ПРИЛОЖЕНИЯ - ДИСКУТИРАНИТЕ ТЪЛКУВАТЕЛНИ ПРОБЛЕМИ В РИМЛЯНИ

ПРИЛОЖЕНИЯ - ДИСКУТИРАНИТЕ ТЪЛКУВАТЕЛНИ ПРОБЛЕМИ В РИМЛЯНИ

Трудно е да се достигне до истината относно някой идеи поради сложност, често прикрита от обикновено изказване. Истината много често е многоъгълна, вместо линейна, което означава, че тя има много различни страни. Често отговора не е единият/или, но двата/плюс още нещо. Дори някои отговори, представени като обобщение, може да се окажат недостатъчни в определена ситуация. Изключенията потвърждават правилото в смисъл на изпит не непременно в смисъл на потвърждение.

Проблемите в книгата към Римляните по принцип не са несходни към някой от тези, които предложихме по-горе. В някои случаи, където учените са спорили разгорещено за своята страна, отговора може би е, че има истина и в двете страни. Много лесно е да видим славата на блясъка на истината от един ъгъл и цялото ни внимание да бъде погълнато от този ъгъл, така, че да пропуснем истината, която блести от други ъгли на същият предмет. В следващите параграфи споменаваме някой от проблемите, които разделят тълкувателите, теолозите и проповедниците относно книгата до Римляните.

Гръцката дума "оправдавам" означава ли да произнеса праведен или да направя праведен? Ако в известен смисъл, може да означава да направя праведен, това същото ли е, като това, което беше учено на събора в Трент, че оправданието прави човека вътрешно праведен? Проблема в книгата до Римляните същият ли е като този, който беше поставен пред лютераните в 16 век - да изберат между спасение чрез благодат и това, което изглеждаше на много хора като система, посредством която спасението беше чрез дела? Римляни, както другите книги в Новия Завет ли е, адресираща по-широк въпрос, по-точно включването на езичниците в плана, обещанията и благословенията от Бог? Прав ли е Krister Stendahl, когато казва, че много хора не разбират книгата към Римляните, тъй като те я четат през очите на Мартин Лутер вместо през тези на ситуациите от първи век?

Какво е значението на фразата "правда от Бог"? Това отнася ли се за приписана правда или е относно активната работа на Бог в осигуряването на спасение за Своят народ? Субективна ли е тази фраза или обективна? Римляни, глави  9-11 говорят ли относно индивидуално предопределение и  въпроси за Божествена върховна власт в контраст със свободната воля, както беше преподавано от Джон Калвин, или тези глави принадлежат към проблема в първи век относно плана на Бог за еврейската нация? Дали гръцката дума преведена като "умилостивение" в някои преводи и "изкупление" в други трябва да бъде разбирана по един начин и ако да, по кой начин и защо? Дали Римляни 2:13 опровергава ясното значение на други стихове в тази книга? Основният въпрос в Римляни 7 и опитностите, които са записани там ли е или въпроса е дали законът може да ни освети по-добре, отколкото да ни спаси? Трябва ли Римляни 9:5 да бъде използван като положително доказателство за това, че Христос е наречен Бог в Римляни? Какво се има предвид чрез фразата "краят на закона"? Какво е значението на думата "закон" в Римляни? "Делата изискани от закона" означават ли само тези неща, които отличаваха Израел от праведните езичници - обрязване, закони за храна и пазене на съботата? Римляни 16:7 подкрепя ли движението за ръкополагане на жени? Римляни 14:5 показва ли, че пазенето на съботата не беше важно за Павел?

Съществуват също така множество други въпроси, повечето от тях незначителни, когато са сравнени с тези. В тези страници ние искаме да се докоснем до тези проблеми, които са най-често дискутирани. Нашето желание не е да бъдем изчерпателни относно тези проблеми, но насочващи, което приляга с размера на тази книга.

 

Krister Stendahl и темата на Римляни

В Своята добре позната книга Paul Among Jews and Gentiles, Stendahl правилно посочва, че главният проблем на Павел, когато писа писмото до римляните беше връзката между евреи и езичници. Stendahl подържа, че доктрината за оправдание чрез вяра беше схематично изложена от Павел за специалната причина, да защитава правата на повярвалите езичници, относно обещанията на Бог към Израел, чрез оригиналния завет, който Той сключи с тях. Поради тази вражда, той твърди, че кулминацията в книгата са глави 9-11. Stendahl също подържа идеята, че Павел страдаше от болката, но не и вината, болка, поради неговата физическа слабост, но не и вина, тъй като той не притежаваше интроспективна съвест. По този начин Stendahl смята, че традиционното християнство твърде лесно е приело учението на Мартин Лутер и по този начин попадат в предварително подготвен шаблон, когато разглеждат Римляни.

На друго място, (стр.89) той казва: "Павел знаеше, че той е изкупил своят ужасен грях на преследване на църквата, както казва това с много думи в 1 Коринтяни 15:10" Как Stendahl извлича това заключение от пасажа, който той цитира е неразбираемо за мен. Аз не вярвам, че има каквото и да е доказателство, което да подкрепи идеята, че Павел е чувствал, че той е компенсирал своят принос за смъртта на някои от ранните християни. Знакът за светия е този на непрекъснато разкаяние, както и притежаването на жива вяра.

