Съдържание увод закон №1

мала с централната женска роля. Разбира се, дори пиесите на Молиер не задоволявали амбициите на неуморната метреса и тя се заела с изобре- тяването на безброй други забавления - ловни излети, балове с маски, салонни игри, литературни четения и концерти, представяния на художници и скулптори, астролози и фокусници... с една дума всичко, което било по силите й, за да не позволи на краля да се отклонява от спалнята й. Постепенно успяла да се наложи като най-щедрата покровителка на изкуствата и арбитър по всички въпроси на модата и добрия вкус в цяла Франция. Враговете й в двора се множели с всеки нов неин успех, но мадам Дьо Помпадур се отнасяла към тях изключително вежливо, с много повече благородство от най-знатните благородници, гордеещи се с арис- тократичните си предци отпреди няколко века. Френският двор бил свидетел на какво ли не дотогава, ала за пръв път виждал една, кралска метреса, при това официално обявена за първа фаворитка на Негово Величество, да се държи така любезно с враговете си сред гъмжилото от придворни дами и кавалери. Очевидно това била съвсем нова стратегия, която на нито една от многобройните й предшественички въобще не би хрумнала като възможност за париране на атаките срещу тяхното привилегировано положение. Но най-странното било, че тя успяла да спечели на своя страна даже кралицата и открито настоявала пред смаяните придворни кралят да обръща повече внимание на своята законна съпруга и на всичкото отгоре да я третира по-нежно, като щади достойнството й, което й се полагало като първа дама на кралството. Не е чудно, че цялото кралско семейство се обявявало в нейна защита при най-плахия опит на завистливите особи да подронят позицията на всесилната мадам Дьо Помпадур. А кралят, за да утвърди позицията й, побързал да я обяви за херцогиня. Нейното влияние било осезаемо дори и в политиката на кралството - всъщност именно тя била неофициалният външен министър на Франция.
През 1751 г., когато мадам Дьо Помпадур била на върха на славата си, настъпила най-сериозната криза в живота й. Физически изтощена от многобройните отговорности, тя все повече се затруднявала да задоволява изискванията на Негово Величество в леглото. Това било обичайното предвестие за края на царуването на всяка кралска метреса - с повях- ването на нейната красота позицията й в двора веднага започвала да се разклаща. Обаче мадам Дьо
Помпадур вече си била изработила умна стратегия: самата тя започнала да насърчава краля да устрои нещо като таен „кралски“ публичен дом, само че в някое от най-затънтените краища на огромния версайски парк. Така любвеобилният и вечно жадуващ за нови развлечения Луи XV, който все още не бил остарял, можел спокойно да се забавлява с най-прелестните девойки в цялото кралство.
Мадам Дьо Помпадур много добре знаела, че нейният чар, интелект и влияние в обществото вече й позволявали да бъде независима от кралската воля. Пък и защо трябва да се опасява от някаква шестнадесетго
726

дишна девойка, която въобще не притежава нейните таланти, нейната слава, нейното присъствие в двора? Всъщност имал ли чак толкова голямо значение фактът, че тя изгубила мястото си в кралската спалня, след като си оставала най- влиятелната дама в цяла Европа? Все пак, за да подсигури още повече привилегированото си положение, мадам Дьо Помпадур полагала много усилия, за да поддържа добри отношения с кралицата и нейните придворни дами, а също и с висшето духовенство. Въпреки че нейните врагове във Версай продължавали да кроят заговори срещу нея, кралят нито веднъж не я лишил от закрилата си, понеже много добре съзнавал, че никой от останалите придворни не умеел по- добре от мадам Дьо Помпадур да го успокоява в най-напрегнатите моменти.
Дългогодишната кралска метреса решила да престане да се намесва в политическите интриги едва когато били отправени доста шумни критики срещу нейните опити да повлияе върху хода на преговорите за прекратяването на кръвопролитната Седемгодишна война.
Здравето на мадам Дьо Помпадур винаги е било твърде крехко - умира през
1764 г., когато била само на четиридесет и три години. Нейното царуване като кралска метреса се оказало безпрецедентно дълго - цели двадесет години! „Всички ние я оплаквахме горчиво - написал херцог Дьо Кроа, - защото тя бе любезна дори и с онези, които не го заслужаваха, и не бе отказвала помощта си на никого, който я бе помолил за някаква услуга или просто за подкрепата й в двора.“
ТЪЛКУВАНЕ
Всяка кралска метреса би трябвало да е наясно още в началото на своята кариера, че рано или късно нейното очарование ще започне да по- вяхва, затова най-разумната стратегия в подобни случаи е отрано да се старае да събере, колкото е възможно повече средства, с които да осигури старините си. А за да бъде нейното царуване по-дълго и по-безметеж- но, от всяка метреса се изисква да се противопоставя яростно на всеки опит на нейния господар да я смени с някоя по- млада съперница с по- свежа плът. С други думи, всяка придворна дама в подобна ситуация би искала все повече и повече пари от краля, като в същото време би пра- вила всичко, което е по силите й, за да прогони своите конкурентки. Но именно тези два типични недостатъка в поведението на всички кралски фаворитки са липсвали в стратегията на мадам Дьо Помпадур. Съвременниците й единодушно свидетелстват, че била съвсем различна от своите предшественички: никога не си е позволявала да се държи надменно и предизвикателно, нито пък се проявявала като користолюбива, озлобена или завистлива особа. След като се убедила, че нищо не може да направи, за да се подмлади и да разчита предимно на физическите си качества като кралска метреса, тя все повече концентрирала усилията си
727

върху своите светски изяви сред висшето общество, дипломатическите среди и интелектуалния елит на Париж, без да се опитва да попречи на краля да търси по- млади компаньонки. Нещо повече, самата тя окуражавала краля да си търси нови любовници, защото прекрасно знаела, че ако сменя партньорките си по-често, ще се окаже по-малка вероятността Луи XV да се увлече по-силно по една от тях.
Освен това опитната фаворитка, натрупала светски богат опит в двореца и в най- добрите парижки салони, умеела много бързо да преценява качествата на дамите, подбирани от кралските лакеи за негови метреси, и всеки път се убеждавала, че нито една от тях не може да я засенчи по отношение на интелигентността и светското й очарование.
Успехът често оказва странно въздействие върху нашия ум. Принуждава ни да се чувстваме неуязвими, да се възгордяваме, да настръхваме враждебно, когато някой се опита да оспори могъществото ни. Освен това главозамайването от успехите намалява силно нашите възможности да се приспособяваме към вечно променящата се обстановка, в чието обкръжение сме принудени да живеем. Една от най-често срещаните заблуди при всички победители е наивната вяра, че победата се дължи на някакви техни по-особени качества, дарби и таланти, а не на разумното планиране и на мъдрия избор на стратегия. Също като мадам Дьо Пом- падур трябва да осъзнаете, че в момента на вашия най-бляскав триумф най-много ще трябва да сте нащрек, да разчитате на хитростта и на коварството си, за да закрепите властта си. Трябва също да признавате ролята на щастливите случайности и на хаотичното стечение на обстоятелствата за вашия успех. Именно когато всички около вас ви поздравяват с победата, трябва да сте особено внимателни и вежливи с другите. Именно тогава трябва да си припомните закономерностите, на които винаги се е подчинявало изкуството за спечелване и опазване на властта.
„Най-голямата опасност ни заплашва именно в деня на победата.
“
НАПОЛЕОН БОНАПАРТ (1769-1821 г.)

Изтегляне 5.4 Mb.

Сподели с приятели: