Сценарий за многосериен филм Приключенията на групата юнаци-смешни изтърсаци с нанизи от масали и майтапи гласът на актьора
Изтегляне 1.29 Mb.
|
|
В стаята си Марио Наров разгръщаше самоделно направената си книжка с масалите, спираше се по-продължително време на места и тогава се разнасяше зарадваният му кикот. После той се разсъблече, шмугна се във ваната и там блажено завъртя засмените си очи. А фигурата на Мария беше изтънчена, а самата тя беше страшно доволна, че досега успяваше да баламосва белотаджиите с безкрайните си масали, трупани в гушата на компютъра й от години. Тя най-накрая беше намерила достойна публика за смешните си разкази, които за по-капийско беше нарекла масали. Разкошно нещо беше да се разтягат локуми и масали в такава мъжествена компания – вече наброяваща осем, жадни за веселие и оптимизъм, души. И Марио Наров жадуваше смеха им по време на разтягането на масалите му. И вече подредил в съзнанието си смешните случвания той отново се запъти към бойното поле, където падаше, ставаше, но винаги със зарадвана физиономия заради развеселената наивност на опи’тите от белота и другите техни познайници. КАРОВ КАРОВ (Казва замислено.): - А сега разтегни масалите, нека са повечко наведнъж, както си разтягаш чудната усмивчица, а, бе, ти да не си минал покрай момиченцата в родилния дом на бегом, щото нали си момче! Момче си, нали, м о м ч е! Айде, почвай! Марио Наров този път не посмя да скочи от стола си, само се завъртя, извади масалената книжка и почна разтягането на масали и усмивки. МАРИО НАРОВ:
- Скоро някой от вас, мили зевзеци, да е изпълнявал някой перфектен зевзеклък?… ВАНЧО РОБОВ (Изкисква се дяволито, намига и тържествено обявява.): - А сега чуйте: ДВАНАЙСТИ МАСАЛ ЗЕВЗЕК НА КОЛЕЛА Ставам сутринта, разкършвам се, кой знае защо продължавам да се чувствам омотан като маймуна в одеяло. И изведнъж се сещам - ама аз съм толкова смутен и притеснен, защото последните два дена не съм сътворил никакъв зевзеклък. И си викам: мой човек, как можа да паднеш толкова ниско за тия нищо и никакви 48 часа в кариерата си на перфектен зевзек, за какъвто те беше орисала добрата магьосница, баба Пена от Подуене. И начаса, какъвто си бях неумит, се сещам, че колата ми е още по-неумита и от самия мене. И тя, горката, се чувства мърлявка и има нужда да се соанира. И готово: плискам шепа вода на красивия си сурат и политам с още по-мърлявата си изгора към Овчакупелската автомивка. А там, моля ви се, маймуна в одеяло по’ ще се оправи от мен, опашка до Овчакупелската баня. Ами сега, си викам, накъде с тая моя възмръсна изгора двамата насред чиста и премита София. Бре, бре, и зевзелъкът сам ми се набива в главата. А там на автомивката една младичка, миличка, собственичка. Мита, мита, чиста, чиста, собственичка. Перфектна дама. И си викам: ама аз и моята изгора я искам толкова нагласена и накипрена и чиста, чиста, с вода напита. И отивам право при хубавицата, собственичка. И почвам: - Моля ви се, ама моля ви се, ама вие просто не можете да си представите колко много ви се моля, влезнете ми в положението, ама тя моята е до лудост мърлява, измийте я веднага, ама тя просто не може да се търпи повече, направо не издържа, бързам, много бързам, моля ви се, ама много ви се моля, ей такава чистичка я искам, чиста и прегледна като вас… Как тази жена изтърпя тази моя тирада и досега не мога да разбера, само ме гледаше с широко отворените си очи, ама те чисти, чисти, сини, сини, и после тя казва кротко: - Ама нали виждате опашката… Нямаше как, не успях да я убедя, нали перфектно се бях омотал като маймуна в одеяло, и к’во мислите направих: разбира се, че се махнах. Ама не, не ме свърта, не ме свърта докато не извъртя някой зевзешки номер на синеоката красавица. И само заради това ли… И се върнах, погледнах я в ясните очи, издекламирах си старата тирада и точно дойдох до: … ама моля ви се, много ви се моля… - и ми дойде вдъхновението: сега е 3 и 20, а в 4 часа трябва да съм в съвета…ще се женя! И веднага ми измиха колата… с репликата: - Ама защо не казахте веднага?… МАРИО НАРОВ (Тогава отново се намесва.): - А сега да си починете. Вчера с Хело хихикахме и вижте к’во изхихикахме: първо почна Хело, а аз довърших, турих капака: ХЕЛО
С приятелски привет приемете приличните ни припожелателни за по-приповдигнато и по-приемливо приливане на приздравие и приживе – житие – е-е-е!!! Припомняме ви, че припролетяването приижда при баба Марта пристига при припървите си приближени!! Привържете присуканиците за приуспешие и присъщото ви присърцатие!! Приусмихнати Хело и Стефо Придрумеви за прикъсметие АЗ му отговорих С ПРИСМЕХ С Присмех и с Приз При Признатите Принцове Пристигна Примата на Приказната Принцеса от Прииждащите Приказки, Примадоната Призната и с Примка на Прислужница, и с Примка за Прилепи – Призната за Привързване Принудително към Припечелените Признания за Присмиване. Приятелката с Признание и с Призвание Принарова И тогава всички хором викват: Прибраво – приздраво Приклети Примазани ПРИТРИНАЙСТИЕ ПРИМАСАЛИЕ ПРИЕ МАРИО НАРОВ (Отново се изкисква.): - А сега да хапнем нещо по-така свинско и да му ударим един по-така мързел в ЧЕТИРНАЙСТИ МАСАЛ СВИНСКИ ДЕН В ДЕНЯ ЗА МЪРЗЕЛ СЛЕД ДЕНЯ ЗА КЪПАНЕ В ГОДИНАТА НА КОЗАТА 2003-03-27 Как да не се подхилкваш в тази тъй свещена година - 2003 - то да е година като година, но не би! Едни си изпокрили всичките срамотии, други пей дават да ги гепят. Но не би! Не би, не би, ама всички са за бой! Де, Марко (магарето де), де, де, тоягата. Ама не би! Инат и това си е. То магарето и от бой не разбира. Като се заинати! Кой е Марко ли? Досещате се, нали? Та бяхме тръгнали на свински ден. Отклонихме се. Те какво си мислят, че ще ни помрачат празника? Свинският ден е по-важен от... магарешкия инат! Та този ден не е в чест на свинята-майка, а на нашето еднодневно плюскане. Така студентчетата си облажваме веднъж на три месеца ли, на половин година ли, живота? Кой ти казва? Та всеки носи своето най-голямо плюскане. Веднъж се живее, де, веднъж се яде на свинския ден! Аз щото ще нося моите любими за месене, биене на тестото по масата докато се разглоби, естествено, че не тестото. Точене, нарязване на формички, скупчване на парченца, шунка и кашкавал в тях, завиване, после нареждане в тави, и печене до хрупкавост, уф, свинска история, соленки - но голямото свинско плюскане е после. Да ни е свинско винското! И всичко това свинско плюскане става в деня за мързел! И има състезание за най-ефикасно мързелуване. Е, мен, разбира се, никой не може да ме мина! Мързелувам си с кеф. Нали човек трябва да тренира, само дето си търся спонсор за тия дни. И всички тия свински-мързеливи идилии стават след деня за къпане. Глей ти! К'во ли вършат толкоз тия хора в тоя ден. Ясно, правят основно почистване на банята, перат гъби, кисета, кърпи, хавлии, някое и друго одеяло, след като са изтупали всички килими, дюшеци, юргани, минали са с прахосмукачката всички стаи, измили са подовете, прозорците, изпрали са пердетата и прочие, и прочие хубости. Но все пак не поглеждай назад с тъга към козата, тя в нищо не е виновна за твоя разкошен изплюскан и измързелуван живот. Козата на нашето ежедневие. След часовете за подбив! НИКО ВИКОВ (Тогава виква.): - За каква коза става дума, ама вие к’во сте видели, ама да знаете аз вчера какво хванах, не това, което си мислите... хванах, к’во беше онова малкото, зеленкото, дето все подскача ли подскача, че и отгоре... отгоре скочи, бе, ама що ли не го снимах да ви го покажа, ама на, ама нали хванах... а бе, не бе, не маасъл, а ПЕТНАЙСТИ МАСАЛ ХВАНАХ КАМЕН ВОДЕНИЧАРОВ Седя си аз и мирно си пиша смешен разказ. Ама аз на вас не съм ли ви казал още, че и аз съм писател, К’во ли да ви говоря на вас, все тая е за вас, писател ли, Камен Воденичаров ли, все ви е тая, само да се наплюскате в свинския ден и в деня за мързел и тогава нанагорно да ви дойде, за вас е все тая...мусака. Та – седя си на фотьойла. И отсреща ми пуснат телевизора, а над него трегера на тавана. И точно развивам настроените си разсъждения по повод предстоящия смях и... чувам: нещо тупна! Ами сега? Разбира се, че веднага скачам, отивам до телевизора и го съгледах: огромен, с дължината на показалец, замрял, един вид затаил дъх – скакалец, силно тревисто зелен. И не мърда. Ами сега? Тихомълком се оглеждам, съглеждам на фотьойла една моя риза, тихо я грабвам и туп...върху скакалеца. Стискам ризата и вдигам поглед: Камен Воденичаров в Каналето. Хванах го! Туп с ризата по главата и готов! И после дълго се мъчих да го изхвърля през прозореца! МАРИО НАРОВ (Не се стърпява.): - А,бе я стига ти с тия твои скакалци... Хванал си ти праскови! НИКО ВИКОВ (Озърта се.) - Че кога е ставало дума за каквито и да било праскови? Я кажи сега какви праскови са те споходили тебе, бе, я обясни тук пред всички де ги дири тия праскови?! МАРИО НАРОВ (Веднага отговаря.): - А, бе, ходих на кино, токът спря, киното беше лятно, бях пил преди това една бира и заваля дъжд, и тогава да взема да припадна и то с к’во мислите в ръцете, с праскови... праскови... викам си тогава: на ти праскови сега, на, като си толкова умен, и бях със Светла, ама то беше след като пътувахме от Москва за Одеса, с препълнените куфари като с тухли, после във Варна куфарите с тухлите на пътническия влак и до София и се получи: ШЕСТНАЙСТИ МАСАЛ КУФАРИ С ТУХЛИ, ПЪТНИЧЕСКИ ВЛАК... И ПРАСКОВИ КАРО КАРОВ (Тогава виква.): - Ама ти, Марио, тази Светла к’ва ти е, че си бил заедно с нея? Я не ни лъгони, к’ви праскови ги дъвчеш, отде изникна сега пък тая Москва, ти дето от Княжево по-далече не си стъпвал... МАРИО НАРОВ: - Въображение, братче, въображение... Е, това е дето на вас ви липсва, въображение, пукате белот, като че ли пукате пуканки... пук, пук, и на кого напук... на себе си, попържитрънковци такива... ВЛАДО ДАРОВ (Тропва по масата.): - Ай стига с твоя, вятър го вее на бяла кобила, хумор... МАРИО НАРОВ (Отговаря.): - Ти още нищо не си видял. Глей к’ви хора, брей к’ви хора, ти на малкия им пръст не можеш се хванеш... къде ти на тебе до вникване в същността на сложните неща, чуй сега и се учи... от такива хора на старите истини... за света, като тая: СЕДЕМНАЙСТИ МАСАЛ ИМАЛО ОЩЕ ДУХОВИТИ КЛЮКАРИ В НОВОТО ТРЕСКАВО ВРЕМЕ Мина година-две, писахме си със Саня писма и после тя, нали ви казах, че изчезна нейде из Канада. Намерих си друга, не по-малко комична приятелка. Седим веднъж у тях на пастички и чай, до нас на фотьойла - Льони (късокракото й дребно куче) и Мира ми се жалва: - В 10 часа започвам работа. От нас до работата хвърлей място. И все закъснявам. Нали съм си пълничка, обличам се бързо надве-натри и хуквам по съседната улица. И винаги срещу ми от един «Плод и зеленчук» излиза един момък и ми вика: ох, как ги тресеш, моме, тия зрели дини. Закъде си се забързала, ела тук, при мен, ще ти дам с отстъпка. Много хубаво бягаш. Нямам време дъх да си поема, та камо ли дума да обеля срещу му да ме остави намира. (А пък аз си мисля: горкичката поспалана, не че аз ставах много рано, но то нейното явно и за нея прехвърля границата.) Тичам и 11 и 30 часа съм в службата. Едва си отдишвам. Началникът вика: Мира, кажи кога искаш да идваш на работа, но в толкова часа, че да дойдеш навреме. Ако ще да е и в 13 часа. Мира пийва чай и усърдно си хапва от пастичката. Викам си: да й е сладко. Личи си й. И тогава ми хрумва нещо: - Госпожа, ами че стани поне в единадесет без нещо, на часа се обличаш и ще бъдеш навреме на работа. - О, ама аз ставам в шест часа сутринта. -В колко, в шест? За мен шест е още дълбока нощ. И к’ви ги вършиш оттогава до 11 и нещо? Нали на бегом се обличаш - недоумявам аз, вътрешно хихикайки. И Мира леко се усмихва: - Правя пастички. Стана в шест, халата връз мен, забърквам блата, докато се пече правя сметановия с какао крем за глазурата отгоре, през това време съм нарязала зеленчуците за супата, опекла съм месото, междувременно съм препекла филийки за закуска на двамата Ивановци дето си ги имам вкъщи. Големия и малкия Иван. Стоплила съм млякото в микровълновата фурна, изгладила съм си дрехите, подготвила съм на чистачката терен за работа, струпала съм прането за гладене от пералнята за нея, пуснала съм миялната машина, после малко грим натагадък, костюмчето, проверка: ключове, папки, чанта и съм готова за бягането на късо разстояние... - Покрай «Плод и зеленчук»... с дините... - Чакай, не ти казах, че задето оня ден ме похвали за роклята, съм тичала до бутика да... - ... се изклюкарстваш... помня как добре и подробна изклюкарства нечия чужда сватба... - А, не съм ти казала всичко... докъде бях стигнала... за булката ти казах, младоженецът беше със смокинг, а какви гости имаше... - ... и вие там (смея се вече на глас аз...) - И ние там, аз... (и започна да клюкари себе си, мъжа си, сина си и останалия свят, дето дори не го е виждала. Умрях права. Не, бях седнала. Саня дини да яде по сравнение с Мира. Е, май покрай мен бяха такива, но аз нямам навика да клюкаря дори себе си. ВЛАДО ДАРОВ (Запревива се от смях, облещва очи, и едва продумва.): - А, бе, Марио, ти откъде ги събираш тия смехорански завързалки, да не си открил неочаквано смехоранския извор и да черпиш с пълни шепи...а, не, тук има някаква грешка в този идиом, как ще черпиш, като шепите ти са пълни, иди ги разбери тия дето са го измислили това неведение, и ти от него черпиш сили... не, бе, смях, а бе, де да те знам к’во черпиш смях ли, страх ли, важното е да не останеш на сухо, и к’во ще ги дъвчеш после тия портокали... МАРИО НАРОВ (Захилва се.): - Праскови, бе, праскови беше... а не уиски... ВЛАДО ДАРОВ (Отвръща засегнат.): - На тебе пък кой ти предлага уиски? Това не ти е като да викнеш с пълно гърло. И с к’во ти е пълно гърлото, хей та да викна, запея, и к’во ще ми пееш сега? МАРИО НАРОВ (Обявява.): - Ще ти изпея чудна френска песен: ОСЕМНАЙСТИ МАСАЛ ЗАМИНАВАМ ЗА ПАРИЖ Случи се през 1990, есента, септември, и аз да замина за Париж. Накиприх се по софийски, тясна, доста под коленете пола, бледолилава, с две големи цепки отстрани; по-силна лилава, на цветя, блуза, и бяло, дълго сако. Пъстри, платнени, леки обувчици в бледозеленикаво и такава лятна чанта. Грим, прическа, възкъса коса, и разбера се, обеци. Може би бяха дубле, клипсове. Страшно ми прищипваха крайчетата на ушите. Но пуста суетност. Стискаха ме като тесни обувки, не по твоя мярка. Но в Париж, в Париж! Трябваше да забравя за болката в ушите, нали отивах за първи път там. И ми бяха обяснили, че летище Орли, там, в Париж, е огромно и трябва да внимавам да не се изгубя, щяха да ме чакат там, но преди това трябваше да се залепя за някого през време на пътуването със самолета. Влизам в чакалнята за излитане и очите ми право в едно дипломатическо куфарче. Уредих се. Поглеждам нагоре, нормално изглеждащ млад мъж, малко нисичък. Нищо. Нали е с дипломатическо куфарче. Значи отива в Париж по работа и го познава добре, това огромно летище Орли. Няма да се загубя! Спасена съм! Минаваме някаква допълнителна паспортна проверка. Аз плътно до куфарчето. Почти игриво подмятам: - Към Париж - И тогава дипломатическото куфарче се вкопчва със сетни сили в мен. - Вие за Париж? Сама? - Там ще ме чака съпругът ми. - О, късмет. Знаех си аз, че съм голям късметлия - бре, мисля си аз, този с това дипломатическо куфарче какъв е, защо се е вкопчил в мен? Нямаше как, вече се бях присъединила към него. Приближаваме фришопа. Сядам аз на една седалка, а куфарчето: - За малко уиски - и изчезна. Мина, що мина, аз вече седя на тръни и хоп. Пред мен изниква истински каубой. Висок, строен, с дънков костюм, широкопола шапка с огъната периферия и с ботуши с шпори. Боже, този пък кой е? - Приятелят ми. Купихме по четири бутилки уиски от фришопа. Там, в Париж, ще ги продадем. Да вземем повече пари, че изобщо нямаме - боже, но защо беше това дипломатическо куфарче? То ме подведе. Няма как. Тръгнах с тази светла компания към самолета и седнахме с куфарчето един до друг. Много приказлив се оказа: - Тръгнали сме на гроздобер в Марсилия. Срещата ни е в българския ресторант в Париж. Нямаме никакви пари. Мъжът ви ще ни упъти към ресторанта, нали? Иначе съм от Троян,треньор съм по тенис, имам жена и две деца, къща, кола, но... в Марсилия има други възможности, ако ми потръгне и тях ще ги взема -говорихме, каквото говорихме, хапнахме и стигнахме Париж. И Орли. Голяма работа. От тунела по един коридор, паспортна проверка и си навън. Там ме чакаше съпругът ми. Целунахме се. Набързо му обясних за целта на двамата. Качихме се на рейса. Купихме им билети. (В рейса един млад мъж ме попита на френски: вие каква сте? Отговорих: българка.) После в метрото моите спътници прескачаха през стоянките, за да не плащат, и отпътуваха към българския ресторант. Тогава се сетих да си сваля и обеците. Бях направила вече необходимото впечатление. Олекна ми. И в Париж вече не ми беше до обеци и нашенски изживявания.
- Ето и второто заглавие на комичния ми сценарий: ДЕВЕТНАЙСТИ МАСАЛ ДА ТЕ НАПЛЮЯ С ЛЮБОВ Сръбският писател Бранислав Нушич в своята автобиография заключава, че автобиографията на мъжа завършва с женитбата, от което следва, че автобиографията на жената започва с женитбата. И по тоя случай такава автобиография ще ви извъртя (началото на комичния ми сценарий), че свитки ще ви излезнат. Смешна, смешна, та чак да се попи... лееш? от смях, пардон. А откъде идва заглавието ли? На моята автобиография? Щях да пиша комичен сценарий със заглавие «Пеньо - френската аристократка и Пена - холивудският герой». За прераждането. За това, че хората знаят какви са били преди този си живот и в какви ще се преродят. Пеньо и Пена са софийски шопи от Драгалевци. Може и от Симеоново. «Както ви се хареса»!! В предишния си живот Пеньо е бил магаре, а Пена - патица. Пеньо цял живот разправя, че бил магаре с достойнство, а Пена му вика, че бил муле. И че тя била достойна за царската трапеза. А Пеньо й вика: то си личи, че си била патка. Попаднала си на царската трапеза, изели са те и сега си се преродила мен да ме ядеш. А Пена: муле такова, та муле. Но в новия си живот на Пеньо се падало да бъде френска аристократка. Чуйте. Магаре - човек - френска аристократка. Нали човекът е мъжът, демек магаре, а френската аристократка си е френска аристократка, както магарето си е муле. А на Пена се падало да бъде холивудски герой. Чуйте. Патица - жена - холивудски герой. Нали жената си е жена, демек патица, холивудският герой - холивудски герой, както патицата си е патка. Добре подредени мисли, нали? Та щях да ви разправям отде иде новото заглавие на сценария ми. Нещо си говорим с човека ми, той нещо ми казва, аз, че така не му казвам, а той - казал го бил с любов. А пък аз - да те наплюя с любов. И ето заглавието:
МАРИО НАРОВ (Възкликва.): - А ти да знаеш само аз какво видях оня ден, видях
Но по едно време му се сторило, че са много наедрели и че ще трябва да им смени бараката. И тъкмо се канел да се заеме с тази работа един ден гледа и не вярва на очите си: старата барака се движи! И то с голям финес, и от покрива й стърчат дългите шии на отдавна много изкласилите щрауси. Чудо на чудесата: ходеща барака! НИКО ВИКОВ (Крясва.): - А сега на всички вас: ДВАЙСЕТ И ПЪРВИ МАСАЛ ДРЪЖКИ Навремето Деми Мур и Брус Уилис имали БАНЯ ЗА ДВАМА. Просторна колкото и тяхното американско мислене. И кога тези двамата ще се оплачат, че им е тясно на този свят! Другата двойственост е в руския филм “Гара за двама”. Така е, руснаците са вечно на път и после когато стигнат, сядат върху снега двамата герои и си подпират гърбовете. Също взаимност. А сега българският вариант на взаимността: на масата са седнали българин и българка, мъж и жена. По средата на масата има поставена кана с две дръжки. И вътре някакво питие. И те поред отпиват от каната. И така години наред. Най-накрая питието е на привършване. И всеки от тях започва да дърпа каната към себе си. Накрая я удрят в масата, тя се счупва и в ръцете им остават САМО: ДРЪЖКИ! И БЕЗ ВЗАИМНОСТ! Марио Наров вече се беше задавил от смях, след което отново тупна на земята и там си остана. Каро Каров го приближи, наведе се и го подхвана отдолу. Вдигна го на ръце и го положи на близкия диван. Там Марио Наров продължи да си лежи, дори и започна да похърква. Каро Каров недоволно взе да го бута. МАРИО НАРОВ (Извиква.): ДВАЙСЕТ И ВТОРИ МАСАЛ НАЙ-СИЛНИТЕ МЪЖЕ В СВЕТА НАЙ-ДОБРОТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ Не че не съм майка, майка съм, а и баба на всичкото отгоре. Та искам да заявя много твърдо, че българските мъже са най-силните в света. Та Дан Колов ли не искаш, та Данчо Лечков ли не искаш, тя не е за разправяне... Та отиваме с голямата моя внучка долу в градинката да се полюлее детето на люлките и що да видим: ЛЮЛКИТЕ ЗАВЪРЗАНИ НА ВЪЗЕЛ! Отвесните им железа, де! Да се смееш ли, да плачеш ли, врати ли да сменяш - като на световното в Америка. Брей, викам си, сила та сила наша балканскобългарска... А после добавя: - Е, това вече не е истина... КАРО КАРОВ (Скача.): - Кое, бе, кое? МАРИО НАРОВ (Лукаво усмихнат, отговаря.):
КАРО КАРОВ: - Така е, засега това не е истина, да, бе. И стига си дремал! МАРИО НАРОВ (Пак скача.):
Веднъж взе будилника със себе си, сложи го в чантата си и се качи в трамвая. Седеше сутрешката и подремваше. Изведнъж чу силен разтърсващ звън. Стресна се и се събуди. Всички се оглеждаха смутено. Той се сети, че това е неговия будилник, занатиска чантата си и тогава се огледа: беше дошла неговата спирка за слизане. Будилникът беше званнал точно навреме. И от този мамент той разнасяше будилника със себе си: да го буди в работата и в трамвая за слизане. Нали си беше уцелил подходяща работа. ВАНЧО РОБОВ (Протяга се, силно изпъва ръце и казва с немощен глас.): - Кой сега е наред да носи ядене? МАРИО НАРОВ (Скача от дивана и споменава с половин уста.): - А, бе, защо да ядем, я глей в’во разправят за лъчистите костенурки, само този масал... и после ще ядем... ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТИ МАСАЛ НОВАТА РОДИНА НА ЛЪЧИСТАТА КОСТЕНУРКА - Искаш ли да ти подаря лъчиста костенурка? Заловили доста голям брой от излезлите в нелегалност редки, защитени от Червената книга на света за изчезващите видове, костенурки. Емигранти от Южна Африка, свили се в залепващи хартийки, решили да се заселят в Софийската зоологическа градина. Но на входната митница били заловени и разобличени. Имало виждане, че те мислели да продължат към по-богатата Европа. Ами ако наистина си харесат тревата в нашата зоологическа градина? Така де. Ние на трева сме бол. Както и на вода. Та нали сме го’ла во’да. А на тях какво им трябва повече - тревичка и водичка, за да поддържат лъчистата си форма. Де и ние да можехме да караме на едната тревичка и водичка?! Каталог: docs docs -> Провеждане на общинските състезания от ученически игри – 2015 г. Гр. Стара загора docs -> Опит в група чрез психодрама, социометрия и групова терапия docs -> Дв бр. 103 от 2 Декември 2008г., изм дв бр. 24 от 31 Март 2009г docs -> Фондация «Гъривер клиринг хауз» (c/o Център за култура и дебат „Червената къща”) docs -> Иван (Ванчо) Флоров и м а г и н е р н о с т а docs -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий docs -> Рискови фактори на тютюнопушенето Изтегляне 1.29 Mb. Сподели с приятели:
|