда, първа необходимост. "Винаги имаме склонност да задържаме парите и така да се измъкваме от Божиите изпити", казва Рийс Хауелс. "Ние направихме всичко възможно този път! Както и да е, трябваше да похарчим парите и всички хора около нас мислеха, че имаме достатъчно пари. Очаквахме, че парите сигурно ще пристигнат един ден преди да тръгнем за Лондон; но последната поща дойде и нямаше пари, а влакът заминаваше на другата сутрин преди пощата. Мислехме, че раздялата ни с вуйчо, леля и малкия Самуил ще бъде много тежка, но товарът за парите за билети малко я облекчи! Често пъти това е Божият начин, когато има да вършим нещо много трудно - Той ни възлага друг товар и така прави първия по-лек.

На следващата сутрин не беше така тежко да се разделим с нашите родители и близки, защото трябваше да вървим до гарата без пари! Бяхме сигурни, че ще дойдат на перона на гарата, но не, дойде време влакът да тръгне. Какво трябваше да правим? Имаше само една възможност. Имахме още десет шилинга и трябваше да пътуваме, докъдето стигнем. Нашата невъзможност щеше да бъде Божията възможност. Трябваше да сменим влака в Ланели, около 20 мили от дома и да чакаме там няколко часа. Без никой да знае, ние си взехме билети до там. Имаше много хора на нашата гара, които ни желаеха всичко най-хубаво, но ние се нуждаехме от пари, за да отидем до Лондон. Мнозина дойдоха до Ланели, като пяха песни през целия път. Мина ми през ума мисълта, че бих пял по-добре, ако имах пари!

Отидохме да закусим с някои приятели в Ланели и след това се върнахме на гарата, но още не избавени. Сега трябваше да дойде влакът. Святият Дух тогава ми говори и каза: "Ако имаше пари какво би направил?" "Бих се наредил на опашката пред гишето", казах аз. "Е добре, не проповядваш ли, че Моите обещания са равни на парите? По-добре да се наредиш на опашката." Нямаше друго какво да правя освен да послушам. Имаше около дванадесет души пред мен. Те минаваха пред гишето един след друг. Дяволът продължаваше да ми говори: "Ето сега има само няколко души пред теб и когато дойде твоя ред ще трябва да си отидеш. Проповядвал си много за Моисей с Червеното море пред него и египтяните - зад него; но сега ти си затворен отвсякъде." "Да, затворен," отговорих аз, "но като Моисей ще бъда славно освободен!" Когато имаше само двама души пред мен, един човек излезе от тълпата и каза: "Съжалявам, не мога да чакам повече, трябва да отворя магазина си!" Той каза "Довиждане" и сложи тридесет шилинга в ръката ми! Това беше тъй славно и само едно предвкусване на това, което Господ щеше да върши във Африка, ако ние Му бъдем послушни. След като взех билетите, хората, които дойдоха с нас до влака започнаха да ни дават подаръци, но Господ ги е задържал, докато ни изпита. Ние пяхме през цялото пътуване до Лондон!"

Когато пристигат, Алберт Хед ги кани на закуска следващата сутрин. Той им казва, че има за тях 50 лири, но не ги е пратил по пощата. "Благодаря на Бога, че не ги пратихте", казва Рийс Хауелс, като си мисли, "за нищо на света не бих искал да съм без опитността на опашката."

Те имат всичко необходимо с изключение на три неща: по един часовник, по една писалка и по един шлифер за всеки. Не споменават на никого за тези неща, но Алберт Хед на закуската пита: "Какви часовници имате?" и им казва, че неговият син Алфред иска да им даде по един часовник. След това пита: "Приготвихте ли се за дъждовните сезони в Африка? Имате ли шлифери?" Когато те отговарят, че нямат, той им казва да отидат да си купят и им дава един адрес, като казва, че трябва да ги вземат на негова сметка. След като написва адреса, той пита: "Виждали ли сте този вид автоматични писалки?" "Не", отговарят те. "Трябва да вземете по една със себе си", казва той. Така Алберт Хед им дава трите неща, за които са казали на Господа!

Хед ги кани да дойдат пак на закуска другата сутрин и да водят молитвата. Той моли Рийс Хауелс да каже на прислугата малко от своите опитности на вяра. "Вие имахте опитности преди известно време, нали?" - казва той. "Да, и то съвсем наскоро" - отговаря Рийс Хауелс и им разказва за чакането на опашката. Хед едва успява да изчака да чуе какво е станало. "Никога не съм чува подобно нещо!" - извиква той. Рийс Хауелс обаче им казва, че това не е краят и че това, което се случило предния ден в Кори Лодж в тази стая е още по-добро. Той им разправя историята с часовниците, шлиферите и писалките. "Предпочитам това вместо 1000 лири", казва Хед; "да знам, че Господ може да ме води така в моето даване."

Те напускат Англия на 10 юли 1915 г след една славна победа, знаейки, че Онзи, Който ги е повикал за такъв живот, е в състояние да ги избави при всички обстоятелства.