Съдържание увод закон №1

ки приеми, описвани
в
пожълтелите
стародавни хроники.
Празненството било
в
разгара
към
полунощ,
когато
часовникът на ку-
лата ударил двана-
десет пъти. Точно
тогава се случило
най-странното
-
може
би
малко
преди да заглъхне
последният удар на
часовника - гъсто
скупчените в голя-
мата зала дами и
кавалери
изтръп-
нали от ледения
полъх, долетял от-
към широката па-
радна врата, когато
оттам се появила
маскирана фигура,
тъй
зловеща
и
загадъчна, че мигом
привлякла погледите
на всички придворни
и
на
цялата
прислуга.
Висока,
едра
фигура,
забулена от главата
до петите във воали,
подобно
на
погребалните
одеяния на старо-
давните
светци.
Маската
плътно
скривала лицето. Но
защо
отстрани
напомняла за пре-
съхнала мъртвешка
кожа?
Всички
недоумявали какво
може да означава
това, но нали били
доста опиянени и
развеселени, вече се
налите и никога нищо не е оставало незабелязано.
„Кралят не само че напомняше на висшата аристокрация да не си въобразява, че ще може да напусне пределите на Версай - допълва Сен-Симон в мемоарите си,
- но изискваше същото дори и от много по-нисшите по ранг благородници. Луи не се уморяваше да се озърта зорко както при сутрешното „надигане от леглото“, така и по време на официалните обеди, на пищните вечерни балове или около дипломатическите приеми, в залите и градините на Версай, по време на лов, езда или при най- обикновените разходки сред дългите алеи. Очевидно той се опасяваше, че ако най-знатните аристократи не живеят за постоянно в кралския двор, ще се затрудни много надзорът върху постъпките им - нищо не дразнеше повече
Негово величество от тази тревожна перспектива. Освен това нямаше по- тежка присъда за някой претендент за почетна служба от презрителното изказване на краля: „Не го познавам. Той не е стъпвал в моя кралски двор.“ След тази неподлежаща на обжалване присъда, набързо изречена от височайшия арбитър на Франция, на злочестия кандидат не му оставаше нищо друго, освен завинаги да се прости с мечтите си за бляскава дворцова кариера.“
ТЪЛКУВАНЕ
Луи XIV се качва на престола след опустошителна гражданска война, наричана в историята Фронда.
Вдъхновител на братоубийствената сече всъщност е била висшата аристокрация, която не можела да се примири с укрепването на трона и е продължавала да въздиша по невъзвратимо отминалите дни, когато местните феодали въобще не са се съобразявали с кралските укази и са били практически напълно суверенни. Благородниците били победени в тази изтощителна война, но останали в сянка като внушителна, макар и мълчалива опозиция на силно централизираната кралска власт.
Още при обмислянето на проектите за Версай придворните архитекти се спрели на доста сложно вътрешно разположение на помещенията. Това съвсем не било само капризна приумица на краля, про-
228

чут със склонността си към пищност и разкош. Проектът на замъка трябвало да задоволява много по-важни функции - кралят настоявал пред своите архитекти да му предоставят повече възможности да държи всичко наоколо под око, да може да следи всеки от десетките обитатели на приказния Вер- сай. Ролята на някога невъобразимо гордата френска аристокрация сега била сведена само до унизително чинопочитание пред върховния суверен, до докосването на краищата на неговата мантия още от първата утринна церемония. Не съществували никакви възможности за изолация, за самота, за потайни кроежи и пъклени заговори. Луи XIV доста отрано открил истината, че дори и най-могъщият крал може да се прости с трона си, ако си позволи риска да живее в пълна изолация. Ако не се появи само за ден или два в тройната зала, веднага ще плъзнат конспирации като гъби след дъжд, ще се понесат слухове и догадки, а накрая ще избухне бунт преди той да се опита да реагира.
За да предотврати това, се е изисквало не само да бъде отворен кралският двор за възможно повече благород- ници, но целият този процес да бъде канализиран и прецизно подреден.
Тези специфични условия в кралския двор се запазили до края на царуването на Луи XIV и така бил осигурен внушителен период на относително спокойствие и безметежност в продължение на почти половин столетие след построяването на Версай. Защото в огромния дворцов комплекс не можело дори игла да падне, без това да не достигне до острия слух на Краля-Слънце, царувал от
1643 до смъртта си през 1715 г.
„Самотата
застрашава
както
разума, така и добродетелите... В
абсолютна
самота
живеят
само
отегчените богаташи или суеверните до
налудничавост
сектанти
или
пък
психичноболните.“
Д-Р САМУЕЛ ДЖОНСЪН (1709-1784 г.)

Изтегляне 5.4 Mb.

Сподели с приятели: