Връзката между обогатяване и обедняване

Връзката между обогатяване и обедняване

Тази връзка дава основание на претенцията de in rem vеrso. Тази връзка идва от изискването обогатяването да е станало за сметка на обедняването, но каква е по характер тя: болшинството автори, вкл. по-старите български такива (Берон), както и по-старата практика (Анри Капитан), приема, че връзката между обедняването и обогатяването е каузална. Тази теза се дължи до голяма степен на смешението на actio de in rem verso с реализирането на една отговорност (договорна или деликтна). Там връзката между неизпълнението, респ. непозволеното увреждане и подлежащите на обезщетяване вреди е каузална. Вредите, неблагоприятните последици за увредения, за кредитора възникват като последица на увреждането, на неизпълнението и там деликтът, респ. неизпълнението е причината на тези вреди. В областта на неоснователното обогатяване нещата не стоят така. Неоснователното обогатяване не е правонарушение, за което се носи отговорност. Претенцията de in rem verso не е реализиране на една отговорност, не е поправяне на вреди, за да търсим тъкмо причинна връзка.

От друга страна твърдението, че връзката е причинна може да се обясни не само със смешението на институтите на неоснователното обогатяване и гражданската отговорност. Дори автори, които отричат това смешение по някакъв начин допускат инерция по отношение на каузалната връзка. Тази инерция може да се обясни с обстоятелството, че каузалната връзка между вредите и неизпълнението, респ. деликта е много повече изследвана в теорията и съдебната практика. Достатъчно е да си припомним делението на вредите на преки и косвени, различните теории за причинната връзка. Тъй като създалите се разсъждения ни харесват и ни се струват дълбоки без да искаме се опитваме да ги пренесем към друга област - на неоснователното обогатяване.

Истината е, че релевантната връзка при чл.59 между обогатяването и обедняването не би могла да бъде причинна. Не можем да кажем, че обогатяването е причина за обедняването или обратното. Доказателство за това е, че обогатяването и обедняването не са ни дадени в една необходима последователност, а е известно, че най-простото обяснение на връзката причина  следствие е темпоралната подреденост: причината винаги предхожда следствието. Докато при неоснователното обогатяване може да се окаже, или поне няма изискване на закона първо да е обогатяването, за да можем да кажем, че то е причина на обедняването или обратно. От друга страна самият факт, че нещата могат да бъдат разместени във времевото си проявяване ни дава основание да мислим, че ако връзката е причинна ще се окаже, че те са взаимно обусловени. Вярно е, че за да имаме неоснователно обогатяване трябва да има налице и обогатяване и обедняване. Това обаче не означава, че обогатяването е необходимо условие на обедняването или обратно. Те са нормативно свързани в основанието на чл.59, но ако кажем, че едното е причина на другото, ще излезе, че обогатяването е необходима предпоставка на обедняването, но и обедняването е необходима предпоставка на обогатяването или с други думи, че те взаимно са каузални едно спрямо другото, че едното е причина на другото, но другото предизвиква първото, което е невъзможно да си го представим. От това става ясно, че тезата за причинния характер на тази връзка е във всички случаи една инерция на тълкувателите.

Самият текст на чл.59, аналогичните му текстове, обичайният фактически състав на actio de in rem verso там, където не е легално запретен, не изискват причинна, а някаква друга връзка.

Оспорването на тезата е заслуга на акад. Василев. Ч. Големинов подробно разглежда въпроса.

Каква е връзката? Може да се определи като "особена непричинна връзка". Това обаче нищо не ни дава. В какво се състои тази връзка? Обикновено един и същи факт причинява и двете явления. При скачените съдове това,че водата в единия от тях се е понижила не се дължи на това, че водата в другия съд се е повишила - едното не е последица на другото, макар от някаква гледна точка да ни изглежда така. И двете размествания всъщност имат една обща причина: това че сме скачили двата съда, това че сме врътнали кранчето. Оказва се, че тази връзка можем да наречем по някакъв начин "генетична". Обогатяването и обедняването имат общ факт, който ги "отпушва". Тази връзка не е "по права линия", не синът произхожда от бащата, не увеличаването на едното място произхожда от намаляването на другото, те по някакъв начин са в "съребрена връзка" и имат общ праводател, общ родоначалник - "врътването на кранчето". Връзката не е причинна, тя не се изисква и от закона като причинна.

Друго, претендирано от теорията и практиката изискване към връзката между обогатяването и обедняването е: обедняването трябва да е пряка последица на обогатяването и обратно, т.е. те да са непосредствено свързани. Какво значи "непосредствено" не е много ясно. В областта на отговорността не се прави някаква особена разлика между преки и непосредствени вреди, макар някога да са се опитвали да я правят. Идеята за непосредственост би означавала имущественото преливане да не минава през трето казанче - това би било непосредственото обогатяване. Наистина това е така в областта на кондикционните искове, защото там става въпрос за една пряка престация, направена от солвенса към акципиенса, без тази престация да има основание. В областта на иска по чл.59 ЗЗД обаче тази непосредственост не е изискване на закона, тя отново е нещо притурено в повече, може би по аналогия с отговорността за неизпълнение или за деликт. Чл.59 не предявява такова изискване. Напротив: в много случаи се твърди, че можем да имаме и посредствено обогатяване, което ще бъде релевантно: напр. бабата дава издръжка на внучето, при жива майка. По този начин майката спестява някакви разходи, но това, което влиза и излиза директно е между бабата и внучето. Бабата обаче няма кондикция по отношение на внучето, защото изпълнява съзнателно един свой нравствен дълг. Този, който се е обогатил е всъщност майката и това е станало не непосредствено, а чрез детето и. Въпреки това този случай е безспорен за прилагането на иска по чл.59 ЗЗД: Р 30-47/74 I ГО признава иска на бабата по отношение на майката, която не изглежда да се обогатила пряко.

Ако се замислим обаче можем да обърнем нещата и да кажем, че всъщност имаме налице пряко обогатяване, защото майката спестява разходи, издръжката, защото тази издръжка е дадена от бабата. Фактът "даване на издръжка", "поддържане на внучето" е този, който отваря кранчето и на бабата изпада пенсията, а на майката се качва фонда "и аз съм човек". Налице е всъщност едно пряко обогатяване. Друг пример схематично сочи Големинов: X плаща на А един несъществуващ дълг, но не със свои пари, а с парите на Y. Х няма иск срещу А, защото наистина А се е обогатил, но Х не е обеднял (защото не е дал нищо от себе си). От друга страна Y нямал иск към Х, защото Х не се е обогатил. Тогава оставало да конструираме пряк иск, пряк actio de in rem verto между Y и А, при които наистина е настъпило някакво изменение: имуществото на А се е увеличило от недължимото плащане, а парите на Y са се намалили, защото с тях е платен несъществуващия дълг. Това според Големинов било пример за посредствено обогатяване. Конов смята, че този пример съдържа грешки:

• 
  едва ли ще търсим за кондикцията на отношение на А обедняване на Х, защото кондикцията е подчинена повече на даването на престацията, която е без основание, отколкото на идеята за това имуществено разместване;
  
• 
  да не говорим за това, че в крайна сметка плащането с чуждите пари може би дава основание да търсим обогатяване в смисъл, че съм се разпоредил с тези пари като със свои и ако бях се разпоредил със свои, щях да обеднея, а сега, понеже съм използвал чужди - съм спестил този разход и съм се обогатил. Така или иначе, при всички тези условности безспорно е, че Y ще има срещу А иск за неоснователно обогатяване. Но компликацията, която се получава от спора трябва или не трябва обогатяването да е непосредствено за сметка на обедняването или обратно, или може да има и едно междинно звено е доста усложнена дори в учебникарските примери. В крайна сметка обаче цялата работа се изчиства, като приемем, че не съществува такова изискване за непосредственост (тръбите може да бъдат навити няколко пъти, дори да бъде прикачен още един съд, както и да се сложат множество кранчета, чието спиране или пускане да се окаже причината за разместването). В крайна сметка при липсата на други правила, а искът по чл.59 е субсидиарен, които да ни дадат някакво обратно преместване между отделните кранчета, ще се окаже в крайна сметка от значение и изменението на общото ниво в двата големи скачени съда.
  

Твърди се също, че в т.нар. буржоазна доктрина все още господствала идеята за непосредственост - но в Германия не е така.