Румен Спасов култура или война университетска критика и есеистика

Иска ни се да вярваме, че България ще бъде страна на университети, а не на глупаво войничество. Проблемът е дали тази вяра има достатъчно реалистични основания. Защото натегаческите меро-приятия от пехотински тип, каквито никъде по света няма (май са ни спестени само на 24 май - единствената дата в българския календар, достойна за национален празник), зловещо кореспондират с намеренията на добри люде, представители на Великите сили, да озаптяват сръбските бандити с пехота. С балканска пехота...

Защото когато неизчерпаемите университетски възможности за разрешаване на конфликти се разхищават, военните са тези, които козируват и поемат непосилна за човешко същество тежест. Обикновено го правят с подобаващ ентусиазъм и оптимизъм, който трябва да маскира объркаността им. Объркаността обаче може да се скрие само за известно време. След което започват малки, по-големи и накрая непоправими грешки. След което, за кой ли път, човекът осъзнава, че творческото ежедневие, креативността, еволюционното усилие, усъвършенстването на това, което ти е по силите, са по-важни от всяка непродуктивна и антипродуктивна силовост, революционност, активизъм.

Напоследък имаше отвратителен повод да си припомним, че и САЩ не са страна само на университети. След 11 септември загинали пожарникари се погребаха с военни почести. Американското знаме отново бе преекспонирано – естествена е солидарността с невинно загинали хора. Но къде свършва солидарността и къде започва възгордяният реваншизъм. Не преиграват ли някои лоши актьори и не е ли родствена категоричността им с тази на дядовците от Ку-Клукс-Клан? Не се ли завръща, не взема ли връх онази “Антиамерика”, на която Джеймс Олдридж каза “довиждане” в една от най-добрите си книги? Америка на студеното противопоставяне, на силовата самоувереност, на подозрителността, шпиономанията, репресиите към инакомислещите?... Нещо уж надживяно и от Изток и от Запада в средата на миналия век?

Нека не бъдем несправедливо категорични в отговорите си. Но да направим каквото зависи от всеки – за културата и съградителството, за мира и хармонията, на които след Еразъм Ротердамски не им приличат вайкания и оплаквания. И дано никой атентат не успее да порази здравия разум.

• 
  Вариант на текста е изказване на кръглата маса "Образът на войната в българската култура вчера и днес", организирана от Академичния център за литература и култура в Националния студентски дом.
  

6. ИМЕТО ИЛИ ПАГОНА

Повечето университетски спомени остават неразказани поради различни причини. Някои университетски люде просто нямат такъв широк поглед, който да е интересен и за историка, и за литератора, и за юриста. Други нямат какво, трети не искат да си спомнят. Мнозина остават в невъзможност да публикуват това, което искат да кажат на по-младите си колеги и следовници. Защото спомените никога не са сами за себе си, в някакъв смисъл те са повече необходими на читателите, отколкото на техния автор.

"Новият автентизъм", изявяването от първо лице единствено число не само в поезията и в лиричните жанрове, но и в прозата, есеистиката, мемоаристиката все повече ще печелят вниманието и на българския читател...

Наскоро Митко Томов, вездесъщият директор на Университетското издателство, ме попита дали ще срещна скоро баща си. Да съм му кажел, че книгата му излиза скоро, да не се безпокои. Възразих, че ако баща ми иска да разкаже спомените си, би трябвало да разчита на моето съдействие, но засега е рано за неговите мемоари. Как, казва Митко, ти нали си Борисов Спасов, а г-н член-кореспондентът от няколко месеца е оставил ръкописа си в издателството. Не, казвам, чест е за мен, че ме смяташ за пряк потомък на чл.кор.проф.д-р Борис Спасов, но аз съм Бориславов Спасов и тази истина е по-голяма чест за мен. Димитър Томов отмина като че малко разочарован.

Не зная дали тънката книжица, събрала "морните спомени" е прототип за новата книга. Ако е така, издателството на Софийския университет ще има основание да се гордее с още едно ценно издание... Защото от спомените може да се разбере как някогашният млад министерски служител се сблъсква с демоничното безсъние на Вишински, как участва в суматохата около посрещането на Тито през 1947 година, как начинаещият юрист предизвиква гнева на самия Георги Димитров по въпроса за т.нар. Върховен административен съд, който трябва да внимава за спазването на законите от страна на правителството, как успява да помогне на дъщерята на Тодор Пеев, чиито грях бил, че известно време е живяла сред царското семейство. И това е биело на очи повече от очевидните заслуги на нейния баща за българското освободително движение и за ранната академична книжовност, която днес имаме основание да наречем и университетска. Уникални са материалите, запознаващи ни с детайли и документи за живота и творчеството на Иван Вазов и Пейо Яворов, на Александър Теодоров - Балан и Александър Балабанов, на Димчо Дебелянов и на художника-скулптор Андрей Николов, автор на дълго оспорвания лъв пред Паметника на незнайния воин.

Хората дават имена на всички животни, на всички предмети около себе си, сътворяват термини в науката. Това, което получават по рождение и не си го избират, е собственото име. Не толкова като поука, а като необходима адекватност звучи препоръката на Борис Спасов името на автора, общественика, писателя, да говори само за себе си достатъчно. Да не се "въздига" чрез професорството, член-кореспондентството, академичеството... Направи ми впечатление, защото високопоставеният ректоратски химик (който трябваше да е заместник ректор по връзките с обществеността, но го нарекоха зам.-ректор по отчуждението), отказа да бъде председател на инициативен комитет за учредяване на Университетския клуб, защото името му не било подредено най-отгоре, наравно с другите член-кореспонденти. При това в работен документ, където азбучният ред е най-естествената последователност. Поне като става дума за Клуб и за равнопоставеност, така необходима в Софийския университет. Както чинопочитанието си трябва в армията или в полицията. Горещо препоръчвам книгата на Борис Спасов на всички, за които важи нещастното обстоятелство личността им трагично да изостава от пагона...

Разбира се, нравоучителството е най-тънката плоскост на книга като тази. Жалко, че все още имаме основания да се обръщаме към дидактиката и тъкмо тя да е необходима за видни ректоратски кадри, които са готови да повтарят отдавна надживяни от други университетски личности суматохи, конфузии, неадекватности, при това в далеч по-несвободни времена. Защо все така им липсва усмихнатата човещина и мъдрост, за които не е задължителна дистанцията на времето и които са украшение не само на университетската, но и на всяка друга институция?

• 
  Борис Спасов, Мигове от един живот, София, 1996
  

7. ХУМАНИТАРИСТИ ИЛИ ИСТОРИЧАРИ

Има родни историци, които дори в края на XX в. не отиват по-далеч от едната история. И това вероятно е комплимент за всеки традиционар, но проблематизира възможността мислителят да бъде в по-голяма степен днешен адекватен хуманитарист. Наскоро някой най-после се сети да преименува катедрата по етно-графия(?) в такава по етнология, но дали фактът означава близост с една нова прагматична и антропоцентрична философия на изследванията? Защото институциите през Възраждането, както са разбрани и осмислени в този многообещаващо звучащ сборник*, комай се изчерпват с най-липсващото тогава - с едната държава, която трябвало да се възстанови... Това е обобщеното впечатление и тъкмо защото е обобщено, в някаква степен е несправедливо - все пак всеки от представените автори е различен. Един обаче е общият интерес да разсъждават по проблеми на Възраждането, които имат и днешни проекции, включително в повече или по-малко просветеното съзнание на читателя.

Начинанието на Кооперацията "ИФ - 94" е хубав белег за извън-административност в активностите на университетски хора. Но защо част от текстовете в тоя добре замислен сборник звучат не толкова възрожденски, колкото административно? Дълбокоуважаемият проф.д-р Константин Косев споделя размисли за самоорганизацията като мерило за цивилизованост на българското общество, но с въвеждащия си текст, по силата на един неувяхващ рефлекс, той настоява на революционната самоорганизация, която е повече от проблематична като институция в модерния (да не говорим в постмодерния) смисъл на думата. Читателят добива впечатление, че църквата, читалището, еснафските сдружения са едва ли не слуги на революцията и на клиширания национализъм. Парадоксално е че в края на ХХ в. това, с което българинът (чети историкът) се гордее, е обременено от старовремски митове. Неприлично много е писано например по въпроса за отражението на Априлското въстание в цивилизованите страни, като се има предвид, че липсват цялостни преводи и познания за контекста, в който пишат по този въпрос Виктор Юго, Уилям Гладстон, Оскар Уайлд. А руските гении, заедно с техните наставници, се разглеждат не със справедлива, подобаваща за тях дълбочина, а като батюшки на посредствените, на малките, жадуващи освобождаване, удобно недоосъзнати, стадни нашенци.

В този сборник единствено текстовете на Димитър Цанев и на Надя Манолова се четат, без да огорчават широко скроения хуманитарист. Пламен Митев е предпочел да изведе в тема "държавната регламентация" на градското стопанство в българските земи през 18-ти век. Регламентация, която не е трудно да се свърже повече с турския централизъм, отколкото с духа на българското възрожденско общество. Последните два доклада - на Павлина Йосифова и на Валери Колев настояват на временното руско управление и неговото значение в следосвобожденска България - нещо, което повече би се вписало в темата за краха, за неразвитието на модерни институции, ако справедливо допуснем, че освен държавата съществуват и други. Та нима държавата в централистичната и военизирана нейна разновидвост, украсена с достатъчно монолитни свои представители, с клиширания ореол на непризнатост и с характерния мундир (княз Владимир Черкаски в случая), е единствената от модерните институци, която заслужава изследователското внимание? И това ли е, което българското възрожденско общество ни завещава?

Не може да не се отбележи, че в сборника умно, но недостатъчно категорично и убедително, се проблематизират някои митологеми. Така че благодарността за книжовното начинание, наречено "исторически студии", не е само към издателите. Но дано следващите или същите, съвсем по възрожденски кооперирани автори, в предстоящите си книжовни начинания да са повече съвременници. За да не се досещаме с известно неудобство за Люсиен Февр и Жак льо Гоф, за Арнълд Тойнби и Пол Джонсън, за Васил Златарски и Петър Мутафчиев, или за нашия руснак Петър Бицили, които още преди десетилетия звучат по-съвременно и по-антропологично от днешни изследователи.

Днес никой не отрича кланетата в България през 1976 година, както никой не отрича похода на Аспаруховите българи на юг от Дунав. Но глупавото политизиране на Априлското въстание по простата схема "ние сме малки, трябва ни някой по-голям, на когото да се осланяме" не е от вчера. Срещу лесното подразбиране кой е по-големият, достоен да ни бъде бащица, 104 души студенти от Висшето и от Рисувалното училище, между които Димитър Михалчев, Александър Божинов, Александър Цанков, през 1901 година отказват да участват в тържествата, посветени на Априлското въстание. С подчертаване на годишнината от въстанието и с полагането на основен камък за паметника на "освободителите" българската дипломация е разчитала за излизане на страната от изолация, за възвръщане на загубеното благоразположение на Руската империя след Стамболовото упорство за самостоятелност. За студентите от двете тогавашни висши училища годишнината се превръща в необоснована и нетактична кампания, която, както всяка кампания, разчита на инертност у масата и на подценяване на действителните стойности и ценности, изкристализирали през Възраждането.

Не от вчера има български мислители, които са наясно, че Априлското въстание ни е необходимо не с абстрактните цифри за хиляди заклани или с изопъчения образ на Бобеков като войнстващ мини-Бенковски (колцина знаят, че същият Бобеков е пръв преводач на "Дон Кихот" у нас и че за него Бенковски е пришълец, който ще докара беда на Панагюрище), а с конкретна истина за днешния ден, за света след лесния героизъм. По точно след митологизираната героика, която блокира възможностите за постоянство, за трудна, но необходима еволюция.

Ако имаше коректен превод на Гладстоновата книга, а не препечатка (при това неточна) на цензурирани издания от преди сто и повече години, ако последните "издатели" бяха погледнали оргиналния английски текст, вероятно повече съвременници щяха да бъдат адекватни спрямо друг предразсъдък: че Англия е Лорд Биконсфилд, че Англия е обратното на Русия, че англичанин, следователно, означава неприятел. Битува това странно патриотарско съждение до ден днешен и не само сред пенсионерите на опашките за олио. И на академични форуми може да се чуе задъхано и безпардонно, повтаряйки лошите страници (има ги и има право на тях всеки поет, включително народен, гений и пр.) на Вазов. Свещената глупост волно или неволно се поощрява от откровените или простодушни фалшификации с произведенията на Гладстон (и не само на неговите) и от факта, че човек може по-лесно да намери томове изследвания на доморасли и чуждорасли историци, нежели оригиналните текстове на английския благородник. Последното издание, за което стана дума, е от 1992 г. Спретнато е от Издателска къща "Иван Вазов", подкрепена от Националния център за книгата. То носи красноречиво-първосигналното наименование "Уроци по клане", при положение, че и цензурираното от руски военни заглавие от февруари 1878 година, което е възприето за прототип (при пренебрегване на Гладстоновия оргинал), гласи "Уроци от кланетата в България". Няма да цитирам имена на редактори, на директори, на препоръчители, на интелектуалци, членове на комисии и пр. корифеи, защото срамът ми изгаря челото... Няма да се спирам и на по-дребните спекулации, които се откриват при внимателно вглеждане в английския текст. Всъщност to speculate от английски означава разсъждавам, размислям, предполагам, за да взема точно решение. Нашенската спекулация, както се вижда, служи за точно обратното - да не се осмисля, да не се обръща внимание на детайла, да не се търси днешна (и рискована), очовечена истина за събитието... Все "стратегии" на оцеляващия роб, колкото и освободители, врагове, революции да си изобретява...

9. ВЪЗРАЖДАНЕТО КАТО ИЗКУСТВО

10. ПРЕДМЕТНОСТ - ДРУГОТО ИМЕ НА ИСТОРИЯТА

На първо място тази книга проблематизира схематичната представа за традиционното българско общество като за социум на селското, в което тоталната патриархалност е съчетана с липса на институции. Тя ясно заявява, че в българските земи, още преди модерните времена, съществува специфична градска култура, която е инвариант на тази в средновековния и възрожденския европейски град. Особеностите на улиците, площадите, махалата, чаршията, къщата, са резултат от постояно преливане на традиционното в новото и обратно, при което се съхранява континуумът на предметната култура. Тя пък е една от основите на еволюцията независимо от революциите и от абсолютизираните в историята силови фактори на чуждо подтисничество, чуждо вмешателство, чужди интереси.

Голямото "колело на живота" се състои от няколко релативно вписани един в друг цикъла. Годишният цикъл, който далеч преди Възраждането е "цивилизован" от християнския календар, съдържа в себе си повтарящите се сезони с техните човешко-битийни особености. По-забързан е седмичният кръговрат на дните. В различните повтаряемости е вписан отъркалващият се индивидуален път на всеки конкретен човек. Храната, носията, хигиената и лекарствата, накитите и модите, развлеченията и увлеченията, са неразделна част от духовната култура, наравно с книжнината, сдружаванията, църковно-архитектурните и зографските достижения. Култура в разбирането на тази книга е не написаното за любовта, за женитбата, за отглеждането на децата, а самата любов, самата женитба, интересното и оставащо в детското възприятие - като гаранция за непрекъснатост. Част от културата са и странно звучащите за ортодоксална научна книжнина понятия като блудство, хомосексуализъм, опиати. Странни думици, от които патриархалният ни език винаги се е свенял. Но тук те присъстват, при това не сами за себе си като в лош телевизионен филм, а като част от цялостта на живота (тогавашния, но и днешния), в който добро и зло се преплитат и непрестанно търсят надмощие. Особеностите на различните социални страти, на разните възрасти и полове, са проследени с пунктоална детайлност. Голям е обемът на обработения изворен материал. Но по-важното в тази книга е не преповтарянето на Димитър Мариновия корпус от факти, нито социологизираните обобщения, познати от произведенията на Иван Хаджийски и последователи. Философичното задаване на въпроси, на съвременни въпроси за конкретния човек, в съзвучие с антропоцентричността на християнството и на съвременната европейска хуманитаристика - това е същественото.

Докато е на тази земя, докато живее или се подготвя за смъртта, българинът извършва определени ежедневни действия, с помощтта на конкретни предмети. Облеклото, гозбите, лекарствата, занаятите, професионалните организации, църквата, йерархиите - всичко това е отразено и метафоризирано от материалната култура в духовната и обратно. В това единство са обособеностите, които определят днешната и утрешната идентичност както на индивидуалността, така и на общността. Този вид разбиране за цялостност на културата помага да се направи успешен опит за надмогване на лошия идеализъм, характеризиращ ученото знание за историята и за културата в България. Идеализъм, парадоксално отделящ "базата" от "надстройката", при което конкретният човек, (творческото същество, одухотворяващо както миналото, така и днешния ден) е еднакво изолиран и от материалното и от идеалното. В патоса на тази книга (така е и през Възраждането ни) културата не се изчерпва с изкуството и с науката сами за себе си. Още по-малко с модите и с "преводачността" на чужди модели и неясни схеми към специфично нашенското. В предметността на привидно разнородни феномени намира опора интегралнното разбиране за културата, преоткриващо и преосмислящо онтичната естественост на старите времена, без да пренебрегва методи като контент анализ или анализ на произхода и значението на конкретни думи.

Срещу специфичния нихилизъм на българина (еднакво досаден и като просташки и като наукообразен) застава книгата на Райна Гаврилова. Поради което освен цитиранията и другите ритуални университетски признания, резултат от нея може да бъде и конкретното предвидимо действие или въздържането от неточно действие в днешността... Тъкмо с това книгата е особено ценна, необходима и странно оптимистична в забърканото ни съвремие.
* Райна Гаврилова, "Колелото на живота. Всекидневието на българския възрожденски град", Университетско издателство "Св. Климент Охридски", С. 1999.

11. БЪЛГАРИСТИКАТА КАТО ПРИЯТЕЛ

Последната, издадена в "тълкуванията" на "Литературен вестник", е озаглавена съвсем подходящо "Възраждания". Заглавността е добър повод за изписване и на обобщаващата дума с главна буква, въпреки несимпатията към монолитностите в определени нашенски представи, които тази книга проблематизира. Събраните в томчето българистични студии са ерудиран размисъл за основополагащи произведения и дейци на българското възраждане - Паисий, Раковски, Ботев, Вазов, Яворов. При това тъкмо книгите с техните текстове са важни за Инна Пелева като ключ към разбиране на тогавашна-тяхна, но и на днешна-наша-моя ситуация, като повод за интуиции към историята и литературата, но и към бъдещето, ценностните, народопсихологията. Впрочем тук народопсихологията е достатъчно антропологизирана, индивидуализирана. При това осмислящият не само не крие, а равнопоставя на другото женското си мислене, самосъзнание и светоусещане, справедливо негодуващо към определени парадигми в българистиката, приемани като безнадеждни аксиоми. Авторът няма комплекси, поради щото заявява претенции по начин убедителен и симпатичен, макар и често с недоизказаност. Да заявяваш с недоизказаност - не е ли това истинско предизвикателство на същество, имащо късмета да се роди и да е убедено, че мястото му е тук - на Балканите. Дори в страната, където хоремазите в продължение на десетилетия са обществените хайдпаркове - място (само) за мъжки изцепвания. Където църквата изглежда да е била ефективна май само в романа "Под игото".

Подбраните книги са достатъчно значими, за да превърнат четенето в препрочитания. Така щото едното монолитно Възраждане ("облъчващо с патосност") придобива множествеността, изразена като "възраждания". Играейки, българистът разказвач изважда от библиотеката си като че малко капризно, но всъщност почти утилитарно, всякакви други автори. Така редом се оказват (досущ като в една библиотека или в едно четящо съзнание, което упорства да остане съвременно и цялостно, въпреки разнопосочията) Азимов и Паисий, Бейджънт и Раковски, Вайнингер и Ботев, Фукуяма и Яворов. В играта с (срещу) предразсъдъците отзивчивецът има възможност да преосмисли и да преочувства лесното, плакатно разбиране, предпочитащо да запази мито-идео-логемите. По възможност без да отваря книга, защото (знае се) четенето отслабва волята, решителността за действеност... За глупава действеност... За каква да е действеност... Защото в България често залудо трябва да се работи, често "работят, за да забравят", така както пияницата на Екзюпери пие за да забрави... сиреч - губейки смисъла и стратегията, в случай че изобщо я е имало някаква...

Ина Пелева обръща внимание на нещо всъщност много естествено - в индивидуалното съзнание на четящия времето може да тече от Яворов към Ботев, например. А днешността, опасява се четящият такава книга, може да се окаже по-архаична отвсякога. Това действа мобилизиращо, осъществява "будността на разума", така необходима за да се самоуважаваме. Инна Пелева нарича този свой начин да тревожи "анахрониен историзъм". А вместо линейно-диалектичното понятие "метод" предпочита да употреби "норма на мислене" или "усет за разказване". Читателят е във възторг не от някакъв лесен оптимизъм на четивото, а от тревогите на задълбоченото, на мъдрото мислене, което на практика няма граници, тоест има единствено достойните граници - очертаните от свободата. Поради което тук, наред с авторитетите, могат да се срещнат и небългаристични и неакадемични имена на съвременници. Инна Пелева го изразява по-добре от всеки рецензент: "Насред знанието, че да бъдеш винаги, напълно и само сериозен (та чак благообразен, та чак симпатичен) не е най-важното, обикновено проблясва някакво чувство за свобода. Именно то дарява онова спокойствие, онази устойчивост, необходими за да продължи обмислянето на облъчващи с патосност неща - България и говорите и, Възраждането, текстовете му, илюзиите ни и невъзможността за раздяла с тях. Горчивините на една привързаност и питанията към нея са винаги патетични."

Струва ми се, че авторът на "Възраждания" има аналози в литературознанието и в културата ни още в началото на отминаващия век, между войните, а и днес. Такъв автор винаги е имало покрай схоластичността на това, което сме свикнали да наричаме българистика. Той, обаче, поради дръзванията си, поради невместването в схеми, е бил подценяван, бил е покрай читателя, покрай училището и покрай университетския талвег, в който е толкова изкусително да се окичиш с името и с монолитния авторитет на класика, за който пишеш. Българинът от отминаващия век не познаваше достатъчно скрупульозния, с вкус към детайлите, българист. Не беше приятел с него, докато другаде се култивираха цели антропоцентрични школи. Това обяснява донякъде защо векът за други бе по-приятел, отколкото за българина и за балканеца. Ще се промени ли нещо сега и в бъдеще? Отговорът на Инна Пелева е, че трябва да се промени. Макар всеки да има собствените си основания за скепсис. Дори затова, че четящите хора (дори студенти) у нас намаляват от година на година. Дори затова, че подобни автори вероятно има във всички страни на Балканите, но те не се познават достатъчно както от масата, така и помежду си...

Остава илюзията, че по-малко, но достатъчно качествени читатели ще общуват с тая и с други книги, за да имат своите собствени Възраждания, които вероятно един ден ще се окажат капитал на всички ни.

• 
  Ина Пелева, Възраждания, издателство "Литературен вестник", С. 1999
  

12. ТЪРСЕНЕ, КОЕТО НАМИРА

Класична е композицията от три части, събрала стихотворения по действителни случаи. Първата е наречена "Истински любовни истории" и завършва със стихотворението "Друга любов, друга История". Втората е "Истински граждански истории" и завършва с "Други граждани, друга История". Третата част - "Истории на погледа" авторът определя като наблюдение на гледки и модели, "за да ги запишеш на лист, поставен върху статив". Визуалният подход е подсилен и от многозначните фотографии на Галина Ушева и Георги Панамски. Но видимата действителност далеч не е само "тук и сега", а се допълва от времева разпростряност, в която лирическият герой на родения през 1969 г. автор има внук, а дядовци и прадядовци, подобно на самата "родова памет", застават редом с читателя. Музикалността на звуците в този сборник стихове сякаш е на заден план, за сметка на видимостите. Почти болезнената телесност на израза се съчетава с метафорично опредметяване, което е изместило малко абстрактния диаболизъм, познат от предишни книги на автора. Щастливите образни и ритмични хрумвания, без да олекотяват написаното, му придават на места шеговита комуникативност. Книгата "Истински истории", независимо от предварителните намерения, всъщност е от тези, които моделират нов тип читател - сериозен, но не желаещ да бъде скучен; дързък, но не разрушителен; стъписан, но не объркан; телесен, но не по-малко духовен от това; усмихнат, но не повърхносно присмехулен.

Доброкачествената амбиция на Пламен Дойнов е част от естественото развитие на поет, който е достатъчно освободен, за да пише "бързо". Същевременно, като в една собствена "свръхзадача", сходна с тази на театралния актьор на Станиславски, той не загърбва осмислянето и разбирането на други художествени практики, включително тези на "бавното" писане и дори на "мълчанието" в поезията. Затова помага и битността на критик, есеист и редактор, равнопоставящ различното със собствения си творчески темперамент. Иначе казано Пламен Дойнов е от българските автори на стихове, дебютирали през последното десетилетие, който се отнася толерантно към други пишещи, както и към несвоите стихове, стихосложения и разбирания за нещата в поезията.

Диалогизирането с "пантеона" на моменти прилича на подгавряне, но в същност е отговорност към класиката. Ботев и Яворов стават Пейо и Христо и сякаш присядат на университетска кръгла маса, подобно на Славейковци на площад "Славейков". Исторически личности и писатели са потопени в снизяващи житейски ситуации, наравно с днешни съвременници. Всъщност това е особена художествена форма за подчертаване на актуалността, а и за очовечаване на митологизирани осанки. Читателят, също както в "Българска антология" и "Българска христоматия", чиито съставител и съавтор е Пламен Дойнов, е въвлечен в игра с класиката, игра за която години наред българинът е имал само интуиции. Но не е бил достатъчно активен, за да вдигне ръка в час и да участва. Или пък е сметнал, че не литературата ще бъде негова професия...

Книгата се обръща към една по-широка, но не по-повърхностна читателска аудитория, включваща и учителите, при това не само тези по литература. Тази аудитория, самопознаваща се като четяща, препрочитаща и преосмисляща българската класика, има шанс, чрез подобни книги за препрочитане, да запазва и обогатява жизнената си автентичност. На границата и в единството между поезия и истина Пламен Дойнов намира брод извън лошата самодостатъчност на литературата.

• 
  Пламен Дойнов, Истински истории, изд. "Литературен вестник", С. 2000.
  

Скромното ми мнение е, че нашето поколение, чиято нихилистична психика се определя от липсата на собственост, на нещо, за което да си отговорен, е поколение, чиито естествен ентусиазъм бе употребен по глупав начин.. Един скорошен разговор с издателя на "Ах Мария" Румен Баросов ми помогна да го доосъзная. Приятелят от студентските години сподели, че за толкова години работа над списанието, най-голяма финансова полза от него имат... разпространителите. Не авторите, нито издателите, нито спомоществователите, които в други страни си връщат вложенията неколкократно. Незнайните разпространители (или по-скоро техните "застрахователи") обират средствата от продажбите. По простата причина, че няма такъв филолог, който може да получи пари от предоставените на охранявани (разбирай изнудвани) разпространители "на консигнация" броеве. Според речника на Стефан Младенов "консигнация" идва от латинското con-signare (с-отбелязване, съвместно отбелязване), означаващо първоначално точно това - записване, означаване, осъществявано поне от двама души; даване на стоки, чиято стойност трябва да се върне след продажбата от търговеца, на собственика. И това е част от етиката в пазарните общества.

Ако човек се огледа, ще види малцинство от млади хора, които (се) раздават като редакторите на "Ах Мария", понякога неизвестно защо. В обозрим сплотен (що за дума, няма я при Стефан Младенов) колектив, състоящ се примерно от един работяга-младеж и петима по-стари и по-препатили, които го наблюдават дали ще свърши добре работата. Чувал съм, че има "сплотени" колективи, където съотношението е едно към десет или две към шейсет. А в такава среда младежът бързо "остарява", придобивайки логичния рефлекс за по-бързо или по-бавно (ако притежава излишък от упоритост) изпаряване на ентусиазма и преосмисляне, съпроводено с въпроси като "Какво правя, защо го правя, не се ли разминава идеята с практиката, не би ли могло по друг начин и наистина ефективно?"... Междувременно "наблюдаващите", които зорко бдят, намират някой друг, по-млад и наивен или от дълго време безработен, който да поеме така наречената работа. И нашият герой или се присъединява към "наблюдаващите стари пушки" или си търси друга работа по широкия град и дори свят.

Подобни "производствени отношения" са най-дълбоката язва, блокираща развитието на действително гражданско общество чрез бюрократизиране на нравите, на ежедневието, на кариерата. Включително и в университета. В случай, че вносната дума кариера е подходяща за условията на провинциалното чинопочитание, имащо малко общо с естествената йерархичност, която разумът налага в институциите. Но много общо с военизираната йерархия, незачитаща конкретната личност.

И нека, с риск да се преоткрие велосипедът (ако не Пърсиговия мотоциклет), да стане ясно на всички, най-вече на нихилиста-дарител, че бюджетът на едно истинско списание, книга, печатно издание, (каквато и да е тематиката му) трябва да зачита първо авторите, после редакторите, накрая печатарите и разпространителите с всевъзможните им застрахователи. Само при така спазена пазарна схема спомоществователите ще знаят, че са дали парите си тъкмо за "идеалните цели", чиито носители са хората на духа - действителните търсачи на ново качество - учени, актьори, писатели, журналисти, учители, лекари. И никой няма да позволява безхаберни или недостойни неща, хвърлящи сянка върху заниманието, за което е учил, за което има талант и на което се е посветил.
1995

14. МЛАДИТЕ BG-2000

Младите у нас в настоящата ситуация, при условията на отрицателен демографски прираст и на огромен процент хора от "третата възраст" (процент, който в следващите десетина години ще расте), май не са големи късметлии. На всяка млада глава от населението в днешна България, казва статистиката, тежат от пет до седем нетрудоспособни... Докато работят и за тях, продуктивните хора имат призванието да раждат и отглеждат деца, при едни, меко казано, неблагоприятни условия. Разбира се има и малък процент презабогатяли, но и за тях отглеждането на потомство, вече по други причини, не е приоритетна добродетел. Случайно ли е тогава, че деца от година на година в страната ни се раждат все по-малко, че всяка следваща година първокласниците оредяват и че ужасната прогресия ще трае най-малко още поне десетилетие? Всъщност това може да се окаже най-голямата беда на съвременното българско общество, пред която всички други са просто измислени.

Упрекват младите, че въпреки неистовата необходимост да се произвежда, да се създава, да се работи продуктивно, в ценностната им система трудът не е на голяма почит? Но тогава какво кара българина между 20 и 30 години с интелект и възможности над "средностатистическите" да иде в чужбина, където, знае се, не може да се оцелее без много труд? Очевидно недолюбван е не всеки труд, а конкретно невъзнаграденият, експлоататорският, завещаният от колективистичното общество. Мъдростта залудо да се работи е все по-неприемлива днес. По-актуалната версия гласи: "Ще работя само ако ми се плаща достатъчно!" и дори по-круто: "Пръста си няма да мръдна ако не ми се плаща достатъчно!"... Но как подобно мислене ще се съвмести с валутния борд или с постсоциалистическия "демократичен идеализъм"? Пред възможността да проявяват максимум интелигентност при минимум средства, някои (повечето?) нови млади предпочитат да са "просто безработни". Други - не толкова интелигентни или пък свръхчувствителни - не успяват да видят алтернатива на самоунищожението, наричано с разни имена - секти, наркотици, отчуждение... По-интелигентната част все пак успява да се спаси (но това е именно временно спасение, а не сигурен изход) в новите технологии. Компютрите, виртуалната реалност, новото знание, непонятно и недостъпно за претенциозни възрастни с фатмашка психика, са добър изход. По правило обаче, след като младият човек за известно време изкарва заплатите на десетина още люде около себе си в типичното нашенско държавно предприятие, той вече отказва да бъде млад далеч преди четиридесетте.

За новите млади през последното десетилетие в България се мисли като за студенти. Със сигурност човекът на бъдещето, дори на бъдещото производство, казват експертите, е човек с висше образование, който освен български знае един, а още по-добре два европейски езика. Това е съобразено при замислянето и откриването на новата специалност "европеистика", преди няколко години в Софийския университет. А иначе особената роля на университетите в обществения живот на новите източни демокрации доведе до небивало митологизиране на студентите най-вече. Преподаватели, осъзнали правото си да се променят, внезапно и чудодейно се освободиха от комсомолското си и от партийското си минало. Някои дори се зарадваха публично, че най-после са им дошли идеалните студенти, които не знаели какво е комсомол... Наложи се хора, чиито демагогско верую години наред е било "където народът там и ние - един народът не греши", да се изживеят като авангард, като будители на същия този народ. Получиха се трагикомични ситуации. Почти в момента, в който Президентът на Републиката - випускник на българската Алма Матер - приветства будителите в аулата на университета, тогавашният ректор дава популистко интервю, в смисъл че се учи от студентите си... Будителят N 1 се учи от студентите, но тогава те от кого да се учат? Може би от тези, които плащат образованието им, за да бъдат слушани след това? Сигурно е обаче, че младите, които не са усвоили университетската "критична рационалност", които не са способни да разсъждават със собствения си ум, които реагират първосигнално на консумеризма, не са нито нови нито млади.

Твърди се, че днешният и утрешният свят е свят на егоизма. Хората на бъдещето са егоисти, такива са и младите не само около едноименното списание... Демократичният конформизъм пък говори, че интелектът и егоизмът живеят в чудесна симбиоза. Когато имаш съзнание за собствената си самоценност, ти цениш труда си, времето си, знанията и уменията си. За някои, привикнали да разчитат на чуждия труд, това може да изглежда некрасиво, но всъщност е по-скоро форма на отговорност. И белег за липса на нихилизма, след който според австрийския писател и философ Волфганг Краус настъпва краят на световната история. Нима е невероятно твърдението, че самоуважението ще спаси света?

Способните да създават оригинален продукт за бъдещото пазарно общество, задължително са хора със знания и с творческа нагласа, която се придобива от най-ранна детска възраст. Лошото е че докато в училището наистина се полагат усилия в тази посока, често другата институция у нас, която трябва да го прави - семейството - дава обратни примери. Творчество ли, етика ли, та тук властва по-силният, често жената е тормозена - тайно или явно, дори отявлено... Бащата е цар, защото умее да псува и да се държи безцеремонно, всичко друго са бабини диветинини. С тази психика той е "възмъжавал" по две и повече години в българската казарма. Защо тогава се чудим, че никакви заклинания, съкращения на срокове и амнистии (за да си амнистиран не трябваше ли първо да си извършил престъпление?) не са в състояние да вкарат днешния младеж в казармата... Не знам кой бе казал, че умничките деца попиват какво се върши и говори в семейството. Хитреците имат за главен учител улицата, а глупачетата само гледат телевизия. Как ли ще изглеждат умничките нови млади от днешното типично българско семейство?

Институции като семейството и училището в добре уредения, прагматичен и вярващ свят, взаимодействат с църквата. Църквата е институция с главна буква в бленуваната Европа, към която все си повтаряме че принадлежим, но не чак дотам... Църквата е най-действената сред институциите, защото зачита индивидуализма, отчита любовта (не в поп-фолклорния, а в дълбинния смисъл на думата) като висша проява на човешката психика. И всичко това, без високопарна мистичност, е съчетано в ежедневието с етиката, с мъдростта в текста и подтекста на десетте заповеди, с които по нашенско често се издевателства, дори в изкуството.

През последното десетилетие студентите и университетските личности у нас (включително тези от Богословския факултет) бяха употребени за една особена "революция в името на еволюцията". Ако работниците от военопромишления комплекс или безработните бяха главни действащи лица през зимата на 1997 г., нещата наистина щяха да бъдат страшни, при това не за пръв път през българския ХХ в. Но новите млади винаги ще се питат какво следва, какво предстои. Те винаги ще се стремят да запазят самоуважение, да бъдат личности, хванали бъдещето в собствените си ръце. Защото да бъдеш личност означава не само да знаеш и не само да си добре днес. Не е достатъчно и само това да знаеш все повече, да се учиш постоянно и да прагматизираш знанията си, така че те да ти служат в ежедневието. Бедата в западното общество, казват замислени тамошни наблюдатели, идва когато прагматизмът започне да измества и знанието, и любовта. Когато самоуважението надмогва креативността. В САЩ, казва Уилям Макнаб от университета на Делауер в Ню Арк, има цели общности, няколко десетки милиони, които искат все повече и повече, като в замяна дават все по-малко и по-малко на обществото. И в Щатите това е огромен проблем, създаващ огромен вътрешен и външен дълг, чието удържане е възможно само силово. На този фон нашите балкански проблеми добиват нова перспектива, която ще ни принуждава да бъдем все по-находчиви. Защото трудно можем да си представим, че в САЩ някой ще бъде способен да държи сметка за външен или за вътрешен дълг, камо ли да заговори за валутен борд... Кой беше казал, че дори спрямо един единствен човек да бъде извършена несправедливост, това нарушава световната хармония?

Българските млади днес не бива да се мислят само като прагматици, нито само като изриващи Авгиеви обори литератори, нито само като технократи, нито само като юпита или неформали. За тях наистина са важни парите, които могат да изкарват, както и възможността да имат достъп до новия дизайн на обществото. За тях е важно също така дали депутатите са кръводарители или кръводарителските акции са запазена марка само за учащите, които колкото повече знаят, толкова по-малко ще имат... Макар че електронните изкуства, рок и рап музиката, страстта по фините усилия със скейтборда, дават окрилящо усещане за свобода, истинският проблем на днешният млад българин е другаде. В геронтизираното ни общество той (тя) трябва да полага свръхусилия, за да заслужи уважението на следващите поколения... Едно истинско предизвикателство, което изглежда си струва. И след което бъдещите щастливци няма да си разправят горчиви истории за именития нашенец Бай Ганьо, а светът ще възприема BG като една от европейските марки за цивилизованост.

15. ТРУДНА РАЗДЯЛА С ВЛАДЕТЕЛИТЕ

На тоя фон владетелските си амбиции не скрива и гражданинът Симеон Борисов, към който президентът и премиерът на една конституционна република се обръщат с "ваше величество", наместо той към тях с "ваше превъзходителство", например. Истина е, че към точно това българско семейство преди десетилетия е извършена несправедливост. Но е истина и това, че несправедливости се извършват през целия български двайсти век (а и днес) към всяко българско семейство. И дали това не е по-нерадостен и по-тежащ факт от изгнаничество на царската фамилия извън страната? Десетилетното пребиваване в богата и слънчева Испания не е по-злополучно от живота в суверенна република като България. Където българинът, по думите на Георги Тодоров, не е освободен още от българско робство. И наместо като достоен гражданин да вземе нещата в свои ръце, нашенецът отново се оглежда за добрия владетел (добрите владетели). Реабилитацията на монархията или завръщането на социалистите на власт надали от само себе си ще помогне там, където липсва гражданство. Нещо, което и умните хора от БСП (скъсали с ленинизма, не желаещи властта), и Симеон Борисов нееднократно заявиха на всички, взряни с "надежда и любов" към нова революционна промяна. Но тези хора трябва да са наясно, че през последното десетилетие на несъстояваща се революция българинът доказа че разбира поне това: силовото равенство, конфекционното подравняване е по-несправедливо от предоставянето на възможности пред всеки конкретен човек. А когато действителният елит си остава инертен и потенциален, нима не точно владетели заслужава бедният среден българин, който живее в непрекъснат, съсипващ, но неефективен труд, в случай че не е безработен...

Раздялата с владетелите се отлага. Твърде е възможно след авторитаризма на хитрия селянин от Правец, след все повече задълбочаващата се демократична червено-синя криза, да дойде ред и на нова, изтънчено-безпардонна демагогия. Макар че в добрия си вариант монархията притежава висок антропоцентричен етос. Но нима такава монархия е възможна в страната ни? Не е ли по-вероятно непредвидимият българин, давайки основания по света да го бъркат със сърбин, и този път да опровергае здравия разум?... Във всеки случай евентуалното неинтелигентно повторение на силовата перспектива не води наникъде. Освен дето ще стане по-ясно, че с нищо старо не сме се разделили, както и че нищо ново не сме научили.
януари 1999

16. ДРУГОТО НА ЧАЛГАТА

- - - - -

Театророк може да бъде наречена оргиналната отлика, новостта, предизвикателството на българския рок от втората половина на 90-те. Имаше много последователи на Георги Минчев, на "Щурците" и на роккласиката изобщо, но театророкът не бе така характерен за българската "интонационна среда" до тогава. А по всичко личи, че истинският му разцвет тепърва предстои. Думата е за изпълнителите от "Каналето" (започнали преди десетина години от "Ку-ку"), за Стефан и Мая, за Нона Йотова, за Мариус и за още като тях - театрали по професия, възпитание и чувствителност, но интегрално надарени музиканти, публицисти, граждани, които в новите обществени обстоятелства имаха наистина щастливата възможност да излъчват автентичност, представителна за обществото ни и за младостта в него (доколкото е останала), чрез свързаните с рокизкуството медии. Впрочем, като става дума за изкуство, далеч не всичко в театророка е за хвалба и възтрогване. За мен на първо място (и най-вече при "хъшовете") не е за хвалба известно залитане към лоша ориенталщина, която не винаги е изискано пресътворена от възможностите на наистина даровитите аранжори. Пародийността и свободата на подхода към класиката и конкретно към възрожденската ни класика като да се превръща в олекотяване на действителни възрожденски ценности. Справедлив е въпросът - не е ли по-добре да ги има в днешността ни несъвършени, отколкото да се препотвърждава нерадостната им нафталиново-учебникарска съдба от преди десетилетие? Но в "Хъшове" несъвършенството е идеологизирано като една липса на идеологизация. Пипнати са текстовете, така че възрожденският свободолюбив ентусиазъм се слива с по-късния "враг" от "Шуми Марица". Вярната любов народна днес има за местодействие по скоро градското пространство, отколкото гората, запасването на оружие е сменено от хитроумността на ентусиастките лозунги, но дори само зазвучаването на думици като "любородна" в медийното пространство, си струва накърняването на "високостта".

Колкото до Мариус Куркински, туй смешение странно на Бой Джордж с Ани Ленъкс, той никъде не заявява че е българче и възрожденче. Очакваме новите му неща, които нищо чудно да прочуят българската поп и софтрокмузика както не биха го направили никои силови муцуни, страдалци, маняци и прочие професионалисти, дето тичат да застанат отпред колчем усетят, че някъде ще се събира някоя и друга хилядарка митингуващи.

- - - - -

Във втората половина на 80-те рокът и бардовете бяха будителите на тогавашните млади в една държава, боледуваща от патернализъм и от остаряваща олигархичност. Деца и студенти пълнеха зали, театри, стадиони, защото усещаха откровението, освободено изпод двойните стандарти на родителите. След това се отприщиха дългогодишно стаяваните мераци за бира, за секс, за рокендрол и будителството на високите рокаджии и на бардовете като че се стъписа пред естествеността и баналността на човещината, която десетилития наред нямаше право на естествена видимост и артикулация. Другото стъписване дойде от новите измерения на пазарността във финансов и в нравствен смисъл на думата. Иначе добри момчета от края на 80-те (където има откровение всички изглеждат добри) имаха възможност да се издънят като най-обикновени търгаши, за които трябваше както преди да се пише добро и само добро. Парите, желанието на всяка цена да се успее, а вероятно и тези, които им даваха кредитите, ги направиха неузнаваеми. Дотолкова, че упреците и заканите идваха не от бившите милиционери, преименувани в полицаи (или в по-разговорното "ченгета") или от бюрократите, а от тях - довчерашни откровеничещи.

Днес бардовете отново възвръщат увереност, по-различни от всякога. И още по-зачитащи различността на другия. Доказва го ежегодното събиране на ценни люде, дошли не просто да пийнат заедно в институцията Харманли. Институция, в която са записани имената на Валери Станков и на Михаил Белчев; на Христо Карастоянов и на най-пеещия депутат Гинчо Павлов; на митологичната Доротея Табакова и на тъжния Асен Сираков, на новия Калки, наследил усмихната свежест от кънтрито и от бистрата мистика на толкова преплетени ценности, даващи си среща на нашия кръстопът; на Радо Щурчето с чист самодеен ентусиазъм и на държавника Петър Стоянов, за който, казват, преди години лично изпълнил тук своята "Лятна вечер в денонощен магазин...". Макар че тогава все още никой не казвал "Той е", а и ръкоплясканията надали ще са били много продължителни.

Докато Марги Хранова позагърби партийния приятел Найден Андреев и се подреди кротко до Буги Барабата, Стенли и Нона Йотова предпочетоха да пеят за един губещ Александър. Предполагам не само защото няма къде другаде да се изявят, въпреки че и това не е изключено... На същия афиш впрочем можеха да се видят имената и на Стефка Съботинова, и на дългогодишния орфействащ и най-после лауреат Михаил Йончев, когото чувам да се вълнува "Не го прави...", затова ще спра до тук... Жоржи Ганчев като че за тази кампания позанемари китарата, на която всъщност май никога не е обръщал повече внимание, отколкото му се е струвало че заслужава. Но надали някой е склонен да прости на тези, които спряха "Каналето" за дните преди изборите. Едните снимки за спомен с Бойчев и Кулеков са свидетелство, че приспиватели все още държат конците на будителите. А и самите будители като че ли това ги устройва.

Наистина, след зимата на 1997 г. в страната ни има ново мнозинство, но ще сбърка всеки, който би го помислил за нова масовост. Никой вече не може и не бива да разчита на инерцията, блокираща от толкова време гражданското съзнание на българина. На инерцията от страх или от желание да бъдеш редом с по-метежния, или от мераци за безметежност, или от откровено безхаберие. Някои сами надраснаха тези антикачества, други бяха принудени да се съобразяват по-високия стандарт. Като резултат новото мнозинство изглежда изключително мобилно, може би защото гладът го е научил така. И както винаги най-верен израз на всичко това дават чувствителните певци и самодейци (със своите все по-разбиращи зрители), които не принадлежат на кандидатите за политици, а като че ли по-скоро кандидатите са техни. Прочее да пожелаем на певците повече възможности за концертни изяви извън предизборните кампании.

- - - - -

Международен семинар на тема "Популярната музика днес - обекти, практики, подходи" се свика на 23 и 24 юни 2000 г. в София. Семинарът бе резултат от взаимодействието на Института по изкуствознание към Българската академия на науките с Международната асоциация за изследване на популярната музика. Основен доклад изнесе Филип Таг, световно признат културолог в тази област, преподавател в Ливърпулския университет. Участваха с доклади още Кирстен Кирни (Великобритания), Франц Крюгер (Австрия), Джон Новак (САЩ), Дейвид Лойд (Канада), Улрих Дитер Айнброт (Германия), Йозеф Голденберг (Израел), Бернар Търнър (Сингапур), Йоткин Озер и Феза Тансуг (Турция). От българска страна доклади (с резюмета в уебсайта на Института по изкуствознание) бяха подготвили Любомир Кавалджиев, Розмари Стателова и Клер Леви. Световният форум бе открит от госпожа Елена Тончева, носител на Хердерова награда и директор на Института. С доклади участваха още Генчо Гайтанджиев, Георги Лозанов, Венцислав Димов, Лозанка Пейчева, Елисавета Чендова и Росица Драганова. Семинарът бе чудесен повод за "Осмислянето на популярната музика на границата между две столетия", както бе наречена заключителната кръгла маса.

За семинара бе характерна разнопосочна картина на търсения. Обектите на изследване варираха от християнските популярни песни, през еврейски и цигански фолклор, до нови технологии, видео и кино, литература, комуникации, до "игра на монополи" с академиците. Този форум е повече от необходим и като повторяемост точно днес и в София поради няколко причини. Първо: масовото "разбиране" на нещата от и около популярната музика у нас, особено през последната година - две, благодарение на висши умения за манипулиране и с щедрото озвучаване от страна на масмедиите, придобиха застрашителни провинциалистки белези. Свързаха се, по стар нашенски тертип, с политиката, с претенциозността на действителни и мними обществени движения (или неподвижности?), с какво ли не извън самоценността на естетическия феномен. Изразител на този тип маргинализъм, всъщност остатък или по-скоро жив и здраствуващ корен на соц.-нихилизма, стана мнението, според което страната ни щяла да се прочуе по света с чалгата. Вестникарската "мисъл" за музиката пък се сведе (съвсем постарому, впрочем) до фактологичната повърхност или до подгавряне със самата възможност за естетстване в тази област. Важно за "дено-нощните труженици" и за шок-производителите се оказва "кой по колко време издържа" да прави секс, а не кой каква музика прави. Наистина, и на Острова има вестник като "Сън", но не той е законодателят на британската култура.

Недалновидно е да се мисли, че и музиката, и музикологията в страната ни днес се изчерпват с така щедро преекспонирания феномен "камъните падат". Факт е все пак, че сериозните ни музикални фестивали минават под знака на засилено внимание от страна на нарастващ кръг зрители с естетическо чувство. И на теоретици, които в нашата страна винаги са били достатъчно разкрепостени и широко скроени. Конкретно в тази проява се забелязва едно "престаряване", намиращо израз в големия брой български участници, които обаче далеч не изчерпват достойните за изследване пространства. Човек си задава въпрос: защо творчеството на Милчо Левиев или Йълдъз Ибрахимова, или странстването на Милена до Лондон и назад, не е осмислено в специални доклади, така както новото "грами" на Уитни Хюстън е дало повод на австрийски изследовател да медитира над песните и. Струва си да се запитаме още защо талантлив и школуван музикант като Божидар Главев, създал група със световен потенциал като "Ахат", днес не иска да чуе нито за нея, нито за поп или рок, отдаден на православието в най-консервативния му вариант?... Как рано напусналият този свят Димитър Воев продължава да присъства в нещата, които правят съвременните ни попсъстави, а и в най-новата българска литература...

Сближаването на "високо" и "ниско", на сериозно и развлекателно, на музика и "друго" е тенденция в световен мащаб. В Европа така наречената "класика", към която масовият българин продължава да подхожда или с дистанцирано страхопочитание или с андрешковско намигване, отдавна е част от попмузиката. В същото време у нас една определена прослойка хора, които могат да бъдат далеч по-умни стратези на свободното време, продължават да потриват ръце от факта, че повече от половината музикален пазар в България бил от попфолк, свързан (естествено) с недооценката на такива "глезотии" като авторски права, индивидуално майсторство или дълбинно ценностна философия. Въпреки това мнение, факт е, че големите български зали се препълват от носители на ценности, на креативност, на действителен инструментализъм и категорично самодоказване. Бих споменал имена (без да съм изчерпателен) като Найджъл Кенеди, Ричи Блекмор, Йес, които гостуваха и у нас през последните години.

В основния доклад на семинара д-р Филип Таг проблематизира антиномиите, подобни на "високо" - "ниско", които определят традиционното осмисляне на музиката в Европа. Според него съществуват множество исторически и естетически фалшификации в говоренето и в писането за музика. Консервативните подходи обаче са безсилни в осмислянето на популярната музика, за чието изследване е необходимо познаване на феномени от различен ред. Необходимо е да се знаят параметри на социологията, антропологията, философията, естетиката, но и умение да се вчустваш, да възприемаш като "обикновен слушател". Необходимо е да отчиташ ролята на компютрите и на масмедиите, но и това в какви чудовища могат да се превърнат те, когато са отделени от креативността и от обществената отговорност.

Филип Таг е един от най-последователните радетели за адекватно отношение към феномена попмузика, на основата на една интердисциплинарна методика, интегрираща различните традиционни науки тъкмо на границата с "популярната рефлексия" и с естетственото, непредубедено възприемане на иновациите. Безспорно, подобна подвижна методология далеч надхвърля пределите на музикознанието, да не говорим за "етномузикологията", която е хит и сред родните изследователи. Интегралният подход в световната хуманитаристика отдавна е плодотворен във всички области на изкуствознанието и културологията. Правилната преценка на възможностите, които дава, у нас все още предстои. Това е основание настоящият семинар да бъде отбелязан като нещо повече от "поредно мероприятие". Дори само заради отдалечеността си от особената "балканска омая", която, видите ли, била една и съща и при сърби, и при гърци, и при турци... "Може да сме тъпи и твърдоглави, но това ни е идентичността", казва едно популярно схващане за Балканите. Но балканският човек в никакъв случай не е само Горан Брегович, на него отдавна не му достигат само сватбите и погребенията, още повече когато те се оказват едно и също нещо - като в лош и пак преекспониран филм на Костурица, дето също се изявява като музикант. Българският несхоластичен професор Константин Гълъбов, някъде през двайсетте години на отминаващия век на войни, отбелязва особената сдържаност на българската песен в противовес на "опияняването" от прекомерни възторзи и крушения. Не е ли говорил впрочем изобщо за балканската песен, която не успява да се наложи сред общо взето мизерното битие на нашите географски широчини? Защото истината е, че тук, на Балканите и конкретно в България, има много и разнообразни ценности, има достойна популярна култура, извираща от самите корени на европейската цивилизация. Форуми като този, излизайки от тясната специализираност на схоластиката, помагат да го осъзнаем. Те дават увереност, че малкият ни балкански свят е зона не на ориенталска неподвижност или трескава залутаност, а на (макар и трудно понякога) развитие и обновление.

- - - - -

В крайна сметка какво разбираме под "чалга" и какво е нейното "друго", нейното обратно? Налага се да изясним нашето мнение, след като не сме съгласни с безобидния превод, означаващ песен, музика, или музикално изпълнение изобщо. Чалга е подражанието или "неутрализирането" на чужд образец чрез създаване на български ерзац-вариант. Другото на чалгата е изкуството "музика", с нейната оригинална идея, виртуозен инструментализъм (включително в областта на ноухаото и технологиите), находчивост при представянето. Чалга е "ритъмът шакадън" на български, другото на чалгата в този конкретен случай е оригиналът на Таркан. Чалга е "Юлско утро" на Маргарита Хранова, другото е британският оригинал на Йорая Хип. Чалга е елементарното подражателство на гласовити балкански съседности, другото в този конкретен случай е да кажем "Мустафа Ибрахим" или "Искам да бъда свободен" на Фреди Меркюри и "Куин". Чалга е схематизирането на югоизточните европейски ритми като строено от незнаен фатмак или любител на кючека "наше", другото е да кажем проектът "Балкански коне", старата българска или добрата част от новата българска музика. Чалга е липсата на търсене във всички потенциални посоки за музикантска, артистична и технологична изява, другото е да кажем "Кашмир" на Лед Зепелин, включително последният му вариант с арабски, индийски или все едно какви други автентично източни музиканти... Съвременната българска музика има много пространство за "другото" на чалгата, очертано в по-горните редове. Срамота е ценното, нашето да продължава да бъде недооценявано и нихилизирано, докато чалгата продължава да претендира за единственост, опасно ориентирана към идентичността ни. Защото чалгата е "радостта на фатмака", определял десетилетия наред обобщения образ на балканеца. Но по нашенско трябва да заживеят и по-щастливи хора.