Росен миланов православните свещенослужители и духовната просвета на младите хора – позиции и дискусии в българския църковен печат

В Русе през 1871 г. излиза първият брой на сп. Слава под редакцията на Т. Станчев. В него вече не присъства политически или националистичен мотив. То е също така може би и първото богословско списание в България. Със своята духовност, с красивото си слово, с актуалната си тематика, с правилната позиция, която заема, и богословската си точност то представлява едно от върховите постижения на православната преса в България до 9.IX.1944 г.

Друго също такова духовно задълбочено издание е и сп. Духовна пробуда, излизало в Пловдив от 1906 до 1910 г. В него участват видни български писатели, като Иван Вазов, Стоян Михайловски, Константин Величков. Някои изследователи¹ поставят сп. Духовна пробуда в числото на протестантските издания. Но в издаването му участват, както е отбелязано в първия брой, Христо Попов (преподавател в Софийската духовна семинария и по-късен главен редактор на Църковен вестник), трима архимандрити, двама митрополити, няколко свещеници². В първата година от съществуването на сп. Духовна пробуда критиката е градивна и списанието не излиза от рамките на православно-християнското учение. После обаче започват яростни обвинения срещу Православната църква в България и срещу нейните свещенослужители – обвинения, които са извън границите на истинността и правилната преценка. На практика оттук нататък сериозните материали и сериозното богословие в сп. Духовна пробуда значително намаляват (това е и причината съвсем естествено настоящото изследване да се съсредоточи върху материали в първата и началото на втората година от съществуването на списанието).

Сп. Духовна пробуда започва да излиза като двуседмично. Обикновено то е в 16-страничен обем. Мото са думите на Спасителя: Аз съм път, истина и живот (Йоан 14:6). Неговата задача, обявена в първия му брой, е пробуждането на чистото религиозно съзнание в съвременното общество чрез осмислянето на личния, семейния и обществен живот в духа на Христовото учение³. Това означава различни форми на мисия към различните групи в обществото. Една от тези групи са и младите хора.

За да се разбере контекстът, в който е поставена мисията на православните свещенослужители към младите хора според авторите в сп. Духовна пробуда, е необходимо да се надникне в техния светоглед. Сп. Духовна пробуда вижда печалното състояние на духовния живот у нас – още тогава, преди цели сто години. Такова е положението не само в църковната област, но и в целия обществен живот. Авторът на есеистичния материал със заглавие Нашата задача, поместен в първия брой на Духовна пробуда, говори така: Тъжна гледка представлява нашият обществен живот. Скръбни чувства навява той със своите явления на всяка честна и правдива душа. Скръбни чувства с нерадостни и безнадеждни мисли за бъдещето на нещастния ни във всяко отношение народ – мисли, които болезнено свиват сърцето и извикват благороден ропот срещу всичко онова, което причинява изхабяването на сърцата и развалата на нравите⁴.

Къде да обърне поглед вярващият човек, за да получи някаква надежда, поне малка утеха? Това, разбира се, е Църквата, в този случай – Православната църква в България. Още в Св. Писание светът се противопоставя на Бога, т.е. началата, от които се ръководи светът са противоположни на началата, по които трябва да се води християнският живот. Това е изразено най-добре в Евангелието според Йоан (15:18–19)⁵ и в Първото послание на св. ап. Йоан Богослов (2:15–16)⁶. Но намират ли авторите на материалите в сп. Духовна пробуда утеха, когато отместят погледа си от света към случващото се в Църквата? Не. Отбелязва се с тъга: Целият наш религиозен живот се е обърнал на един сух, безжизнен „правилник”. Хората изпълняват тоя „правилник” по традиции, по задължения, по необходимост; смисълът му обаче в повечето случаи те не виждат, не знаят⁷.

В този контекст възниква въпросът за ролята на православните свещенослужители и за тяхното място в обществения живот. Ето как се преценява то: Пастирството е учителство, водителство. То би трябвало да бъде начело на живота, да ръководи всички, да дава тон, сила, движение, въодушевление. Но нима може да става дума за това?⁸ – т.е. при съвременното на автора положение. Сп. Духовна пробуда не поставя недостижими цели пред свещенослужителите. Примерът на толкова много пастири в църковната история е достатъчен, за да ни убеди във верността на препоръката.

Сп. Духовна пробуда следи събитията в дореволюционна Русия. То застава на позицията на либерално настроените свещеници, които искат промени в църковния живот с оглед на състоянието в съвременния свят. Няма основания да се счита, че подбудите и исканията на мнозина от тях са били наистина правилни. Сп. Духовна пробуда е тясно свързано с един от тези свещеници – о. Григорий Петров, който е изпратен в манастир и е заплашен с лишаване от сан. Читателите на списанието имат възможност да се запознаят с възгледите на о. Григорий от многобройните материали на страниците на Духовна пробуда от него и за него. Може да се каже, че в мислите на о. Григорий има много правота, което не означава, разбира се, че във всичко православният християнин трябва да бъде съгласен с неговите преценки. Той смята така: Грехът на духовенството в дългата му историческа борба със „свободомислието” с неизбежните грешки и заблуждения на изпитателната мисъл именно в туй се и състои, че повече то е наблягало на външните мерки за опазване на истината, отколкото на нейното вътрешно разкриване⁹.

Разбира се, духовенството има своята вина за състоянието на църковния живот и за състоянието на духовния живот сред младите хора още тогава, а много повече сега. Но съществуват и много други фактори. Кои са те? На първо място това е светът с неговите вредни примери, с цялата му антихристиянска насоченост, с пороците, които се ширят в него. Авторът на материала Кой ще спаси младежта? в бр. 4 на сп. Духовна пробуда, подписал се с името Евтимий, посочва като основни недъзи на младите хора у нас пушенето, пиенето, честите гуляи до късно и нощните скитания¹⁰. Те злоупотребяват с времето и парите си¹¹, оставят настрана първата невинност и чистота в характера¹².

В цитирания материал в сп. Духовна пробуда се негодува и срещу може би най-разпространения както днес, така и тогава порок – блуда: По улиците и пазарите пътьом за гимназията или на работа купища младежи се спират, захласнато гледат, сетне и купуват разни съблазнителни картини с голи или полуголи жени, които носят със себе си. Уви! Това страстно любопитство не се спира там: то тика младежа да се отбие от пътя на целомъдрието и труда, то разпаля преждевременно животинските му страсти и го прави да злоупотребява със себе си по разни начини¹³. Сп. Духовна пробуда призовава: Дошло е време просветените български граждани да се събудят от сън, да издигнат силно гласа си и да настоят пред правителството за очистването на площадите и пазарите от тази задушителна за младото поколение смрад¹⁴. Днес такъв призив към българското общество вече е немислим – поради плурализма, зле разбираната свобода и най-вече заради това, че същото общество в почти цялата си съвкупност не признава блуда за порок и дори открито или прикрито му се отдава. И сега вече е много късно за обръщане към просветените български граждани, за които става дума в цитирания материал.

Но животът на човека съвсем няма само материална страна и съответно на това съществува „духовно убийство”. Сп. Духовна пробуда предлага: Както не се позволява продажбата на афиона или на другите отрови, тъй не трябва да се позволява и продажбата на картини, които тъй или инак тровят морално младежта. В известен смисъл по-малко престъпление е да отровиш човека физически, отколкото духово, нравствено¹⁵. Разбира се, такъв глас не би бил чут днес, в този развратен свят, но това не означава, че не трябва да го има. Напротив. Това е борбата, която са призвани да водят Църквата и нейните свещенослужители – борба за всяка една човешка душа. И християнската проповед на отделния свещенослужител и на цялата Църква в съвкупност трябва да показва красотата на добродетелта и мерзостта на порока.

Какви са другите опасности за младите хора? Следващата идва от училището на Новото време (като историческа епоха). Началото на XX в., когато излиза сп. Духовна пробуда, е време, в което т.нар. „наука” се опълчва (под влиянието на външни фактори) на религията и се обявява за неин противник. Религията и истинската наука обаче не си противоречат¹⁶, убедени са и до днес християнските апологети и това трябва да подчертава в своята проповед всеки един православен свещенослужител. И на страниците на сп. Духовна пробуда като първа задача на Църквата в тази насока се поставя следното: Необходимо е у нас да се обори мнението, че религията е противна на науката¹⁷.

Свещ. Григорий Петров се обръща към православните свещенослужители: Ако вие вярвате в истината, ако вие казвате правдата, че вашето слово – истина, е от Бога, от какво ще се страхувате? Истината е сила, а лъжата – безсилие. Нима може да става въпрос, кой тук ще устои, на коя страна ще бъде победата¹⁸.

Но какво е положението в България (а може би и почти навсякъде в света) по това време? За съжаление мнимото противоречие между религия и наука вече е пуснало корени в мислите и сърцата на младите хора: А нашата интелигентна младеж? Уви, тя се отнася с пренебрежение към идеалите на своя народ, тя презира вярата, която в най-критичните за съществуването на българския народ времена го е въодушевявала, закриляла и спасявала. Тя е убедена, че религията е преживелица, че тя е куп суеверия, че не е достолепно за един образован човек да вярва, че само на невежите тя е надежда и успокоение¹⁹.

И за тревожното, дори печално състояние на българската интелигентна младеж е виновно в най-голяма степен българското училище, което е започнало съществуването си благодарение на Църквата и нейните книжовници (монаси и свещеници), но се е превърнало в разсадник на лъжа и нравствена поквара. Това важи с пълна сила днес, но се е виждало и от просветените автори на материали в сп. Духовна пробуда. Те съзират корените на лошото влияние на училището още в даването на такива знания, които по никакъв начин не ползват ученика нито в образователен план, а още по-малко пък във възпитателен²⁰. И заключават: Ето защо всеки младеж трябва да се бои, като от отрова, от непотребни знания²¹.

На страниците на сп. Духовна пробуда в първата година от излизането му няма място за фалш и лицемерие. Тъжната картина на училищния живот излиза наяве: А при сегашните наредби училищата дават диплом преди всичко. За диплом, за права и привилегии в живота голяма част от учащите се смята за необходимо като „повинност” да премине курса на гимназията, педагогическото или духовното училище²². Така актуалният въпрос за причините за липсата на интерес у учениците получава своя отговор: вината е както в учениците и тяхната незаинтересованост и леност, така и в самата материя, която не буди интерес. Разбира се, голяма опасност крият и облагите, произтичащи от съответната диплома, която съвсем не винаги е справедлива и заслужена.

Неправилната постановка на училищното образование продължава и в университета: Професорите са приятели на студентите, но рядко се срещат такива типове учени. (...) За жалост по-често се срещат вместо учители-приятели, тъпи педанти, студени чиновници. Последните срещат младежа като началство²³.

Положението в Църквата и нейните учебни заведения трябва да е по-различно. Там голяма част от преподавателите са свещенослужители, задължение на които е да познават законите на духовния живот. И самата постановка на образователно-възпитателния процес трябва да е съобразена с тези закономерности. Според материалите в сп. Духовна пробуда това обаче не е така. В първия брой присъства такова заглавие: Нуждата от духовна пробуда. Там могат да се прочетат потресаващи думи за тогавашното състояние в семинарията (не се уточнява коя): Учениците стоят, казал учителят (един учител в духовна семинария, който имал смелостта да говори на митрополит – бел.м.), по няколко часа в църква, но те не се молят там. Църковните молитви не облагородяват душите им, защото ги четат и слушат машинално; защото ги слушат по предписанията на училищните правилници. Туй е лошо възпитание, туй е приспиване, ако не убиване на младите души²⁴. В друг материал църковната молитва по необходимост на семинаристите преднамерено се нарича стоене в храма²⁵.

Отговорността на Църквата е голяма: учениците – днешното паство – утре сами ще се превърнат в свещенослужители, ръководещи други християни. Сп. Духовна пробуда рисува идеалния облик на духовното училище, в което няма място за лъжци, лицемери и користолюбци: Семинарията трябва да стане едно истинско духовно училище, в което не да се убива, а да се култивира духът на бъдещите духовни учители, място, дето да се готвят за пастирска дейност във всеки случай, деца с развити чувства към истината, с душевни пориви и наклонности към Бога в живота (а не препоръчани от този или онзи, не и комуто се падне по жребий, „по епархия”)... ²⁶

Сп. Духовна пробуда не се занимава само с духовните училища и тяхното правилно уреждане. У нас в началото на XIX в. в училищата се изучава предметът Закон Божи. Правилната постановка на този учебен предмет е тема на много материали на страниците на списанието. Той би трябвало поне да прави изключение от общата постановка на другите предмети. Но и той е усвоил общата система, тръгнал по пътя на „чистата наука” и се обърнал в също такъв сух, натрапен предмет, каквито са и другите²⁷. Закон Божи обаче не трябва да се учи за „бележка”; той е именно закон, правило на добър, християнски, Божи живот, на който децата трябва да се учат. Божият закон е най-висшият морален закон, който дава смисъл и ценност на човешкия живот²⁸.

Препоръката на сп. Духовна пробуда към църковните власти, от които до голяма степен зависи постановката на учебния предмет Закон Божи, а и към всички свещенослужители е, че трябва да се обърне сериозно внимание върху възпитанието и главно върху истински религиозното възпитание на младежта. Трябва именно да се възпитава с религията, да се действа на сърцето, а не главата да се пълни с всевъзможни истории²⁹.
* * *

Сп. Духовна пробуда има кратко съществуване – само 4 години. В известен смисъл продължител в хубавите страни на сп. Духовна пробуда се явява издаваното през 1911–1913 г. в Плевен, Лом и Варна духовно-обществено списание (както се обявява самото то) Народен пастир (под редакцията на Ганчо Пашев). За съжаление, препоръките, които се дават на страниците на сп. Духовна пробуда за мисията на православните свещенослужители към младите хора в България, почти не се следват. Резултатът от това се вижда и днес. Но всъщност ползата от изследването на такива издания и мислите в тях е именно такава – ако там се намери нещо правилно и подходящо, сега то да намери място, макар и много време след това, макар и в по-различни условия. И да даде своя плод.