John Stott посочва, че Stendahl никога не цитира думите на Павел в Римляни 7:14-25, думи, които явно изглежда да са автобиографични. Павловите думи във Филипяни 3:6 относно съвършената правда могат да се отнасят към неговото съвършено изпълнение на всички външни задължения. (Виж N IV превода на този стих). От Римляни 7 е ясно, че той виждаше, че греха е повече в това, което сме, отколкото  какво правим. Както Павел посочва в тази глава специално към десетата заповед, ние виждаме неговото разбиране относно изкусността на греха и се съмняваме в изказването на Stendahl, че Павел е притежавал здрава съвест. John Stott казва правилно, че: "истински здравословна съвест, нарушава нашата сигурност и засрамва нашата гордост и по-специално когато Святият Дух дойде за да `обвини света за вина във връзка с грях, правда и съд.`" Romans, p. 25).

До известна степен близки до тези на Stendahl са възгледите на E. P. Sanders, както са представени в неговата книга  Paul and Palestinian Judaism. Неговата основна теза е, че протестантската идея относно юдеите от първия век подхранващи "религия на законнически дела на правда" и тази относно Павловото благовестие имащо за цел да бъде противоположно на тази правда е противно на историческите факти. Отново, има известна истина в тази позиция, тъй като за всеки правилно инструктиран юдеин от първия век вярваше, че спасението е от Божията благодат. Старият Завет учеше това много ясно. (Виж Псалми, Исая, а също така и проповедите във Второзаконие.)

Професор Martin Hengel ни дава достатъчно доказателства, доказващи "че не съществува такова нещо като един Палестински юдаизъм с едно свързващо значение на закона."(The Pre-Christian Paul, стр. 49.) Като свържем това предупреждение с истината, че "популярната религия може да се отклони от официалната литература на водачите си" (Stott, Ibid, p. 28) ще се поколебаем дали да пренебрегнем ясните указания, че повечето от хората, на които Христос говореше, а също така и Павел, бяха ориентирани към правенето на добри дела не към благодат. Факт е, че собствената правда е ендемична на човешката природа и че Фарисеят живее във всеки един от нас. Малко вероятно е, че ранният юдаизъм не трябваше да се бори с духовната слабост, която беше заразила всички хора във всички времена, когато те се опитваха да спечелят Божието благоволение чрез техните собствени религиозни старания.

Ние смятаме, че безпристрастно прочитане на Римляни поставя под въпрос мнението на Stendahl, че глави 9-11 са кулминацията на книгата обхващащи нейната главна тема. Повечето, четейки книгата за пръв път или последен е по вероятно да стигнат до заключението, че главната тема е вестта за Божията благодат чрез Христос, както за езичниците така и за юдеите. Глави 9-11 се занимават с естественото възражение, което се повдига от Павловото проповядване, че всички хора, са били законно изкупени чрез кръвта на Христос и следователно всички могат да притежават подаръка на благодат само чрез вяра. Естественият въпрос е: "Тогава какво да кажем за юдеите, на които Бог първо подари спасението и които Той избра, за да разнесат тази вест в света?"

Има два стиха, които си заслужава да сравним. Единият казва: "И така няма значение, защото всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бог." Другият стих казва: "Понеже няма разлика.... защото същият Господ е Господ на всички, богат към всички които Го призовават." (Римляни 3:22, 23; 10:12, 13) Съвсем  правилно е, че е много лесно да видим ситуациите от 16 век в първи век, но ние смятаме, че е дори по-погрешно да забравим, че работата на Бог във всеки век е била да убеди човечеството в неговата вина за да може да му покаже по-превъзходната благодат, която е на разположение на каещият се вярващ. В главата "Продължителните спорове относно закона", ние ще разширим нашата дискусия по този въпрос.

 

Значението на "закон" в Римляни

Гръцката дума "nomos" е равностойна на еврейската дума  "Torah." Тя има различни значения включително Петокнижието, целият Стар Завет, инстинктивни подбуди в човека, церемониалните ритуали в юдейството и др. Не бива да я приемаме като синоним за декалога, въпреки че понякога декалога е включен в обхвата и.

Ключов пасаж за тази тема е Изход 34:27-29, където срещаме три думи, преведени като "завет", "заповеди" и "свидетелство". Само една от тези три думи, "свидетелство,  винаги означава десетте заповеди (когато е свързана със светилището). Останалите думи, "завет" и "заповеди", като правило са много по-обширни. В Галатяни ударението е върху церемониалната страна на Torah или закона. В Римляни ударението е върху моралната страна на закона, така че, декалога се появява във фокуса, както Римляни 7 ясно открива това. (Виж ст. 7-14)

Така че, "nomos," въпреки че не е синоним за декалога, често включва десетте заповеди. Контраста между Римляни и Галатяни трябва да бъде ясно разбран, тъй като ударението в Галатяни е върху церемониалната страна на юдейството, докато ударението в Римляни е върху моралните учения.

 

Римляни 1:4

Кой или какво се има предвид във фразата "дух на святост" в този стих? Третият член на Божеството ли е представен? Съвременни научни изследвания върху Римлянит изтъкват, че първите глави на книгата, се занимават основно с работата на вторият член на Божеството, като резултата от това е оправданието на грешника и след това, от глава пета и достигащо кулминацията си в глава 8, третият член на Божеството е преобладаващ, и предмета за освещението.

"Съществуват различни тълкувания на тези термини, но правилната антитеза може да бъде запазена само, ако ги приложим за Христовото Божествено естество. Дух на Святост може да бъде използван тук, вместо Святият Дух, тъй като той обикновено определя третият член на Триединството  и че буквалната фраза не е употребена никъде другаде в Писанията, други пасажи потвърждават това значение, `а Господ (Христос) е Духът` (2 Коринтяни 3:17) Също така Той е наречен  `животворящ дух` (1 Коринтяни 15:45) тази характеристика Му принадлежи по специален начин след възкресението. Необичайният израз, дух на святост, е използван тук, за да обозначи Неговата Божественост в контраст с неговата хуманност, описвайки го като Бог, който е Дух, свят по същество."(Римляни 26-27)

Какво се има предвид с фразата "правда от Бог"? Дали фразата говори относно това, което Мартин Лутер вярваше, че статута на праведност е даден на този, който се доверява само на Христос? Тя изразява ли активната спасителна дейност на Бог? Само описание на Божията святост ли е?

Забележете повтарящата се дума "подарък" към края на Римляни пета глава, когато правдата е дискутирана. Charles Cranfield перифразира Римляни 1:17, както следва: "Защото в него (т.е. в благовестието, както е проповядвано) правда, която е дар от Бог е представена (а също така е предложен на човечеството) статут на праведност, който е нацяло чрез вяра." (Римляни 1:17) Когато Павел разширява значението на тази правда, той използва гръцката дума за "кредит" или "приписвам" единадесет пъти в Римляни 4. Виж също 1 Коринтяни 1:30, където е подчертано, че Христос е нашата правда.

Когато Мартин Лутер размишляваше, че фразата изразява характера на Бог, единственото нещо, което можеше да види пред себе си беше Ад и той беше отчаян, но когато разбра фразата като свързана със забележката за добрата вест на благовестието в контекста на вярата и  изразяваща Божият милостив подарък на праведен статут на вярващият грешник, той видя райските врати широко отворени и беше изпълнен с енергия за десетилетия на служба и жертва.

Трябва ли заключителните думи на този стих да бъдат преведени, както традиционно са разбрани: "Праведният ще живее чрез вяра", или "Този, който чрез вяра е праведен, ще живее?" Контекста показва, че второто е вярно. Вяра е спомената четири пъти в стихове 16 и 17, които стихове представят тематичното изложение на посланието. Така че, значението е това на правда, която идва чрез вяра. Също така структурата на Римляни показва, че думите "чрез вяра" трябва да бъдат свързани с "този, който е праведен", а не с "живее", както е в RSV.

До края на четвърта глава, Павел поставя ударението на първата половина от своята теза, че човека е оправдан само чрез вяра. След това в следващите глави кулминиращи в глава 8, той поставя ударението на втората част на своята тема, животът на оправдания. Той "ще живее". В първите четири глави срещаме думата вяра поне 25 пъти, а в глави 5-8 тя се среща само два пъти. Думата "живее" се среща само два пъти в първите четири глави, но след това в глави 5-8 тя се среща 25 пъти. Така че, превода: "Този, който е праведен чрез вяра, ще живее" съвпада най-добре със структурата на посланието, а също така и с контекста на тези определени думи.

 

Законоизпълнителите ще бъдат оправдани

Римляни 2:13 е бил загадка за много хора, тъй като декларира, че пазителите на закона са тези, които са оправдани. Това, което Павел казва не е в противоречие на неговото заключение в Римляни 3:19-28, по-точно ако говорим с термини на изпълнение и оправдание, обикновеното правило, че човека, който изпълнява всички законни изисквания е оправдан. Подобно на това, в последния велик ден, тези, които ще бъдат есхатологично потвърдени като праведни, ще бъдат хора, за които послушанието е принцип в живота. Но в 2:13 Павел не казва, че тези, които изпълняват закона са оправдани от тяхното послушание. И причината за това е ясно представена в следващата глава, в която стихове 9-21 са от особено важно значение, за разбирането на цялата книга. (Виж също Римляни 7-14)

За Павел, Римляни 2:13-16, а и, както навсякъде в неговите писания, послушанието е външният знак на правилна връзка с Бог, но никога не е покупателната цена на правилно отношение с Бог, което единствено може да дойде чрез подаръка на благодат. Само тези, които признават Римляни 2:13 като хипотетично изказване, което трябва да бъде сравнено с Римляни 3:19-21 могат да бъдат постоянни в тяхното разбиране на тази книга.

Римляни 2 е напомняне за юдеите, че факта, че те притежаваха чудесна система от закон в юдаизма не беше достатъчно да осигури тяхното приемане от Бог, тъй като основното нещо относно закона никога не е било това на познание, но на правене. Най-лошият човек знае повече относно задължение, отколкото най-добрият прави, така че, всеки от нас се нуждае от благодат и милост.

 

Умилостивение или изкупление?

"Умилостивение" или "изкупление" трябва да бъде използвано в първата част на този стих? Ние загатнахме за това навсякъде в книгата, но трябва да кажем повече по въпроса. Възражението, за използването на "умилостивение" в този пасаж се основава на идеята, че този термин подсказва за езическата идея за нелогично гневно изискване за спечелване на благоразположение. Обаче, Божественият гняв, никога не е представен така в Писанията. Вместо това виждаме неизбежната реакция на святост срещу зло. Също така в Писанията винаги Бог е този, който осигурява жертвата за греха на света, не човека. С други думи, Бог е Този, Който поема инициативата да закриля човека от резултата на греха.

Възможно е да е обърнато твърде много внимание на последният спор относно членуването. Коментаторите са съгласни например, че присъствието или отсъствието на членуване с  "nomos" е незначително. Почти невъзможно е Павел да е написал тази дума, без да е мислил за използването и в Стария завет.

Това, което е също така почти сигурно е, че Павел мисли за Христовата смърт, като за прототип на жертвата за грях в Деня на умилостивението, когато кръвта беше попръскана върху умилостивилището. Докато гръцкият глагол "hilaskomal' в светският гръцки език неоспоримо означава "омиротворявам" английската дума  "expiation" означава "анулиране на вина". Ние ще наблегнем на факта, че втората дума намеква за първата, така че е погрешно да правим рязка разлика между тях.

В първа глава, Павел поставя ударението върху Божият гняв, така че не бива да се притесняваме, че той отново го споменава в този контекст. Това не е гневът на нелогично езическо божество, но разумното съдебно действие на обичащ Баща, който трябва да премахне всичко, което застрашава доброто на неговото творение.

Не само Новият Завет, но и Старият наблягат на това, че милостивия Бог е Този, Който даде всичко, което беше необходимо за работата по отнемането на вината. (Виж Левит 17:11 и сравни с Римляни 5:8; 8:32)

 

Римляни 3:31

Какво се има в предвид чрез "закон" в този стих? Старият Завет като цяло ли се има в предвид или заповедите му относно човешките задължения? Ние смятаме, че в този случай контекста е решаващ относно заповедите, а също така последователното употребяване на думата "тогава". Павел говори относно недостатъчността на всички опити за човешко послушание на откритото Божие слово и е необичайно използвайки термина "закон" в това отношение, че той ще се оттегли от него сега. Използването на "тогава" свързва стих 31 с предшестващите го стихове. Olshausen прави великолепен коментар върху този стих:

"Благовестието утвърждава закона, тъй като е най-възвишената изява на светостта и взискателността на Бог. Греха никога не е изглеждал по-страшен, отколкото на Голгота, където поради него, Бог не пожали Собственият си Син." (Римляни,158)

 

Римляни 4:25

Важно е да посочим, че буквално този стих в оригиналния гръцки език казва, че Христос беше "предаден поради нашите престъпления и възкресен поради нашето оправдание." Думата "dia" се намира и в двата случая, за предаване и за възкресение. С други думи, това, което текста наистина казва е, че възкресението на Христос доказа, че законно целият свят е бил законно оправдан на Голгота. Както неговата смърт беше последица от нашата вина, така неговото възкресение беше последица от нашето освобождение от вината. Bishop Handley Moule се изразява по този начин: "Ние съгрешихме, така че Той пострада; ние бяхме оправдани, така че Той възкръсна."

Славната истина, която е изявена тук е, че възкресението е Божият отговор на нашите съмнения, въпроси и духовна боязливост. Така че, Римляни 4:25 е друг начин, на изразяване това което римляни 8:34 казва: "Кой е ония, който ще ги осъжда? Христос Исус ли, който умря, и при това биде и възкресен от мъртвите, Който е от дясната страна на Бога, и Който ходатайства за нас?"

 

Римляни 5:12

Тук ние отново срещаме трудност с превода, един от най-известните в теологията. Какво  имат в предвид Писанията, когато казват: "по този начин смъртта мина във всички човеци, защото всички съгрешиха"? Тези думи казват ли, че смъртта е резултат от нашите лични грехове или пасажът казва, че когато нашият пръв представител Адам съгреши, всички хора съгрешиха чрез него? Доколкото следващите стихове, които наблягат на паралела между двамата Адам, достигат своята кулминация в стих 18, който говори за нашата обща идентичност с двамата Адам, ние препоръчваме стих 12 да бъде четен като очакващ тази кулминация. Както F. F. Bruce казва:

"Цялото човечество е видяно да съществува първо в Адам. Поради неговият грях, Адам е  човечеството отделено от Бог. Цялото човечество е видяно като съгрешило в Адам. В пълния разказ на Битие 3 `всичката следваща история е синтезирана`; нейните събития са повторени в живота на расата и до известна степен от всеки член на расата." (Римляни, 126)

John Stott казва:

"Пет пъти в тези стихове, (15-19) веднъж във всеки стих, Павел подчертава, че прегрешението или непослушанието на един мъж, доведе смърт, присъда или обвинение на всички хора. Стих 15 е решаващ в случая: "Поради прегрешението на единия измряха мнозината." Това е всеобща смърт като последица от един единствен грях." (Римляни, 152)

Цялата раса е обгърната от двамата Адам. Ние бяхме разрушени в първия Адам и бяхме изкупени във втория. Двамата са законно истински за цялото човечество, но вторият става практически наш само когато повярваме.

 

Кой и кога?

Целта на цялата седма глава е да покаже, че законът не може да ни освети повече, отколкото да ни оправдае. Павел казва тук, че повечето от нас редовно нарушаваме десетата заповед и това, което е лесно разпознато за тази заключителна заповед от декалога е приложимо еднакво за останалите, за да можем да видим и разберем тяхната дълбочина. И това е наистина вярно, въпреки че не до същата степен за вярващи и невярващи.

В този пасаж волята винаги е отправена към доброто без изключение. Това не е истина за не обърнатият, а също така и за недозрелия вярващ. Когато Павел използва гръцкият израз "Ouket!' (не повече) със сигурност той говори за настоящата си опитност, а не тази преди да повярва. Подобно на това използването на сегашно време в този пасаж в контраст с миналото време в първата част на главата, сочат към същото заключение, както и използването на личното местоимение. Когато Павел се провиква: "Окаян аз човек", той явно няма предвид: "Окаян аз човек, който бях". Той говори за себе си след много години на християнска опитност.

Също така, не съществува нищо в този пасаж, което да не е в съгласие с това, което е описано като истинска християнска опитност навсякъде в Павловите писания.(Виж Галатяни 5:17; 1 Коринтяни 9:24-27 и Галатяни 2 относно Петровото поведение.) Но този пасаж никога не трябва да бъде четен без римляни 8:1, който ни дава сигурност, че нашето положение пред Бог е винаги съвършено, дори и ако нашето състояние никога не е такова, каквото Той или ние искаме да бъде. Правдата на оправданието е 100%, но не е вродена.

Докато правдата на освещението е вродена, то тя не е 100%. Само при прославянето нашата правда ще бъде 100% и вродена, а прославянето ще стане при второто пришествие на Христос.(Виж Римляни 8:23 и 1 Йоан 3:2) Но след като казахме всичко това, трябва да обърнем внимание, че основната цел на тази глава не е там, където повечето от полемистите я поставят, но вместо това, тя се стреми да покаже, че законът не може да ни освети повече, отколкото да ни спаси.

 

Римляни 8:4

Какво Павел има предвид, когато казва, че като резултат от пребиваването на Духа в нас (Божият дар при оправданието), правдата от закона, сега е изпълнена в нашият живот? Много коментатори полагат усилия да приложат значението за оправдание, но това няма да обясни заключителната фраза на стиха, която говори за нашият съзнателен опит ден след ден. Нито това мнение ще устои, което казва, че тук Павел има предвид, че съвършено изпълнение на закона е възможно сега. През тази глава, вярващият все още се бори, усмирява своята плът, преживява напрежението между старото и ново създание.

Трябва да обърнем внимание, че термина "dikaioma" (праведно изискване) е в единствено число, не множествено, както погрешно е преведен в NIV. Това е важно, тъй като то показва, че моралният закон взет като цяло е този, който сега е изпълнен. Това е обяснено по-нататък в глава 13:8-10, където Павел казва, че нашата любов един към друг е изпълнение на закона. Значението не е по-далеко от това, което се намира в Матей 5:17-19. "Да изпълни и научи" заповедите в този пасаж е равностойно на изпълнение на закона, докато "нарушението на една от тези най-малки заповеди и ученето на хората да правят така" е равностойно на разрушаването на закона. Но нито в Матей 5 или Римляни 8, вярващият е представен като безгрешен. Той или тя, все още трябва да се молят за прощение на греховете си, когато се молят. (Виж Матей 6:12) Сравни Лука 17:10, където ни е казано, че след като сме направили всичко, което ни е било заповядано, ние трябва да признаем, че сме "безполезни слуги".

Този четвърти стих е в частта в Римляни, която се занимава с освещението и следователно е грешка да го приложим в частта за оправданието. Въпреки че е истина, че няма момент в опитността на вярващият, когато той не се нуждае от приписаните заслуги на Христос, т.е. продължително оправдание. Християнският живот е, който се дискутира тук, не влизането му в християнския живот.

 

Глави 9-11 учат ли Калвинискато разбиране за предопределението?

Тук ние ще представим обобщение на това, което дискутирахме по-рано по този въпрос. От времето на Протестантската реформация, много хора са използвали сигурността на изложението в тези глави, за да докажат Калвинистката идея, че от вечността Бог е избрал да спаси определени хора и да осъди останалите. Пасажите в Римляни и навсякъде другаде, където са използвани думите "предопределение", "избор" или думи със същия корен са били изтълкувани така, че да докажат отличителната догма на Калвинизма. Такива изрази, като "съдове на гняв" и "който поиска, той закоравява" са били привлечени, за да докажат същото твърдение.

Павловите забележки относно Божествената върховна власт не са използвани, за да докажат, че определени личности са избрани за спасение от вечността, но да покажат, че Бог има правото да избере, когото Той пожелае за служба, както древната църква в пустинята, така и църквата в Новозаветните времена. Повечето тълкуватели днес разбират, че тези, които коментират върху калвинизма, объркват колективният избор за служба с избора на личността.

Не само в тези глави, но също така в първоначалните стихове на Римляни 3 е показано ясно, че Юдейската нация беше избрана, за да притежава специални религиозни привилегии, за да може те да бъдат източник за благословение на други народи в света. Истината им "беше поверена" казва апостолът (Виж Римляни 3:2). Когато нашият Господ каза на Никодим: "Това, което е родено от плътта е плът", Той казваше, че само наследството от Авраам не съдържа нищо. Подобно, когато християнски групи са адресирани като "избраните" те са увещани прилежно да изследват тяхното "призвание и избор" и са предупредени срещу обръщане към разрушение.

Ефесяни първа глава, трябва да бъде внимателно изследвана относно този въпрос и ще видите, че думата "избран" в този пасаж е приложена за световната църква на Христос, която е избран род, според 1 Петрово 2:9. Тази забележка относно християнската църква, която е избрана е забележка за избора, който беше направен в древността с еврейският народ. Евреите веднъж бяха, Божият избран народ, но сега всички, които приемат благовестието са избрани.

Няма и намек в Ефесяни, че определени членове от тази видима църква, бяха предопределени за спасение, а останалите на вечни мъки. Вместо това, всички изповядващи християни, са посочени като избрани. Факта, че тази видима група от вярващи е определена като светлината на света и солта на земята, посочва Божието специално намерение чрез тях, светът да бъде просветлен и подправен с вестта на благодат. Това не отрича Божият план, че тези, които са избрани за служба, ако те постоянстват във вярата, накрая ще влезнат във вечния живот.

Ударението на Новият Завет върху термина "предопределен" и "избран" е основно отправено към групи, отколкото към личности. Ние насърчаваме читателите да прочетат цялата книга към Римляните наведнъж и да попитат дали въпроса в Римляни 9-11, прочетен в контекста, е свързан с Калвинисткото разбиране.

