Съдържание oбща част 8 Въпрос 6 Сключване на договора 8
Връщане на даденото поради грешка. Особености при връщане на вещ. Връщане на даденото на недееспособен
Изтегляне 4.72 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Недееспособен.
Връщане на даденото поради грешка. Особености при връщане на вещ. Връщане на даденото на недееспособен.ГрешкаЧл.56. Който поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщане от кредитора, освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението. В последния случай този, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на кредитора. Този иск може да се нарече condictio indebiti в тесния смисъл на думата. По какво той се различава от плащането без основание, или с оглед на отпаднало основание, от исковете по чл.55. По чл.55 солвенсът дава нещо на акципиента, но той не е негов длъжник, а акципиентът въобще не е кредитор, той не е ничий кредитор, между тях не съществува облигационна връзка. По чл.56 солвенсът плаща един дълг, който действително съществува по отношение на акципиента, който е кредитор, но той е кредитор не на солвенса. Всъщност солвенсът плаща едно съществуващо задължение, което не е негово, а на трето лице. Плаща го обаче поради грешка, мислейки, че то е негово - напр. наследникът плаща дълговете на наследството и се оказва, че не е наследник, защото нямал запазена част и е открито завещание, с което наследник е някой друг. Така той е платил дълговете на този друг наследник, погрешно смятайки, че те са негови. Тълкуването на текста стига дотам, че разглежда като релевантна не само т.нар. извинителна грешка, т.е. грешката във фактите, но понякога и грешката в правото. Нужно е да съществува грешка, защото ако солвенсът не смята, че този дълг е негов той всъщност ще плати по чл.73 чуждия дълг, защото иска да погаси тъкмо чуждия дълг. Когато по погрешка смятаме един чужд дълг за свой и плащаме, за да погасим своя дълг сме в хипотезата на чл.56 ЗЗД. Последицата: солвенсът може да иска, има кондикция по отношение на акципиента, който се е обогатил неоснователно може би, но по-скоро защото солвенсът е неоснователно обеднял, т.е. дал е нещо, което той не дължи. Тази кондикция ще се окаже парирана тогава, когато в следствие на плащането кредиторът също така добросъвестно е приел, че получава плащане от длъжника си и е унищожил документа (или му го дава) и в другата хипотеза - е освободил обезпеченията на дълга. В такъв случай е несправедливо да искаме от кредитора да ни върне това, което сме му дали, защото всъщност ние погасяваме едно негово право, което обаче не е към нас, а към някое друго лице, което е длъжника и ние сме в грешка. Тогава кондикцията е изключена, но за да не остане солвенсът неоснователно обеднил се законът казва: кондикцията е изключена, но солвенсът встъпва в правата на кредитора, защото той го е удовлетворил, но е дал нещо, което не е трябвало да дава. Дали е налице суброгация в случая? Може би да, ако гледаме на суброгацията като на една законна цесия. Всъщност излиза, че кредиторът го поставя в собствените си права, все едно му цедира правата си срещу истинския длъжник. Като оставим настрана обезпеченията, които в едната хипотеза се оказват погасени или поне някои от тях са паднали истинският смисъл на правилото е, че при липсата на уреден иск по 59 ЗЗД може да се окаже, че солвенсът няма някакъв пряк иск по отношение на обогатилия се посредством това плащане истински длъжник. Затова законът предвижда, че солвенсът получава претенцията, иска на кредитора, встъпва в неговите права. Вещ.Чл.57. Ако се дължи връщане на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на поканването. Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползувал, с изключение на плодовете. Този текст е силно оспорван теоритически. Според Василев този текст следва да се считал мълчаливо отменен от чл.108 ЗС, който е по-нов. И понеже урежда същото чл.57 е излишен, всъщност защото чл.57 уреждал не кондикция, а ревандикационен иск. Тази теза е критикувана правилно от Големинов: чл.57 не е излишен, защото може да не са налице предпоставките за петиторния, за ревандикационния иск, в частност възможно е солвенсът да не е собственик на вещта, която е дал и тогава той няма да може да си я иска по чл.108 ЗС. Това е вярно, но не е решителен аргумент срещу тезата за мълчаливото отменяне на този текст - тезата, че 57 урежда всъщност някакъв ревандикационен иск е инспирирана от състоянието на старото европейско обичайно право. То не е признавало ревандикация на движимости. Впоследствие то я е признало, т.е. иск на собственика на движимата вещ срещу лицето, което я държи, само когато тя му е отнета чрез кражба. Оттук и правилото на днешния чл.78 ЗС. От същия принцип да се въведе ревандикация за движими вещи в по-ограничени от недвижимите имоти размери е инспириран и actio spoli, владелческият иск по чл.76 ЗС: владелецът на движима вещ може да я иска от този, който му е отнел владението само, ако това е станало с насилие, или по скрит начин. Така че тезата, че чл.57 урежда всъщност ревандикационен иск се оказва неоригинална. Всъщност обаче модерното право познава ревандикация на движимости и въпреки това са се намерили доста французи, които са виждали в това едно повторение и са го разглеждали като ревандикационен иск. Тезата на Василев е едно заблуждение, което не е и негово. Но чл.57 е необходим, само защото за него не са необходими предпоставките на ревандикацията. Разглеждайки го като ревандикационен иск ние всъщност го разглеждаме като основание за една кондикция, като основание на претенцията за връщане на вещта, а чл.57 няма тази функция, той не урежда основанието на една кондикция, той не ни казва, че могат да се връщат и вещи (нещо, което е очевидно когато четем чл.55, който пък не ни казва, че не могат да се връщат вещи, не казва този, който е дал нещо). Така че основанието на кондикцията за връщане на вещи е в чл.55, но чл.57 ни дава правилото, което урежда съдържанието на тази кондикционна претенция, съдържанието на задължението за връщане, какво се връща, когато се дължи една вещ: вещта в натура, ако я има, че не се връщат плодовете, ако акципиента не е в забава, какво става когато вещта е отчуждена, когато тя е изразходвана. Всъщност се оказва, че става въпрос за съдържанието на претенцията, а не за нейното основание. Ревандикационният иск е искът на собственика срещу владеещия несобственик, докато правилото на чл.57 във връзка с 55 може да бъде приложено успешно и ако лицето срещу което вие предявявате иска не е вече във владение, не е в държане на тази вещ. Тогава ще искате нейната равностойност и то по правилата, а именно, ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната и стойност или получената за нея цена, когато тя е по-висока. Но ако вещта е погинала, или вещта е изразходвана преди поканата, т.е преди акципиентът да е в забава той дължи само онова, от което се е възползвал с изключение на плодовете. От тази гледна точка става ясно, че чл.57 няма нищо общо нито с ревандикационния иск, нито ни дава ключ към въпроса могат ли да се искат вещи с кондикция - той просто ни казва какво е съдържанието на правото, когато вещта е изразходвана и кога можем и кога не можем да искаме плодовете. Вярно е обаче, че чл.73 ЗС урежда подобни отношения: отношенията между владелец и собственик и тези два текста не напълно съвпадат по разрешения: би било добре, ако биха съвпадали, защото макар хипотезата на чл.73 да е по различна и да урежда възраженията по един ревандикационен иск, то все пак поради разликата, която се чувства би могло да се получи така, че от това как е заведен иска да зависи последицата по отношение на акципиента (дали срещу него се води вещен или кондикционен иск). Това напрежение трябва да бъде преодоляно, а то е минимално по законодателен или тълкувателен път, а не чрез твърдението, че чл.57 е излишен. Чл. 57 ЗЗД не урежда основанието на кондикцията, а урежда съдържанието на задължението за плащане, тогава когато неоснователно е получена една вещ. Недееспособен.Чл.58. Когато се дължи връщане от недееспособен, от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза. Чл.58 ЗЗД - той също не урежда основание на кондикция, а казва какво може да се иска чрез една кондикция, отправена срещу недееспособен. Когато се дължи връщане от недееспособен, от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза. Никой не се пита излишен ли е текстът и не се пита може ли да се кондицира срещу недееспособен. Очевидно е, че може, защото искът за връщане на даденото без основание не е нито деликтен, не е проява на някаква отговорност, поради което във фактическия му състав няма проява на такива факти като вина, противоправност и т.н. Следователно двата текста уреждат не основание на кондикциите, а съдържанието на това, което може да се иска чрез нея в някакви специални хипотези: на неоснователно дадена вещ и на недееспособен акципиент. Имаме правила относно това, какво се връща когато искаме връщане от недееспособен и какво се връща, когато искаме връщане на вещ и тази вещ я няма вече или какво става с плодовете. Липсва общо правило за размера на кондикцията по чл.55 в общия случай напр. на парични задължения, когато някой е дал другиму пари без основание или с оглед на отпаднало основание и т.н. Какво ще се връща - капиталът, лихвите, откога ще се дължат лихви. ЗЗД не дава отговор.В стария чл.52 е бил уреден: когато акципиенсът е недобросъвестен той дължи капитала на това, което е получил и лихвите от деня на плащането. На практика това е едно конкретно приложение на принципа, че крадецът е винаги в забава - не е нужно да поканваме акципиенса, не е било нужно да го поставяме допълнително в забава, ако той е недобросъвестен при получаването (знае, че получава нещо без основание) той си е в забава и дължи лихвите върху капитала независимо от поканата. A contrario: когато е добросъвестен той ще дължи лихвите от момента, в който ние сме го поканили, т.е. сме го поставили в забава. Такъв текст днес липсва. От гледна точка на по-общо положение и от гледна точка на принципа, че крадецът, делинквентът е винаги в забава, макар че не сме изправени пред деликт може би можем да прилагаме това правило и към акципиента, когато е добросъвестен. Проблемът е в това, че въпросното правило за забавата без покана при извъндоговорно задължение е отнесено от чл.54/3 единствено към непозволеното увреждане. При задължения за непозволено увреждане длъжникът изпада в забава и без покана. Това не ни дава основание да разширяваме този изричен текст и към други случаи. Следователно няма да можем да приложим и за акципиента правилото за крадеца. Следва на практика, че акципиентът, когато е получил неоснователно пари ще дължи лихви върху тях от деня, в който ние сме го поканили и е изпаднал в забава, т.е. откогато сме го поканили да ни върне онова, което неоснователно е получил, откакто сме предявили кондикционната претенция извънсъдебно, чрез покана, или ако не е имало покана - откогато сме предявили иска. Липсата на специални правила относно паричните задължения създават празнота, която няма как да се преодолее във вреда на акципиента. Изтегляне 4.72 Mb. Сподели с приятели:
|