Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Очите на Лангдън не се бяха откъсвали от компютърния екран от началото на търсенето. Пет минути. Само два отговора. И двата не вършеха работа.

Започваше да се безпокои.

Памела Гетъм беше в съседната стая и приготвяше

топли напитки. Робърт и Софи неразумно бяха попитали дали не могат да получат и кафе и ако се съдеше по звуците на микровълновата фурна, молбата им щеше да бъде възнаградена с нескафе.

Накрая компютърът щастливо изписука.

- Май излезе още нещо - извика от другата стая Ге-тъм. - Какво е заглавието?

Лангдън погледна екрана.

„Алегорията на Граала в средновековната литература Проучване за сър Гавин и Зеления рицар"

- Алегория за Зеления рицар - отвърна той.

- Не става - каза Гетъм, - В Лондон не са погребани много митологични зелени великани.

Робърт и Софи търпеливо седяха пред екрана и прос­ледиха още два подобни отговора. Когато компютърът отново изписука обаче, резултатът бе неочакван.

Die OPEREN von RICHARD WAGNER

- Оперите на Вагнер ли? - изненада се Софи. Гетъм надникна на прага с пакет нескафе в ръка.

- Странно попадение. Вагнер бил ли е рицар?

- Не - внезапно заинтригуван, отвърна Лангдън. -Обаче е бил известен франкмасон. - „Наред с Моцарт, Бетховен, Шекспир, Гершуин* Худини и Дисни." Бяха изписани томове за връзките между масоните и тампли-ерите, Ордена на Сион и Светия Граал. - Искам да го погледна. Как да отворя целия текст?

- Не ви трябва целият текст - извика Гетъм. - Клик-нете хипертекстовото заглавие. Компютърът ще ви пока­же откритите ключови думи, наред с контекста.

Той кликна върху заглавието. Отвори се нов прозорец.

... митологичен рицар на име Парсифал, който... ... метафорично търсене на Граала, което... ... лондонската филхармония през 1855 г... ... гробницата на Вагнер в Байройт, Германия...

- Пак нищо - разочаровано въздъхна Лангдън. Въп­реки това се удивляваше от лекотата, с която се използ­ваше системата. Ключовите думи и контекстът бяха дос­татъчни, за да му припомнят, че Вагнеровата опера „Пар­сифал" е посветена на Мария Магдалина и потомството на Иисус Христос, под формата на разказ за млад рицар, търсещ истината.

- Просто имайте търпение - отвърна Гетъм. - Оста­вете машината да си работи.

През следващите няколко минути компютърът откри още няколко отговора, сред които текст за трубадурите и менестрелите. Лангдън знаеше, че те са били пътуващи слуги на Църквата на Мария Магдалина и са използвали музика, за да разпространяват историята за свещената женственост сред обикновения народ. До ден днешен тру­бадурите пееха песни във възхвала на „нашата дама" -загадъчна красива жена, на която завинаги се вричаха. Той нетърпеливо кликна хипертекста, ала не откри нищо. Компютърът за пореден път изписука.

„Рицари, валета, папи и пентаграми Историята на Светия Граал чрез картите таро"

- Нищо чудно - каза професорът. - Някои наши клю­чови думи са като имената на картите. - Той посегна към мишката, за да кликне хипервръзката. - Не съм сигурен дали когато сте играли на таро, дядо ти е е спо­менавал за това, Софи, но тази игра всъщност е алегория за изгубената невеста и нейното покоряване от злата Църква.

Софи го погледна смаяно.

- Нямах представа.

- Тъкмо това е била целта. Като учели чрез метафо­ричната игра, последователите на Граала скривали пос­ланието си от зоркия поглед на Църквата. - Робърт чес­то се чудеше дали съвременните картоиграчи подозират, че четирите бои - пики, купи, спатии и кари - са свър­зани с Граала символи, пряко произлизащи от четирите бои на таро.

След четири минути, когато Лангдън вече започваше да се бои, че няма да намерят за каквото са дошли, ком­пютърът откри нов отговор.

„Теглото на гения Биография на един съвременен рицар"

- „Теглото на гения"? - прочете той на глас. - „Биог­рафия на един съвременен рицар"?

Гетъм надникна в стаята.

- Колко съвременен? Само не ми казвай, че това е вашият сър Руди Джулиани*. Всички бяха отвратени от това решение.

