Съдържание увод закон №1

бъде оставен да до
върши този изклю-
чително внушителен
скулптурен ансамбъл
така, както е
замислен по неговия
проект, неговият
талант щял да
заблести още по-
ярко, след което
никой друг творец,
дори и най-
прославеният, не би
могъл даже да
мечтае да го
измести от полето
на славата.
„животът
НА
МИКЕЛАНДЖЕЛО“,
АСКАНИО КОНДИВИ,
1553
г.

Да сте чували някога
някъде някой да е
признавал, че е
завистлив? Навярно
всички хора си
въобразяват, че
завистта е нещо
ужасно срамно, след
като са готови да се
признаят за виновни
дори в най-
жестокото
престъпление, но не
и да се съгласят, че
са завистливи. И не
само че отричат
категорично да са
съпричастни към
този стар човешки
грях, но дори
отказват да
повярват, когато
бъде обвинен като
завистлив ня-
Завистта, която предизвиквал сър Уолтър Рей- ли, е била от най-злокачествената разновидност, понеже била предизвиквана от изключителните му дарби, от вродената му елегантност, която гой просто нямало как да скрие.
Съперниците му умеели не по-зле от него да печелят пари, а също и власт. Обаче той ги превъзхождал с интелигентността си, с красотата си, с умението си да очарова, когото пожелае - а тези качества за жалост не се купуват с пари, нито могат да се спечелят по линията на властта. Тези, които по рождение са лишени от недоста- тъци, трябва да бъдат извънредно внимателни и от време на време да позволяват на завистниците да им откриват по някой и друг дребен дефект или да изобретят някакво друго средство да ограничават бляскавото си излъчване, преди да е станало прекалено късно. Обичайно срещана е крайно наивната грешка да се вярва, че ще успеете да очаровате хората с талантите си, които притежавате по рождение - всъщност вярно е точно обратното, защото така само ще подтикнете хората още повече да ви намразят.
В царството на властта съществува още една сериозна опасност: ако капризната съдба внезапно реши да удостои някого с милостта си и на неговите спътници им се струва, че успехът го е споходил напълно незаслужено, едва ли не поради някаква сляпа и абсурдна случайност. При подобни случаи почти със сигурност може да се очаква, че ще се по- яви завист сред хората, които до вчера са били с равни права, възможности и богатства.
През 1651 г. френският архиепископ Дьо Рец бил ръкоположен за кардинал. Той много добре знаел, че мнозина от редовите свещеници ще умрат от завист, но в същото време ясно съзнавал колко е глупаво да се опита да ги вразуми по някакъв начин. Затова решил съзнателно да омаловажи заслугите си и да представи признанието като чиста случайност. За да улесни още повече хората около себе си, Дьо Рец продължил да се държи скромно и почти- телно. (Всъщност този модел на поведение не бил чак толкова далеч от истината, колкото изглежда на пръв поглед, понеже новата титла още не осигурявала по-голяма власт.) Кардиналът признал в мемоарите си, че тази тактика винаги му помагала да пос-
712

тига задоволителни резултати, защото успявал поне донякъде да ограничи действията на завистниците. Не е зле да следвате поучителния пример, който ни е оставил кардинал Дьо Рец. Бъдете предпазливи, когато ви се прииска да споделите задоволството си от сегашното си положение, не забравяйте да припомняте колко много дължите на други личности за вашия стремителен успех - така ще смекчите до известна степен завистта, която вечните недоволстващи ще изпитват спрямо вас.
Внимавайте обаче хората да не доловят фалшиви нотки във вашия тон, защото всички са особено чувствителни към неискреността на ораторите - така ще породите още по-силна завист. Опитайте се да изглеждате добродушни, достъпни, отзивчиви, за да спечелите сърцата на своите подчинени, но само при условие, че изглеждате искрени и убедителни. Запомнете. Дори и да се издигнете много нависоко, неписаните правила на добрия тон ви задължават да не се отчуждавате от тези, с които доскоро сте били на едно ниво в йерархията. Властта изисква стабилна опора, а стабилност се постига толкова по-лесно, колкото е по-широка основата. Най-голямата опасност е вашите скрити и явни завистници да атакуват именно опорната ви точка.
Политическата власт от всички възможни раз- новидности винаги поражда завист. Един от най- добрите способи за ограничаване или смекчаване на последиците от ходовете на завистниците е да се преструвате, че не сте болезнено амбициозен да заграбите върховната власт.
След смъртта на Иван Грозни Борис Годунов бил уверен, че никой освен него няма да успее да се наложи като господар на цяла Русия. Но ако той започнел да се стреми неуморно към върховната власт, болярите веднага щели да позеленеят от завист и да го заподозрят в коварни замисли. Затова организирал така своята стратегия, че народът сам да го моли да склони да го коронясат. Същата безпогрешна стратегия използвал и Джордж Вашингтон с голям успех, като отначало отказал да поеме командването на американската армия, а по-късно не пожелал да бъде избран за президент. И в двата случая популярността му веднага се удвоила. Хора-

Изтегляне 5.4 Mb.

Сподели с приятели: