Селестинското пророчество

МЕЖДУЛИЧНОСТНА ЕТИКА
Изкачих се след войника по стълбите, които ни изведоха навън, в ярката слънчева светлина.
Предупреждението на Пабло отекваше в съзнанието ми. Привързаност към друг човек?
Какво искаше да каже с това? За каква ли привързаност говореше?
Войникът ме поведе по пътеката към паркинга, където двамина войника стояха изправени до един военен джип и зяпаха към нас. Когато приближихме и за погледнах в джипа, забелязах още някой на една от задните седалки. Но това беше Марджъри! Изглеждаше бледа и притеснена. Преди да срещна погледа й, войникът зад мен ме сграбчи за ръката и ме блъсна на седалката зад нея. Още двама войника се качиха на седалките отпред. Единият седна зад кормилото и бегло погледна към нас преди да запали колата и да поеме на север.
- Говорите ли английски? - обърнах се към войниците аз.
Войникът до шофьора, пълничък мъж, ме погледна с празни очи и каза нещо на испански, което не можах да разбера, после безцеремонно извърна глава. Обърнах се към Марджъри.
- Добре ли си? - попитах шепнешком.
-Ами...
Гласът й пресекна и сълзи се стичаха по лицето й.
- Не се тревожи - прегърнах я аз. Тя вдигна поглед към мен и се опита да се усмихне, после склони глава на рамото ми. Топла вълна премина по цялото ми тяло.
Цял час колата се друсаше по разровения път. Край нас всичко бе потънало в буйна и гъста растителност. Подир един завой, растителността оредя и пред погледа ни изникна малък градец. От двете страни на пътя се нижеха дървени постройки.
На около стотина метра пред нас бе спрял голям камион. Няколко войника ни дадоха знак да спрем. Зад тях с жълти фарове светеха други коли. Наострих внимание. Спряхме и един от войниците приближи до нас и каза нещо, което не успях да разбера. До мен достигна само думата „бензин". Нашата охрана влезе в разговор с другите войници. Мятаха ни по някой поглед. Пушките висяха на раменете им.

Мерна ми се малка уличка, която свърваше вляво. Както зяпах към магазините и входовете, нещо във възприятията ми се промени. Най-неочаквано силуетите и цветовете на сградите се откроиха по-отчетливо.
Прошепнах името на Марджъри и почувствах погледа й върху себе си, но преди да успее нещо да каже, джипът бе разтърсен от страшна експлозия. Огнен взрив озари всичко пред нас и войниците залегнаха на земята. Пепел и дим скриха всичко от погледа ни.
- Ела след мен! - викнах аз и издърпах Марджъри от колата. Използвахме суматохата, за да побегнем из улицата, която бях току-що съзерцавал. Далеч зад нас долитаха крясъци и стонове. Все още обгърнати от дима, ние бягахме може би петдесетина метра. Внезапно вля­
во ми се мерна врата.
- Влизай! - извиках аз. Вратата бе отворена и ние се втурнахме вътре. Облегнах се от вътрешната й страна и здраво я залостих. Тогава се огледах наоколо и зърнах жена на средна възраст, която гледаше към нас. Бяхме се вмъкнали в нейния дом.
Погледнах я, опитвайки се да се усмихна. Тогава забелязах, че жената не беше уплашена или разгневена от това, че двама непознати са нахълтали в дома й след някаква експлозия. Бе почти усмихната и по-скоро с израз на любопитство и търпение, сякаш ни беше очаквала и сега само искаше да види какво ще направим. На близкия стол седеше четиригодишно хлапе.
- Побързайте! - каза тя на английски. - Сигурно са по петите ви!
Тя ни преведе през всекидневната, която бе почти необзаведена и през един коридор надолу по дървено стълбище до продълговато мазе. Детето вървеше до нея. Минахме през мазето и се изкачихме по друго стълбище, от където се излизаше на улицата.
Жената отключи малката елегантна кола, паркирана там, и бързо ни покани да влезем.
Накара ни да легнем на задната седалка, хвърли едно одеяло върху нас и пое вероятно на север. През цялото време мълчах и се подчинявах на инициативата на жената. Прилив на енергия изпълни тялото ми, когато си дадох сметка какво всъщност се беше случило.
Интуитивната ми представа, че успявам да избягам, се бе осъществила.
Марджъри лежеше до мен с плътно сключени мигли.
- Добре ли си? - попитах я аз шепнешком. Тя вдигна насълзени очи и кимна.
- Вече може да седнете - каза жената след петнайсетина минути.
Отметнах одеялото и се огледах наоколо. Май бяхме на същия път, по който пътувахме преди експлозията, но по на север.
- Коя сте вие? - попитах аз.
Тя се обърна и ме погледна с присъщата си полу-усмивка. Беше стройна, четирийсетгодишна жена с дълга до раменете черна коса.
- Аз съм Карла Диас. А това е дъщеря ми Марета. Детето усмихнато гледаше към нас от мястото до шофьора с големи, любопитни очи. То също имаше . дълга, черна като кехлибар коса. Аз се представих и попитах:
- Как разбрахте, че се нуждаем от помощ? Карла по-широко се усмихна.
- Преследват ви заради Ръкописа, нали?
- Да, но как разбрахте?
- И аз съм запозната с Ръкописа.
- Къде ни водите? - попитах аз.
- Не зная - отвърна тя. - Ще трябва да ми помогнете. Погледнах към Марджъри. Тя не отместваше очи от мен.

- В този момент не зная накъде да вървя - казах аз. - Преди задържането, се опитвах да стигна
Икитос.
- Защо искаше да идеш там? - попита тя.
- За да открия един приятел. Той търси Деветото откровение.
- С опасна работа се е заел.
- Да, зная.
- Ние ще те закараме там, нали Марета? Момиченцето се разсмя и отвърна с изисканост, не за годините й:
- Разбира се.
- Каква според теб беше онази експлозия? - попитах аз.
- Сигурно камионът е бил дизелов и е пропускал -отвърна тя. - И преди имаше подобен инцидент.
Останах поразен от това колко бързо Карла се реши да ни помогне, затова повторих въпроса си.
- Как разбра, че бягаме от войниците? Тя си пое дълбоко дъх.
- Вчера през селището минаха много военни коли и се отправиха на север. Това е нещо необичайно ме наведе на спомена как мои приятели бяха задържани преди два месеца.
Заедно с тях ние изучавахме Ръкописа. Бяхме единствените в селото, които притежаваха и осемте откровения. Тогава дойдоха войници и арестуваха приятелите ми. Оттогава не съм чувала нищо за тях.
- Вчера докато гледах камионите - продължи тя - си помислих, че военните продължават да издирват копия от Ръкописа и може би други хора, подобно моите приятели ще имат нужда от помощ. Представих си, че бих помогнала на тези хора, ако мога. Разбрах, че тази мисъл в такъв момент не е случайна. Тъй че никак не се изненадах, когато влязохте в къщата ми. Тя млъкна, след което попита:
- Случвало ли ви се е нещо подобно?
- Да - отвърнах аз.
Карла намали скоростта. Бяхме стигнали до кръстопът.
- Мисля, че трябва да свърнем надясно - каза тя. -Ще бъде по-дълго, но по-сигурно.
Карла зави вдясно, а Марета силно се наклони вляво и здраво се хвана за седалката, за да не падне.. Това я разсмя. Марджъри гледаше момиченцето с възхищение.
- На.колко години е Марета? - попита тя.
Карла малко се притесни, после помоли внимателно:
- Ако обичате, не говорете за нея така, сякаш не е тук. Нали ако беше голяма, щяхте нея да попитате.
- О, простете ми. - каза Марджъри.
- На пет години съм - отвърна гордо Марета,
- Познавате ли Осмото откровение? - попита Карла.
- Не - отвърна Марджъри. - Само Третото съм виждала.
- Аз съм стигнал до Осмото - казах аз. - Нямате ли копие от него?
- Не - отвърна Карла. - Всички копия бяха иззети от военните.

- Дали в Осмото откровение се говори нещо за това как трябва да се отнасяме към децата?
- Да, Разглеждат се бъдещите отношения между хората и много въпроси като например как да предаваме енергия на другите и да не изпадаме в привързаност.
Пак същото предупреждение. Тъкмо щях да попитам Карла какво означава това, когато се обади Марджъри.
- Кажи ни нещо за Осмото откровение.
- То разглежда как да използваме енергията по нов начин във взаимоотношенията си с хората, но в началото се говори за отношението към децата.
- И какво би трябвало да бъде то? - попитах аз.
- Децата трябва да се приемат като нова степен в еволюцията, която ни води напред. Но за своето развитие, те се нуждаят от нашата енергия постоянно и безусловно. Най-лошото нещо по отношение на децата е да им отнемаме постоянно енергия като се опитваме да ги коригираме. Това, както знаете вече, поражда у тях властна драма. Това манипулативно от­
ношение обаче може да се избегне, ако възрастните им дават цялата енергия, която им е необходима, независимо от ситуацията. Затова те трябва винаги да бъдат включвани в разговорите, особено когато се отнасят до тях самите. И не бива да се поема отговорност за повече деца, отколкото човек може да обкръжи с внимание.
- Значи Ръкописът разглежда всички тези проблеми? - попитах аз.
- Да- отвърна тя. - И въпросът с броя на децата е особено подчертан. Това леко ме смути.
- Защо броят на децата да е толкова важен? Тя бегло ме погледна, както шофираше.
- Защото възрастният може да отдели внимание само на едно дете в даден момент. Ако има твърде много деца спрямо броя на възрастните, възрастните се изтощават и не могат да им посветят достатъчно енергия. Децата започват да си съперничат за времето на възрастните.
- Братска ревност - уточних аз.
- Да, но в Ръкописа се изтъква, че този проблем е по-важен, отколкото се мисли. Често се възхваляват големите семейства с деца, които растат заедно. Но децата имат нужда да опознават света от възрастните, а не от другите деца. В много културни региони децата се събират на групи. Ръкописът казва, че хората трябва постепенно да разберат, че не бива да създават деца, когато няма поне един възрастен, способен да посвети цялото си внимание през цялото време на всяко едно от тях.
- Почакай малко - казах аз. - В много случаи и двамата родители се налага да работят, за да издържат семейството. Това ги лишава от правото да имат деца.
- Не непременно - отвърна тя. - В Ръкописа се казва, че семейството ще се разширява отвъд родствените връзки. Децата биха могли да получават внимание и от страна на други хора. Не е задължително пялата енергия да идва само от родителите. Дори е по-добре да не бъде така.
Но който и да се грижи за децата, трябва да им посвещава цялото си внимание.
- Така е - казах аз. - Ти си успяла да постигнеш това. Марета изглежда изключително зряла за възрастта си. Карла се намръщи и каза:
- Не го казвай на мен, кажи го на нея.
- О, да - обърнах се аз към момиченцето. - Ти се държиш .като голяма, Марета.
Тя засрамено погледна встрани, а после отвърна:
- Благодаря.
Карла топло я прегърна и ме погледна гордо.

- От две години насам се опитвах да се отнасям към Марета според духовното ръководство на Ръкописа, нали така, Марета?
Детето се усмихна и кимна с глава.
- Винаги съм се опитвала да й посвещавам енергия и да й казвам истината за всяка ситуация на достъпен език. Отнасям се сериозно към детските й въпроси и избягвам да й давам измислени отговори, които служат главно за забавление на възрастните.
Усмихнах се.
- Сигурно имаш предвид измислици от рода на „щъркелите носят бебетата" и други подобни?
- Да, но когато са влезли в културата, тези изрази не са така опасни. Децата лесно ги разбират, защото са едни и същи. По-лоши са онези извращения, които възрастните си позволяват само за да се позабавляват и защото истината им се струва твърде сложна, за да я разбере едно дете. А това не е вярно. Истината винаги може да се изрази на нивото на детското разбиране. Трябва само да се помисли как.
- Какво казва Ръкописът по този въпрос?
- Казва, че винаги можем да намерим начин да кажем на едно дете истината.
Донякъде не можех да приема тази идея. Аз самият обичах да залъгвам децата.
- Нима децата не могат да разберат, когато възрастните просто се шегуват? - попитах аз. -
Това може да ги направи преждевременно зрели и да ги лиши от радостите на детството.
Тя критично ме изгледна.
- Марета блика от радост. Ние се гоним, въргаляме се и играем всякакви детски игри.
Разликата е, че когато просто фантазираме, тя знае, че фантазираме.
Кимнах с глава. Права беше, разбира се.
- Марета вярва на себе си - продължи Карла - защото аз винаги съм откликвала на нейните потребности. Обръщала съм й специално внимание винаги, когато се нуждае. А когато аз не мога, сестра ми, която живее в съседния вход, ме замества. До нея винаги е имало възрастен човек, който да отговаря на въпросите й. Тя няма нужда да се самоизтъква, защото винаги е получавала искрено внимание, винаги е могла и знае, че винаги ще може да разчита на достатъчно енергия и така при нея безболезнено ще може да се осъществи прехода от получаване енергия от възрастните към получаване на енергия от вселената - към което всички се стремим.
Погледнах навън през прозореца. Пътят ни минаваше през гъста джунгла и, макар да не се виждаше, слънцето явно клонеше на запад в следобедното небе.
- Дали до довечера ще пристигнем в Икитос? - попитах аз.
- Не - отвърна Карла. - Но можем да пренощуваме при мои познати.
- Наблизо ли? - попитах аз.
- Да, в дома на един приятел. Служител е по опазването на природата.
- Държавен служител, така ли?
- Част от Амазонка е охранявана зона. Той е местен агент, но има голямо влияние. Казва се
Хуан Хинтон. Не се тревожете. Той вярва в Ръкописа, а и властите досега не са го закачали.
Пристигнахме, когато небето беше напълно притъмняло. Джунглата край нас бе оживяла от нощните звуци, въздухът беше задушен. Голямата, добре осветена, дървено облицована къща се намираше сред едно сечище сред гъста зеленина. В близост до нея имаше още две големи

постройки и няколко джипа. Още една кола, повдигната върху дъски се поправяше от двама мъже, които работеха на изкуствено осветление.
На почукването на Карла се отзова слаб перуанец, скъпо облечен. Той й се усмихна, но когато забеляза нас с Мърджъри, на лицето му се изписа тревога и неудоволствие. Говореха на испански. Карла нещо го молеше, но ако се съдеше по израза и интонацията му, той не бе склонен да приеме.
Тогава през открехнатата врата аз зърнах един самотен силует в коридора. Приближих и разпознах Джулия. Тя също ме видя и излезе изненадана. Леко докосна рамото на мъжа и тихо му каза нещо на ухото. Той кимна и сдържано ни покани да влезем. Ние се пред­
ставихме и Хинтон ни заведе б кабинета си. Джулия погледна към мене и каза:
- Ето че наистина се срещнахме. Тя носеше кафеникави панталони с големи джобове и ярко червена фланелка.
- Да, наистина - отвърнах аз.
Един перуанец от прислугата отиде при Хинтон, размени няколко думи с него и двамата се отправиха към друга част на къщата. Джулия се настани на един стол до малка масичка и покани останалите да седнат отсреща на дивана. Марджъри изглеждаше разтревожена и не отместваше поглед от мене. Карла изглежда усети притеснението на Марджъри. Приближи до нея и я хвана за ръката
- Хайде да си направим топъл чай - предложи тя. Докато се отдалечаваха, Марджъри отново се обърна да ме погледне. Усмихнах й се и ги проследих с поглед, докато се скриха зад ъгъла и влязоха в кухнята. После се обърнах към Джулия.
- Какво според теб означава това? — попита тя.
- Какво означава кое? - отвърнах разсеяно аз.
- Че отново се случи да се срещнем.
- О...не зная.
- Как се запозна с Карла? Накъде сте тръгнали?
- Тя ни спаси. Марджъри и аз бяхме задържани от перуански войници. Избягахме и попаднахме на Карла. Джулия изглеждаше развълнувана.
- Кажи ми как стана това.
Облегнах се и й разказах цялата история, като започнах от момента, когато взех камионетката на отец Карл и после всичко за нашето задържане и случайното ни бягство.
- И Карла се съгласи да ви закара в Икитос? - попита Джулия.
-Да.
- Искаш ли да отидеш там?
- Уил е казал на отец Карл, че отива там. Явно е по следите на Деветото откровение.
Неизвестно защо, и Себастиан е там.
Джулия кимна.
- Да, Себастиан поддържа мисия близо до Икитос. Там изгради своя авторитет, като покръстваше индианците.
- Ами ти? - попитах аз. - Накъде отиваш сега?
Джулия каза, че тя-също търси Деветото откровение, но няма никаква следа. Дошла тук, защото многократно й минавала мисълта за нейния стар приятел Хинтон.

Почти не я слушах. Марджъри и Карла се появиха в хола с чаши чай в ръце и нещо си говореха. Марджъри улови погледа ми, но нищо не каза.
- Тя чела ли е нещо от Ръкописа? - попита Джулия, сочейки с глава към Марджъри.
- Само Третото откровение - казах аз.
- Ако поиска, бихме могли да й помогнем да напусне Перу.
Обърнах се и я погледнах.
-Но как?
сервираше сам и се настаняваше край масата. Марета изпя песен за благослов и ние прекарахме около час и половина в хранене и приказки. Хинтон се бе освободил от притеснението си и седеше в приятно настроение, което ни помогна да се отпуснем и ние след напрежението от бягството. Марджъри свободно разговаряше и се смееше. Близо до нея преливах от нежна любов.
След вечеря се върнахме в кабинета на Хинтон, където бе сервиран карамел и сладък ликьор.
Марджъри и аз седнахме на дивана и заразказвахме надълго и широко за своя живот и преживелици. Все по-близки се чувствахме. И като че ли единственият проблем, който се явяваше, бе че тя живееше на западния бряг, а аз на юг. Скоро обаче Марджъри престана да се тревожи от този проблем и започна да се смее от сърце.
- Нетърпелива съм да се върнем в Щатите - каза тя. - Такова удоволствие ще бъде да пътуваме ту натам, ту насам.
Аз се облегнах и я погледнах сериозно.
- Джулия каза, че може да уреди заминаването ти веднага.
- Имаш предвид нашето заминаване навярно? - попита тя.
- Не, аз...не мога да замина.
- Но защо? - попита тя. - Та аз не мога да те оставя тук. Нито пък да остана. Направо ще полудея.
- Ще трябва да заминеш без мен. Скоро ще тръгна и аз.
- Не! - каза тя на висок глас. - Не бих могла да понеса това!
Карла, която влизаше в кабинета, след като бе сложила Марета да спи, погледна към нас и се обърна на другата страна. Хинтон и Джулия продължаваха да разговарят, като се правеха, че не са забелязали избухването на Марджъри.
- Моля те, нека се върнем у дома - повтаряше Марджъри.
Аз отместих поглед встрани.
- Е, добре! - каза тя. - Остани си тук! Стана и бързо се отправи към спалнята.
Стомахът ме сви от болка, докато гледах Марджъри да се отдалечава. Енергията, с която ме изпълваше нейната близост, се срина и аз изведнъж се почувствах слаб и объркан. Опитах се да се отърся от това. В края на краищата, казах си аз, познаваме се съвсем отскоро. Но от друга страна ми минаваше през ума, че може и да е права, че може би трябваше да се завърна у дома. В края на краищата, каква полза да стоя тук? В родината си бих могъл да съдействам за някаква подкрепа на Ръкописа, при това без да рискувам живота си. Станах и последвах
Марджъри към дъното на коридора, но кой знае защо, отново се върнах на мястото си. Не знаех какво да правя.
- Може ли да поговорим за минутка? - попита Карла най-неочаквано. Беше застанала до дивана, без да я забележа.

- Да, разбира се - отвърнах аз.
Тя седна и се обърна загрижено към мен.
- Без да искам чух какво се случи - каза тя. - Мисля си, че преди да вземеш своето решение, добре е да чуеш какво казва Осмото откровение за привързването към някои хора.
- Да, бих искал да узная това.
- Когато човек поиска да познае себе си и да се включи съзнателно в еволюционното развитие, случва се да бъде ненадейно спрян от привързаност към друг човек.
- Сигурно имаш пред вид мене и Марджъри?
- - Аз ще ти обясня принципа. А ти сам ще прецениш за себе си.
- Съгласен съм.
- Нека първо ти кажа, че самата аз трудно разбрах тази част на откровението. Сигурно така и нямаше да я разбера, ако не се бях запознала с професор Рино.
- Рино ли?! - възкликнах аз. - Та аз го познавам. Срещнах го, когато изучавах Четвъртото откровение.
- А ние се запознахме, когато и двамата бяхме стигнали до Осмото откровение. Той остана у нас няколко дни.
Кимнах учуден.
- Той ми обясни как привързването според Ръкописа води до междуличностна борба в интимните връзки между хората - продължи Карла. - Винаги е било удивително как така любовното блаженство и вълнение изведнъж преминава в конфликт. Сега знаем защо. Това става в резултат на взаимното преливане на енергия между двамата. Когато двама души се влюбят, в началото те несъзнателно си отдават енергия и започват да се чувстват вдъхновени и жизнерадостни. Това е невероятното въодушевление, което наричаме „влюбване". За съжаление, когато човек очаква прилив на енергия от страна на друг човек, той се откъсва от енергията на вселената. Но често другият няма достатъчно енергия, за да я отдава постоянно.
Тогава се появява борба за енергия, в резултат на което и двамата изпадат в познатите си властни драми с цел да черпят от енергията на другия. В този момент връзката деградира до обикновена борба за надмощие.
Тя се подвоуми за момент, сякаш не беше сигурна дали разбирам, след което добави:
- Според Рино нашата склонност към подобен тип привързване има психологическо обяснение, което вероятно би ти помогнало да разбереш нещата по-добре.
Отново кимнах да продължи.
- Проблемът според Рино се крие в нашето ранно семейство. Борбата за енергия не ни е позволила да завършим един съществен психологически процес - да интегрираме в себе си обратната страна на нашия пол.
- Каква страна?
- В моя случай - поясни тя - аз не съм успяла да интегрирам моята мъжка страна. В твоя случаи ти не си успял да интегрираш твоята женска страна. Ние се привързваме към човек от другия пол, защото имаме потребност от противоположната полова енергия. Разбираш ли, мистичната енергия, която можем да отключим като наш вътрешен източник е едновременно мъжка и женска. Тя може да ни стане достъпна, но в началото трябва да бъдем много предпазливи. Ако преждевременно се свържем с човек, от когото да черпим нашата мъжка, респективно женска енергия, блокираме притока си на енергия от вселената.
Казах, че не разбирам.

- Помисли как би трябвало да се осъществи интеграцията на мъжката и женската страна у детето в едно идеално семейство и тогава сигурно ще разбереш какво имам предвид - поясни тя. - Детето първоначално получава енергия от възрастните. Обикновено на него му е по- лесно да се идентифицира и да получава енергия от родителя от същия пол. По-трудно е да получава енергия от другия родител, поради различието на половете. Да вземем за пример едно момиченце. То се опитва да интегрира в себе си мъжката си страна, което го прави изключително привързано към баща му. Момиченцето желае баща му изцяло да му принадлежи. В Ръкописа се обяснява, че това се дължи на нуждата й от мъжка енергия, която да допълни нейната женска природа. Тази мъжка енергия й помага да се чувства уверена в себе си и цялостна. Но тя неоснователно мисли, че може да се чувства така само ако непрестанно е край баща си. Тя чувства, че тази енергия й принадлежи и трябва да разполага с нея както желае, поради което се стреми да обсеби баща си. Вярва, че той е съвършен и незаменим и е длъжен да удовлетвори всяка нейна прищявка. В едно по-несъвършено семейство това създава борба за надмощие между момиченцето и бащата. Драмите се формират, когато тя се научи да се налага и да манипулира баща си, за да получава енергията, която желае. В идеалното семейство обаче бащата не би се поддал на тази борба за енергия. Той ще продължи да се отнася честно към нея и да й отдава безусловно достатъчно енергия, дори ако не прави всичко, което тя иска от него. Тук е важно да се знае, че в идеалния случай, бащата ще си остане открит и готов за общуване. Тя го смята за идеален и незаменим, но ако той честно й обясни кой е, с какво се занимава и защо, момиченцето може да интегрира неговия специфичен стил и способности и ще преодолее нереалистичното си отношение към баща си. Накрая ще започне да гледа на него просто като на човек, с неговите способности и недостатъци. Когато се осъществи такова реално отношение, детето лесно ще се научи да черпи мъжката си енергия не от бащата, а от всеобщата енергия, съществуваща във вселената.
- Проблемът е - продължи тя - че повечето родители все още се конкурират за енергия със собствените си деца и това се отразява на всички нас. Поради това съперничество никой от нас не е разрешил докрай проблемите си с противоположния пол. Ние всички все още търсим енергията на противоположния пол вън от себе си, в човека, мъж или жена, когото смятаме идеален и незаменим и можем да притежаваме сексуално. Виждаш ли какъв е проблемът?
- Струва ми се, че да - отвърнах аз.
- За да еволюираме съзнателно - продължи тя - ние трябва да преодолеем една критична ситуация. Както вече споменах, в Осмото откровение се говори, че когато станем част от еволюционния процес, ние автоматично започваме да получаваме едновременно женска и мъжка енергия. Тя се влива в нас по естествен път от вселенската енергия. Но трябва да бъдем бдителни, защото ако се привържем към човек, от когото можем пряко да получаваме енергията на противоположния пол, бихме прекъснали връзката си с истинския източник..-
.Което би ни върнало назад в развитието ни - и тя се позасмя, сякаш на себе си.
- На какво се смееш? - попитах аз.
- Веднаж Рино направи следната аналогия - отвърна тя. - Каза, че докато не се научим да избягваме подобни ситуации, ние вървим по полуокръжност, кещо като буквата С. Много лесно сме склонни да се поддадем на човек от противоположния пол - друга полуокръжност, която да се свърже с нашата, за да затвори кръга и да ни създаде чувство за пълнота и цялостност, каквото се получава, когато напълно се свържем със вселената. А всъщност само сме се свързали с друг човек, който също търси другата си половина навън. Според Рино това е класическа връзка на взаимна зависимост и тя крие потенциални проблеми, които започват веднага да се проявяват.
Тя се подвоуми, сякаш очакваше какво ще кажа, но аз само кимнах с глава.

- Двамата си мислят, че са създали един завършен човек, едно цяло О, но то е изградено от двама души. Единият отдава мъжка енергия, другият женска. Този цялостен човек следователно има две глави или два аза. И двамата искат да владеят този цял човек, който са създали и както през детството, и двамата искат да командват другия, сякаш той им принадлежи. Този вид илюзия за завършеност винаги се превръща в борба за надмощие. В края на краищата всеки от двамата започва да си позволява твърде много спрямо другия и дори въобще да не го зачита, за да направлява този цялостен аз в посоката, която на него му харесва. Но това, разбира се, не може да продължава дълго. Поне в наше време. Може би в миналото единият от партньорите е бил готов да се подчини на другия - обикновено жената, понякога мъжът. Но сега сме се отърсили от това съзнание. Вече никой не иска да бъде подчинен на друг.
Спомних си как Първото откровение разкриваше борбата за надмощие в интимните взаимоотношения и гневното избухване на онази жена в ресторанта с Чарлин.
- Значи, край на любовните истории - казах аз.
- О, ние можем да имаме своите любовни връзки -отвърна Карла. - Но преди това трябва да завършим кръга самостоятелно. Трябва да установим трайна връзка с енергиите на вселената. За това е нужно време, но когато го постигнем, продължаваме да бъдем отворени за любовта и бихме могли да постигнем онова, което в Ръкописа се нарича духовна любов.
Когато ни свързват чувства с друг човек, който е цялостен като нас, ние създаваме един свръхаз. Но това никога не ни отклонява от пътя на нашата индивидуална еволюция.
- Докато ние с Марджъри в момента се отклоняваме от нашия път, така ли мислиш?
-Да.
- И как да се избягват подобни връзки? - попитах аз.
- Като не бързаме да се отдадем на „любовта от пръв поглед", като се научим да имаме платонични връзки с хора от другия пол. Като се отдаваме на интимни отношения само с човек, готов да ни се открие напълно, да ни каже всичко за себе си - което в идеалния случай се очаква от нашия баща или майка през детството. Когато опознаем вътрешния живот на нашия любим човек, ние се освобождаваме от своите фантазии проекции относно другия пол и това ни позволява да съхраним своята връзка с вселената. Но не бива да забравяме, че това съвсем не е лесно. Особено ако се налага да прекратим една вече съществуваща привързаност. Това е истинско разкъсване на енергиите и то боли. И все пак е неизбежно.
Взаимната зависимост не е някаква нова болест, засегнала само някои измежду нас. Ние всички сме зависими и всички трябва да се освободим от тази зависимост сега. Целта е да можем да изпитваме щастие и озарение, каквито човек преживява в началото на една любовна връзка и тогава, когато сме сами. Човек трябва да се научи да интегрира мъжкото, респективно женското начало вътре в себе си. Тогава той се издига на по-високо стъпало на еволюцията и може да намери онази единствена любовна връзка, която наистина му подхожда. Ти замълча.
- А кой знае, ако вие с Марджъри еволюирате, може би ще откриете, че наистина си принадлежите един на друг. Но знай едно: в момента вашата връзка няма да бъде щастлива.
Хинтон прекъсна разговора ни, за да ни каже, че стаите ни са готови и че той си ляга.
Благодарихме му за гостоприемството и той се оттегли.
- Аз също си лягам - каза Карла. - Утре ще поговорим пак.
Кимнах с глава и останах загледан след нея, докато се отдалечаваше. Тогава усетих, че някой сложи ръка на рамото ми. Беше Джулия.
- Прибирам се в стаята си - каза тя. - Ти знаеш ли къде е твоята? Бих могла да ти я покажа.
- Да, ако обичаш - казах аз. - А стаята на Марджъри къде е?

Тя се усмихна, преведе ме през коридора и спря пред една врата.
- Не е близо до твоята - каза тя. - Господин Хинтон е много консервативен човек.
Аз отвърнах на усмивката й и й пожелах лека нощ, след което влязох в стаята си и дълго не можах да заспя.
Когато се събудих, усетих дъх на силно кафе. Миризмата му се носеше из цялата къща.
Облякох се и отидох в хола. Възрастен прислужник ми предложи чаша пресен гроздов сок и аз го приех.
- Добро утро - чу се зад мен гласът на Джулия. Обърнах се.
-Добро утро. . Тя се вгледа в лицето ми и попита:
- Разбра ли защо се срещнахме отново?
- Не - отвърнах аз. - Не успях да помисля за това. Опитвах се да разбера страстите.
- Да. Забелязах - каза тя.
- И какво забеляза?
- Как изглеждаше енергийното ти поле.
- И как изглеждаше?
- Твоята енергия беше свързана с тази на Марджъри. Докато ти седеше тук, а тя беше в другата стая, твоето енергийно поле се бе разтегнало и се бе свързало с нейното.
Поклатих глава.
Тя се усмихна и сложи ръка на рамото ми.
- Беше загубил връзката си с вселената. Вместо това се бе свързал с енергията на Марджъри.
Така е с всички привързаности - човек има нужда от посредничеството на някого или нещо, за да се свърже с енергията на вселената. За да преодолее това, човек трябва да издигне нивото на своята енергия и да намери своя вътрешен център своето истинско предназначение на земята.
Аз само кимнах и излязох, като я оставих в хола. В продължение на десетина минути практикувах метода .за изграждане на енергия, на който ме бе научил Санчес.
Постепенно красотата ме покори и аз се почувствах олекнал. Върнах се в къщата.
- Изглеждаш по-добре - каза Джулия.
- И по-добре се чувствам - отвърнах аз.
- Кои са въпросите, пред които си изправен в момента?
Замислих се. Бях намерил Марджъри, тъй че този въпрос бе получил своето разрешение. Но исках да открия и Уил. Както и да узная нещо повече за взаимоотношенията между хората според Ръкописа. Ако той можеше да се отрази положително върху човешките взаимоотношения, какво тогава безпокоеше Себастиан и другите духовници?
Обърнах се към Джулия.
- Трябва да опозная останалата част от Осмото откровение и да открия Уил. Може би той вече притежава Деветото;
- Утре отивам в Икитос - каза Джулия. - Искаш ли да дойдеш и ти? Колебаех се.
- Мисля, че Уил е там - добави тя.
- Откъде знаеш?
- От това, което си представих снощи във връзка с него.

Не казах нищо.
- Представих си те и теб - продължи Джулия. -Представих си как двамата отиваме в Икитос.
И ти си замесен в цялата тази работа.
- Коя работа? - попитах аз. Тя се усмихна.
- В това да открием последното откровение преди Себастиан,
Докато Джулия говореше, в съзнанието ми изникна представата как с нея пристигаме в
Икитос, след което кой знае защо решаваме да тръгнем в различни посоки. Предчувствах, че имам някакво предназначение, но не знаех какво.
Върнах се към разговора си с Джулия. Тя се усмихваше насреща ми и попита: - Къде се беше отнесъл?
- Извинявай. Замислих се - отвърнах аз.
- Нещо важно?
- Не зная. Представих си, че когато пристигнем в Икитос...ще поемем в различни посоки. В стаята влезе Роландо.
- Донесох ви храна за из път - обърна се той към Джулия. Когато ме позна, любезно ми кимна с глава.
- Да, благодаря - отвърна Джулия. - Имаше ли много войници?
- Не, изобщо не видях - отвърна той.
В този момент влезе Марджъри и аз се разсеях, но чух как Джулия казваше на Роландо, че вероятно Марджъри ще иска да тръгне с него за Бразилия, откъдето да си уреди завръщането в Щатите.
Приближих се до Марджъри.
- Добре ли спа? - попитах я. Тя ме погледна така, сякаш се двоумеше дали да не продължи да се сърди, но отвърна:
- Не особено.
Посочих с глава към Роландо.
- Това е приятел на Джулия, който тази сутрин тръгва за Бразилия. Може да ти помогне от там да се прехвърлиш в Щатите.
Тя като че ли се страхуваше.
- Повярвай ми, всичко ще бъде наред - успокоих я аз. - Те са помагали и на други американци. Имат познати в Американското посолство в Бразилия. Скоро би могла да си бъдеш вече у дома.
Тя мълчаливо кимна.
- Тревожа се за теб,
- С мен всичко ще бъде наред. Няма защо да се тревожиш. Щом се върна в Щатите, веднага ще ти се обадя.
Хинтон извести, че е сервирана закуската и ние се отправихме към трапезарията и започнахме да се храним. След закуска Джулия и Роландо се разбързаха. Джулия каза, че най-добре е Роландо и Марджъри да преминат границата преди мръкване, а пътят ще трае цял ден.
Марджъри скъта някои дрехи, които Хинтон й даде за из път. Докато Джулия и Роландо си говореха край вратата, аз дръпнах Марджъри встрани.

- Не се тревожи за нищо - казах аз. - Отваряй си очите на четири и може би ще видиш и останалите откровения.
Тя се усмихна, но нищо не каза. Заедно с Джулия наблюдавахме как Роландо й помага да натовари нещата си в малката му кола. Докато колата се отдалечаваше, очите ни се срещнаха за миг.
- Смяташ ли, че ще успеят да се измъкнат? - попитах Джулия.
Тя ме погледна и ми смигна.
- Разбира се. Я по-добре и ние да тръгваме. Мога да ти предложа едни дрехи.
Тя ми. подаде чанта с дрехи, които натоварихме заедно с няколко кутии храна на пикапа.
После се сбогувахме с Хинтон и с Карла и Марета и потеглихме на североизток към Икитос.
Заобикаляше ни все по-гъста джунгла и все по-малко следи от хора се забелязваха. Замислих се за Осмото откровение. В него явно се разкриваха едни нови взаимоотношения, но аз още не го разбирах напълно. Карла ми бе разказала как би трябвало да се отнасяме към децата и какви опасности крие една привързаност към друг човек. Но освен това и Пабло, и Карла бяха намекнали за възможност съзнателно да предаваш енергия на другите. Какво ли означаваше това?
Погледнах Джулия в очите и казах:
- Не ми е напълно ясно Осмото откровение.
- Отношението ни към останалите хора зависи от степента на нашата еволюция, от степента, в която въпросите на нашия живот получават отговор- каза тя.
- По какъв начин става това? - попитах аз.
- Вземи за пример себе си - каза тя. - По какъв начин твоите въпроси получават отговор?
- Струва ми се, че отговорите ми се дават от хората, които срещам.
- А ти винаги ли си готов да приемеш познанието, което ти носят?
- Не винаги. В повечето случаи съм резервиран.
- А това не отблъсква ли хората, които имат какво да ти кажат?
- Не, те са открити и отзивчиви към мен. Те... - двоумях се. Не знаех как по-точно да се изразя.
- Помагат ли ти да станеш по-открит? Вдъхват ли ти топлота и енергия? - попита тя.
Въпросът й отприщи у мен редица спомени. Спомних си как Уил ме успокои, когато ме срещна в Лима, обзет от ужас, и бащинските грижи на Санчес, и грижовните напътствия на отец Карл, Пабло и Карла. А ето че сега и Джулия. Очите им толкова си приличаха.
- Да - отвърнах аз. - Всички вие сте ми помагали.
- Наистина - каза Джулия. - При товахъзнателно, ръководейки се от Осмото откровение.
Когато ти вдъхваме енергия и ти помагаме да разбереш себе си, ние ти позволяваме да ни откриеш истината, която имаш да ни предадеш. Нима не разбираш? Най-доброто, което мо­
жем да направим за нас самите е да ти предадем енергия.
- Какво по-точно се говори в Ръкописа по този въпрос?
- Че винаги, щом пътищата ни се кръстосват с някого, той идва да ни предаде някакво познание. Случайни срещи не съществуват. Но дали ще получим познанието, което идва да ни се даде чрез тези срещи, зависи само от нас. Ако се срещнем с някого и поговорим, без да научим нищо от този разговор, това не значи, че не е имало какво да научим, а само че по една или друга причина, то не е стигнало до нас.

Тя се замисли за миг, но отново продължи:
- Не ти ли се е случвало да срещнеш случайно някой стар познат или приятел, да побъбрите и да се разделите, след което да се срещнете отново още същия ден или същата седмица?
- Случвало ми се е - отвърнах аз.
- И какво обикновено си казвате в такива случаи? Предполагам нещо от рода на: „О, каква приятна изненада да те срещна отново , засмивате се и си продължавате по пътя.
- Ами нещо такова.
- В Ръкописа се казва винаги в такива случаи, каквото и да вършим, да спрем за малко и да се опитаме да разберем какво имаме да кажем на този човек или той на нас. И когато хората започнат да си дават сметка за това, нашите взаимоотношения ще престанат да са така прибързани,а ще станат по смислени и целенасочени.
- Дали това не е твърде трудно за осъществяване, особено когато човекът не разбира за какво му говориш?
- Да, трудно е, но Ръкописът препоръчва някои подходи.
- Имаш предвид как конкретно да постъпваме един с друг?
- Точно така.
- И какво се казва там?
- Нали си спомняш от Третото откровение, че единствено хората в света могат да отдават съзнателно енергия?
-Да.
- А помниш ли как става това? Припомних си уроците на Джон.
- Да, като се оставиш на възхищението си от красотата на даден обект, докато повишиш дотатъчно своята енергия, за да изпиташ любов. В любовта става обмен на енергии - ние отдаваме енергията, с която сме били заредени.
- Тъкмо същият принцип действа и при хората. Когато изпитаме възхищение от външния вид и качествата на един човек, неговият облик ни става близък и ние можем да му влеем от нашата енергия като по този начин издигнем неговото енергийно ниво. Разбира се, първата стъпка е да поддържаме високо нивото на собствената си енергия. Тогава бихме могли да насочим енергийния поток през нас към другия. И колкото по-скъп ни е един човек със своята уникалност и вътрешна красота, толкова повече енергия се влива в него и съответно и в нас.
- Това си е истински хедонизъм - разсмя се тя. -Колкото повече обичаме и ценим другите, толкова повече енергия се влива в нас. Затова и любовта, която изпитваме към хората, енергията, която им отдаваме, е най-доброто, което можем да направим за самите себе си.
- Не за пръв път чувам това - казах аз. - Отец Санчес често го е повтарял.
Загледах се в Джулия. Имах чувството, че за първи път виждам в душата й. Тя също ме погледна, после отклони поглед към пътя.
- Енергията, която се влива в човека, има огромно въздействие - каза тя. - Ето например в момента аз просто чувствам как ти ме изпълваш с енергия. Имам усещане за лекота и яснота при изразяване на мислите си. Ти издигаш моята енергия и това ми позволява.по-лесно да се доближа до своята истина и да ти я предам. А когато става така, и ти самият чувстваш, че чрез мен ти се открива определено познание. Това ти помага да проникнеш в моята висша душа по-дълбоко и да я почувстваш близка, което пък на свой ред още повече ме зарежда с енергия и ми открива истината, тъй че цикълът отново се повтаря. Такова взаимно вливане

на енергия може да изведе хората до невероятни висоти. Не бива обаче да забравяш, че това е твърде различно от връзките, основани на взаимна зависимост/Връзките, основани на взаимна зависимост също започват по този начин, но скоро се израждат във властни отношения, защото привързването откъсва хората от източника на енергия и те започват да се чувстват изчерпани. Истинското отдаване на енергия е без привързаност и желание да получиш нещо за себе си. Двамата просто получават познание един чрез друг.
Докато говореше, хрумна ми един въпрос. Пабло бе казал, че не съм разбрал какво е трябвало да науча от Костус, защото съм провокирал детската му драма.
- А какво да правим - попитах Джулия — когато разговаряме с човек, който вече учавства в някаква властна драма и се стреми да ни въвлече в нея? Как да преодолеем това?
Джулия веднага отвърна:
- В Ръкописа се казва, че ако ние не възприемем отрежданата ни роля, драмата на другия човек ще се разпадне от само себе си.
- Май не ми е много ясно - казах аз. Джулия се взираше в пътя. Беше замислена.
- Наоколо имаше бензиностанция. Можем да заредим.
Погледнах към индикатора, който сочеше, че половината резервоар е все още пълен.
- Имаме още доста бензин - казах аз.
- Да, зная, но ми хрумна да спрем и да налеем бензин, а значи няма да е зле да го сторим.
- Е, щом е така.
- Ето оттук - посочи тя вдясно.
Свърнахме и пътувахме почти половин километър през джунглата преди да стигнем до нещо като ловно-рибарски заслон. Сградата се намираше на брега на една река и няколко рибарски лодки се виждаха завързани. Спряхме пред стара бензиностанция и Джулия влезе да потърси собственика.
Аз излязох от колата и се изтегнах, след което покрай сградата отидох на брега на реката.
Въздухът беше много влажен. Слънцето не се виждаше под гъстия покров на дърветата, но аз бях сигурен, че е точно в зенита си. Скоро температурите щяха да станат убийствени.
Неочаквано зад гърба ми някой ядосано се развика на испански. Обърнах се. Беше нисък, набит перуанец, който повтори думите си със заплашителен вид.
- Не разбирам какво ми говорите. Той премина на английски.
- Кой си ти? Какво търсиш тук?
Опитах се да не обръщам внимание на тона му.
- Току-що спряхме, за да налеем бензин. Тръгваме след няколко минути.
Обърнах се и отново се загледах във водата с надеждата, че ще се махне.
Той приближи от страни.
- Май най-добре е да кажеш кой си, янки.
Аз отново го погледнах. Изглежда никак не се шегуваше.
- Американец съм. Пътувам с една приятелка без конкретна цел - казах аз.
- Загубен американец - каза с неприязън той.
- Нещо такова - отвърнах аз.
- И какво търсиш тук, американецо?

- Нищо не търся и нищо не съм ти сторил - казах аз като се опитвах да се оттегля към колата.
- Остави ме на мира.
Най-неочаквано видях, че Джулия беше застанала до колата. Когато отправих поглед нататък, перуанецът също се обърна и я забеляза.
- Време е да тръгваме. Не работят вече - каза Джулия.
- Коя си ти? - попита перуанецът все така враждебно.
- А ти защо си толкова ядосан? - на свой ред попита Джулия.
Мъжът промени поведението си.
- Защото работата ми е да охранявам това място.
- Сигурна съм, че добре си вършиш работата. Но с теб трудно може да се разговаря, когато заплашваш.
Мъжът опули очи, като се опитваше да разбере що за птица е Джулия.
- Тръгнали сме за Икитос - каза Джулия. - Имаме работа с отец Санчес и отец Карл.
Познаваш ли ги?
Той поклати глава, но споменаването на двамата свещеници го накара още повече да омекне.
Накрая кимна и се отдалечи.
- Да вървим - каза Джулия.
Влязохме в пикапа и потеглихме. Дадох си сметка колко неспокоен и напрегнат съм бил и се опитах да се отърся от това.
- Какво се случи вътре? - попитах аз. Джулия погледна към мен.
- Какво е трябвало да се случи?
- Ами нещо, от което да се разбере защо е трябвало да спрем.
Тя се засмя и отвърна: - Не, цялото действие се развиваше навън. Погледнах я удивен.
- Не можа ли да разбереш? - попита тя.
- Не - отвърнах аз.
- За какво мислеше малко преди да пристигнем?
- Че искам да си изпъна краката.
- Не, преди това. За какво ме питаше, когато разговаряхме?
Опитах се да си спомня. Говорехме за детските драми. Тогава си спомних.
- Ти каза нещо, което не разбирах - отвърнах аз. -Каза, че човек не може да играе своята властна драма с нас, ако ние не се оставим да ни въвлече в съответната роля. Това не ми стана ясно.
- А вече ясно ли ти е?
- Все още не. Какво искаш да кажеш?
- Ами случката с онзи човек ясно демонстрира какво става, ако човек приеме да играе съответната роля.
- Как така?
Тя ме стрелна с очи.
- Каква роля играеше онзи човек пред тебе?

- Очевидно ролята на Насилника.
- Точно така. Ами ти?
- Просто се опитвах да го накарам да ме остави на мира.
- Да, но каква роля играеше?
- Ами първо реагирах сдържано, но той не престана да ме напада.
- И тогава?
Не ми беше приятен този разговор, но аз си наложих да не го пресъквам и да му обърна внимание. Погледнах Джулия и й отвърнах:
- Сигурно съм влязъл в ролята на „горкия аз". Тя се усмихна.
- Точно така.
- Докато ти явно се справи без проблеми - казах аз.
- Само защото не приех ролята, която очакваше от мене да приема. Спомни си, че властната роля на всеки човек е била формирана през детството взависимост от ролята на друг. Затова и всяка роля се нуждае от съответната й друга роля, за да бъде разиграна напълно. За да извлича енергия, типът на насилника се нуждае от човек в ролята на „горкия аз" или от друг насилник.
- А ти как успя да се справиш? - попитах аз, все още объркан.
- В случая бих могла да откликна като изиграя друг насилник, опитвайки се да бъда по-силна от него. Но тогава можеше да се стигне до бой. Аз обаче постъпих според правилата на
Ръкописа. Назовах ролята, която играеше той. Всички роли са скрити стратегии за при­
добиване на енергия. Той се опитваше по насилствен начин да ти отнеме енергия. Когато се опита да приложи същата тактика и към мен, аз назовах онова, което правеше.
- Затова ли го попита защо е толкова ядосан?
- Да. Ръкописът отбелязва, че скритите стратегии за получаване на енергия не могат да съществуват, когато човек ги назове и по този начин ги доведе до съзнанието. Те престават да бъдат скрити. Това е много прост метод истината в разговора да се прояви. След това човек става по-естествен и искрен.
- Като че ли е така - признах аз. - Случвало ми се е и преди несъзнателно да изтъкна нечия роля.
- Сигурно. Всеки го е правил. Сега просто го осъзнаваме. Но за да бъде подобен метод истински валиден, нужно е да разберем добрата страна човека отвъд неговата роля и да му отдадем колкото се може повече енергия. Ако един човек почувства прилив на енергия, по- лесно ще се откаже от опита си да манипулира другите за енергия.
- И ти какво добро успя да видиш в онзи човек?
- Той беше едно беззащитно момче, което отчаяно се нуждае от енергия. Освен това те научи на онова, от което имаше нужда точно в момента, не е ли така?
Погледнах я. Тя едва сдържаше смеха си.
- И според тебе ние сме се озовали там, само за да мога аз да разбера как да се справям с някой, който играе определена роля?
- Нали такъв ти беше въпросът?
Усмихнах се. Връщах си доброто настроение.
- Да, май че беше така.

Събудих се от един комар, който кръжеше около лицето ми. Отправих поглед към Джулия.
Тя се усмихваше, сякаш си спомняше нещо смеешно. Бяхме пътували в пълно мълчание няколко часа, след като си тръгнахме от станцията край реката. От време на време си хапвах­
ме по нещо, приготвено от Джулия за из път.
- Събуди ли се? - попита Джулия.
- Да - отвърнах аз. - Далеч ли сме от Икитос?
- Градът е на около трийсет километра, но странноприемницата на Стюарт е на няколко минути път оттук. Това е малка странноприемница, където се. отбиват ловците.
Собственикът е англичанин и един от привържениците на Ръкописа - отново се усмихна тя. -
Често сме били заедно и сме перкарвали приятно. Ако не е станало нещо непредвидено, ще го намерим там. Надявам се да разберем и къде е Уил.
Тя спря пикала в страни на пътя и ме погледна.
- Хайде да видим какво става - каза тя. - Преди да те срещна отново, аз пътувах с намерение да съдействам за откриването на Ръкописа, но не знаех къде точно да отида. Тогава осъзнах, че много често в съзнанието ми се мярка мисълта за Хинтон. Отивам в къщата му и кого срещам? Тебе. А ти ми казваш, че търсиш Уил и че си чул, че той е в Икитос. Интуицията ми подсказва, че ние с теб ще спомогнем за откриването на Деветото откровение, а ти пък долавяш, че ще настъпи момент, когато ще се разделим и ще тръгнем в различни посоки.
Това е в основни линии, нали?
- Да - отвърнах аз.
- Е, трябва да ти призная, че след това аз започнах да си мисля за Уили Стюарт и неговата странноприемница. Нещо ще се случи там.
Кимнах с глава.
Тя отново запали колата и продължи по пътя, след което свърна по един завой.
- Ето я странноприемницата - каза Джулия.
На стотина метра пред нас, където пътят правеше друг остър завой в дясно, се издигаше двуетажна постройка във Викториански стил.
Спряхме на паркинга с каменна настилка. Няколко души си говореха пред входа. Тъкмо отварях вратата на колата, за да изляза, когато Джулия докосна рамото ми.
- И помни - каза тя - тук никой не е случайно. Стой буден за познанието.
Последвах я до входа на страноприемницата. Мъжете, добре облечени перуанци, разсеяно ни кимнаха, когато на влизане минахме покрай тях. Озовахме се в просторно фоайе. Джулия посочи към трапезарията и ми поръча да заема маса, докато тя иде да потърси собственика.
Огледах помещението. Състоеше се от около десетина маси, разположени в два реда. Избрах една някъде по средата и седнах, облягайки се на стената. Подир мен влязоха още трима души, всичките перуаннци, и се разположиха на отсрещната маса. Скоро след това влезе още един мъж и зае една маса на около шест-седем метра вдясно от мене. Седна странично, почти с гръбом към мен. Правеше впечатление на чужденец, вероятно европеец.
Джулия влезе и след като ме видя, приближи и седна насреща ми.
- Собственикът отсъства - каза тя. - А служителят не знае нищо за Уил.
- И сега какво? - попитах аз.
Тя само ме погледна и сви рамене.
- Не зная. Ще трябва да приемем, че някой от присъстващите тук има какво да ни каже.

- И кой е той според теб?
- Не зная.
- И как ще стане това? - попитах с внезапно недоверие аз. Въпреки всички мистични стечения на обстоятелствата, които бях преживял, откакто дойдох в Перу, все пак ми беше трудно да повярвам, че и сега ще се случи нещо подобно, само защото на нас така ни се искаше.
- Не забравяй Третото откровение - отвърна Джулия. - Вселената е енергия, енергия, която реагира на нашите очаквания. Хората също са част от тази енергия, тъй че, когато имаме въпрос, хората ни подсказват кой притежава отговора.
Тя огледа присъстващите в помещението.
- Не познавам никого тук, но ако бихме имали време да поговорим, ще открием, че всеки има какво да ни каже, на какво да ни научи.
Аз също огледах присъстващите. Тя се сниши отсреща, сякаш по-близо към мен.
- Никога недей да забравяш: щом случаят ни е срещнал с някого, той непременно има какво да ни каже. В противен случай, просто щеше да поеме по друг път или в друго време. Самият факт, че тези хора наокрло са тук, не е случаен.
Погледнах я. Не бях съвсем сигурен, че всичко е толкова просто.
- Цялата трудност е в това да се ориентираме с кого да влезем в разговор, когато с всички е невъзможно -каза тя.
- И как се решава това? - попитах аз.
- Ръкопиисът твърди, че има знаци.
Слушах Джулия внимателно, но кой знае защо погледът ми се рееше наоколо и се задържа на мъжа вдясно от мен. В същия миг той се обърна и също се вгледа в мен. Когато очите ни се срещнаха, той отмести поглед и се загледа в чинията си. Аз също погледнах настрани.
- Какви знаци? - попитах аз.
- Знаци като този - каза тя.
- Като кой?
- Който току що получи - тя посочи с глава мъжа от дясната ми страна.
- Какво имаш предвид?
Джулия отново се наведе близо към мен.
- В Ръкописа се казва, че ако случайно срещем погледа на някого, това е знак, че би трябвало да поговорим с него.
- Но нима това не се случва непрекъснато? - попи- тах аз.
- Разбира се. Но хората обикновено не му обръщат никакво внимание, заети с конкретните си дела. Аз кимнах.
- За какви други знаци се споменава в Ръкописа? -попитах аз.
- Когато ти се струва, че познаваш отнякъде даден човек - отвърна тя. - Когато имаш чувството, че си го виждал някъде, макар да знаеш, че не си.
При тези думи си спомних за Добсън и Рино, които ми се бяха сторили толкова познати, когато ги видях за първи път.
- А в Ръкописа обяснява ли се защо някои хора ни се струват познати? - попитах аз.

- Не особено. Споменава се, че с някои хора принадлежим към една и съща духовна общност.
Обикновено духовните общности следват общи линии на еволюция. Затова и хората имат сходни мисли, което им придава сходни изражения и външност. Ние интуитивно разпоз­
наваме членовете на нашата духовна общност и те много често ни носят определено познание.
Погледнах отново към мъжа вдясно. Той наистина ми се струваше познат от някъде. Колкото и да беше невероятно, той също се обърна и отново отвърна на погледа ми. Бързо стрелнах с очи Джулия.
- Ти трябва да поговориш с този човек - каза тя.
Аз не отвърнах. Беше ми неудобно ей така просто да приближа и да го заговоря. Щеше ми се да ставаме и да тръгваме към Икитос. Тъкмо мислех да предложа това, Джулия отново заговори.
- В момента мястото ни е тук, а не в Икитос. Трябва да си свършим работата тук. Лошото е, че ти не смееш просто да приближиш и да заговориш онзи човек.
- Как постигаш това? - попитах аз.
- Какво по-точно?
- Как успяваш да прочетеш мислите ми?
- Няма нищо мистично в това. Просто наблюдавам внимателно израза на лицето ти.
- Как така?
- Когато цениш дълбоко някой човек, можеш да проникнеш в истинската му същност, независимо от всякакви маски, които той би могъл да си сложи. Тогава можеш да се съсредоточиш и да разбереш какво мисли по най-недоловимите промени в израза на лицето му. Това е съвършено естествено.
- Прилича ми на телепатия - казах аз. Тя се усмихна.
- Телепатията е нещо напълно естествено. Отново погледнах мъжа. Този път той не отвърна на погледа ми.
- Най-добре е да се заредиш с енергия и да идеш да поговорите, докато не е станало късно - каза Джулия.
Съсредоточих се, за да повиша своята енергия, докато се почувствах по-уверен и попитах:
- Какво да кажа на това момче?
- Истината - отвърна тя. - Кажи му истината така, че да стигне до него.
- Добре, ще опитам.
Издърпах стола назад и се отправих към онзи мъж. Той изглеждаше стеснителен и неспокоен, както Пабло при първата ни среща. Опитах се да вникна по-дълбоко, отвъд неговата тревога и ми се стори, че го виждам по-различен, по-зареден с енергия.
- Здравейте - поздравих аз. - Вие май не сте от местните хора, а? Дали ще можете да ми помогнете - търся един приятел на име Уил Джеймс.
- Заповядайте, седнете - покани ме той със скандинавски акцент. - Аз съм професор Едмънд
Конър. Той ми подаде ръка и каза:
- Жалко, но не познавам вашия приятел. Аз се представих и обясних - в случай, че това го интересува - че Уил търси Деветото откровение.
- Запознат съм с Ръкописа - каза той. - Тук съм, за да изследвам неговата автентичност.

- Сам ли?
- Трябваше да се срещна с професор Добсън. Ала него все още го няма, а беше ме уверил, че ще бъде тук да ме посрещне. Не разбирам на какво се дължи това негово закъснение.
- Нима познавате Добсън?
- Да. Той организира проучванията около Ръкописа.
- Значи е добре и се очаква да дойде? Професорът ме погледна въпросително.
- Такива бяха плановете ни. Случило ли се е нещо?
Загубих енергията си. Изведнаж осъзнах, че Добсън и Конър са си уговорили среща преди
Добсън да бъде арестуван.
- С него се запознахме в самолета на път към Перу - поясних аз. - Но в Лима го арестуваха и изобщо не зная какво е станало с него.
- Арестували са го! Господи!
- Кога за последен път сте говорили с него? - попитах аз.
- Преди няколко седмици, но срещата ни тук беше твърдо уговорена. Той каза, че ще се обади, ако нещо се промени.
- А знаете ли защо е искал да се срещне с вас тук, а не в Лима? - попитах аз.
- Каза, че наблизо имало някакви разкопки и има път насам, за да се срещне и с друг един учен.
- А спомена ли къде му е срещата с този учен?
- Да, каза, в Сан Луис, ако добре си спомням. Защо?
- Не зная...Само попитах.
При тези думи станаха едновременно две неща. Първото, че през ума ми мина представата за
Добсън, за това, че го срещам отново. Представих си срещата ни на един път с грамадни дървета. В същия миг погледнах през прозореца и за своя най-голяма изненада, видях отец
Санчес, който се качваше по стълбите към входа. Изглеждаше уморен, с изцапани дрехи. В стара кола на паркинга чакаше още един свещеник.
- Кой е това? - попита професор Конър.
- Отец Санчес! - отвърнах аз, като едва сдържах вълнението си.
Потърсих с поглед Джулия, но нея вече я нямаше на масата. Изправих се веднага щом
Санчес влезе в стаята. Той ме видя и спря изненадан, след което приближи и ме прегърна.
- Как си?
- Добре съм - отвърнах аз. - Как се озова тук? Той едва намери сили да се усмихне.
- Направо не знаех къде да ида. И дотук трудно се добрах. Стотици военни части са се насочили насам.
- А защо идват насам военни части? - запита зад мене Конър, който приближаваше към нас.
- За съжаление не зная какви са намеренията им. Зная само, че бяха много.
Запознах ги и казах на отец Санчес в какво положение се беше озовал Конър. Конър изглежда се притесни.
- Трябва да си вървя - каза той. - А нямам шофьор.
- Отвън чака отец Павел, който веднага се връща в Лима - каза Санчес. - Бихте могли да пътувате с него, ако желаете.

- Наистина бих желал - каза Конър.
- Почакай, ами ако се натъкнат на военните? - попитах аз.
- Не ми се вярва да спрат отец Павел.- каза Санчес. - Той се ползва с добра репутация.
В този момент се върна Джулия, видя отец Санчес к те топло се прегърнаха, а аз й представих Конър. Докато говорех, Конър изпадаше във все по-голяма паника и само подир няколко минути Санчес му каза, че за отец Павел е време да потегля. Конър отиде да си събере нещата от стаята и бързо се върна. Санчес и Джулия го придружиха навън, но аз се сбогувах с него в трапезарията и останах на масата си. Исках да размисля. Знаех, че срещата с Конър не беше случайна, нито пък това, че Санчес ни намери тук, но още не можех да разбера смисъла на ставащото.
Не след дълго се върна Джулия и седна до мене.
- Казвах ти, че нещо ще се случи тук - спомена тя. -Ако не бяхме се отбили, нямаше да се срещенем нито със Санчес, нито с Конър. Между другото, какво научи от Конър?
- Още не знам със сигурност - отвърнах аз. - Къде е отец Санчес?
- Нае стая да си почине. Не е спал от два дни.
Погледнах настрани. Разбирах ,че Санчес е уморен, но отсъствието му ме разочарова. Имах нужда да поговорим, да видя какво може да добави към всичко онова, което ставаше, особено тази поява на военните. Бях разтревожен и дори ми се искаше да избягам заедно с
Конър.
Джулия забеляза безспокойството ми.
- Спри се малко и се успокой - каза тя. - Кажи ми какво разбра за Осмото откровение дотук.
Погледнах я и се опитах да се концентрирам.
- Не зная от къде да започна.
- Какво според теб иска да ни каже Осмото откровение? Замислих се.
- Как да се отнасяме с другите хора, с децата и възрастните. Как да назоваваме властните си роли и да ги преодоляваме и как да предаваме енергия на останалите.
- И? - попита тя.
Загледах се в лицето й и веднага разбрах какво имаше предивид.
- И ако бъдем наблюдателни към човека, с когото разговаряме, получаваме нужните ни отговори. Джулия широко се усмихна.
- Правилно ли го разбирам? - попитах аз.
- Общо взето да - каза тя. - Но има и още нещо. Вече знаеш, как един човек може да повдигне енергията на друг. Сега можеш да наблюдаваш как това се реализира в група от хора.
Излязох на верандата и седнах на един от кованите столове. Джулия излезе само подир няколко минути и дойде при мене. Навечеряли се бяхме добре, без много приказки и после решихме да излезем да подишаме въздух. Санчес се беше прибрал преди три часа в стаята си и аз усетих, че ме обзема отново тревога. И тъкмо тогава Санчес най-ненадейно излезе и седна при нас. Почувствах облекчение.
- Чувал ли си нещо за Уил? - попитах го аз.
Той придърпа стола си така, че да може да вижда и мене, и Джулия. Забелязах, че се разположи внимателно, така че да бъде на равни разстояния и от двамата.
- Да, чух - отвърна той.

Изглежда потъна в размисъл, тъй че се наложи да го питам отново:
- И какво чу?
- Нека да ти разкажа всичко подред. Когато тръгнахме с отец Карл към мисията, там очаквахме да намерим отец Себастиан и военните. Бяхме се подготвили за разпит. Щом пристигнахме, разбрахме, че отец Себастиан и военните внезапно си бяха тръгнали преди няколко часа, след като получили някакво известие. Цял ден не стана ясно какво се е случило и едва вчера при нас дойде отец Костус, когото разбрах, че познаваш. Каза, че Уил Джеймс го е насочил към нашата мисия. Явно Уил си е спомнил името на мисията ми от един предишен разговор с отец Карл и интуитивно е разбрал, че отец Костус има нещо важно да ни съобщи. Отец Костус е решил да подкрепи Ръкописа.
- А защо Себастиан си е тръгнал така внезапно? -попитах аз.
- Защото е трябвало да побърза - каза Санчес. Получил бе известие, че отец Костус ще разгласи публично за намерението му да унищожи Деветото откровение.
- Нима Себастиан вече го е открил?
- Още не, но много се надява да го открие. Намерен е друг документ, който указва къде се намира Деветото откровение.
- И къде се предполага да бъде? - попита Джулия.
- При Селестинските руини - отвърна Санчес.
- Къде е това? - попитах аз. Джулия ме погледна.
- На около шестдесет километра оттук. Това са разкопки, където се допускат само перуански учени и до голяма степен се държат в тайна. Съдържат няколко древни пласта, първо от майте, след това от инките. Явно и в двете култури е съществувало поверието, че в това място се крие нещо особено.
Внезапно забелязах, че Санчес учавстваше в разговора с невероятна съсредоточеност. Когато говорех, той изобщо не откъсваше очи от мен и ме слушаше с цялото си внимание. Когато заговори Джулия, той се обърна така, че да може да я вижда. Изглежда го правеше съвсем съзнателно. Питах се какво ли значи това, когато в разговора настъпи пауза. И двамата ме погледнаха, сякаш очакваха нещо от мен.
- Какво има? - попитах аз. Санчес се усмихна.
- Твой ред е да изразиш мнението си.
- Нима се редуваме? - попитах аз.
- Не - отвърна Джулйя. - Просто водим съзнателен разговор. Всеки говори, когато енергията се насочи към него. Сега тя е над теб.
Не знаех какво да кажа.
Санчес сърдечно ме погледна.
- В Осмото откровение се говори и за съзнателното групово общуване. Опитай се да разбереш. Когато се води разговор в групата, обикновено един от членовете й във всеки отделен момент може да изрази най-добрата идея. Тогава останалите биха могли да насочат цялата си енергия към него и съзнателно да му помогнат да изрази идеята си по най-добрия начин.Същото следва с друг от групата и после с друг. Ако съсредоточиш вниманието си върху онова, което се говори, ще почувстваш кога е твой ред и идеята сама ще се оформи в съзнанието ти.
Санчес отмести поглед към Джулйя, която попита:
- Каква бе онази идея, която ти не успя да изразиш? Опитах се да помисля.

- Питах се защо отец Санчес гледа така съсредоточено всеки, който говори - казах накрая аз.
- Не можех да си го обясня.
- Ключът към този процес - отвърна Санчес - е да говориш, когато настъпи подходящия за теб момент, а когато говорят другите, да им отдаваш енергия.
- Понякога нещата се объркват - намеси се Джулия. - Някои хора стават надменни, когато са в група. Чувстват енергията на идеята си и я изразяват, но тъй като този прилив на енергия е много приятен, те продължават да говорят, дълго след като енергията се е преместила към някой друг. Опитват се да монополизират групата. Други пък се затварят в себе си и дори когато чувстват силата на една идея, не рискуват да я споделят. В такива случаи групата се разединява и членовете й не получават пълно познание. Същото става и ако някои от членовете на групата не са приети от други. Отхвърлените лица не получават енергия и групата бива лишена от техните полезни идеи.
Джулия замълча и ние и двамата погледнахме към Санчес, който си пое дъх преди да заговори.
- Трябва да разберем механизма на отхвърляне. Ако човек не-ни харесва или ни е страх от него, ние естествено сме склонни да обръщаме внимание на неприятните страни у него, вместо да потърсим хубавото в дълбоката му същност. По този начин му отнемаме енергия и му причиняваме зло. Те имат чувството, че не са така красиви и уверени в себе си, и това е така, защото сме отнели от тяхната енергия.
- Затова е толкова важно да проумеем всичко това -намеси се Джулия. - Хората си скъсяват дните с тази яростна надпревара.
- Не забравяй обаче - добави отец Санчес - че една работеща група трябва да спомогне да се увеличи енергията и вибрационното ниво на всеки участник чрез излъчваната от всички останали енергия. Когато това стане, индивидуалното енергийно поле на всеки един се слива с енергийното поле на останаалите и създава общ енергиен поток. Сякаш групата става едно тяло, но с много глави. Всяка една става говорител на цялото. Но в такава група всеки знае кога и какво да каже, защото е постигнал по-голяма яснота в живота си. Това е онзи Висш аз, за който се говори в Осмото откровение във връзка с интимните отношения между мъжа и жената. Такъв Висш аз обаче може да се формира и в други групи.
Думите на отец Санчес най-неочаквано ме наведоха на мисълта за отец Костус и за Пабло.
Дали този млад индианец не беше променил мисленето на отец Костус, за да го накара да пожелае да рааботи за запазването на Ръкописа? И дали не беше успял да постигне това именно благодарение на Осмото откровение?
- Къде е в момента отец Костус? - попитах аз. Този въпрос изглежда ги изненада, но отец
Санчес веднага отвърна:
- Двамата с отец Карл решиха да отидат до Лима, за да поговорят с някои църковни отци по повод евентуалните намерения на кардинал Себастиан. Изглежда отец Карл затова толкова настояваше да дойде с теб в мисията. Знаел е, че го чака важна задача.
- Точно така - каза Санчес.
Настъпи мълчание и всеки погледна останалите в очакване да се появи следващата идея.
- Сега ще трябва да разберем какво се очаква от нас самите - каза Санчес.
Джулия взе думата първа.
- През цялото време си мисля, че ще учавствам някак в намирането на Деветото откровение, но още не мога да определя какво се очаква от мене.
Двамата със Санчес насочихме цялото си внимание към нея.

- Представям си го на определено място... - продължи Джулия. - Един момент. Та това са
Селестинските руини. На едно точно определено място между останките от храмови стени.
Почти го бях забравила - погледна тя към нас. - Трябва да ида там, при Селестинските руини.
След като свърши, и двамата със Санчес погледнаха към мен.
- Аз още не зная какво да правя - казах аз. - Исках да разбера кое кара Себастиан и неговите хора да преследват Ръкописа. Вече разбрах, че ги плаши идеята за вътрешна еволюция. Но сега не зная какво да правя..-.Войниците настъпват...Май Себастиан ще успее пръв да открие
Ръкописа...Направо не знам. Все ми се струва, че мога някак си да му внуша да не го унищожава.
Млъкнах. Отново ми мина мисълта за Добсън и ненадейно също за Деветото откровение.
Внезапно осъзнах, че Деветото откровение ще ни даде да разберем крайната цел на еволюцията. Бях си задавал въпроса как Ръкописът би променил човешките отношения и бях получил отговора на този въпрос в Осмото откровение и логически следваше въпросът: къде ще ни изведе всичко това, как ще се промени човешкото общество?
Имах чувството, че ако си отговоря, ще успея да успокоя опасенията на Себастиан относно съзнателната еволюция... Ако би пожелал да ме изслуша.
- Продължавам да вярвам, че може кардинал Себастиан да бъде убеден да подкрепи
Ръкописа! - заявих категорично аз.
- Сам ли си представяш, че правиш това? - попита Санчес.
- Не...всъщност не. Заедно с човек, който го познава и знае как да подходи към него.
При тези думи и двамата с Джулия обърнахме погледи към отец Санчес.
Той се опита да се усмихне и сдържано каза:
- Двамата с кардинал Себастиан избягваме да спорим относно Ръкописа от много време насам. Той винаги е бил с по-високо положение в йерархията от мен и дълго ме смяташе за свое протеже, а и трябва да призная, че аз съм изпитвал възхита от него. Но винаги съм пре­
дусещал какво ми предстои. Още първия път, когато спомена за това, знаех, че задачата да го убедя ще се падне на мен. През целия си живот съм се подготвял за това.
Той погледна към нас с Джулия и продължи:
- Майка ми се отнасяше реформаторски към хрис-тианските догми. Тя мразеше използването на чувство за вина и принуда, когато проповядваше Евангелието. Чувстваше, че хората трябва да се обръщат към религията от любов, а не от страх. Баща ми, от своя страна бе привърженик на строгия ред и по-късно стана проповедник, също като Себастиан безусловно убеден в традицията и авторитета. Това ме накара да искам да работя в рамките на църквата, но като винаги търся начин да бъде тя променена, тъй че да позволява по-висши нива на религиозно преживяване. Да убедя Себастиан ще бъде следващата ми стъпка. Въпреки вътрешната си съпротива, зная, че трябва да посетя мисията на Себастиан в Икитос.
- И аз идвам с теб - казах аз.
ПОЯВАТА НА ЕДНА НОВА КУЛТУРА
Пътят криволичеше през гъста джунгла в северна посока и пресичаше няколко големи потока - притоци на Амазонка, както ми каза отец Санчес. Бяхме станали рано и след като бързо се сбогувахме с Джулия, поехме с колата, която отец Санчес бе наел - една камионетка с огромни гуми. Пътят леко се издигаше и дърветата ставаха по-редки и огромни.
- Местността тук много напомня Висиенте - забелязах аз.

Санчес се усмихна:
- Околността на петдесет километра ширина и двайсет надлъж е особено енергетична - из целия път до Селестинските руини. Заобиколени сме от всички страни от истинска джунгла.
В далечния край на джунглата вдясно ми се мерна изсечена гора.
- Какво е това? - посочих аз.
- Правителствен проект за селскостопанско развитие.
Дърветата от една обширна площ бяха разчистени с булдозер и отрупани на купчини, полуизгорели на места. Посред дивите треви и разринатата пръст спокойно си пасеше стадо крави. Когато минахме покрай тях, някои протегнаха шиите си, привлечени от шума. На още едно място видях прясно разровена от булдозер земя. Явно опустошението напредваше към по-големите дървета, покрай които минавахме.
- Направо ужасяващо - казах аз.
- Така е - отвърна Санчес. - Дори и самият кардинал Себастиан е против това.
Спомних си за Фил. Може би тъкмо срещу подобни действия се опитваше да протестира той.
Какво ли бе станало с него? И внезапно в съзнанието ми отново изникна представата за
Добсън. Бях научил от Конър, че Добсън възнамерявал да пристигне в странноприемницата.-
Защо ли се бе случило да срещна Конър и да получа подобна информация? И къде ли се намираше Добсън сега? Дали не го бяха депортирали? Или може би хвърлили в затвора? Не ми убегна и това, че образът на Добсън ми се беше явил спонтанно във връзка с Фил.
- Далеч ли е мисията на Себастиан? - попитах аз.
- На около час оттук - отвърна Санчес. - Как си?
- Какво имаш предвид?
- Имам предвид енергията ти.
- Мисля, че съм изпълнен с енергия. Та тук е толкова красиво.
- Как ти се струва снощният ни разговор? - попита той.
- Изключително интересен.
- И разбра ли какво се случи?
- Имаш предвид как се раждаха у нас идеите в различни моменти?
- Да, но по-дълбокият смисъл на всичко това.
-Не зная.
- Е, аз размислих по него. Този начин на съзнателно общуване, в което всеки се опитва да изтъкне най-доброто у другите, вместо да упражнява власт над тях, е позицията, която цялата човешка раса ще възприеме един ден. Помисли само как ще се издигне енергийното ниво на всеки човек и колко ще се ускори еволюцията тогава!
- Да. Тъкмо се питах как ли ще се промени човешката култура, когато общото ниво на енергия стане по-високо.
Той ме погледна така, сякаш бях уцелил същината на въпроса.
- Тъкмо това искам да зная и аз. Спогледахме се така, сякаш и двамата изчакваме кой ще има следващата идея. Накрая той каза:
- Отговорът се крие в Деветото откровение. В него е обяснението за по-нататъшната еволюция на човешката култура.

- И на мен така ми се струва - съгласих се аз. Санчес намали скорост. Наближаваше кръстопът и той като че ли не знаеше накъде да поеме.
- Дали ще минем покрай Сан Луис? - попитах аз. Той ме погледна право в очите.
- Ако свърнем наляво. Защо питаш?
- Разбрах от Конър, че Добсън щял да мине през Сан Луис на път за странноприемницата.
Струва ми се, че това е знак.
Продължихме да се гледаме в очите.
- Защо забави скорост на този разклон? - попитах аз. Той само сви рамене.
- Не зная. Към Икитос най-прекият път е направо, но не зная защо се поколебах. Тръпки ме побиха. Санчес вдигна вежди и се усмихна.
- Май най-добре е да минем покрай Сан Луис, а?
Кимнах и почувствах прилив на енергия. Започвах да разбирам, че имаше скрит смисъл в това, че бяхме спрели в странноприемницата и се бяхме свързали с Конър. Когато Санчес сви вляво и продължи по пътя към Сан Луис, целият бях изпълнен с очакване. В продължение на трийсет-четирийсет минути нищо не се случи. Тогава внезапно изсвири клаксон. Обърнахме се и видяхме един светъл джип, който бумтеше зад нас.
Шофьорът ни махаше упорито. Изглеждаше ми познат.
- Това е Фил! - извиках аз.
Отбихме встрани и Фил изскочи към мене, стисна ръката ми и кимна на Санчес.
- Не зная какво ви води насам - каза той, - но пътят пред нас е пълен с военни. Най-добре да се върнете и да изчакате с нас.
- Как разбра, че идваме? - попитах аз.
- Не съм разбирал - отвърна той. - Просто вдигнах поглед и ви видях да минавате. Ние сме на половин километър зад вас - той се огледа за секунда и добави: -Да се махаме от тук!
- Ще караме след тебе - каза отец Санчес.
Последвахме Фил. Той обърна джипа и пое обратно по пътя, по който бяхме дошли. Отправи се на изток и скоро спря. Зад дърветата излезе друг човек, за да посрещне колата. Не можех да повярвам на очите си. Та това беше Добсън!
Слязох от камионетката и приближих към него. Той беше също толкова изненадан и топло ме прегърна.
- Радвам се да те видя! - възкликна той.
- И аз. Едва не помислих, че са те застреляли. Добсън ме потупа по рамото и каза:
- Не, само дето се паникьосах. Задържаха ме и после едни от служещите, благосклонни към
Ръкописа, ме пуснаха. Оттогава се крия.
Той замълча, загледан с усмивка към мене.
- Радвам се да те видя добре. Когато фил ми каза, че сте се срещнали във Висиенте и после сте били арестувани заедно, не знаех какво да мисля. Е, трябваше да се досетя, че ще се видим отново. Накъде сте се упътили?
- Да се срещнем с кардинал Себастиан. Той изглежда е решил да унищожи последното
Откровение.
Добсън кимна и тъкмо да каже нещо, когато отец Санчес дойде при нас.

Побързах да ги запозная.
- Струва ми се, чух да се споменава за вас в Лима -обърна се Добсън към Санчес - във връзка с неколцина свещеници, които били задържани.
- Отец Карл и отец Костус ли? - попитах аз.
- Да, май че така се казваха.
Санчес леко поклати глава. Наблюдавах го. После двамата с Добсън прекарахме няколко минути в разговор за онова, което ни се беше случило, след като се разделихме. Каза ми, че е опознал и осемте откровения и изглежда беше нетърпелив да ми каже още нещо, но аз го прекъснах, за да му кажа, че съм се запознал с Конър и че той се е върнал в Лима.
- Възможно е и него да задържат - каза Добсън. -Жалко, че не можах да стигна до странноприемницата навреме, но исках да мина първо през Сан Луис, за да се срещна с още един учен. Както се оказа, не можах да го намеря, но срещнах фил и...
- И какво? - попита Санчес.
- Направо ще паднете. Не е за вярване - каза Добсън. - Фил е открил копие на част от
Деветото откровение! Всички направо застинаха.
- Преведено ли копие е открил? - попита отец Санчес.
-Да.
Фил беше се забавил в колата и ето че приближаваше към нас.
- Намерил си част от Деветото откровение?! - възкликнах аз.
- Всъщност не го намерих - отвърна той. - Получих го. Когато ни арестуваха, мене ме закараха в друг град. Не зная кой беше. След известно време се появи кардинал Себастиан.
Разпитваше ме за работата във Висиенте и моите усилия по спасяването на горите. Не разбирах защо, докато един от охраната не ми донесе откъс от копие на Деветото откровение. Стражарят го бе откраднал от хората на Себастиан, които явно току що го бяха превели. В него се говори за енергията на старите гори.
- Какво се казваше там? - попитах Фил.
Той млъкна за момент и Добсън ни предложи да седнем. Заведе ни до една разстлана мушама посред малко сечище. Мястото беше красиво, широко около девет метра и обкръжено от десетина огромни дървета. В кръга растяха много ароматни тропически храсти и дългостеблени папрати, толкова ярко зелени, че не бях виждал други такива. Седнахме с лице един към друг.
Фил погледна Добсън. После Добсън погледна към Санчес и към мене и каза:
- Деветото откровение обяснява как ще се промени човешката култура през следващото хилядолетие в резултат на съзнателна еволюция. То описва значително различен начин на живот. Ръкописът например предсказва, че ние хората съзнателно ще намалим раждаемостта, за да живеем в най-енергетичните и красиви места на Земята. Но забележете - ще се появят много повече такива области в бъдеще, защото хората съзнателно ще престанат да изсичат горите, за да ги оставят да акумулират енергия.
- Според Деветото откровение към средата на следващото хилядолетие - продължи той - хората обикновено ще живеят сред петстотингодишни дървета и грижливо поддържани градини, но в същото време в близост до градските зони с невероятни технологически изобретения. Дотогава средствата за съществуване -храната, дрехите и пътуванията - ще бъдат тотално автоматизирани и на разположение на всички. Ние ще можем напълно да посрещаме нуждите си без паричен обмен, но и без презадоволяване и разпуснатост. Водени от своята интуиция, всички ще знаят точно какво да правят и кога да го правят и при това в

хармония с действията на.останалите. Никой няма да проявява консумативност, защото ще сме се освободили от нуждата за притежания и власт, на която сега се основава нашето чувство за сигурност. През следващото хилядолетие животът ще получи друг смисъл.
Според Ръкописа ние ще търсим смисъла на живота си във вълнуващото осъществяване на собствената ни еволюция - във въодушевлението да получаваме интуиции и след това внимателно да наблюдаваме как се развива собствената ни съдба. Деветото откровение описва един човешки свят, в който скоростите не са така шеметни и хората имат възможност да бъдат будни, винаги бдителни за знаците, които крие всяка среща. Вече ще знаем, че значимите срещи могат да се случат навсякъде: на някоя лъкатушна пътечка в гората например или на мост, който пресича някакъв каньон. Можете ли да си представите срещи между хората, които имат такъв смисъл и толкова голямо значение? Представете си как двама души се запознават. Всеки първо ще види енергетичното поле на другия, което би изключило всяка манипулативност. Когато са чисти един пред друг, те ще могат да се дове­
рят и разкрият, за да открият с радост познанието, което всеки носи на другия. После ще продължат своя индивидуален път, но срещата ще е оставила у всеки от тях значителни следи. Вече вибрационното им поле ще е достигнало ново равнище и ще се докосва до останалите по начин, който преди срещата им не. е бил възможен.
Ние насочвахме енергията си към Добсън и той ставаше все по-красноречив и разпален в описанието си на тази нова човешка култура. Казаното звучеше правдоподобно. На най- малко не се съмнявах, че той описваше едно постижимо бъдеще. И въпреки това знаех, че през цялото историческо развитие много визионери са си представяли подобен свят, например Маркс, но не е бил намерен начинът да се осъществи подобна утопия. Комунизмът се бе превърнал в трагедия.
Въпреки познанието, което предаваха първите осем откровения, не си представях как човешката раса ще стигне до етапа, описан от Деветото откровение, като имах предвид човешкото поведение изобщо. Когато Добсън млъкна за малко, аз изразих гласно своето съмнение.
- Ръкописът казва, че нашето естествено търсене на истината ще ни заведе там - обясни
Добсън с усмивка. -Но за да се разбере как ще се осъществи това развитие, може би е нужно да си представим следващото хилядолетие по същия начин, по който ти изследва настоящето хилядолетие в самолета заедно с мен, помниш ли? Сякаш го изживяваш цялото в един единствен живот.
Добсън посвети останалите двама накратко как се извършва този процес и продължи:
- Помислете върху това, което вече се е случило в нашето хилядолетие. През средните векове ние сме живели в един прост свят на добро и зло, както е бил определян от духовенството.
Но по време на Ренесанса сме се освободили от тази зависимост. Разбрали сме, че мястото на човека в света не се свежда до онова, което свещениците познават и сме поискали да знаем всичко. Тогава сме поверили на науката да открие истинското ни място, но когато не сме получили нужните отговори веднага, сме решили да устроим живота си тук и съвременната етика е започнала да се основава изцяло на светски принципи, лишавайки света от неговата мистичност. Но сега вече осъзнаваме истината. Разбираме, че реалната причина, поради която сме прекарали пет века в създаване на материални блага за живот, е имала за цел нещо друго, един начин на живот, който връща мистиката на човешкото съществуване.
- Към това ни насочва и информацията, която сега вече е извлечена и от научния опит: смисълът на съществуването на човечеството на тази планета е да еволюира съзнателно. И когато се научим да еволюираме и да следваме специфичния си път, истина след истина,
Деветото откровение твърди, че цялата култура ще се трансформира по един напълно предсказуем начин.
Той замълча, но никой нищо не каза. Очевидно всички искахме да чуем нещо повече.

- Когато веднъж достигнем повратната точка - продължи той - и откровенията започнат да се осъществяват в един по-глобален мащаб, човечеството първо ще преживее период на интензивна интроспекция. Ще осъзнаем колко е красив и одухотворен нашият природен свят. Ще започнем да гледаме на дърветата, реките и планините като на храмове с огромна енергия, към които трябва да се отнасяме с благоговение и почит. Ще поискаме да спре всяка икономическа активност, която е заплаха за това богатство. А тези, които са вътре в нещата, ще открият алтернативно решение за избягване унищожаването на природата, защото ще се намерят хора, които интуитивно да стигнат до такива алтернативни решения, следвайки собствения си път на еволюция.
- Това ще бъде част от първия голям прелом, който ще се осъществи - продължи той, - и тогава ще се извърши масово преориентиране на хората от едно занимание към друго - защото когато хората започнат да получават ясни интуиции за това кои са и какво се очаква от тях да правят, те много често установяват, че не се занимават с подходяща професия и трябва да се преустроят на друг вид работа, за да продължат своето развитие. Ръкописът твърди, че през този период хората понякога ще сменят кариерата си по няколко пъти през своя живот. Следващият културен прелом ще бъде пълно автоматизиране на производството на стоки. Техниците, които ще осъществят това автоматизиране, ще го направят с оглед по- нататъшното развитие на икономиката. Но когато интуициите им станат по-ясни, ще видят, че в действителност целта на автоматизацията е да освободи времето на всички, за да се отдадат на други занимания. Останалите хора също ще слепват собствените си интуиции в сферата на избраните от тях дейности и ще искат да притежават повече свободно време. Ще осъзнаят, че истината, която носят и нещата, които трябва да извършат, са уникални и не се вместват в рамките на една конкретна професия. Затова ще намерим начини да съкратим работното си време, за да търсим своята истина. По двама-трима души ще извършват онова, което на времето е правено от един човек. Тази тенденция ще улесни онези, които се освобождават поради автоматизацията, да си намерят работа.
- Ами парите? - попитах аз. - Не ми се вярва, че хората доброволно ще се откажат от доходите си.
- О, това няма да се наложи - каза Добсън. - В Ръкописа се казва, че доходите ще останат стабилни, защото хората ще ни заплащат за прозренията, които можем да им дадем.
Направо смях ме напуши.
- Какво?
Той се усмихна и ме погледна в очите.
- В Ръкописа се казва, че когато разберем повече за енергийната динамика на вселената, ще можем да предвиждаме какво става, когато дадем нещо на някого. Досега единствената духовна представа за даването е тясната концепция за религиозния десятък.
Той обърна поглед към отец Санчес.
- Както знаеш, в писанията идеята за десятъка се интерпретира най-буквално като отдаване на десет процента от доходите си на църквата. Зад това стои идеята, че каквото дадем, ще ни се върне многократно. Но Деветото откровение пояснява, че даването е всъщност универсален принцип на подкрепа не само за църквите, но и за всеки човек. Когато даваме, ние също и получаваме, понеже енергиите във вселената взаимно си влияят. Когато отдадем енергия на някого, това освобождава в нас пространство, което отново се запълва, когато имаме връзка с вселенската енергия. Парите действат точно по същия начин. В Деветото откровение се казва, че когато веднъж започнем постоянно да даваме, винаги ще имаме повече приходи, отколкото можем да дадем. А подаръците ни - продължи той - трябва да отиват при хората, които са ни дали духовно познание. Когато хората се появят в живота ни точно в нужния момент, за да ни дадат отговорите, от които се нуждаем, трябва да им се

отплатим. Това ще бъде един допълнителен приход, който да ни освободи от задълженията, които ни ограничават. Колкото повече хора се ангажират в тази духовна икономика, толкова по-скоро ще настъпи истинският прелом към културата на следващото хилядолетие. В процеса на еволюцията ще открием истинското си призвание и ще навлезем в етап, когато ще получим отплата за това, че свободно сме еволюирали и можем да предложим нашата уникална истина на другите.
Погледнах към Санчес. Той слушаше съсредоточено. Лицето му грееше.
- Да, ясно си представям този момент. Ако всеки се включи в този процес, ще стане постоянен обмен между хората, който би могъл да се превърне в една нова икономическа ориентация. Ще получаваме отплатата на хората, до които имаме досег. Тази ситуация ще позволи материалните блага да се постигат напълно автоматизирано, защото нашите интереси ще бъдат насочени другаде. Ще искаме материалното производство да бъде напълно автоматизирано и да се задейства по автоматичен начин. Ще влагаме капитал в него, но ще съществуват условия да се разшири онова, което е нова информационна ера. Важното за нас в този момент е, че разбираме вече каква е нашата цел. Ако досега не сме успели да опазим околната среда, да демократизираме обществото и да нахраним бедните, то е, защото до този момент не сме разбирали нашия страх от глада и нашата потребност от власт, за да започнем доброволно да даваме на другите. Не сме могли да го разберем, защото не сме имали представа за един алтернативен живот. Но сега имаме! Той се обърна към Фил.
- Но дали няма да имаме нужда от евтин източник на енергия?
- Термоядрен синтез, свръхпроводимост, изкуствен интелект - каза Фил. - Автоматичните технологии вероятно не са чак толкова далеч, сега, когато имаме знанията за какво да ги използваме.
- Точно така - каза Добсън. - Най-важното нещо е, че ние виждаме истината в този начин на живот. Дошли сме на тази планета не за да градим лични империи на властта, а да еволюираме. Плащането на другите за техните прозрения ще отприщи процеса на трансформация и тогава, когато все повече и повече части на икономиката бъдат автоматизирани, парите ще изчезнат напълно. Ние няма да се нуждаем от тях. Ако правилно следваме нашето интуитивно ръководство, ще вземаме само онова, от което се нуждаем.
- И ще разберем - намеси се Фил - че природата на Земята трябва да се пази и защитава като източник на невероятна енергия, какъвто тя е.
Докато Фил говореше, ние насочихме цялото си внимание към него. Той изглежда се изненада от прилива на енергия, който почувства.
- Не съм запознат с всички откровения - обърна се към мене той. - Може би когато онзи стражар ми помогна да избягам, изобщо нямаше да съхраня тази част от Деветото откровение, ако по-рано не се бях срещнал с тебе. Спомних си, че ти ми бе споменал, че този
Ръкопис е от особено значение. Не съм чел останалите откровения, но все пак разбирам колко е важно да се поддържа автоматизацията в хармония с енергийната динамика на
Земята. Моите интереси бяха свързани с горите и ролята, която те играят в екосредата - продължи той. - Този мой интерес ме е преследвал още от дете. В Деветото откровение се твърди, че когато човешката раса еволюира духовно, ние доброволно ще снижим ръста на населението до степен, поносима за Земята. Ще започнем да живеем в рамките на естествените енергийни системи на планетата. Селското стопанство ще стане автоматизирано с изключение на растенията, които човек би искал да енергетизира лично и след това да консумира. Дърветата, нужни за строителството, ще бъдат отглеждани в специално предназначени области. Това ще даде възможност на дърветата на Земята да растат и стареят и накрая да се превърнат в могъщи гори. Тези гори ще бъдат повсеместни, а не някакво изключение и всички хора ще живеят в непосредствена близост до този вид енергия. Помислете само в какъв изпълнен с енергия свят ще живеем.

- Това би трябвало да повиши енергетичното ниво на всеки един - казах аз.
- Да, така е - потвърди Санчес разсеяно, сякаш си представяше вече какво би означавало това повишаване на енергията.
Всички чакахме.
- Това ще ускори еволюционния процес - каза накрая той. - Колкото повече се изпълваме с енергия, толкова по-мистично откликва вселената, като ни среща в живота с хора, които могат да дадат отговор на нашите въпроси - и той отново се замисли. - Всеки път, когато следваме интуицията си и някоя мистична среща ни отведе напред, нашата лична вибрация се увеличава.
- Напред и нагоре... - продължи той, сякаш на себе си. - Ако това развитие продължи, тогава...
- Ние ще постигаме все по-високи равнища на енергия и вибрация - довърши мисълта му
Добсън.
- Да - потвърди Санчес. - Точно така. Извинете ме за момент.
Той се изправи и отиде на няколко метра навътре в гората, където седна сам.
- Какво друго се казва в Деветото откровение? -обърнах се аз към Добсън.
- Не знаем - отвърна той. - Тук свършва онази част, която притежаваме. Искаш ли да я видиш?
Отвърнах, че искам, и той отиде до колата и се върна със свитък, завит в кафява хартия.
Вътре имаше двайсет печатни страници. Прочетох ръкописа, силно впечатлен от това колко изчерпателно Добсън и Фил бяха възприели основните му постановки. Когато стигнах до последната страница, разбрах защо според тях това е само част от Деветото откровение.
Прекъсваше рязко, по средата на една концепция. Само се подхващаше идеята, че трансформацията на планетата ще създаде една напълно духовна култура и ще издигне хората на все по-високи нива на вибрация. В него се допускаше, че това издигане ще доведе до появата на нещо друго, но не се казваше какво.
След около час Санчес стана и приближи до мен. Изпитвах удоволствие да седя сред растенията и да наблюдавам невероятните им енергийни полета. Добсън и Фил стояха зад джипа и разговаряха.
- Мисля, че вече можем да се отправяме към Икитос - каза Санчес.
- Ами военните? - попитах аз.
- Струва ми се, че трябва да рискуваме. Съвсем ясно почувствах, че ще успеем, ако тръгнем веднага.
Съгласих се да послушаме интуицията му и споделихме с Добсън и Фил нашите планове.
Те и двамата подкрепиха идеята, след което Добсън каза:
- Ние също обсъждахме какво да правим. Струва ми се, че трябва да тръгнем направо към
Селестинските руини. Може би ще успеем да спасим останалата част от Деветото откровение.
Сбогувахме се с тях и отново поехме на север.
- За какво мислиш? - попитах аз след известно мълчание.
Отец Санчес намали скоростта и ме погледна.
- Мисля си за кардинал Себастиан, за това, че според думите ти би престанал да преследва
Ръкописа, ако го разбере.

Докато отец Санчес изричаше тези думи, в съзнанието ми изникна представата как аз действително се изправям пред Себастиан. Виждах го в изискана обстановка. Гледаше със снизхождение към нас. В този момент имаше възможност да унищожи Деветото откровение и ние се опитвахме да го убедим да го разбере преди да е станало прекалено късно.
Когато отмина това видение, забелязах, че Санчес гледа усмихнат към мен.
- Какво си представяше? - попита той.
- Просто мислех за Себастиан.
- И какво стана?
- Привидя ми се ясно, че се срещаме със Себастиан. Той беше на път да унищожи последното откровение и ние се опитвахме да го разубедим.
Санчес си пое дълбоко дъх.
- Както изглежда, от нас ще зависи оцеляването на Деветото откровение.
Стомахът ми се сви при подобна мисъл.
- Какво ли трябва да му кажем?
- Не зная. Но трябва да го убедим да види предимствата, да разбере, че Ръкописът в неговата цялост не отрича, а изяснява истините на църквата. Сигурен съм, че следващата част на
Деветото откровение прави именно това.
Пътувахме около час в мълчание, без да срещнем никаква друга кола по пътя си. Връщах се в мислите си към всички събития, които се бяха случили, откакто бях дошъл в Перу. Разбирах, че откровенията на Ръкописа се бяха слели в съзнанието ми в едно цялостно светоусещане.
Бях се пробудил към мистичния начин, по който се разгръщаше животът ми, както се разкриваше в Петото откровение. Разбирах също, че цялата култура предчувства отново тази мистика и бяхме в процес да формираме в себе си един нов мироглед, както се посочваше във Второто откровение. Третото и Четвъртото ми бяха посочили, че вселената е всъщност една разгърната система от енергия и че конфликтите между хората са основани на недостиг и борба за тази енергия.
Петото откровение ми откриваше, че можем да сложим край на този конфликт като започнем да се зареждаме с енергия от един по-висш източник. За мене самия тази способност почти се бе превърнала в навик. И Шестото откровение, че можем да се освободим от старите си натрапчиви роли и да открием истинската си същност, постоянно отекваше в съзнанието ми.
А Седмото откровение показваше как да се осъществи еволюирането на тази истинска същност: като формулираме въпросите си, интуитивно разбираме какво да предприемем и получаваме отговор. Да се включим в този магичен поток беше истинската тайна на щастието.
А Осмото откровение разкриваше ключа за това как да се съхранява тази мистерия и постоянно да се получават отговорите, когато знаем как да се отнасяме към другите, да извличаме най-доброто от тях.
Всички откровения се бяха интегрирали в единно съзнание, което бе отворено и будно.
Оставаше Деветото откровение, което трябваше да разкрие крайната цел на еволюцията.
Бяхме попаднали на част от него. Какво ли криеше останалото?
Отец Санчес дръпна камионетката встрани от пътя.
- Вече сме на четири километра от мисията на кардинал Себастиан - каза той. - Мисля, че трябва да поговорим с него.
- Добре.

- Не зная какво бихме могли да очакваме, но струва ми се, че не ни остава нищо друго, освен да караме право нататък.
- Голяма ли е мисията му?
- Доста. Развивал я е в продължение на двайсет години. Избрал е тъкмо това място, за да служи на индианците от отдалечените райони, които са му се стрували пренебрегнати. Но сега тук пристигат ученици от всички краища на Перу. Той има административни за­
дължения и към църковните организации в Лима, но към тази мисия храни особени чувства.
Той е напълно отдаден на работата си тук.
Санчес ме погледна в очите.
- Моля те да бъдеш нащрек. Може да изпаднем в ситуация, в която ще имаме нужда от взаимната си помощ.
След тези думи Санчес подкара колата. Няколко километра не срещнахме никого, после минахме покрай два военни джипа, паркирани отдясно на пътя. Военните вътре подозрително ни изгледаха, докато минавахме покрай тях.
- Е, вече знаят, че сме тук - каза отец Санчес.
След около километър стигнахме входа на мисията. Голяма желязна врата преграждаше павирания път. Макар че порталът беше отворен, един джип и четирима войника преградиха пътя ни и ни дадоха знак да спрем. Един от военните предаде съобщение по радио­
предавателя.
Един от войниците приближи и Санчес му се усмихна.
- Аз съм отец Санчес, идвам при кардинал Себастиан.
Войникът огледа Санчес, после мене. Обърна се и приближи към войника с радиопредавателя. Предадоха съобщение, без да откъсват поглед от нас. Подир няколко минути войникът се върна и ни нареди да го последваме.
Джипът ни поведе по трилентова улица около стотина метра, докато стигнахме земите на мисията. Църквата бе каменна и масивна. Можеше да побере, както ми се стори, повече от хиляда души. От двете й страни се намираха две други сгради, които приличаха на учебни. И двете бяха четириетажни.
- Впечатляващо място - забелязах аз.
- Да, но къде ли са хората? - запита се той. Едва сега ми направи впечатление, че по пътеките и алеите не се забелязваше никой.
- Себастиан ръководи тук прочута духовна семинария - каза Санчес. - Защо ли ги няма студентите му?
Войниците ни поведоха към входа на църквата и учтиво, но твърдо ни помолиха, да слезем от колата и да ги последваме вътре. Докато изкачвахме циментовите стъпала, забелязах няколко камионетки, паркирани зад съседната сграда. Наблизо стояха трийсет-четирийсет войника. Влязохме и бяхме преведени през олтара до една малка стаичка. Там ни претърсиха щателно и ни казаха да почакаме. Войниците излязоха и заключиха вратата зад себе си.
- Къде е кабинетът на Себастиан? - попитах аз.
- В задната част на църквата - отвърна Санчес.
Вратата внезапно се отвори. Охраняван от няколко войника, пред нас се изправи Себастиан.
Стоеше висок и изпъчен.
- Какво те води насам? - обърна се Себастиан към Санчес.
- Искам да поговоря с теб - отвърна Санчес.

- За какво?
- За Деветото откровение на Ръкописа.
- Няма какво да се говори. То няма никога да бъде открито.
- Ние знаем, че ти вече си го открил. Себастиан погледна сепнато.
- Няма да допусна този Ръкопис да се разпространи - каза той. - Той не отговаря на истината.
- Откъде знаеш, че не отговаря на истината? - попита Санчес. - Може би грешиш. Позволи ми да го прочета.
Докато гледаше Санчес, лицето на Себастиан омекна.
- Някога имаше доверие в мен. На времето не би се усъмнил в моята преценка.
- Зная - отвърна Санчес. - Ти си моят духовен учител, моят покровител. Аз създадох своята мисия, вдъхновен от теб.
- Преди да се появи този Ръкопис, ти се отнасяше с уважение към мене - каза Себастиан. - Не виждаш ли до какво разделение води той? Аз се опитах да те оставя да вървиш по своя собствен път. Дори не ти попречих, когато разбрах, че проповядваш откровенията. Но няма да допусна този документ да унищожи всичко онова, което нашата църква е градила.
Един войник приближи до Себастиан и поиска да говори с него. Себастиан хвърли поглед на
Санчес, после се върна в храмовата зала. Още ги виждахме, но вече не чувахме разговора им.
Съобщението очевидно хвърли в ужас Себастиан. Той се обърна и даде знак на всички войници да го последват, освен един, на когото той очевидно заповяда да остане тук с нас.
Войникът влезе в стаята и се облегна на стената с притеснен вид. Беше само на около двайсет години.
- Какво се е случило? - попита Санчес. Войникът само поклати глава.
- Може би нещо около Ръкописа, около Деветото откровение?
Войникът погледна учудено.
- Какво знаете вие за Деветото откровение? - тихо попита той.
- Дошли сме, за да го спасим - каза Санчес.
- И аз бих искал то да бъде спасено - отвърна войникът.
- Чел ли си го? - попитах аз.
- Не - отвърна той. - Но съм чувал да се говори за него. То вдъхва нов живот на нашата религия.
Внезапно извън църквата се разнесоха изстрели.
- Какво става? - попита Санчес. Войникът застина на мястото си. Санчес нежно докосна ръката му:
- Помогни ни.
Младият войник отиде до вратата, огледа залата и каза:
- Някои са се вмъкнали в църквата и са откраднали копие от Деветото откровение. Изглежда, че още са наблизо.
Чуха се още изстрели.
- Трябва да се опитаме да им помогнем - обърна се Санчес към младежа.
Той изглеждаше ужасен.

- Трябва да направим нужното - настояваше Санчес. - Това ще бъде за доброто на целия свят.
Войникът кимна и каза, че е по-добре да минем в другия край на църквата, където е по- спокойно и той би могъл да намери начин да ни помогне. Преведе ни през залата и нагоре по две стълбища до широк коридор, който минаваше по цялата ширина на църквата.
- Кабинетът на Себастиан е два етажа под нас - каза младежът.
Внезапно чухме стъпки на хора, които се спускаха по един съседен коридор и се насочваха право към нас. Санчес и войникът пред мен се шмугнаха в една стая вдясно. Не бих могъл да стигна дотам, тъй че се втурнах в предната врата и я затворих зад себе си.
Озовах се в една от учебните зали. Чинове, подиум, шкаф. Спуснах се към шкафа, намерих го отключен и се свих посред кутиите и няколко вмирисани на мухъл престилки. Опитах се да се скрия колкото се може по-добре, но знаех, че ако някой провереше в шкафа, щеше да ме открие. Стараех се да не мърдам, затаил дъх. Вратата на залата проскърца и се отвори.
Няколко души влязоха и я обходиха. Единият като че тръгна към шкафа, но после се спря и се обърна в друга посока. Говореха високо на испански. После настъпи мълчание. Нищо не помръдваше.
Почаках десетина минути, преди бавно да открехна вратата на шкафа и да се огледам наоколо. Стаята беше празна. Отправих се към вратата. Не се чуваше ничие присъствие навън. Бързо приближих стаята, където Санчес и войникът се бяха скрили. За моя изненада установих, че изобщо не беше стая, а коридор. Заслушах се, но нищо не долових. Облегнах се на стената, чувствайки как коремът ме свива от безпокойство. Тихо подвикнах името на
Санчес. Никакъв отговор. Бях сам. Свят ми се зави от тревога.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да си кажа, че трябва да запазя самообладание и да се изпълня с енергия. Полагах усилия няколко минути, докато цветовете и формите в коридора се откроиха по-ярко. Стремях се да обгърна всичко наоколо с любов. Най-сетне се почувствах по-добре и отново се замислих за Себастиан. Ако той беше в кабинета си, Санчес щеше да отиде там.
Коридорът свършваше с друга стълба, тъй че слязох два етажа надолу. Огледах през вратата целия коридор. Беше празен. Отворих и тръгнах напред, без да зная къде точно отивам.
Тогава до мен долетя гласът на Санчес. Вратата на стаята, откъдето идваше, беше открехната. Гласът на Себастиан отекваше в отговор. В момента, в който доближих вратата, един войник отвътре внезапно я отвори и насочи пушката си към сърцето ми. Накара ме да вляза и да се изправя до стената. Санчес ми хвърли признателен поглед и докосна слънчевия си сплит с ръка. Себастиан възмутено клатеше глава. Младият войник, който ни беше помогнал, не се виждаше никъде.
Знаех, че жестът на Санчес с ръка на слънчевия сплит означава нещо. Реших, че сигурно се нуждае от енергия. Докато говореше, аз насочих цялото си внимание към лицето му, опитвайки се да видя висшата му душа. Енергийното му поле се разшири.
- Не можеш да попречиш на истината - каза Санчес. - Хората имат правото да я знаят.
Себастиан погледна Санчес снизходително.
- Тези откровения противоречат на писанията. Те не могат да отговарят на истината.
- Но дали наистина им противоречат или по-скоро ни сочат как да ги разбираме?
- Ние знаем какво означават писанията - каза Себастиан. - Знаели сме го от векове. Забравил ли си твоето образование, годините на учение?
- Не, не съм - отвърна Санчес. - Но зная също, че откровенията разширяват нашия духовен хоризонт. Те...

- Според кого? - избухна Себастиан. - Кой все пак е написал този Ръкопис? Някакъв езичник от майте, който е успял да научи някак си арамейски? Какво са знаели всичките тези хора?
Вярвали са в магически места и мистична енергия. Те са били примитивни. Руините, където
Деветото откровение беше открито, се наричат Селестински храмове, тоест Небесни храмове.
Нима една подобна култура би могла да знае за небето каквото и да било?
- И нима тази култура е оставила нещо трайно? -продължи той. - Не. Никой не знае какво се е случило с майте. Просто са изчезнали без да оставят и следа. А ти искаш да вярваме в този
Ръкопис? Този документ иска да изкара, че хората владеят този свят, сякаш от нас зависят промените, които стават в света. А не е така. Те зависят от Бога. Единственият избор, пред който са изправени хората, е дали да приемат ученията на писанията и да постигнат спасение на душите си.
- Но помисли само - отвърна Санчес. - Какво всъщност означава да приемеш писанията и да постигнеш спасение? Какъв е процесът, чрез който се осъществява това? Нима Ръкописът не ни посочва точно процеса, чрез който ние ставаме по-духовни, свързани с Бога, спасени - начина, по който наистина се чувства човек? И не ни ли показват Осмото и Деветото откровение какво би станало, ако всеки започне да постъпва така?
Себастиан поклати глава и се отдалечи, след което се обърна и направо прониза Санчес с погледа си.
- Та ти дори не си виждал Деветото откровение.
- Виждал съм част от него.
- И как е станало това?
- Разказаха ми част от него преди да дойдем тук. Друга една част прочетох преди няколко минути.
- Какво?! Как стана това?
Санчес приближи към по-възрастния свещеник.
- Кардинал Себастиан, хората навсякъде желаят да им се открие това последно откровение.
То дава възможност останалите откровения да бъдат видени в перспектива. То ни посочва каква съдба ни очаква. Какво всъщност представлява духовното съзнание!
- Ние знаем много добре какво представлява духовното съзнание, отец Санчес.
- Наистина ли? Струва ми се, че не. Прекарали сме векове наред в приказки за него, представяли сме си го, изповядвали сме вярата си в него. Но винаги сме характеризирали връзката с Бога като нещо абстрактно, нещо, в което вярваме само с разума си. И винаги сме налагали тази връзка като нещо, което човек е задължен да приеме, за да се предпази от всяко зло, а не за да спечели нещо добро и величествено. Ръкописът описва какво вдъхновение идва, когато ние наистина обикнем другите и животът ни започне да еволюира.
- Еволюира! Еволюира! Чуй се отстрани, отче, ти винаги си се борил срещу влиянието на теорията за еволюцията. Какво е станало с теб?
Санчес прие предизвикателството спокойно.
- Да, борил съм се срещу идеята за еволюцията, която отрича Бога, която обяснява развитието на вселената без отношение към Бога. Но сега виждам, че истината е в един синтез между научния и религиозния подход. Истината е, че еволюцията е начинът, по който
Бог е творил и продължава да твори.
- Но еволюция не съществува - възпротиви се Себастиан. - Бог е създал този свят и това е всичко.
Санчес погледна към мен, но аз нямах никакви идеи по въпроса.

- Кардинал Себастиан - продължи той, - прогресът на всяко следващо пойоление представлява еволюция във възгледите, еволюция към едно по-високо духовно ниво и вибрация. Всяко поредно поколение приема в себе си все повече енергия и натрупва повече истина и после предава този статус на хората от следващото поколение, които развиват този процес но-напред.
- Това са глупости - каза Себастиан. - Има само един начин да станеш по-духовен и той е - като следваш примерите на писанията.
- Точно така! - възкликна Санчес. - Но отново, какви са тези примери? Нима историята на писанията не е история на хора, които се научават да приемат Божествената воля и енергия в себе си? Нима ранните пророци от Стария завет не са учили хората да правят именно това? И нима именно тази отвореност за Божествената енергия не е намерила своята кулминация в живота на един син на дърводелец до степен да казваме, че той е самият Бог, дошъл на земята? Нима историята на Новия завет - продължаваше той - не е историята на хора, изпълнили се с енергия, която ги е преобразила? Нима самият Исус не казваше, че онова, което прави Той, можем и ние да го правим и дори повече от това? Ние никога не сме вземали тези негови думи сериозно, поне досега. Едва сега започваме да разбираме онова, за което е говорел Исус, пътя, към който ни е водел. Ръкописът изяснява смисъла на думите му!
Начина, по който да ги осъществим!
Себастиан отмести поглед. Лицето му бе почервеняло от гняв. По време на една пауза в разговора, офицер от висш ранг се втурна в стаята и доложи на Себастиан, че нарушителите са били забелязани.
- Погледнете! - възкликна офицерът и посочи през прозореца. - Ето ги там!
На триста-четиристотин метра оттук можеха да се видят два силуета, които бягаха през откритото поле и се бяха насочили към гората. Неколцина войника в края на полето се готвеха да открият стрелба.
Офицерът отмести поглед от прозореца и погледна към Себастиан с вдигнат радиопредавател.
- Ако успеят да стигнат в гората, ще бъде по-трудно да ги заловим - каза той. - Имам ли вашето разрешение да открития огън?
Докато наблюдавах двамата бегълци, внезапно разпознах кои са.
- Та това са Джулия и Уил! - извиках аз. Санчес се приближи още повече до Себастиан,
- В името на Бога, не убивай тези хора! Офицерът продължаваше да настоява:
- Кардинал Себастиан, ако искате този Ръкопис да бъде задържан, трябва веднага да дам заповед за огън. Направо замръзнах.
- Отче, довери ми се - говореше Санчес. - Този Ръкопис няма да подкопае нищо от онова, което си градил и отстоявал. Не убивай тези хора.
Себастиан поклати глава.
- Да се доверя на теб...?
После седна на бюрото си и погледна към офицера.
- Никой не бива да бъде убит. Кажи на войниците си да ги заловят живи.
Офицерът кимна и излезе от стаята. Санчес каза:
- Благодаря ти. Ти взе едно вярно решение.
- Да не убивам, да - каза Себастиан. - Но няма да променя мнението си. Този Ръкопис е проклятие. Той ще подкопае духовните авторитети и йерархии в основата им. Ще накара

хората да си въобразят, че духовната им съдба е в техните собствени ръце. Ще подрони дисциплината, която се изисква, за да бъдат приобщени всички хора на планетата към църквата и хората ще останат неподготвени за второто пришествие - той изгледа Санчес сурово. - В този момент насам пристигат стотици военни части. Нито вие, нито който и да било може да направи нещо. Деветото откровение няма никога да излезе от Перу. А сега напуснете мисията.
Когато потеглихме, наистина чухме приближаването на десетки камиони в далечината.
- Защо ли ни пусна? - запитах аз.
- Сигурно мисли, че това не променя нещата - отвърна Санчес. - Че не можем и без друго нищо да направим. Наистина не зная какво да мисля - той срещна погледа ми, - Както се оказа, не успяхме да го убедим.
И аз бях объркан. Какво означаваше това? Може би в края на краищата не сме били там, за да убедим Себастиан. Може би от нас се очакваше само да отклоним вниманието му.
Обърнах поглед към Санчес. Той бе съсредоточил цялото си внимание към пътя и се оглеждаше за някаква следа от Уил и Джулия. Бяхме решили да свърнем в посоката, където бяха побягнали, но така и нищо не можахме да видим досега. Докато пътувахме, мислите ми се отплеснаха към Селестинските руини. Представих си ги как изглеждат: разкопките, палатките на учените, пирамидалните структури, които се мержелееха в далечината.
- Като че ли ги няма в тази гора - каза Санчес. -Може би са били с кола. Трябва да вземем решение какво да правим.
- Струва ми се, че трябва да отидем при руините -казах аз.
Той ме погледна.
- Може би си прав. Няма къде другаде да отидем. Санчес сви в посока на запад.
- Какво знаеш за тези руини? - попитах аз.
- Били са строени от две различни култури, както ми каза Джулия. Първата, на майте, е имала процъфтяваща цивилизация там, въпреки че крепостите са били по на север в Юкатан.
По необясним начин всички следи от тяхната цивилизация внезапно са изчезнали около 600- та година пр.н.е. без никаква видима причина. Инките по-късно са развили своята цивилизация на същото това място.
- Какво според теб се е случило с майте? Санчес обърна очи към мен.
- Не зная.
Няколко минути пътувахме мълчаливо и тогава аз внезапно си спомних, че отец Санчес бе казал на Себастиан, че е прочел още от Деветото откровение.
- Как си попаднал на други части на Деветото откровение? - попитах аз.
- Младият войник, който ни помогна, знаеше къде е скрита друга негова част. След като двамата с теб се разделихме, той ме заведе в една стая и ми я показа. Тя добавяше само още няколко идеи към онова, което Фил и Добсън разказаха, но ми даде аргументите, които из­
ползвах при разговора със Себастиан.
- Какво по-специално се казваше там?
- Че Ръкописът ще хвърли яснота върху много от религиите. И ще им даде възможност да осъществят техните обещания. Всички религии, казваше се там, се отнасят до едно и също - как човечеството да намери връзка с по-висш източник на енергия. И всички религии говорят за възприемане на Бога вътре в себе си, възприемане, което ни изпълва, прави ни повече от онова, което сме. Религиите се корумпират, когато техните водачи се заемат да обясняват

Божията воля на хората, вместо да им покажат как да открият пътя към нея в самите себе си.
В Ръкописа се казва, че веднъж в историята един човек ще познае точно начина за свързване с Божествената енергия и воля и така ще стане траен пример, че такова свързване е възможно
- Санчес обърна очи към мен. - Нима Исус не направи тъкмо това? Не е ли той увеличил своята енергия и вибрация, докато е бил достатъчно светъл, за да ...? - Санчес не довърши изречението си и като че ли потъна в дълбок размисъл.
- За какво се замисли? - попитах аз. Санчес изглеждаше смутен.
- Не зная. Копието, което ми предостави войникът, свършваше на това място. Там се казваше, че този човек ще озари пътя, който цялата човешка раса е обречена да поеме. Но там не се казваше къде води този път.
Петнайсетина минути пътувахме мълчаливо. Опитах се да получа някакъв знак за онова, което предстои, но не ми хрумваше нищо. Изглежда се насилвах.
- Ето ги руините - каза Санчес.
Отвъд гората вляво от пътя пред нас се открояваха три големи пирамидални постройки. След като паркирахме и приближихме до тях, можах да различа, че пирамидите са построени от дялан камък и разположени на равно разстояние от около трийсетина метра една от друга.
Между тях се намираше област, покрита с по-гладък камък. В основата на пирамидите бяха разположени няколко разкопкови бази.
- Виж там! - посочи Санчес по-далечната пирамида.
Една самотна фигура седеше пред пирамидата. С наближаването почувствах прилив на енергия. Когато стигнахме по средата на мястото, покрито с каменна настилка, се почувствах невероятно изпълнен с енергия. Погледнах към Санчес и той повдигна едната си вежда.
Когато приближихме, разпознах Джулия, седнала на пирамидата с кръстосани крака.
Държеше някакви книжа на скута си.
- Джулия - извика Санчес.
Джулия се обърна и се изправи. Лицето й грееше.
- Къде е Уил?-попитах аз.
Джулия посочи вдясно. Там, на около стотина метра стоеше Уил. Той бе сякаш целият озарен в гаснещата здрачевина.
- Какво прави? - попитах аз.
- Деветото откровение - отвърна Джулия и ни посочи книжата. Санчес каза на Джулия, че сме видели част от откровението, онази част, в която се предричаше, че човешкият свят ще бъде трансформиран по пътя на съзнателната еволюция.
- Но-къде ще ни отведе тази еволюция? - попита Санчес.
Джулия не отговори. Тя само вдигна книжата в ръце, сякаш очакваше да прочетем мислите й.
- Какво? - попитах аз.
Санчес се протегна и докосна ръката ми. Погледът му ми напомни да бъда нащрек и да чакам.
- Деветото откровение разкрива нашата върховна предопределеност - каза Джулия. - Прави всичко кристално ясно. То отново казва, че ние, хората, сме връхната точка на цялата еволюция. Говори, че материята започва в една проста форма и нейната сложност посте­
пенно започва да се увеличава, елемент след елемент, после вид след вид, винаги еволюирайки към по-високо състояние на вибрация.

- Когато се появяват първобитните хора, ние сме продължили безсъзнателно този еволюционен процес чрез завладяване на другите и печелене на енергия и придвижване по малко все по-напред, и след това като самите ние сме бивали завладявани от други и сме губели енергия. Този физически конфликт е продължил, докато сме установили демокрация, система, която не поставя край на конфликтите, но ги премества от физическото на мисловното ниво.
- Сега - продължаваше Джулиия, - започваме да осъзнаваме целия този процес. Можем да видим, че цялата човешка история ни е подготвяла да постигнем съзнателна еволюция. Сега можем да увеличим нашата енергия и да преживеем случайностите съзнателно. Това води еволюцията напред с една по-бърза стъпка, като издига нашите вибрации на още по-високо ниво.
Тя се подвоуми за момент, погледна към всеки от нас и после повтори думите си:
- Нашето предопределение е да продължим да увеличаваме своето енергийно ниво. А когато то се увеличава, нивото на вибрация на атомите на нашето тяло също се увеличава.
Тя отново се подвоуми.
- Какво значи това? - попитах аз.
- Значи - каза Джулия, - че ние ставаме все по-светли, по-изчистено духовни.
Погледнах Санчес. Той бе съсредоточил цялото си внимание върху Джулия.
- Деветото откровение - продължаваше Джулия -твърди, че когато ние хората продължим да увеличаваме нашите вибрации, ще стане нещо удивително. Цели групи от хора, когато достигнат определено равнище, изведнъж ще започнат да стават невидими за онези, които вибрират на по-ниско равнище. На хората от по-ниското равнище ще им се струва, че онези просто са изчезнали, но цялата група ще се държи така, сякаш те продължават да са тук - само дето ще изглеждат по-светли.
Докато Джулия говореше, забелязах известна промяна в тялото и лицето й. Тялото й започваше да добива характерните черти на енергийното й поле. Чертите й продължаваха да са ясни и определени, но то не се състоеше вече от мускулите и кожата, които бяха пред мен.
Тя изглеждаше така, сякаш бе съставена от чиста светлина, озарена отвътре.
Погледнах към Санчес. Той изглеждаше по същия начин. За моя изненада всичко започваше да изглежда така: пирамидите, камъните под краката ми, гората наоколо, ръцете ми.
Красотата, която възприемах, превъзхождаше всичко, което бях преживявал преди, дори и на върха на хълма.
- Когато хората започнат да издигат вибрациите си до ниво, при което останалите няма да могат да ги виждат - продължи Джулия, - това ще бъде знак, че ние преодоляваме границата между този свят и онзи свят, от който сме дошли и в който отиваме след смъртта си. Това съзнателно преминаване е пътеката, посочена ни от Христос. Той се е отворил за енергията, тъй че е станал толкова лек, че можел да ходи по водата. Преодолял е смъртта още тук, на
Земята и е бил първият, който е прекосил отвъд, за да отвори физическия свят за духовния.
Неговият живот е показал как може да стане това и ако ние се свържем със същия източник, можем да тръгнем по същия път, стъпка подир стъпка. В някакъв момент всеки ще започне да вибрира достатъчно високо, тъй че ще можем да вървим по небето, запазвайки същата си форма.
Забелязах, че Уил бавно приближава към нас. Движенията му изглеждаха необикновено грациозни, сякаш се плъзгаше.
- Откровението казва - продължи Джулия, - че повечето индивиди ще постигнат това ниво на вибрация през третото хилядолетие, и то групово с хората, с които са близки. Но някои култури в историята вече са постигнали тази вибрация. Според Деветото откровение майте

са прекосили отвъд заедно.
Джулия рязко спря да говори. Зад нас чухме приглушени гласове на испански. Десетки войници навлизаха в руините и идваха право към нас. За моя изненада, не почувствах страх.
Войниците продължиха да вървят в наша посока, но за учудване не точно насреща ни.
- Те не могат да ни видят! - възкликна Санчес. -Ние вибрираме на твърде високо ниво!
Отново погледнах към войниците. Той беше прав. Те вървяха на шест-седем метра от нас, без изобщо да ни забелязват.
Внезапно чухме силни викове на испански близо до пирамидите вляво. Войниците най-близо до нас се спряха и се втурнаха в тази посока.
Напрегнах се да видя какво става. Друга група войници се появиха откъм гората, сграбчили за ръце двама души - Добсън и Фил. Бях разтърсен от тяхното залавяне и усетих как нивото на енергията ми се понижи. Погледнах към Санчес и Джулия. И двамата бяха вперили поглед във войниците и изглеждаха също така обезпокоени.
- Почакайте! - като че ли се чу викът на Уил от обратната посока. - Не губете енергия!
Не толкова чух, колкото усетих думите му. Звучаха леко завалено.
Обърнахме се и видяхме Уил, който бързо приближаваше към нас. Докато го гледахме, той изглежда каза още нещо, но този път думите му бяха напълно неразбираеми. Дадох си сметка, че трудно се съсредоточавам. Образът му започваше да става мъглив и изкривен.
Постепенно, докато гледах, без да мога да повярвам на очите си, той напълно изчезна.
Джулия се обърна към мене и Санчес. Нивото на енергията й беше по-ниско, но тя беше напълно непоколебима, сякаш случилото се току-що я бе накарало да проумее нещо.
- Не успяхме да задържим вибрацията - каза тя. -Страхът понижава вибрацията неимоверно много.
Тя погледна към мястото, където Уил бе изчезнал от погледа ни.
- В Деветото откровение се казва, че някои хора могат да прекосят отвъд понякога, но всеобщо това няма да може да се осъществи, докато не преодолеем страха, докато не успеем да поддържаме едно достатъчно високо вибрационно ниво при всички обстоятелства.
Вълнението на Джулия нарасна.
- Не виждате ли? Още не можем да го постигнем, но ролята на Деветото откровение е да спомогне да повярваме в своите възможности. Деветото откровение посочва каква е целта, към която вървим. Останалите откровения създават картина на света като свят на невероятна красота и енергия и на самите нас като хора, които увеличават своята връзка с него и виждат тази красота.
- Колкото повече красота можем да видим, толкова повече еволюираме. Колкото повече еволюираме, толкова на по-високо ниво вибрираме. Деветото откровение ни показва, че в последна сметка нашата повишена възприемчивост и вибрация ще ни отворят за небето, което е вече пред нас. Само че още не можем да го видим.
- Винаги когато се съмняваме в пътя, който следваме, или губим перспективата на процеса, трябва да помним към какво еволюираме, какъв е смисълът на целия живот. Да постигнем небето на Земята - ето защо сме се родили на света. А сега знаем как може да бъде пос­
тигнато това... как ще бъде постигнато.
Тя млъкна за миг.
- Деветото откровение споменава, че съществува и Десето откровение. Струва ми се, че то трябва да разкрие...

Преди да довърши мисълта си, картечен огън изби каменните плочки край нозете ни. Всички залегнахме на земята, закривайки главите си с ръце. Никой нищо не каза, докато войниците дойдоха и конфискуваха книжата ни и поведоха всеки от нас в различна посока.
Първите седмици след залавянето ми бяха прекарани в постоянен страх. Енергийното ми ниво чувствително се понижи, когато един след друг офицерите ме разпитваха и ме заплашваха във връзка с Ръкописа.
Аз се правех на загубил ума и дума турист, който нищо не разбира. В края на краищата, наистина не знаех кои от останалите свещеници притежаваха копия и доколко се е разпространил документът сред широката общественост. Постепенно тактиката ми проработи. След време офицерите като че ли се умориха от мене и ме предадоха на група цивилни служители, които възприеха различен подход.
Тези служители се опитваха да ме убедят, че пътуването ми до Перу е било лудост от самото начало, затова защото според тях Ръкописът никога всъщност не е съществувал. Те твърдяха, че откровенията са измислени от малка групичка свещеници с намерението да предизвикат бунт.
Бил съм заблуден, казваха ми служителите, и аз ги оставих да си приказват.
След още време разговорите ни започнаха да стават едва ли не близки. Всички започнаха да се отнасят към мене като към невинна жертва на този заговор, като към лековерен янки, който е чел твърде много приключенски романи и се е озовал изгубен в чужда страна.
И понеже енергията ми беше паднала ниско, може би щях да се поддам на това промиване на мозъка, ако не беше станало нещо друго. Ненадейно бях препратен от военната база, където бях задържан, в една държавна следствена служба близо до летището на Лима -служба, където беше задържан и отец Карл. Това съвпадение ми върна част от загубената вяра.
Разхождах се в открития двор, когато за първи път го видях, седнал на една пейка да чете.
Приближих като едва сдържах вълнението си и се надявах да не привлека вниманието на служителите вътре в сградата. Когато седнах до него, той вдигна поглед към мен и се усмихна.
- Очаквах те - каза ми той.
- Така ли?
Остави книгата настрана, очите му грееха от радост.
- Веднага щом пристигнахме заедно с отец Костус в Лима - поясни той, - ни задържаха поотделно и аз оттогава съм тук под арест. Не зная защо, но като че ли нищо не се случваше.
Тогава започнах непрекъснато да си мисля за тебе - той ме погледна многозначително.
-Затова и реших, че ще се появиш.
- Благодарен съм на съдбата, че те срещам -казах аз. - Научи ли какво се случи при
Селестинските руини?
- Да - отвърна отец Карл. - Поговорих за малко с отец Санчес. Държаха го тук един ден, след което го отведоха.
- Как е? Знаеше ли нещо за останалите? А ми той? Дали няма да го хвърлят в затвора?
- За другите нищо не знаеше, а що се отнася до него самия - нямам представа. Стратегията на правителството е методично да издирва и унищожава всички копия на Ръкописа. После да представя цялата работа като огромна измислица. Вероятно всички ще бъдем напълно дискредитирани, но никой не знае какво още смятат да правят с нас.
- Ами копията на Добсън - казах аз, - Първото и Второто откровение, които са били оставени в Щатите?

- Вече са му ги отнели - отвърна отец Карл. - Отец Санчес ми каза, че агенти на правителството са открили къде са укрити и са ги откраднали. Очевидно е, че перуанските агенти са плъзнали навсякъде. Знаели са за Добсън от самото начало, както и за твоята приятелка Чарлин.
- Значи според тебе, когато правителството приключи с тази акция, няма да са останали никакви копия?
- Само по чудо може да остане нещо. Извърнах се. Усетих как придошлата ми енергия намалява.
- Ти разбираш какво означава това, нали? - попита отец Карл.
Погледнах го, но нищо не казах.
- Това означава - продължи той ,- че всеки от нас трябва съвсем точно да запомни какво е казано в Ръкописа. Ти и Санчес не сте успели да убедите кардинал Себастиан да се откаже да го преследва. Но все пак сте го задържали достатъчно дълго, за да бъде разбрано Деветото откровение. Сега съдържанието му трябва да се разпространява устно. Това е една от твоите задачи.
Почувствах се така, сякаш над мен се упражняваше насилие и станах резервиран. Облегнах се на пейката и се загледах встрани, което накара отец Карл да се разсмее. Тогава, точно в този момент и двамата усетихме, че няколко служители от посолството ни наблюдават от един прозорец.
- Слушай - каза бързо отец Карл. - Отсега нататък откровенията трябва да бъдат споделяни с хората. Всеки човек, щом веднъж добие познание и се увери, че информацията е истинна, трябва да предаде познанието на всеки, който е готов за него. Свързването с енергията е нещо, към което хората трябва да бъдат открехнати, да говорят за него и да го очакват, в противен случай цялата човешка раса може да се върне назад към старата претенция да се търси смисъла на живота в това човек да упражнява власт над другите и да експлоатира планетата. Ако се върнем към подобни занимания, тогава няма да можем да оцелеем. Всеки от нас трябва да направи всичко, което може, за да извади това послание на бял свят.
Забелязах, че двамата служители бяха излезли вън от сградата и се бяха отправили към нас.
- И още нещо - тихо каза отец Карл.
- Какво? - попитах аз.
- Отец Санчес ми каза, че Джулия е споменала нещо за Десето откровение. Още не е открито и никой не знае къде би могло да се намира.
Служителите бяха досами нас.
- Все ми се струва, че ще те освободят - продължи отец Карл. - Може да се окажеш единственият, който да го потърси.
Мъжете внезапно прекъснаха разговора ни и ме поведоха към сградата. Отец Карл се усмихна, махна ми с ръка и каза още нещо, но аз не можех напълно да му обърна внимание.
Веднага щом отец Карл спомена за Десето откровение, бях погълнат от мисълта за Чарлин.
Защо ли се замислих за нея? Как ли беше свързана тя с Десетото откровение?
Двамата мъже настояха да прибера малкото си вещи, които ми бяха останали и да ги последвам до входа на Посолството в една държавна кола. Оттам ме закараха направо на аерогарата сред тълпа пътници, където един от тях ми се усмихна едва и ме погледна зад тъмните си очила.
Усмивката му изчезна, когато ми връчи паспорта и билет за полет до Съединените щати ... и ми каза със силен перуански акцент никога, ама никога да не се връщам.