Стих седми на девета глава набляга на това, че децата на обещанието са тези, които са истинският Израел, не децата на плътта. Въпреки това, децата на плътта са тези, които ясно са включени в тези, които въведителните стихове на тази глава казват, че Бог първоначално "определи". Продължителният аргумент на тази глава показва, че семето, което беше промислено в Божественото обещание, не включваше всички от физическите наследници на Авраам, Исак и Яков. Примери на изключване са дадени. Така че в тези стихове, Бог не говори относно личен избор или отхвърляне на Исак и Исмаил или Яков и Исав, но за техните наследници, като избрани, за да бъдат признатата църква на Бог.

Когато четем по-нататък в тази глава, относно по-възрастният слугуващ на по-младият, трябва да имаме предвид, че това никога не беше изпълнено лично в живота на Исав. А израза "Якова възлюбих, а Исав намразих", който е цитат от Малахия 1:2-3 отново изразява Божиите взаимоотношения, не с личности, Яков и Исав, но с техните наследници. Така че, Малахия казва: "Не беше ли Исав брат на Яков? Въпреки това аз обичах Яков и намразих Исав и направих горите му да запустеят, и наследството му да бъде за чакалите на пустинята." Тези определени присъди, не се изляха върху Исав, но върху Едомците, неговите наследници. Никога не забравяйте, че в тази част на Римляни, Павел говори относно отхвърлянето на евреите като нация. Това щеше да бъде неподходящо, ако лично спасение или осъждане беше централната тема на неговата вест.

Думите: "ще покажа милост, към когото ще покажа и ще пожаля, когото ще пожаля" извират от Изход 33:19 и там милостта и благодатта, за които се говори не са приложими към личности за спасение или проклятие, но вместо това даването на специална благосклонност и привилегии  с намерение за служба. Бог има правото, да избере, когото Той пожелае, да му даде специални привилегии и да му бъде поверено благовестието. 

Също така ние четем, че не е от този, който пожелава, нито от този, който тича, но от Бог, който показва милост. Исак желаеше Исав, първородният да получи благословението и той отиде да ловува, но Яков получи благословението. Въпреки това, това благословение не беше само лично, а и за хората, на които Яков беше родоначалник.

Когато разгледаме историята с грънчаря, който оформя някои съдове за почит и други за позор, трябва да запомним, че позор не е унищожение. Не съществува грънчар, който прави съдове с единствената цел да ги разруши. Когато съд, който е направен е повреден, тогава той е унищожен. Така че, Бог призова юдеите и ги направи съд за почит, но те бяха негодни в ръката на Грънчаря и чрез неверие те бяха унищожени.

Забележете също, че в първоначалния източник на тази притча, както е описан в Еремия 18, дори съд, който беше повреден не беше поставен извън обсега на Божествената благодат, но можеше да бъде преобразен за чудесна работа. Юдеите във Вавилон бяха във формата на съд за непочтена употреба и след като се покаяха още веднъж те станаха съдове за почтена употреба, след като се завърнаха в страната си. Когато хората са закоравели, това е така, защото те жънат според това, което са посели. Записа на изхода казва непрекъснато, че Фараона закорави сърцето си. Бог го закорави само в смисъл, че той постави Фараона в позицията, в която той трябваше да направи избор. Когато той направи погрешен избор, Бог позволи естествените последици от този избор, а именно, закоравяването на сърцето му. За Бог винаги се говори като за такъв, който прави това, което Той разрешава да бъде направено.

Фатален за Калвинисткото схващане е факта, че няма текст в Писанията, който учи, че определена група от хора са били своеволно избрани за вечен живот. Повечето от аргументите, които са използвани за подкрепа на Калвинисткото предопределение са философски вместо духовни, въпреки че са облечени с пасажи или идеи от Писанията. Калвинистите с право посочват, че по природа ние всички сме мъртви в престъпления и грях и не съществува човек,  който може да извика себе си към живот.

Но Писанията учат, че Бог призовава всички хора за живот и когато благовестието е проповядвано, ако не е отхвърлено, възстановяването започва, тъй като вярата е Божият дар за всеки, който чуе Словото при условие, че тяхната воля не е извратена. И това е причината за Христовите думи към юдеите: "Колко често се опитвах да ви събера, а вие не искахте." Писанията казват: "Вие осуетявате Божията благодат" и също така "Където греха изобилства, благодатта преизобилства." Това не може да бъде истина, ако Калвинистката идея е правилна. Малцинство, което е избрано за спасение и остатък за унищожение е трудно да приемем като илюстрация за благодат, която преобладава повече от грях.

Божественото предопределение не е относно личности "във вяра и послушание", но за вярващи и послушни светии във вечна слава. Истина е, че в Йоан 6 се казва, че никой не може да дойде при Бог, освен ако Бащата не го е призовал. (Виж стих 44) Но да извличаме и да учим означава едно и също нещо и контекста казва: "И те всички ще бъдат учени от Бог." Така че Йоан 6 не е случай в който Христос казва на юдеите, че само няколко души, които са избрани от вечността и са Му дадени от Бащата могат да дойдат при Него, но вместо това Той каза на юдеите, че техният отказ да дойдат при Христос беше доказателство за неверието им в писанията на Мойсей, че те не бяха учени от Бог и не научаваха неща от Бащата.

Трудно е да видим, как някои могат да бъдат определени за виновен, че не вярват в благовестието, ако са били определени от вечността, че на тях нямаше да им бъде разрешено да вярват. Също така други елементи на Калвинистката идея явно не са Библейски, както постоянството на светиите, както обикновено е разбрано и ограниченото умилостивение. Истина е, че истинските светии постоянстват, но не е истина, че всички, които някога са проявили вяра в Христос са непременно спасени. Цялата книга към Евреите предупреждава срещу тази грешка. (По-специално виж глави 6 и 10)

На няколко места Писанията говорят за тези, които са били изкупени чрез кръвта на Христос и въпреки това са се отдръпнали от Него или са били изгубени. Вярващите са насърчавани да "не унищожават слабият брат, за който Христос е умрял." А що се отнася до ограниченото умилостивение, какво може да е по-ясно отколкото 1 Йоан 2: "Той е умилостивителната жертва за нашият грях, не само за нашият, но и за греховете на целият свят." Това е почти толкова ясно, колкото Йоан 3:16 около който ние можем да нарисуваме голям кръг, който представя света за който се говори и по-малък кръг в този, за да представи тези, които са включени в израза: "Който повярва". Изглежда ясно, че тези, които вярват, са по-малко от тези, които Бог толкова възлюби, че даде Сина Си за тях.

В заключение, Библията учи предопределение. Тя учи, че Бог е предопределил, че всеки, който приеме благовестието и не поставя преграда от своенравна воля, за да осуетява действието на Духа, когато благовестието е провъзгласявано, ще има вечен живот. Библията учи относно избор, но първичният смисъл е винаги колективен смисъл, където групи като Израел са призовани да бъдат натоварени с Божиите истини за света. И разбира си винаги се надяваме, че тези, които са били натоварени по този начин с истини и ще ги приемат и ще се прилепят към тях без колебание и по този начин ще бъдат избрани във второстепенното значение за спасение, тъй като те са изпълнили условието за вярата.

Калвинизмът правилно вижда някои от дълбоките философски проблеми, които се съдържат във факта за Божествената върховна власт, но не дава задоволително внимание на еднакво важното учение на Писанията за човешката отговорност. Една от опасностите на Калвинистката система е, че Бог е обвинен от нея, за поставянето на греха в сърцето на Луцифер и след това на Адам и неговите наследници. Може би е най-добре да признаем, че не притежаваме отговорите на всички философски въпроси, но ние знаем, че никъде Писанията не учат това, което Калвин учеше относно избор за спасение и унищожение. Факта, че трябва да има последен велик ден на съд посочва, че хората, за по-голяма част са отговорни същества. Това може да бъде истина само, ако привилегията за спасение им е била предложена.

Цитираме от един от най-научните и съвременни коментари върху Римляни:

"Признаването на последователност и кулминационен характер на тези глави в отношение към аргумента в Римляни като цяло потвърждава широко разпространеното възражение днес срещу старите опити за тълкуване на глави 9-11 основно като изложение на учението за предопределение във връзка с личността." (Римляни 9-16, James D. G, Dunn, стр. 520)

NIV превежда този текст така: "Техни са патриарсите и чрез тях е проследено човешкото наследство на Христос, Който е Бог над всички, благословен завинаги!" Но NEB го превежда така: "Техни са патриарсите и от тях, по естествен начин произлезе Месия. Нека Бог, върховен над всички, да бъде благословен завинаги! Амин!" Тук виждаме две различни разбирания относно този текст, единият, който обявява Исус за Бог и друг който не го обявява за Бог. Кой е за предпочитане?

Начина, по който Павел прилага Исая 45:23 за Исус във Филипяни 2:10 показва, че за него изповедта "Исус Христос е Господ" всъщност означава "Исус Христос е Йехова". Факт е, че от езикова страна и двете позиции са защитими, но от страна на Павловата практика NEB изглежда за предпочитане. Много други пасажи могат да бъдат посочени, като Йоан 1:1, Деяния 10:36 и Римляни 10:12, но случаят трябва да бъде оставен отворен и аргументите за Божествеността на Христос трябва да бъдат основани на ясни пасажи, които сами по себе си са съвършено задоволителни.

 

"Делата изискани от закона" ли са тези, които разделят юдеите от християните

Римляни 9:32; Галатяни 2:16; 3:2, 5, 10

James Dunn, в своят прекрасен коментар върху Римляните казва, че делата на закона предимно означават обрязване, пазене на съботата и законите за храна. Правейки това, той поставя неща заедно, които Бог е разделил. Декалога поставя съботата в сърцето си, но не казва нищо относно временни, изчезващи задължения, както законите за храна и обрязването. Римляни поставя основните ударения на морални задължения, не на церемониалните в контраст с книгата към Галатяните. Не съществува никаква основа за вярване, че ранните християни са престанали да пазят съботата. Сигурно е, че анализа на формата е истина и когато той ни казва, че нещата, които са включени в евангелията, принадлежаха към настоящето състояние на вярващите в първия век, без съмнение ни казва истината. Съботата е спомената в една от всеки осем глави в Матей, Марко, Лука и Йоан и никога не е проблем или дали трябва да бъде пазена от вярващите в Христос, но вместо това как трябва да бъде пазена.

 

"Край" в Римляни 10:4 означава ли "цел" или "прекратяване"?

Гръцката дума "telos"  която е използвана тук може да има и двете значения. Новият завет ясно учи, че Христос е и двете, целта и прекратяването на Старозаветният юдаизъм и неговите изисквания. (Виж Матей 5:17; Исая 42:21; и Римляни 8:3. След това сравни Галатяни 2:19; 5:1 с Римляни 10:1-13.)

