Колин Хигинс Харолд и Мод



страница1/7
Дата21.01.2018
Размер0.94 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7
Колин Хигинс

Харолд и Мод

>

Харолд Чейсън стъпи на стола и постави примката на врата си. Затегна я и провери възела. Щеше да издържи. Погледът му обиколи кабинета. Тихо звучеше Шопен. Пликът беше подпрян върху бюрото. Беше подготвил всичко. Чакаше. По алеята отвън приближи кола. Тя спря и той чу как майка му слезе. С лека усмивка бутна стола и се залюля във въздуха. След малко краката му спряха да ритат, докато тялото продължи да се поклаща.



Мисис Чейсън сложи ключовете си на масичката в антрето и извика на прислужницата да вземе пакетите от колата. Обядът беше отегчителен и тя бе изтощена. Погледна се в огледалото и разсеяно оправи косата си. Реши, че перуката с прошарени кичури би подхождала чудесно за вечерта. Щеше да отмени срещата с Рене и да подремне през остатъка от следобеда. В края на краищата, имаше моменти, когато се нуждаеше от тази малка заслужена отмора. Тя влезе в кабинета и седна зад бюрото. Докато търсеше в тефтерчето си номера на фризьорката, тя слушаше тихата музика на Шопен. Помисли си колко успокояващо бе това и започна да набира. Представи си яростта на Рене, но не можеше да постъпи другояче. Телефонът избръмча и тя се облегна назад, като барабанеше с пръсти по стола. Забеляза на бюрото плика, адресиран до нея. Погледна нагоре и видя тялото на сина си, увиснало под тавана.

Тя замря.

Тялото се поклащаше леко насам-натам, от което въжето, преметнато през голямата дъбова греда, проскърцваше ритмично в такт с музиката.

Мисис Чейсън гледаше втренчено изпъкналите очи, подаващия се език, възела, затегнат около гротескно изкривената шия.

— Съжалявам — каза тънко гласче, — връзката с желания от Вас номер не може да бъде осъществена в момента. Моля уверете се, че набирате желания номер и че набирате правилно. Номерът…

Мисис Чейсън затвори.

— Наистина, Харолд — каза тя, докато набираше отново. — Предполагам, че според теб всичко това е много забавно. Очевидно фактът, че Кроуфорд идват на вечеря не означава нищо за теб.
* * *
— О, Харолд винаги е бил момче с добри маниери — каза мисис Чейсън на възстаричката мисис Кроуфорд по време на вечерята същия ден. — Да, наистина. Когато беше на три годинки, го бях научила да си служи с ножче и виличка. Като бебе никога не създаваше проблеми, въпреки че може би беше по-податлив на болести от повечето деца. Вероятно го е наследил от баща си, защото аз не съм боледувала нито ден през живота си. И, разбира се, съвсем определено е наследил от него и странната му ценностна система с тази негова склонност към абсурдното. Спомням си как веднъж, когато бяхме в Париж, Чарли излезе за цигари и следващото нещо, което чух, бе, че е арестуван, защото се носел гол по Сена — експериментирал по течението с чифт жълти надуваеми възглавнички. Естествено, потулихме случая, макар и не без помощта на известно влияние и на част от сребърните ми бижута.

По-младата мисис Кроуфорд се засмя с разбиране, както и по-възрастната мисис Кроуфорд, мистър Фишър и мистър и мисис Траскот-Джоунс. Възрастната мисис Кроуфорд сръбна от шампанското си и се усмихна.

— Готова ли сте за десерта? — попита я мисис Чейсън. — Всички готови ли са за възхитителната мелба с праскови? Харолд, скъпи, не си си изял цвеклото.

Харолд вдигна очи откъм края на масата.

— Чу ли ме, скъпи? Изяж си цвеклото. Много е питателно. Полезно е за организма.

Харолд погледна майка си и тихо остави вилицата си.

— Какво има пък сега? — попита мисис Чейсън. — Добре ли си?

— Боли ме гърлото — каза той със слаб глас.

— О, скъпи. Тогава може би е най-добре веднага да си легнеш. Извини се и кажи лека нощ на всички.

— Извинете — каза Харолд — и лека нощ на всички. — Той се изправи и напусна стаята.

— Лека нощ — повториха всички.

— Вземи аспирин — извика след него мисис Чейсън. — И пий много вода. — Тя се обърна към гостите си. — Ох — каза тя, — не зная какво да правя с това момче. Напоследък е станал направо нетърпим. Пращам го при доктор Харли, моя психиатър, и, естествено, брат ми Виктор, бригадният генерал, не спира да ми повтаря, че спасението е в армията. Но аз не искам да се бие с туземците в някаква джунгла. Така загубих Чарли. Разбира се, Чарли не се биеше. Той правеше снимки на папагали, когато това…

— Още шампанско! — извика възрастната мисис Кроуфорд и се оригна.

— Майко! — каза младата мисис Кроуфорд.

— Майко, моля те! — каза мисис Кроуфорд.

— Съжалявам — каза възрастната мисис Кроуфорд. — Стори ми се, че видях прилеп.

Над масата се възцари моментна тишина, докато мистър Траскот-Джоунс не каза, че никога не е опитвал такава прекрасна прасковена мелба и мисис Чейсън разказа как е получила оригиналната рецепта в Токио от един тенор, който твърдял, че е незаконен син на Мадам Нели*.

[* Мадам Нели Мелба — 1861–1931 г. Артистичен псевдоним на австралийската оперна певица Хелън Портър Мичъл. — Б.пр.]


* * *
Защо водят тази стара жена на партита, мислеше мисис Чейсън, докато се разполагаше зад масичката, където държеше козметиката си, и сваляше перуката си, може ли да ми каже някой. Та тя е почти изкуфяла. Винаги е толкова неловко, особено за семейството, и, разбира се, дразни домакинята.

Защо не я пратят в приют, запита се тя, взимайки пеньоара си от леглото. Ще се грижат добре за нея и ще може да живее там със себеподобни, докато й дойде времето.

Тя спря до вратата на банята и се огледа в огледалото в цял ръст. Изправяйки рамене, се потупа по корема. Не е зле, помисли си тя. Да останеш млад означава просто да останеш строен.

Тя отвори вратата и запали лампата в банята. Харолд лежеше във ваната с широко отворени очи и разрязано гърло, а кръвта капеше от шията и китките му.

— Боже мой! Боже мой! — изпищя мисис Чейсън. — Ооох! Ооох! Това е прекалено. Прекалено! — Тя се обърна и избяга разплакана в хола.

Харолд обърна глава и се заслуша. В далечината можеше да чуе истеричния вой на майка си. Той се огледа в изпръсканото с кръв огледало и се усмихна слабо, със задоволство.


* * *
— Имахме няколко сеанса, Харолд, няколко — каза доктор Харли, — но, в интерес на истината, не смятам, че сме отбелязали особен напредък. Съгласен ли си?

Харолд, легнал на кушетката и загледан в тавана, кимна в знак на съгласие.

— И защо е така?

Харолд се замисли за миг.

— Не знам — каза той.

Доктор Харли се приближи до прозореца.

— Мисля, че сигурно е заради нежеланието ти да се изразяваш ясно и изчерпателно. Трябва да общуваме, Харолд. В противен случай никога няма да разбера. Хайде, нека пак да разгледаме тези твои лъжливи самоубийства. От последния ни сеанс насам майка ти съобщи за още три. По мои изчисления, стават общо петнайсет. Вярно ли е?

Харолд погледна съсредоточено към тавана.

— Да — замислено каза той, — ако не броите първото и оня път, когато бомбата избухна предишната нощ в оранжерията.

Доктор Харли прокара ръка по оредяващата си коса.

— Петнайсет — каза той. — И бенефициентът във всички тези случаи е майка ти?

Харолд помисли малко върху това.

— Не смятам, че тук става дума за бенефис — заключи той.

— Да — каза доктор Харли, — ще се съглася с теб. — Той седна зад бюрото си. — Но всички те целяха да извикат определен отговор у майка ти, така ли е? Например, инцидентът със смазания череп, за който говорихме миналия път. Ти сложи чучелото с пъпеша зад задното колело на колата на майка ти, така че когато тя потегли назад и го прегази, да си помисли, че това е главата ти. И така, истерията, проявена от нея тогава, е тъкмо нещото, към което си се стремил при тези последни три опита. Прав ли съм?

— Ами — каза Харолд. — Този беше един от първите. Тогава беше по-лесно.

— Ъ-ъ, да — каза доктор Харли. Той се облегна на стола си. — Разкажи ми за инцидента в банята миналата нощ.

— Какво искате да знаете?

— Броиш ли го за успех?

Харолд помисли върху това.

— Отговорът беше най-добрият, който съм получавал през последните няколко седмици — каза той.

— Остави ли прощално писмо?

— Не. Но аз наистина написах „Сбогом“ с кръв върху огледалото. Не мисля, че тя го видя.

— Остави ли прощално писмо, преди да се обесиш в кабинета?

— Да. Оставих го на бюрото. Тя даже не го взе.

— Тогава обесването е било провал?

— Може би проблемът беше в такелажа. — Харолд поразмисли. — Може би трябваше да използвам друг хамут.

— Изглежда подбираш много добре принадлежностите си за тези, хъм, изпълнения. Да вземем историята с басейна. Трябва доста да си се потрудил.

Харолд си пое дълбоко дъх.

— Да — каза той с лека усмивка на задоволство. — Доста. За обувките и костюма трябваше да изобретя механизъм, който да ме задържа на повърхността на водата. Дори трябваше да конструирам малко кислородно устройство, с което да се диша под водата. Свърших добра работа.

— Но не беше успех. Поне съдейки по думите на майка ти.

Харолд погледна нагоре към лекаря.

— Какво каза тя? — попита.

— Тя каза, че те е видяла да се носиш по корем в плувния басейн, напълно облечен и с бележка, забодена на гърба ти, на която пишело „Сбогом свят“. Казала на прислугата да ти даде горещо какао за обяд, защото не искала да се простудиш.

Харолд пак погледна към тавана. Мина дълго време, преди да проговори.

— За подготовката ми бяха нужни три дни — каза той най-накрая.

Доктор Харли се наведе напред от стола си.

— Кажи ми, Харолд — смени той темата, — как разпределяш времето си?

— Имате предвид, когато не замислям…

— Да. Какви са ежедневните ти занимания? Ти не ходиш на училище.

— Не.


— И не работиш.

— Не.


— И как минава денят ти при това положение?

Харолд се забави с отговора.

— Ходя на сметището.

— И с каква цел ходиш там?

Харолд се замисли за миг.

— Боклуците — каза той. — Обичам да разглеждам боклуците.

— Разбирам. Какво друго правиш?

— Обичам да гледам как смачкват старото желязо на автоморгата.

— А нещо друго?

— Обичам срутванията.

— Искаш да кажеш събарянето на стари сгради и други подобни неща?

— Да, особено с онази голяма желязна топка.

— Това до голяма степен изяснява нещата, Харолд, и мисля, че то отваря пред нас няколко вратички, които да проучим на следващия ни сеанс. А сега времето ти изтече. Поздрави майка си. Мисля, че ще я видя в началото на другата седмица.

Харолд стана от кушетката и каза довиждане.

— Към сметището ли отиваш? — попита мило доктор Харли.

— Не — каза Харолд, — на погребение.

Лекарят беше изненадан.

— О, съжалявам. Някой от семейството ли?

— Не — каза Харолд, докато отваряше вратата, — просто обичам да ходя на погребения.
* * *
Харолд стоеше в края на тълпата и слушаше как свещеникът произнася последните молитви. Той реши, че предпочита по-малките погребения. Когато около гроба има само няколко души, емоцията е сякаш по-интензивна. И, разбира се, при по-малките погребения е възможно да застанеш по-близо до ковчега и да гледаш без да ти пречат как го спускат в земята.

Свещеникът продължаваше да мънка. Починалият трябва да беше някоя важна клечка, помисли си Харолд. Навалицата си я биваше. Той се огледа и видя една дребна възрастна дама, седнала под близкото дърво. Тя изглеждаше като една от опечалените и Харолд не би й обърнал внимание, ако не беше резенът диня, който ядеше, като плюеше семките в книжна кесия. Той я зяпаше, по-скоро леко озадачен. Тя изглеждаше напълно спокойна, докато наблюдаваше и се забавляваше с всичко наоколо, сякаш беше на пикник в близкия парк.

Молитвата на свещеника беше към края си и Харолд реши да си тръгне. Той хвърли последен поглед на старата дама и стигна до заключението, че в нея определено има нещо странно. Нещо много чудато, каза си той, качи се на своята катафалка и натисна газта.
* * *
— Абсолютно не мога да проумея — каза мисис Чейсън по време на обяда — защо си купил това черно чудовище. Можеше да имаш която кола пожелаеш — порше, ягуар, някой сладък малък спортен автомобил. Но не. Ние трябва да паркираме в двора си именно тази грозотия, за да ме поставя в неудобно положение и да шокира всеки друг. Не мога да си представя какво са си помислили от женския благотворителен клуб, когато са видели теб — сина на тяхната председателка — да се прибираш у дома зад волана на катафалка. Наистина, Харолд, не зная какво да правя. Изпий си млякото, скъпи.

Харолд си изпи млякото.

— Не си глупаво момче — продължи мисис Чейсън. — Напротив, имаш много висок коефициент на интелигентност. Така че просто не разбирам тези твои погребални интереси. Откъде са се взели? Със сигурност не от мен. Аз нямам време за този вид мислене. От мига, в който се събуждам сутрин, до мига, в който си лягам нощем, постоянно съм в движение, имам ангажименти — комитети, официални обеди, балет — нито един празен момент. Но ти, Харолд, ти никога не общуваш, никога не обсъждаш, никога не мислиш за утрешния ден. Ти просто пропиляваш дарбите си по тези оптимистични театрални номерца, с които се развличаш. В това няма бъдеще, Харолд. Колкото и психологически пречистващи да са те. Вуйчо ти Виктор предлага армията. Е, да беше го посетил. Не бих казала, че обичам армията, но може би той ще успее да те разбере. Все пак е бил дясна ръка на генерал Макартър.
* * *
Бригаден генерал Виктор Е. Бол всъщност бе изпълнявал за кратко длъжността адютант на генерал Макартър през 1945 година. Но, отдавайки дължимата справедливост на Макартър, едва ли би могло да се каже, че адютантът е бил дясна ръка на генерала, отчасти защото не играеше никаква роля при взимането на решения от командването, но главно защото нямаше дясна ръка. Наистина нямаше дясна ръка, тъй като му я бяха простреляли по време на учебни маневри във Форт Джаксън, Южна Каролина. При такъв отличителен белег бе нормално да се очаква от един офицер да излезе в оставка, но генерал Бол не беше от онези мъже, които се предават без бой. От негова гледна точка, в армията най-голямата спънка, следствие от липсата на дясна ръка, бе неспособността да се отдава чест по изискуемия военен маниер. След серия от експерименти той изобрети механично устройство, което заемаше сгънато положение в празния му ръкав. Когато дръпваше акселбанта си с лявата си ръка, ръкавът подскачаше към челото му, енергично отдавайки чест по начин, достоен за Уест Пойнт. С помощта на това устройство и на влиянието на неколцина приятели в Пентагона генерал Бол успя да направи кариера в армията. Както каза на племенника си:

— Армията е не просто моят дом, Харолд, тя е моят живот. И тя може да бъде и твоят живот. Знам как се чувства майка ти. Тя настоява да служиш когато ти дойде редът, но ако зависеше от мен, щях да придвижа документите ти така, че да отплаваш като новобранец още утре. Повярвай ми, ще си прекараш страхотно.

Генералът се надигна иззад бюрото си и с жест посочи закачените на стените в офиса му военни плакати.

— Огледай се, Харолд — каза той. — Армията постави на колене чернилките в Сан Хуан, напердаши жълтите, победи червенокожите и героично се сражава с немците за моста при Ремаген. Това се нарича живот. Предлага история и образование. Действие. Приключение. Препоръчвам ти го! Ще опознаеш войната от собствен опит! Битките. Момичетата с дръпнати очи. Защо не, така ще станеш мъж, Харолд. Обличаш униформата и се извисяваш — блясък в очите, пружинираща походка и знаеш в сърцето си, че се сражаваш за мир. И че служиш на своята страна.

Той спря пред един портрет на Нейтън Хейл*, където последният бе изобразен с примка на шията.

[* Нейтън Хейл (1755–1776), герой от Войната за независимост в Северна Америка. При изпълнение на шпионска мисия пленен от врага и обесен. — Б.пр.]

— Както й служи Нейтън Хейл — каза той. Дръпна връвчицата и ръкавът му отдаде чест. — Ето от какво има нужда тази страна — повече Нейтън-Хейловци. — Той спря пред портрета в стойка „мирно“, преди ръкавът му да се върне изкусно на мястото си.

— И знаеш ли какво? — каза генералът, обръщайки се към Харолд, който седеше до прозореца.

— Какво? — каза Харолд.

Генералът застана пред него и се наведе с поверителен вид.

— Мисля — прошепна бавно той, — мисля, че виждам в теб един малък Нейтън Хейл.

Харолд върна на вуйчо си един празен поглед.

Генералът се усмихна и юмрукът му дружески разтърси рамото на Харолд.

— Помисли си — каза той и се върна до бюрото си.


* * *
Отсечената глава на Харолд стоеше изправена на сребърния поднос, докато Харолд ръсеше магданоз в кръвта около шията. Когато чу майка си да слиза по стълбите, той бързо захлупи подноса с обемистия сребърен похлупак и го намести под масата. Напусна трапезарията и двамата се срещнаха в хола.

— Харолд, скъпи, имам само няколко минути, за да те информирам за решението си. Седни, ако обичаш.

Харолд седна и мисис Чейсън започна да слага белите си ръкавици.

— Харолд — каза тя делово, — време е да започнеш да мислиш за бъдещето си. Ти си на деветнайсет, почти на двайсет. Досега си водил живота на едно мързеливо, щастливо и безгрижно дете. Но сега е време да оставиш детинщините и да поемеш някои отговорности. Всички бихме желали да плуваме през житейското море без да мислим за утре. Но това е невъзможно. Имаме дълг. Задължения. Принципи. Накратко — каза мисис Чейсън, привършвайки с ръкавиците, — мисля, че е време да се ожениш.

— Какво? — каза Харолд.

— Да се ожениш — каза мисис Чейсън, като взе вечерната си чантичка на път към вратата. — Ще ти намерим момиче, за което да се ожениш.


* * *
Коленичил, Харолд слушаше тихите звуци на църковния орган. Той погледна над олтара към големия прозорец от цветно стъкло, който показваше пишещия с перо в някаква книга свети Тома Аквински. Тома Аквински никога не се е женил, помисли си Харолд и надникна в отворения ковчег. „Чудя се дали мъжът в ковчега го е правил. Чудя се кой ли е той, все пак.“

Белокосият отец Финеган пристъпи към амвона и разгледа изучаващо рядката групичка опечалени пред себе си. Отвори книгата си и зачете, както бе правил безброй пъти досега.

— И така, скъпи братя и сестри, нека се помолим на Бога, Царя на славата, да благослови и избави от мъките на преизподнята всички предани Нему души, да ги спаси от пастта на лъва и нейния мрак, и да ги дари с небесна благодат и светлина, и вечен покой.

Докато отец Финеган продължаваше да чете отегчителната си молитва, Харолд, застанал на колене почти в дъното на църквата, тихичко седна. Той внимателно заразглежда портрета на скърбящата Мадона.

— Пс-с-ст!

Харолд чу това „пс-с-ст“.

— Пс-с-ст!

Харолд се обърна. От другата страна на пътечката, три редици по-назад, една възрастна дама се усмихна и весело му махна с ръка. Харолд зае старото си положение с лице към олтара. Това беше жената от гробищата, каза си той, онази с динята. Какво иска от мен?

— ПС-С-СТ!

Харолд трепна и се обърна. Старата дама се беше преместила. Сега беше коленичила точно зад него. Тя се ухили.

— Малко корен от сладник? — попита мило тя, предлагайки му малко пликче. Говореше с лек англо-европейски акцент.

— Ъ-ъ, не. Благодаря — прошепна Харолд и коленичи.

— Няма защо — отвърна му тя, също шепнешком.

Без да сваля очи от олтара, Харолд слушаше напрегнато. След няколко минути той чу как старата дама шумно се надигна от своята пейка, коленичи, после отиде до неговата пейка и застана на колене редом с него. Ръгна го свойски.

— Познаваше ли го? — попита тя, като посочи починалия.

— Ъ-ъ, не — прошепна Харолд, който се опитваше да изглежда погълнат от службата.

— Аз също — весело каза старата дама. — Чух, че бил на осемдесет. Ще бъда на осемдесет другата седмица. Подходяща възраст да се придвижиш нататък, не смяташ ли?

— Не знам — каза Харолд, изправяйки се заедно с останалото паство. Отец Финеган благослови ковчега и той беше изнесен.

— Искам да кажа, че на седемдесет и пет е твърде рано — продължи старата дама до него, — а на осемдесет и пет вече просто тъпчеш на едно място и ползата е същата като при гледането отвъд хоризонта.

Неколцината опечалени един по един се изнизаха от църквата. Харолд почувства как някой го дръпна за ръкава.

— Виж ги — прошепна му тя повишавайки глас. — Никога не съм разбирала тази мания по черното. Имам предвид — никой не изпраща черни цветя, нали? Черните цветя са мъртви цветя, а кой би изпратил мъртви цветя на погребение? — Тя се засмя. — Колко абсурдно — бяха думите й. — Това е една промяна. Всичко е една промяна.

Харолд се отдели от пейката и старата дама го последва.

— Какво мислиш за дебелия стар Том? — попита тя.

— Кой? — каза Харолд.

— Свети Тома Аквински там горе. Видях, че го гледаш.

— Мисля, че той е… ъ-ъ… велик мислител.

— О, да. Но е малко старомоден, не мислиш ли? Като печения лебед. Боже, боже! Погледни я.

Те спряха пред намусения портрет на света Богородица.

— Ще ми услужиш ли с това? — каза тя и взе химикалката, която Харолд носеше в джоба на сакото си.

С няколко умели щриха тя нарисува върху устата на Девата сърдечна усмивка.

Харолд се огледа дали някой в празната църква не ги наблюдава.

— Ето. Така е по-добре — каза старата дама. — Горкичката, никога не й дават възможност да се засмее. Бог знае, тя има много причини да бъде щастлива. Всъщност — добави тя, като не изпускаше от очи няколко статуи в дъното на църквата, — всички те имат много причини да бъдат щастливи. Извини ме.

С колеблив жест Харолд поиска да си върне химикалката, но беше късно. Старата дама бе вече в дъното на църквата и рисуваше усмивки по лицата на свети Йосиф, свети Антоний и света Тереза.

— Нещастният светец е противоречие в понятията — обясни тя.

— Ъ-ъ, да — каза нервно Харолд.

— И защо продължават да го правят? — попита тя.

Харолд внимателно изучаваше едно разпятие.

— Ще си помислиш — каза тя на излизане, — че никой никога не е чел края на историята.

Харолд я последва на улицата.

— Ъ-ъ, сега ще може ли да ми върнете химикалката? — попита той.

— О, разбира се — каза тя, като му я подаваше. — Как се казваш?

— Харолд Чейсън.

— Приятно ми е. — Тя се усмихна. — Аз съм графиня Матилда Шарден, но можеш да ме наричаш Мод. — Когато тя се усмихна, бръчиците около очите й ги направиха да изглеждат още по-блестящи и сини.

Харолд любезно протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем — каза той.

Тя стисна ръката му.

— Смятам, че ще станем големи приятели, а ти? — Извади от чантата си голяма връзка ключове и отвори вратата на една кола, паркирана на тротоара.

— Мога ли да те закарам някъде, Харолд? — попита тя.

— Не — бързо отвърна Харолд. — Благодаря Ви. С кола съм.

— Е, добре, да тръгвам тогава. Трябва да се срещнем пак.

В църквата отец Финеган стоеше втрещен пред сияещите статуи.

Мод запали двигателя и освободи спирачките.

— Харолд — извика тя, — танцуваш ли?

— Моля?


— Дали пееш и танцуваш?

— Ъ-ъ, не.

— Не. — Тя тъжно се усмихна. — Така си и помислих. — Тя даде газ. С пронизителен писък на изгоряла гума колата излетя от тротоара, понесе се по улицата и зави зад един далечен ъгъл. Още можеше да се чуе как превключва скоростите в далечината.

Отец Финеган, застанал на прага на църквата, също бе проследил отдалечаването й.

— Тази жена — каза той без да се обръща към някого конкретно, — тя взе колата ми.

>

* * *


Седнала зад бюрото в кабинета, мисис Чейсън говореше на сина си, който стоеше срещу нея.

— Харолд, това са формуляри, изпратени от Националната компютърна агенция за запознанства — каза тя. — Струва ми се, че след като не се справяш с дъщерите на никой от моите приятели, това е най-добрият за теб начин да откриеш бъдещата си съпруга.

Харолд отвори уста, но с едно махване на ръка майка му прогони всяко възражение.

— Моля те, Харолд — каза тя. — Седни. Имаме много работа, а в три трябва да бъда при шивачката. — Тя хвърли поглед на документите. — Компютърната агенция за запознанства ти предлага най-малко три срещи срещу първоначалната такса. Казват, че отстранявали дебелите и грозните, което означава, че фирмата очевидно има високи стандарти. Сигурна съм, че могат да ти намерят поне едно момиче, с което да сте съвместими.

  1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница