Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Робърт Лангдън стоеше под високия купол на пустия Катедрален съвет и се взираше в дулото на револвера на Лий Тибинг.

„Et tu, Робърт? С мен ли си, или си против мен?" Думите на кралския историк отекваха в тишината на ума му.

Както и да отговореше, щеше да изгуби, знаеше го. Ако отговореше положително, щеше да предаде Софи. А иначе Тибинг нямаше да има друг избор, освен да убие и двамата.

Дългогодишният му опит от университетските ауди­тории с нищо нe му помагаше да намери изход от такива ситуации, ала го бе научил на нещо за отговорите на парадоксални въпроси. „Когато един въпрос няма вярно решение, отговорът е само един.''

Сивата зона между „да" и „не";

„Мълчанието."

Втренчен в криптекса в ръцете си, Лангдън просто реши да се оттегли.

Без да вдига очи, той заотстъпва назад, извън огром­ната пуста зала. „На неутрална земя." Надяваше се със­редоточеността му върху каменния цилиндър да загатне на Тибинг, че е възможно да му окаже съдействие, а мълчанието да покаже на Софи, че не я е изоставил.

„И междувременно печеля време за мислене."

Предполагаше, че Тибинг иска от него точно това - да разсъждава. „Затова ми даде криптекса. За да усетя те­жестта на решението си." Британският историк се надя­ваше допирът до криптекса на великия магистър да на­кара Лангдън напълно да осъзнае мащабите на неговото съдържание, научното му любопитство да вземе връх над всичко останало, да го принуди да разбере, че ако не отворят ключовия камък, ще изгуби самата история.

Докато Софи продължаваше да е под прицел в отс­рещния край на залата, Робърт се боеше, че откриването

на паролата е последната му надежда да я спаси. „Ако извадя картата, Тибинг ще преговаря." Той насочи мис­лите си към тази задача и бавно се приближи към далеч­ните прозорци... като извика пред очите си образа на Нютоновата гробница.

Кълбото там го няма, що за плод,

в утроба ни мълви, за Роза, плът и род.

Професорът се обърна с гръб към тях и закрачи към високите прозорци - търсеше вдъхновение в мозайката на витражите. Нищо.

„Постави се на мястото на Сониер - наложи си той и отправи поглед навън към Колидж Гардън. - Какво спо­ред него е кълбото, което липсва от гроба на Нютон? -Под дъжда заискриха образи на звезди, комети и плане­ти, ала Лангдън не им обърна внимание. Той бе човек на хуманитарните науки, на историята на изкуството. - Све­щената женственост... потирът... Розата... прогонената Мария Магдалина... упадъкът на Богинята-майка... Све­тият Граал."

Легендите винаги бяха представяли Граала като жес­тока любима, танцуваща в сенките, нашепваща в ухото на човек, примамваща го да направи още една крачка и сетне потъваща в мъглата.

Загледан в поклащащите се дървета на Колидж Гар­дън, Лангдън усещаше игривото й присъствие. Призна­ците бяха навсякъде. Подобно на мамещ силует, матери­ализиращ се от дъжда, клоните на най-старата ябълка във Великобритания, бяха осеяни с петолистни цветове, всички лъщящи като Венера. Богинята-майка беше в градината. Тя танцуваше под дъжда, пееше песни за ве­ковете, надничаше иззад покритите с пъпки клони, ся­каш за да напомни на Робърт, че плодът на знанието расте точно извън обсега му.

От отсрещния край на залата сър Лий Тибинг уверено наблюдаваше Лангдън, който като омагьосан гледаше през прозореца.

„Точно както се надявах - помисли си англичанинът. - Ще успее."

От известно време Тибинг подозираше, че ключът за Граала е Лангдън. Кралският историк не случайно за­почна осъществяването на плана си в същата нощ, в ко­ято Лангдън трябваше да се срещне с Жак Сониер. Под­слушвайки уредника, Тибинг се убеди, че желанието му да се запознае лично с Лангдън може да означава само едно. „Загадъчният ръкопис на Лангдън засяга нещо важ­но за Ордена. Лангдън се е натъкнал на някаква истина и Сониер се страхува да не бъде разкрита." Тибинг беше сигурен, че великият магистър вика Лангдън, за да му запуши устата.

„Достатъчно дълго запушват устата на истината!"

Знаеше, че трябва да действа бързо. Ударът на Сила щеше да постигне две цели. Щеше да попречи на Сониер да убеди Лангдън да запази тайната и да задържи амери­канеца в Париж в случай, че има нужда от него. Вместо това Лангдън сам дойде в Шато Вилет. „Още един приз­нак, че Граалът копнее да го открият."

Почти прекалено лесно уреди фаталната среща между Сониер и Сила. „Имах вътрешна информация за най-сък­ровените страхове на уредника." Предишния следобед Сила телефонира на Сониер и се представи като смутен свещеник.

- Простете ми, мосю Сониер, трябва веднага да разго­варям с вас. Току-що ми се изповяда човек, който твър­ди, че е убил ваши близки роднини.

Сониер отговори сепнато, но предпазливо.

- Близките ми загинаха в катастрофа. Полицейското следствие категорично го доказа.

- Да, в автомобилна катастрофа - хвърли въдицата Сила. - Човекът, който ми се изповяда, каза, че изблъс­кал колата им от пътя в някаква река.

Сониер мълчеше.

- Мосю Сониер, изобщо нямаше да ви се обадя, ако този човек не каза нещо, което ме кара да се боя за ваша­та безопасност. - Сила направи драматична пауза. - Спо­мена също и за внучка ви Софи.

Името на Софи беше катализаторът. Уредникът отго­вори на Сила веднага да отиде при него на най-сигурното място, за което се сещаше - кабинета му в Лувъра. Пое-

ле телефонира на Софи, за да я предупреди, че е в опас­ност. И съвсем забрави за срещата с Робърт Лангдън... И сега, когато американецът стоеше сам в отсрещния край на залата, Тибинг разбираше, че успешно е разделил двамата спътници. Софи Нево продължаваше да е непо­корна, но Лангдън очевидно виждаше цялата картина. Опитваше се да разгадае паролата. „Ясно му е, че трябва да намерим Граала и да го освободим от оковите му."

- Той няма да го отвори заради вас - студено заяви Софи. - Даже да открие паролата.

Тибинг наблюдаваше Лангдън и продължаваше да държи под прицел Софи. Вече бе съвсем сигурен, че ще се наложи да стреля. Макар че тази мисъл го смущава­ше, знаеше, че няма да се поколебае. „Дадох й всички възможности да постъпи както трябва. Граалът е по-ва­жен от всички нас."

В този момент Лангдън се обърна към тях.

- Гробницата... - внезапно каза той и ги погледна със слаб проблясък на надежда в очите си. - Знам къде да търся. Да, мисля, че мога да разгадая паролата.

Сърцето на Тибинг ликуваше.

- Къде, Робърт? Кажи ми!

- Недей, Робърт! - ужасено възкликна Софи. - Няма да му помогнеш, нали?

Понесъл затворения криптекс пред себе си, професо­рът се приближи с решителна крачка.

- Не - рече той и се обърна към Лий. - Не и преди да я пуснеш.

Оптимизмът на Тибинг угасна.

- Съвсем близо сме, Робърт. Не смей да си играеш с мен!

- Това не е игра - отвърна американецът. - Пусни я. После ще те заведа при гробницата на Нютон. Заедно ще отворим криптекса.

- Никъде не отивам - заяви Софи и зелените й очи гневно се присвиха. - Криптексът беше оставен на мен. Той не е ваш.

Лангдън уплашено я изгледа.

- Моля те. Софи! В опасност си. Опитвам се да ти помогна!

- Как? Като разкриеш тайната, която дядо ми е ум­рял, за да запази ли? Той ти се довери, Робърт. Аз ти се доверих.

В сините,очи на Лангдън ясно се долавяше паника и Тибинг не можеше да не се усмихне при мисълта, че двамата действат един срещу друг. Рицарските усилия на американеца бяха смешни. „Предстои му да разкрие една от най-големите тайни в историята, а той се трево­жи за жена, която доказа, че не е достойна за откритие­то."

- Софи - каза Робърт. - Моля те... трябва да си тръг­неш.

Тя поклати глава.

- Не и докато не ми дадеш криптекса или не го разби­еш в пода.

- Какво? - ахна Лангдън.

- Робърт, дядо ми би предпочел тайната завинаги да се изгуби, вместо да попадне в ръцете на неговия убиец.

- Откъде знаете? - оскърбено изсумтя Тибинг. - Вие десет години не сте поддържали връзка с него. Изобщо познавали ли сте го? Наистина ли смятате, че е умрял снощи? Не, не. Той е умрял преди години - когато Цър­квата му е отнела семейството и после единствената му внучка му е обърнала гръб, отказала е да се среща с него и дори да чете писмата му.

- Лий! - извика Лангдън. - Престани!

- Не, Робърт, няма да престана! Госпожице Нево, имен­но вашият инат е направил Ордена заложник през всич­ки тези години. Вашият инат е попречил на дядо ви да ви обясни в какво положение се намира. Достатъчно вре­ме стоите на пътя на истината и аз няма да допусна това нито секунда повече! Ако можехте да си отворите очите дори само за миг, щяхте да разберете, че в момента дядо ви ни гледа отгоре и иска да ни помогнете да изпълним задачата, която той не е успял да довърши!

Очите на Софи заблестяха, сякаш сълзите й всеки момент щяха да рукнат, ала тя не се разплака.

- Застреляйте ме, ако трябва - отвърна на Тибинг младата жена. - Няма да оставя наследството на дядо си във ваши ръце.

„Добре." Кралският историк се прицели.

- Не! - извика Лангдън, вдигна ръка и се приготви да разбие криптекса в каменния под. - Ако дори само си помислиш за това, Лий, ще го хвърля.

Тибинг се засмя.

- Реми;повярва на блъфа ти, но не и аз. Добре те познавам.

- Нима?

„Да. Трябва да поработиш върху изражението си, при­ятелю. Сега виждам, че лъжеш. Нямаш представа къде е отговорът на загадката."

- Да.

„Аз съм самотен рицар, заобиколен от недостойни личности. И ще трябва сам да разшифровам ключовия камък."

Сега Лангдън и Нево^бяха заплаха за него... и за Гра-ала. Колкото и мъчително да беше решението, той знае­ше, че може да го вземе с чиста съвест. Единственият проблем бе да убеди американеца да остави ключовия камък на пода, за да приключат с тази игра.

- Знак за доверие - каза Тибинг и отпусна револвера. - Остави ключовия камък и ще поговорим.

Лангдън знаеше, че лъжата му е разкрита.

Виждаше мрачната решителност на лицето на Тибинг и бе наясно, че времето им изтича. „Когато оставя крип­текса, той ще убие и двама ни." Дори без да погледне Софи, можеше да усети, че сърцето й го умолява в без­мълвно отчаяние. „Този човек не е достоен за Граала, Робърт. Моля те, не му давай ключовия камък. Каквото и да струва това."

Професорът още преди няколко минути беше взел ре­шение - докато бе стоял пред прозореца.

„Спаси Софи.

Спаси Граала."

Едва не беше извикал: „Но не знам как!"

Минутите на обезверение бяха донесли със себе си яс­нота, каквато не бе изпитвал никога. „Истината е пред очите ти, Робърт. - Не знаеше откъде е дошло това отк­ровение. - Граалът не те заблуждава, той зове само дос­тойните."

Той приклекна на няколко метра пред Лий Тибинг и внимателно отпусна криптекса на сантиметри от камен­ния под.

- Да, Робърт - прошепна Тибинг и се прицели в него. - Остави го.

Лангдън вдигна поглед към огромния купол, после сведе очи към насочения към него револвер.

- Съжалявам, Лий.

И с плавно движение скочи нагоре, замахна и хвърли криптекса към купола.

Лий Тибинг не усети как показалецът му натиска спу­съка, ала револверът стреля с оглушителен гърмеж. Лан­гдън беше във въздуха и куршумът улучи пода в крака­та му. Разярен, англичанинът понечи да вдигне оръжие­то и да стреля пак, но разумът му го накара да вдигне поглед към купола.

„Ключовият камък!"

Времето сякаш замръзна, движенията се забавиха и целият свят на Тибинг се сви до летящия цилиндър. Той достигна върха на издигането си... за миг остана непод­вижен... и се запремята надолу ^към каменния под.

Всички надежди и мечти на Лий с бясна скорост се приближаваха към края си. „Не бива да падне на пода! Мога да го хвана!" Тялото му реагира инстинктивно. Пусна револвера, метна се напред, захвърли патериците си, протегна нагоре меките си гледани ръце и улови клю­човия камък във въздуха.

Победоносно стиснал цилиндъра, Тибинг полетя към пода - ала падаше прекалено бързо. Протегнатите му ръце първи се удариха в каменните плочи и криптексът силно се блъсна в студения под.

Чу се ужасяващо хрущене на стъкло.

Цяла безкрайна секунда Лий не можа да си поеме дъх. Проснат на земята, вперил поглед в мраморния цилин­дър, той целият изстина. Разнесе се остра миризма на оцет и Тибинг усети, че по дланите му се стича студена течност.

Обзе го дива паника. „НЕ!" Представи си разтваря­щия се вътре папирус. „Робърт, глупак такъв! Тайната е изгубена!"

Тибинг неудържимо се разрида. „С Граала е свърше­но. Всичко се провали." Смаян от постъпката на Ланг-дън, той се опита да отвори цилиндъра, да зърне поне за миг историята преди тя да бъде унищожена. За негово огромно удивление, когато завъртя краищата му, крип-тексът поддаде.

Англичанинът ахна и погледна. Вътре имаше само парчета мокро стъкло. Нямаше разтварящ се папирус. Той се претърколи настрани и погледна. Софи стоеше до Лангдън, насочила револвера право към него.

Объркан, кралският историк сведе очи към ключовия камък... и тогава.видя. Пръстените вече бяха подредени; И той видя думата.

- Да - спокойно каза Лангдън. - Плодът, от който отхапала Ева, предизвикал свещения гняв на Бог. Пър­вородният грях. Символът на падението на свещената женственост. Ябълката*.

Истината се стовари върху Тибинг с мъчителната си простота. Кълбото, което липсваше от гроба на Нютон, не можеше да е нищо друго, освен розовата ябълка, коя­то паднала от дървото, ударила великия учен по главата и го вдъхновила за откритието на живота му. „... трудът му свят... плод... Роза..."

- Робърт - смаяно запелтечи англичанинът. - Ти си го отворил. Къде.., е картата?

Без да мигне, Лангдън бръкна във вътрешния джоб на туидовото си сако и внимателно извади тънък навит на свитък папирус. Разви го и го погледна. На лицето му се изписа многозначителна усмивка.
* Apple (англ.) - В. пр.
„Той знае!" Сърцето на Лий копнееше за това знание. Мечтата на живота му беше точно пред него.

- Кажи ми! Моля те! 0, Господи, моля те! Още не е късно!

Чуха се тежки стъпки - приближаваха се. Лангдън бързо нави папируса и го прибра в джоба си.

- Не! - извика Тибинг и се опита да се изправни. Вратата с трясък се отвори, Безу Фаш влетя вътре

като бик на арена и бесните му очи мигом откриха целта му - безпомощно проснатия на пода Лий Тибинг. Капи­танът облекчено въздъхна, прибра оръжието си и се обър­на към Софи.

- Радвам се, че с господин Лангдън сте в безопасност, агент Нево. Трябваше да изпълните заповедта ми.

Британските полицаи влязоха по петите на Фаш и сложиха белезници на Тибинг.

- В джоба му е! - крещеше като безумец той. - Кар­тата на Светия Граал!

Докато го изнасяха от залата, англичанинът отметна глава и изрева:

- Робърт! Кажи ми къде е скрит! Лангдън го погледна в очите.

- Само достойните откриват Граала, Лий. Ти ме нау­чи на това.

102.

Сила се скри в едно тихо долче. Над Кенсингтън Грййн се беше спуснала гъста мъгла. Той коленичи на мок­рата трева и усети топлата струя кръв, която се стичаше от раната под ребрата му. Въпреки това продължи да гледа право напред.

Наоколо му приличаше на рай. Албиносът вдигна окървавените си ръце за молитва и видя как дъждът милва пръстите му, за да възвърне белия им цвят. Капките зашибаха гърба и раменете му и той усети, че тялото му малко по малко изчезва в мъглата.

„Аз съм призрак."

Прошумоля ветрец и донесе мирис на влажна пръст и нов живот. Сила се молеше с всяка жива клетка в смаза­ното си тяло. Молеше се за опрощение. Молеше се за милост. И най-вече се молеше за своя наставник... епис­коп Арингароса... Господ да не го прибере преди да е настъпил уреченият му час. „Остава му да върши много работа."

Мъглата се стелеше около него и той се чувстваше толкова лек, сякаш валмата й щяха да го отнесат. Мона­хът затвори очи и прочете последната си молитва.

Някъде отдалеч му шепнеше гласът на Мануел Арин­гароса.

„Господ е добър и милостив."

Болката му най-после започна да отслабва и Сила раз­бра, че епископът е прав.

103.

Късно следобед лондонското слънце най-после разкъса облаците и градът започна да изсъхва. Безу Фаш умо­рено излезе от стаята за разпити, напусна сградата и спря такси. Сър Лий гръмогласно* се беше обявил за невинен и все пак несвързаното му бълнуване за Светия Граал, тайни документи и тайнствени братства караше капита­на да подозира, че лукавият историк ще накара адвока­тите си да пледират за „невменяемост".

„Естествено - помисли си Фаш. - Невменяемост." Ти-бинг беше проявил находчивост и прецизност, за да раз­работи план, който по никакъв начин не го замесваше. Подслушвателният му пост се намираше на единствено­то място, недостъпно за инвалид като него. Бе използвал Ватикана и Opus Dei - които се бяха оказали напълно невинни. Мръсната му работа беше извършена от монах фанатик и отчаян епископ. И единственият, който бе знаел истинската му самоличност, беше умрял от алергична реакция.

„Това не е дело на луд човек" - каза си капитанът.

Ако се съдеше по сведенията на Коле от Шато Вилет, коварството на Тибинг достигаше такива мащаби, че са­мият Фаш можеше да се учи от него. За да скрие подс-лушвателни устройства в някои от най-добре охранява­ните парижки офиси, британският историк бе прибегнал до древните гърци. „Троянски коне." Едни от обектите му бяха получили като подаръци скъпи творби, други бяха купили на търг произведения на изкуството, в кои­то Тибинг предварително бе скрил миниатюрните си пре­даватели. Сониер беше получил покана за вечеря в Шато Вилет, за да обсъдят възможността англичанинът да финансира построяването на ново крило с картини на Леонардо в Лувъра. Поканата завършваше с безобиден послепис, изразяващ интереса на Тибинг към рицаря, който се говорело, че бил направил уредникът. „Донесе­те го на вечерята" - предлагаше историкът. Сониер оче­видно беше направил точно така и бе оставил рицаря без надзор достатъчно дълго, за да може Реми Легалудек да внесе едно незабележимо допълнение.

Седнал на задната седалка на таксито, Фаш затвори очи. „Остава ми да свърша още нещо преди да се прибера в Париж."

В интензивното отделение на болницата „Парксайд" беше слънчево.

- Смаяхте всички ни - усмихна се медицинската сес­тра. - Истинско чудо.

. Епископ Арингароса немощно отговори на усмив­ката й.

- Винаги съм бил благословен.

Сестрата дооправи леглото му и го остави сам. Слън­чевите лъчи топлеха лицето му. Предишната нощ бе най-черната в живота му.

Той унило се замисли за Сила, чийто труп бяха откри­ли в парка.

„Моля те, прости ми, синко."

Арингароса беше копнял Сила да участва в неговия величествен план. Предишната нощ обаче му се бе оба­дил Безу Фаш и го беше попитал за очевидната връзка на албиноса с убийството на монахинята в „Свети Сулпи-

ций". Епископът бе разбрал, че нощта е придобила ужа­сяващ обрат. Вестта за четирите нови убийства превърна ужаса му в мъка. „Какво си сторил, Сила?!" Неспособен да се свърже с Учителя, той беше осъзнал, че е изоли­ран. „Използван." Единственият начин да спре тази страшна върволица от събития бе да признае всичко на Фаш и от този момент двамата заедно се бяха опитали да настигнат Сила преди Учителя да го убеди отново да убие някого.

Уморен до мозъка на костите си, Арингароса затвори очи и се заслуша в телевизионния репортаж за арестува­нето на един известен британски историк, сър Лий Ти­бинг. „Учителя, изобличен пред всички." Тибинг беше надушил плановете на Ватикана да отлъчи Opus Dei. И бе видял в Арингароса идеалната пионка за осъществя­ването на плана си. „В края на краищата кой друг би се хвърлил сляпо по дирите на Светия Граал, ако не човек като мен, който вече няма какво да губи? Граалът щеше да донесе огромно могъщество на всеки, който го прите-

Сър Лий находчиво бе запазил в тайна самоличността си - като бе имитирал френски акцент и набожност, той бе поискал в замяна единственото, от което нямаше нуж­да. Пари. Арингароса беше прекалено нетърпелив, за да заподозре нещо. Двадесетте милиона евро бяха нищожна цена в сравнение с Граала и парите на Ватикана му бяха свършили отлична работа. „Слепецът вижда онова, кое­то иска да види." И най-голямото оскърбление, което им нанесе Тибинг - поиска парите в чекове, издадени от Банка Ватикана, та ако нещо се обърка, уликите да со­чат към Рим.

- Радвам се да видя, че сте добре, ваше високопреос­вещенство.

Арингароса позна дрезгавия глас, ала лицето ,бе не­очаквано - сурово, с волеви черти, пригладена назад черна коса и дебела шия, която опъваше яката.

- Капитан Фаш? - Състраданието и загрижеността на капитана към състоянието на епископа предишната нощ бяха накарали Арингароса да си състави съвсем друга представа за него.

Полицаят се приближи до леглото и остави на стола до него познато тежко черно куфарче.

- Мисля, че това е ваше.

Арингароса погледна пълното с чекове куфарче и об­зет от срам, незабавно извърна очи.

- Да... благодаря ви. - Замълча и нервно заопипва завивката, после продължи: - Много мислих, господин капитан, и трябва да ви помоля за една услуга.

- Разбира се.

- Семействата на хората в Париж, които Сила... -Епископът пак замълча и развълнувано преглътна. - Раз­бирам, че парите не могат да компенсират загубата, и все пак, ако сте така любезен да поделите съдържанието на-това куфарче между тях... между семействата на убити­те.

Фаш дълго го наблюдава с тъмните си очи.

- Добродетелен жест, ваше високопреосвещенство. Ще се погрижа желанието ви да бъде изпълнено.

Възцари се тежко мълчание.

По телевизията един строен френски полицай даваше интервю пред огромно имение. Фаш видя кой е и насочи вниманието си към екрана.

- Лейтенант Коле - с обвинителен глас каза една ре­портерка от Би Би Си. - Снощи вашият капитан публич­но обвини двама невинни в убийство. Робърт Лангдън и Софи Нево ще търсят ли отговорност от вашето управле­ние? Този случай ще струва ли работата на капитан Фаш?

Усмивката на Коле беше уморена, но спокойна.

- Моят опит показва, че капитан Безу Фаш рядко греши. Още не съм разговарял с него по този въпрос, но като имам предвид начина му на действие, предполагам, че публичното преследване на агент Нево и господин Лан­гдън е било хитрост, за да примами истинския убиец.

Репортерите се спогледаха изненадано.

- Нямам представа дали господин Лангдън и агент Нево съзнателно са участвали в ужилването. Капитан Фаш обикновено не споделя по-находчивите си методи. Засега мога само да потвърдя, че капитанът успешно е аресту­вал виновника и че господин Лангдън и агент Нево са невинни и в безопасност.

Фаш се обърна към Арингароса. На лицето му грееше усмивка.

- Свястно момче е този Коле. Мисля, че достатъчно отдавна е лейтенант. - Капитанът прокара пръсти през косата си и погледна епископа. - Време е да се прибирам в Париж, ваше високопреосвещенство. Но преди да си тръгна, има още един неприятен въпрос - вашият имп­ровизиран полет до Лондон. Подкупили сте пилота да промени курса. И с това сте нарушили няколко между­народни закона.

Арингароса въздъхна.

- Бях отчаян.

- Да. Както и пилотът, когато го разпитваха моите хора. - Фаш бръкна в джоба си и извади пръстена с аметист и познатите митра и жезъл.

Докато го поставяше на пръста си, епископът усети, че от очите му бликват сълзи.

- Много сте любезен. - Той стисна ръката на Фаш. -Благодаря ви.

Капитанът махна с ръка, отиде до прозореца и пог­ледна навън. Мислите му очевидно бяха някъде надалеч.

- А сега накъде, ваше високопреосвещенство?

На излизане от замъка Гандолфо предишната нощ Арингароса си беше задал същия въпрос.

- Предполагам, че моят път е също толкова несигу­рен, колкото и вашия.

- Да. - Фаш замълча за миг. - Сигурно преждевре­менно ще изляза в пенсия.

Епископът се усмихна.

- Малко вяра върши чудеса, господин капитан. Мал­ко вяра.