Лангдън също се отвращаваше от посвещаването на сър Мик Джагър, но моментът изобщо не беше подхо­дящ да спорят за политиката на съвременното британст-во рицарство.

- Да хвърлим един поглед. - Той отвори хипертексто-вите ключови думи.

... почетен рицар, сър Исак Нютон...

... в Лондон през 1722 г. и...

... неговата гробница в Уестминстърското абатство...

- Предполагам, че „съвременен" е относително поня­тие - извика Софи на библиотекарката. - Книгата е ста­ра и се отпася за сър Исак Нютон.

Гетъм пак надникна на прага.

- Нютон е погребан в Уестминстърското абатство, се­далището на английското протестантство. Сметана и за­хар?

Софи кимна.

- Робърт? - попита англичанката.

Сърцето на Лангдън бясно туптеше. Той откъсна пог­лед от екрана и вдигна глава.

- Сър Исак Нютон е нашият рицар.

- Какви ги говориш? - възкликна Софи.

* Бивш кмет на Ню Йорк, посветен в рицарство от кралица Елизабет II. - Б. пр.

- Нютон е погребан в Лондон - отвърна професорът. - Неговите трудове поставили началото на новите нау­ки, които си навлекли гнева на Църквата. И е бил велик магистър на Ордена на Сион. Какво повече можем да искаме?

96.

Сила се стресна.

Нямаше представа какво го е събудило, нито колко време е спал. „Сънувал ли съм?" Той седна на рогозката си и се заслуша в тишина­та на центъра на Opus Dei, нарушавана само от шепота на някой, който се молеше в стаята под неговата. Тези звуци му бяха познати и би трябвало да му действат ус­покоително.

И все пак изпитваше внезапно и неочаквано безпо­койство.

Албиносът се изправи и отиде при прозореца. „Дали са ме проследили? - Площадчето долу пустееше, точно като на идване. Пак се заслуша. Тишина. - Тогава защо не съм спокоен?" Отдавна се беше научил да'вярва на интуицията си. Тя то бе спасявала като дете по улиците на Марсилия много преди затвора... много преди да се прероди с помощта на епископ Арингароса. Той отново надникна навън и видя бледи очертания на син автомо­бил. На покрива имаше полицейска лампа. Дъсченият под в коридора изскърца. Отвори се врата.

Сила реагира инстинктивно - метна се в другия край на стаята и застана зад вратата точно в момента, в който тя рязко се отвори. Първият полицай влетя вътре, като въртеше пистолета си наляво-надясно към привидно праз­ната стая. Преди онзи да се усети, Сила блъсна с рамо вратата в лицето на полицая, който влизаше след него. Докато първият се завърташе, за да стреля, албиносът се хвърли към краката му. Отекна гърмеж, куршумът изс-вири над главата му и в.следващия миг Сила го събори на земята. Мъжът силно удари глава в пода. Вторият полицай се изправи, ала гигантът заби коляно в слаби-

ните му, прескочи гърчещото му се тяло и изхвърча в коридора.

Полугрл, той се затича надолу по дългото стълбище. Знаеше, че е предаден, но от кого? Стигна до фоайето. Отвън прииждаха още полицаи. Сила се обърна и се втур­на в обратната посока. „Към женския вход. Всяка сграда на Opus Dei има заден вход." Профуча през кухнята и ужасените готвачи се запрепъваха, за да направят път на голия албинос, който, събаряйки съдове и прибори, изчезна в мрачния коридор при сервизното помещение. И тогава видя вратата, която търсеше. Над нея светеше знак за изход.

Без да забавя скорост, Сила изскочи под дъжда и със закъснение видя влизащия отвън полицай. Двамата се сблъскаха и широкото голо рамо на албиноса със смазва­ща сила се заби в гърдите на полицая и той падна по гръб на паважа. Сила тежко се стовари отгоре му. Писто­летът на полицая изтрополи настрани. Сила чу, че по коридора тичат хора, претърколи се и грабна оръжието в мига, в който полицаите се появиха на прага. Отекна изстрел и той усети пареща болка точно под ребрата си. Обзет от ярост, албиносът откри огън по тримата поли­цаи и във всички посоки полетяха кървави пръски.

Изневиделица зад него се появи тъмна сянка. Гневни ръце сграбчиха голите му рамене, сякаш изпълнени с мощ от самия дявол.

