Румен Спасов култура или война университетска критика и есеистика

Споделям мнението на поета, който казва, че в редица случаи жертви и палачи са неразличими едни от други. Силната позиция е не да си наковалня или чук, а да реагираш в съгласие с ценностите и с приемствеността. Безсилен и безперспективен е палачът, почти колкото претрепаният. Както и обявеният за герой изстрадал невинник, от който други ще черпят възможности за кариеризъм в схемата на военизирани безобразия от един и същи тип, независимо дали ще ги наречем комунизъм или фашизъм. Днес е време да се запитаме дали присъствието на български войски в Македония през 40-те е по-похвално от присъствието им в Прага през 1968 или от готовността им да бъдат днес в Косово, Македония или където и да било? Това са факти от един и същ военизиран порядък, загърбващ автора, университета и съ-градителството като институции! Пренебрегващ необходимостта от приемственост чрез критика, за сметка на потъването във вече уж надживяни утопии с плакатнопропагандни имена и раздумки "на едро".

"Град на слънцето" в България никога не е имало. Само строят на войниците се е сменял с низ от черни майчини забрадки. И с неразбирщина между поколения и между личности, всяка от които с достойнства, с качества, с талант. Поривът за повсеместната и цялостна спаведливост "веднъж за винаги" е пречела да се взрем в съществените, в очовечените, в спасителните детайли. Защото за тях, а не за цялата планина се захваща алпинистът, ако не за да продължи оптимистично напред, то за да се задържи и да обмисли следващата си крачка. Българското съзнание трябва да се отърси от робията на силовостта, от въвличането на всеки и на всички, поколение след поколение, в безначалната и безкрайна българска виновност. Еднакво пренебрегваща Автора, Мислителя, Строителя, който винаги е творческа индивидуалност.

Днес творческият индивидуализъм има много отрицатели. Основанията им се градят на парадоксални разсъждения от вида: нищо ново под слънцето, европейската култура винаги е бълвала всякакви идеи, които с не по-малка стихийност е опровергавала или надживявала. Така че всички (хора или общества), които се вживяват в някаква крайна или дори само определена идея, рискуват да станат жертва на неадекватна идеология, която (подобно на комунизма) се оказва не просто нехуманна, но и човеконенавистническа.

Нашето мнение е, че при всички обрати на словесността и на реторическата убедителност в модерната и постмодерната култура, едно е безспорно. Няма ценност, няма достижение или потенциал в европейската цивилизация, които да не са основани на здравия творчески индивидуализъм. Непризнаването на този факт е късогледство или недоверие към собствените способности – неща блокиращи приемствеността и осигуряващи животуване в утопии. Алтернативата е инвестирането в образование, култура, изкуства – единствения безспорен капитал, който има страната ни днес.
* Изказване на кръглата маса "Поколенията в българската култура - срещи и разминавания", организирана от Академичния център за литература и култура в Националния студентски дом

3. ИДЕНТИЧНОСТТА - ПРЕДИ ВСИЧКО ИНДИВИДУАЛНОСТ*

Когато говорим за идентичност, не бива да прикачваме задължително и само определението "национална". А тъкмо и най-вече по този начин разсъждават, при това не само у нас, както патриотарски настроените националисти, така и политолозите, и социолозите, и дори уважаваните от мен (макар и така различни) Николай Аретов и Луко Захариев. Идентичността, в най-голяма степен това следва да е валидно за твореца, винаги е първо индивидуална, лична, личностна. В следмодерните времена дори националното е разбирано не като механичен строй от общо надъхани съзнания, а като множественост от кореспондиращи и взаимодействащи помежду си (не винаги в една посока) лични идентичности. Мира Янова по-добре от нас знае, че най-добрите социолози днес, в много по-голяма степен отколкото в началото на 20-ти век, са и антрополози, т.е. отчитат особеностите и нагласите на конкретния човек и на малките групи, към които той е съпричастен. Точно личната гледна точка все повече характеризира и възприемането на литературата, включително на така наречения "национален свод" на българската литература. В това отношение искам да отбележа забележителните работи на Инна Пелева върху текстове на Паисий, Раковски, Ботев. Текстве, които често се цитират без да са прочетени, да не говорим за прочитани и пре-про-читани. Но освен този "нов прочит" на университетски литературоведи, все повече ще съществуват изкушенията, поради които децата ни, в много по-голяма, изяснена и категорична степен от нас, ще поставят драматичния въпрос за смисъла на четенето изобщо.

Ще призная, че от всички неща, казани преди малко, най близки усещам свързаните с архитектура или фотография, или друго изкуство, изплъзващо се от клишетата на вербалните историко-идеологически конструкции, на които литераторите все още плащаме голяма дан. Да не говорим за политиците... Но в изказванията, за които говоря, като че присъстваха къщи и прозорци от Далчеви стихотворения. Искаше ми се повече да го има и деконструктивисткият спрямо формално (и линейно) логичния език патос на Чавдар Мутафов. Или младият "писател на предметните времена" Светослав Минков, спрямо който бе така пристрастно несправедлив иначе изящният и изтънчен в добрата си част текст на Любомир Милчев. На дискусия като настоящата ценно ми се вижда да се подчертае тъкмо възможността за преодоляване на лошата литературност чрез "новата предметност", за която пледира Чавдар Мутафов, но и професорите Константин Гълъбов, Атанас Илиев, Иван Саръилиев и други немногоречиви български "философи на детайла" между двете войни. Мислители, за които и днес малко се знае и говори, дори в университета.

Чудесно е пишещите и говорещите да живеят повече с предметността, отвеждаща към конкретните реалии на собствения дом, към нещата, които зависят от нас, към личната ни отговорност като писатели, но не в по-малка степен и като граждани извън писателството. Чрез предметите дори понятие като "глобализация" се отърсва от своята застрашителна виртуалност и абстрактност, а идентичността - от лошото колективистично митололгизиране, за което стана дума. Мултимедията на "глобалното село" може да се разбере като още една посока, разширяваща възможностите на конкретния човек, чиито съзнателен или интуитивен модел винаги ще бъде творческата личност. В противовес на повсеместното, задължително, антиутопично унифициране. Впрочем всичко зависи от човека, от качеството на стремежите му, от това как ще избира да се възползва от иновациите. Дали ще бъде способен да създава "оригинален продукт" или ще предпочете да бъде само консуматор. Защото е твърде вероятно при втория случай да пропусне възможностите си, както често е ставало на нашата географска дължина и широчина.

Като правило през изминалия век обществото ни не насърчава създаването на “оригинален продукт”. Гюловото масло и панагюрската луканка са изключения, но от тези, които са прекалено свързани с комплекса “никай не е по-голям от хляба”. А когато човек живее, за да е малък, само за да се прехранва (о, нима това е възможно!), очевидно сферата на творчеството и на зачетения индивидуализъм са “шум в системата”, нелогичен и капризен порив с привкус на пренебрежителност към средата. В шеговит план съвременният български пантагрюелист Венелин Сапунджиев постулира, че “човек не се храни, за да живее добре, а живее, зада се храни вкусно”. Наистина, заклейменият консумеризъм може да се разглежда и като индивидуален произвол, но и като индивидуалистично, личностно, етично и отговорно отношение към себе си, към собственото призвание, а чрез него – към групата и обществото.

• 
  Изказване на кръглата маса "Идентичност, глобализация, литература", организирана от "Литературен форум" в Българска телеграфна агенция.
  

4. КРИЗАТА НА СТРАХА

Преди известно време, малко след като ми загубиха три дни в нищоправене, наречено "запас" (патриотичен дълг на всеки среден българин, пребивавал в соц.-казарма), подготвих доклад с название "Кризата на страха", който прочетох в зала 1 на Ректората пред един генерал от запаса (съветник на тогавашния президент), пред колеги и ентусиазирани студенти - търсачи на истината от разни факултети. Значимостта на темата бе изявена и чрез надмогването на естрадността в националното движение "Не на страха", възникнало няколко месеца по-късно.

В доклада твърдях, че в страната ни от доста време, поне откакто се помни нашето поколение, с най-драматичен ореол се представят въпросите за националната сигурност. На тях, според популярния възглед, са подчинени всички други - икономически, финансови, дори демографски, да не говорим за лукса, наречен култура, изкуство, образование. Доскоро, а и днес, националната сигурност се размахва като плашило. И разбира се, най-вече в ядрата на духа, едно от които (няма да е преувеличено ако кажем - най-същественото) е университетът.

Мнозина, когато говорят за национална сигурност, имат предвид само армията и полицията, броят колко патрона се падали на глава от военослужещото население, колко новобранци трябвали, за да се обслужва военната машина. Като че всички, които не се трудят в армията и в полицията, за които не важи принципът на единоначалието, са програмирани да създават несигурност, да се самоотлъчват от "националния дълг"... Но какво е национален дълг? Вероятно икономистите ни са най-облагодетелствани за отговора на този въпрос. Както, впрочем, и по принцип. И жалко, че тъкмо те са изселени от университета ни преди около четиридесет години, не съвсем в съгласие със завещанието на братята Евлоги и Христо Георгиеви. Дали удобството на днешните икономисти обаче (което със сигурност в близко бъдеще ще ги прави все по-угрижени), ни дава увереност пред предизвикателствата на "Третата световна война"? Война, която, според един почетен доктор на Софийския университет, вече е започнала и нейното "единствено оръжие е лихвата".

Моето разбиране за дълг пред предците ни и най-вече пред децата ни, не е продиктувано от страх, а от увереността, че в ежедневието си следва да бъдем по-предприемчиви и по-интелигентни. Доколкото мога да преценя, такова рационално разбиране имат и колегите, с които сме в постоянен контакт около идеята за регламентирането на университетския клуб или - както според някои от тях е по-правилно да се нарича - Асоциацията на випускниците и приятелите на Софийския университет. Над 90 са сдруженията, клубовете, гражданските коалиции, създадени от възпитаници на Софийския университет. Допускам, че има и много "непреброени". Техните обединени (но не и централизирани) усилия, постепенно изграждайки стабилността на гражданското общество, могат да допринесат за националната сигурност не по-малко отколкото всички "силови" структури, взети заедно. Те са разумният път днес, защото едно ново и адекватно разбиране за сигурността не може да бъде основано на страха. Страхът и недоверието за пореден път биха ни запратили сред изостаналите страни. "Ако искаш мир, готви се за война" може да бъде стратегия повече на страхуващ се и възгордяващ се, отколкото на разсъдлив народ. А който трупа страхове, оръжия и неподплътено със знание самочувствие, не е годен да защити мира - по-скоро е способен да предизвика войната. Събитията в Югославия през последното десетилитие доказаха докъде може да доведе подобна позиция, безнадеждно отстоявана като национална политика.

Гражданското общество зачита индивидуалността и особено личността, докато военната машина и особено тази на военния комунизъм, прави от всички взаимозаменяеми пионки, субекти без индивидуална самоценност, според идеологемата "какво тук значи някаква си личност". В едно разумно уредено общество, подобно на университетската институция, хората, в зависимост от нагласите си, приемат професионалното разделение на труда и професионалните си отговорности. И ако един университетски преподавател бъде заставен да облече военна униформа за известно време, това е толкова нерационално (сиреч вредно за националната сигурност), колкото ако един пилот бъде откъснат от полетите си, за да се превъплъти, да речем, като жезлоносец в университетска церемония. Не е без основание твърдението на колега-аспирант, че след десет години в университета да го викат запас е абсурд, който прекъсва нелекото му усилие да бъде адекватен пред изискванията на съвременната наука. "В библиотеката аз съм по-полезен на страната си, в тоза число и за националната и сигурност, отколкото на танковия полигон", казва той. Мнението на този колега в едно самоуважаващо се общество следва да тежи повече, отколкото инерцията на средностатистическия запасняк, защото свръхусилието за адекватност пред науката по нищо не отстъпва на което и да е воинско или полицейско свръхусилие. В тази връзка подлежи на преосмисляне и настоящата нормативна категоризация на труда в обществото ни. Съответната наредба, въпреки множеството промени напоследък, продължава да бъде екстензивно неадекватна.

През май 1995 г. участвах повече като слушател в семинар на тема "Свършват ли войните". Там друг участник, когото дълбоко уважавам, сподели, че войните се предизвикват от скучаещия, от нереализирания човек. Наистина, човекът, който няма смислено занимание, е опасно нещо. Той е враг първо на себе си, после на "новобранеца"(по-младия колега), най-накрая и на обществото като цяло, колкото и с добри оръжия да се е снабдило... Друг участник в същия семинар изказа мнение, че войната е най-голямото изпитание за човека и за обществото, като сякаш придаде на това изпитание статут на периодична необходимост. Нашият скромен възглед е, че най-голямото изпитание за човека и за обществото е обуздаването на войната и насилието, недопускането им в ежедневието, доколкото това зависи от всеки от нас.

Наистина, волята на отделния човек понякога изглежда отчайващо безпомощна сред обществените стихии, но съм убеден, че тяхното познаване (на стихиите), следва да започне от конкретния човек. Само приемайки този метод на "антропоцентризъм", учените и обществото могат да налучкат символното поведение, което буди повече доверие и уют, отколкото страх и отчуждение. Страхът събира хората в "болшинства" и в неинтелигентни групировки, той ги принуждава да бъдат враждебни и да воюват не защото природата им е такава, а по силата на някакво "първосигнално символиране" (да ме прости Лесли Уайт), което ги кара да се съобразяват с предполагаемите възгледи на абстрактния "другар", чието лично мнение, компетентност и отговорност по даден въпрос са също не по-малко абстрактни. Сред такава "липса на здрав разум", сред хора, чиито интереси са в посока обратна на гражданското общество, които искат да просперират не благодарение на качествата си, а разчитайки на централизма, узряват мълви и заклинания например като тази - колко луди били военните, как те са особена порода хора, с които преди всичко трябва да се съобразяваме. За нас военните и полицаите са хора като хора - с деца и семейства, с битови и житейски проблеми, с по-творчески или по-рутинни професионални занимания.

Но и те, и общественото мнение като цяло, трябва да приемат, че залагането на високата образованост, на добронамерената комуникативност, на културата и резултатната предприемчивост е не по-малко вложение в националната сигурност, отколкото превъоръжаването или умуването върху абстрактна "доктрина", несъобразена с конкретни реалности, с конкретния човек преди всичко, затова пък свръхсъобразени с исторически натрупани маразми и предразсъдъци, които на Балканите винаги са задействали като критична маса извън рационалните опити за осмисляне... Крайните просветители сред политиците ни като Иван Димитров Шишманов не бяха правилно чути и оценени преди 1913 г. Иначе изтичащият век вероятно би бил по-малко трагичен за страната ни. Сигурен съм, че близкото бъдеще на българската хуманитаристика ще изплати дълга си към възрожденските ни философи. Днес, тъкмо поради десетилетния нихилизъм към вътрешната същност на българското Възраждане, "крайни просветители" сред политиците ни почти няма. Колко от тях, колко от новозабогатялите бизнесмени и предприемачи (ако е вярна думата) си спомнят кое училище са завършили, в кой университет и с колко честни усилия са се учили да ораторстват? Един качествен университетски възпитаник искаше да създаде университетска банкова институция, друг споделяше идеята за банка с особени преференции, която да се казва "Просвещение". Днес тези двама достойни университетски випускници не са между живите, а трети, известен сред състудентите си повече като волнодумец, отколкото като злодей, е обвинен, без безспорни доказателства, че е убиец... А случайно или не медийната "бомба" бе пусната в деня на Общото събрание на Софийския университет. Не е неоснователно предположението някой да е видял в стремежа ни поне за равнопоставеност ако не за върховенство на науката, културата, образоваността "заплаха за националната сигурност". Но нека да сме наясно - тоя някой, въображаем или реален, е по-вреден за страната ни от всичките нейни реални и въображаеми врагове, взети заедно.

Страхът е неадекватна детерминанта за човешко поведение днес. Тази истина изисква толкова повече достойнство и нравствени сили, колкото повече поводи за страх се манипулират около нас. Митологизираното минало, липсата на антропоцентрична перспектива, гороломно или мълчаливо приетото превъзходство на "революционерството" и силовостта над просвещенството и еволюцията - това ражда днешното насилие, било то рекетьорско-борческо, правоверно-политическо или просто нагло-чиновническо. И понеже дедите и бащите ни достатъчно са патили от южняшки сърцато вживяване в схеми, нека ни бъде позволена и простена друга посока, по която ще тръгнат един ден и децата ни.

България, тази малка, но родна страна, родина на Седмочисленици, които никога и никъде по света не са били мнозинство, а по скоро са изстрадвали греховете от инерцията на мнозинството, все повече ще осъзнава, че "малкото е красиво". Така "тук и сега" все повече ще бъде място и време за живеене и все по-малко - за схематични противо-поставяния, за болен старчески или бодър инфантилен идеализъм, за първенюшко самодоволство. Осъществяването на този шанс, който днес е по-близо до нас отколкото през цялата обозрима история на изстрадалата ни страна, ще зависи от нашите действия, ентусиазъм, въображение, но и от въздържането да правим необмислени, недалновидни, глупави постъпки. За съжаление все още има политици, а и пригласящи им политолози, които хиперболизират възможностите на политическото пространство, на властта (в неизживяната маркс-ленинска представа за нея) за сметка на интелигентната взаимност. В безсилието си някои от тях са склонни да търсят последна опора в "силовостта", в неочовеченото драматургизиране на проблемите, в търсенето на непорочни нови лица, зад паравана на които да се шири все същият вътрешен нихилизъм и безотговорност. За българската интелигенция подобен сценарий би трябвало да е болезнено добре познат и да не се допуска още веднъж. За да се стигне в обозримо бъдеще до нов и отговорен оптимизъм, споделян в по-цивилизован социум, където действителните ценности ще са на почит, а личностите, с разума и с примера си, ще увличат все още комплексираните от посттоталитарна "първородногреховност". Българинът, след десетилетията Божие наказание с войни и комунизъм, трудно ще приеме отново страха или насилието. Всеки, както по света, така и у нас, който не отчита тази истина, ще бъде просто неадекватен.
5. КУЛТУРА ИЛИ ВОЙНА

(Няколко символни университетски проблема)*

Днес, като слагаме културата пред войната, трябва да сме наясно, че войната от десетилетия не е била по-близо до дома на българина. Много българи в същото време се усещат чужденци в собствената си страна, всъщност бездомни, нищи в панелното равнодушие на градовете ни. По тая причина поставянето на "култура" отпред в един патос на необходимостта, изглежда футуристично, идеалистично, неадекватно, неднешно. Войната по балканско е пред културата и далеч пред творческата личност още от първите години на отиващия си век. Винаги тя е държала първенство в съзнанието на масовия балкански човек изобщо, не само на българина. Пък и в страховете на балканския интелектуалец, който по зачетеност в обществото е допускал да бъде след генерала, понякога и след офицера, дори след фатмака.

Културата винаги е била нещо пожелателно, обтекаемо, неделнично, далечно, почти без валенции към средния стандарт. Всеки художествен успех доставя повече временно морално удовлетворение, отколкото постоянен знак в нагласата на балканеца. Дори хора на изкуството, учени, учители, които е трябвало да застанат зад университетските идеали, са правели компромиси, поради което войната става възможна, допустима, даже "велика". Дали днешният ни преход ще бъде към по-добро зависи от факта - ще бъде ли културата, специално университетската култура, по-зачетена от нетворческата сръчност на хора, свикнали да се оправят по-умело в извънредни, революционни ситуации. България и Балканите трябва да бъде зона на университети, а не на военни учения и експерименти.

Но наличието на определени лоши символни знаци днес предизвиква повече безпокойство, отколкото удовлетворение. Например официалните ни празници се отбелязват с до болка познатите военни проверки. Това, че датират не от комунистическо, а от по-предишно време, не означава, че тези ритуали трябва да продължават все по същия начин. Строят е определен символ, който за всеки разумен съвременен българин трябва да е по-скоро отблъскващ, отколкото вълнуващ. Чужденците пък вероятно си правят извод, че сме нация, която подлежи само на строяване, а не такава, която може да се похвали със зачитане на културата, например. Традиционните официални напъвания, съчетани с реалното безучастие към все по-многобройните ни официални и национални празници в университетите изобщо не си струва да се коментират.

Приехме, че обучението във висше училище струва скъпо. Но трябва ли да приемем на един студент, например във Физическия факултет, да се падат около 30 щатни професори, доценти, научни сътрудници и прочее наставници? И катедри на Софийския университет да се дублират в Техническия, Геологическия, Химикотехнологическия и др. университети, макар че студентите с всяка година намаляват? Университетите ни също приличат на лоша казарма, на "обърната пирамида", в която генералите са най-многобройни, а мотивираните от нещо значимо "редници" се броят на пръсти, като успяват да го осъществяват не благодарение на средата, а въпреки нея. Софийският университет до края на 1999 се управляваше все по-фатмашки - единственото възможно управление на организация, която, докато се наслуша на думата "реформа", се постара да не промени нищо в устройството си... Настоящият ректор проф. д-р Боян Биолчев има пред себе си сериозно предизвикателство - или да стане заложник на чиновничеството и нищоправенето, или да отстоява нова, ценностна стратегия, без да изменя на свободния си писателски дух.