 

Римляни 11:26

Когато Павел казва: "и така всичкият Израел ще бъде спасен" той има ли предвид, че всеки жив юдеин във времето на Второто пришествие ще приеме християнството? Много хора като W. H. Griffith Thomas вярват, че израза "всичкият Израел", не означава непременно всеки юдеин, но вместо това, цялата нация, като специална от повярвалите в настоящето личности. Но това ли е наистина, което апостола казва? Навсякъде другаде той говори за "безкрайният гняв на Бог който е отправен срещу нацията. (1 Солунци 2:16) Този стих е в съгласие с това което нашият Господ каза в Матей 21:43 "За това ви казвам, че Божието царство ще се отнеме от вас и ще се даде на хора, които ще произвеждат плода му." (Виж също Матей 21:19 където Той прокле безплодното смокинено дърво и каза: "От сега нататък да няма плод от тебе."  И стиха добавя: "Дървото изсъхна веднага."

Също така не звучи правилно да кажем с много от по-старите тълкуватели, че "всичкият Израел" означава "всичкият духовен Израел", т.е. основно езичниците. Съществуват повтарящи се забележки за Израел в контекста, които сочат към нацията, в по-голяма част. Но също така в тези глави ние срещаме учението на Павел относно избрана част от нацията на Израел, които отговарят на Божиите милости във всеки век. Така че, тълкуването, което предлага, че "всичкият Израел" тук означава всички тези, които са отговорили на призива на благовестието от евреите през вековете е за предпочитане. Важно е да забележим, че гръцките думи "kai hautos" се отнасят за "начин" не "приключване" или "време". Така че, значението е, "и по този начин" не "в това време".

Тези, които подържат традиционната позиция, че това е обещание за възстановяването на Израел трябва да попитат: Защо само това последно поколение трябва да бъде уверено за спасение чрез Божествена заповед? Не съществува паралел с това никъде в Писанията. Бог е "джентълмен", който никога не принуждава. В четиринадесети стих Павел изразява надежда, че "някой от тях" може да бъдат спасени, показвайки с това, че той вярва, че много ще отхвърлят всичките усилия за тяхното покаяние.

Не съществува друго изказване на Павел, в което той да проектира спасението на нацията. През цялата тази глава, ние виждаме грижата на Павел за неговите сънародници, като той контрастира тяхното спасение с настоящото им неверие и в тази глава той говори за юдеите в трето лице, а за езичниците във второ. Всичко това показва, че верните избрани, които са споменати в пети стих, могат да бъдат открити във всяко поколение и накрая всеки юдеин, който приеме благовестието ще намери спасение.

В този пасаж, Павел казва две неща. 1) Ще дойде ден, в който, всички езичници, които отговорят на благовестието ще бъдат събрани в царството; и 2)Също в това време ще се види че всичките верни в Израел от всички поколения ще бъдат събрани по същият начин. Сигурно е, че не съществува нищо в Новия Завет, което предсказва завръщането на Израел в Палестина и изграждането на храм, и започването отново на жертвените служби. Такова заключение е Богохулно и отрича ефикасността на Голгота.

Коментатора Olshausen имаше навика да действа решително с всеки тълкувателен проблем и сега ние го цитираме:

"Първият въпрос, който се появява при нашият опит да установим по-точно смисъла на този забележителен пророчески израз е какво е това, което апостола иска да разберем чрез него? Дали той има предвид всяка личност, която някога е принадлежала към буквалния Израел? Съответно между тях Юда Искариотски, Авесалом и всички отсечени клони. Може би изглежда така според стихове 15 и 23, където възможността за  присаждане е обявена по отношение на тези, които са били отсечени, т.е. подлеците. Това също така е силно подкрепено от 11^ти стих, където категорично е казано, че замисъла не беше те да отпаднат съвършено, но те щяха да бъдат обърнати към ревностно подражание. Въпреки това, kakeinoi  означава само, че юдеите са разгледани като цяло в противоположност на езичниците, но не и единични личности от нацията, които притежаваха тази особена вина. Ако всички личности един ден ще бъдат направени святи, Павловата скръб в 9:3 ще бъде лъжлива, както вече отбелязахме, а също така и в разделянето на духовният и плътски Израел (11:6), тъй като в този случай целият Израел ще бъде духовен, само този характер няма да бъде развит в някой до по-късно време.

Или, дали това означава, че само тези юдеи, които живеят в последните дни, така че ние можем да предположим, че всички по-ранни поколения като хора от Израел са изключени от славата? Ако е така, историята на Израел след Христовото идване, ще бъде, както четиридесетте години в пустинята, само че, периодът от време е по-дълъг и повторението ще бъде на по-голяма скала. В първият случай беше необходимо старото поколение съвършено да умре, за да може да направи място за новото. В този случай, трябва няколко последователни поколения да умрат, за да може повече и повече да съберат заедно разпръснатите семена на по-добър живот и по този начин да бъдат изложени обединени в последното поколение, както в узрял плод... Но християнският дух се противопоставя на това изобразяване въз основа, че според него едното спасено поколение, няма да е в каквото и да е съотношение към многото, които загиват, докато загубата на спасение не изглежда, че е причинена от каквато и да е лична вина на поколението чрез тяхното противопоставяне на благодатта.

Вместо това, апостолът несъмнено смята, че leimma kat'eklogen charitos (11:5) съществува в нацията във всеки период от време. Израел нямаше да бъде повече Израел, ако това съвършено е липсвало във всяко поколение. Така че, ние можем да разберем пророчеството само в този смисъл, че всички членове на Израел, които някога са принадлежали към истинската leimma постигат sõtêria в краят на света, без съмнение, хората влизат като група в Божието царство, но дори и тогава, няма да има нужда от такива личности, които са израилтяни само по плът." (Римляни, 374-37)