- Недей, Сила! - изрева в ухото му мъжът.

Сила се извъртя и стреля. Погледите им се срещнаха. Албиносът ужасено изкрещя, докато гледаше как епис­коп Арингароса пада на земята.

В Уестминстърското абатство са погреба-ни над три хиляди души. В огромната каменна сграда почиват тленните остан­ки на крале., държавници, учени, поети и музиканти. Запълващи всяка ниша, техните гробници са от най-цар­ствени мавзолеи - този на кралица Елизабет I, чийто

саркофаг заема самостоятелен апсиден параклис, - до най-скромни, вградени в пода плочи с изсечени надписи, изтрити от вековете, така че човек може само да гадае кой почива под тях.

Проектирано в стила на великите катедрали в Амиен, Шартър и Кентърбъри, Уестминстърското абатство не се смята нито за катедрала, нито за енорийска черква, а е под личното разпореждане на владетеля. От коронясва­нето на Вилхелм Завоевателя на Коледа през 1066 го­дина поразителният храм е станал свидетел на безк­райна върволица кралски и държавни церемонии - от канонизирането на Едуард Изповедник до погребение­то на Хенри V или венчавката на лейди Даяна и принц Чарлз.

Въпреки това в момента Робърт Лангдън не проявява­ше интерес към древната история на абатството, освен към едно-единствено събитие - погребението на британ­ския рицар сър Исак Нютон..

„Във Лондон този рицар спи до днес."

Робърт и Софи бързо прекосиха величествения пор­тик и бяха посрещнати от охраната, която любезно ги преведе през най-новата придобивка на абатството -. го­лям детектор за метал, каквито напоследък имаше в повечето исторически сгради в Лондон. Двамата минаха през портала, без да задействат алармата, и продължиха към входа.

Когато прекрачи прага, Лангдън усети, че външният свят мигом изчезва. Нямаше автомобилен рев. Нямаше дъжд. Само оглушителна тишина, която отекваше от стена в стена, сякаш сградата сама си шепнеше.

Подобно на почти всички посетители, двамата неза­бавно вдигнаха погледи нагоре, където покривът като че ли избухваше високо над тях. Сиви каменни колони се издигаха като секвои и потъваха в сенките, описваха изящни арки над шеметни бездни и после се стрелваха надолу към каменния под. Широката пътека към север­ния трансепт приличаше на дълбок каньон между верти­кални стени от витражи..В слънчеви дни подът на абат­ството се покриваше с пъстри петна пречупена светлина. Днес дъждът и сумракът придаваха на грамадното прос-

транство призрачен вид... по-скоро на крипта, каквато всъщност представляваше.

- Почти няма хора - прошепна Софи.

Лангдън бе обзет от разочарование. Бе се надявал да има много повече хора. „По-оживено обществено място." Не му се щеше да се повтори преживяното в пустия „Тем-пъл". Беше очаквал известно чувство за сигурност в този популярен туристически обект, ала спомените му от мно­голюдните лондонски навалици бяха от кулминацията на летния сезон,. Днес бе дъждовна мартенска сутрин. Вместо тълпи и искрящи витражи, виждаше само мра­чен гол под и тъмни пусти ниши.

- Минахме през детектори за метал - очевидно усети­ла опасенията му, напомни Софи. - Никой не може да влезе с оръжие.

Той кимна, но не се успокои. Бе предложил да съобщят в лондонската полиция, но Софи не знаеше кой от местни­те власти може да е замесен. „Трябва да си вземем крип-текса - беше настояла тя. - Той е ключът към всичко."

Имаше право естествено.

Ключът към спасяването на Лий.

Ключът към Светия Граал.

Ключът към разкриването на онзи, който стоеше зад всичко това.

За нещастие, единствената възможност да си върнат ключовия камък, изглежда, бе тук... при гроба на Исак Нютон. Онзи, в когото беше криптексът, трябваше да дойде, за да разшифрова последната парола, и ако вече не си бе отишъл, Софи и Лангдън възнамеряваха да му устроят капан.

Двамата се запътиха наляво, за да излязат на откри­то, и продължиха по една сумрачна странична пътека зад редица пиластри. Робърт не можеше да се отърси от мисълта за Лий Тибинг, пленник в собствената си лиму­зина. Човекът, който беше заповядал да убият ръково­дителите на Ордена на Сион, нямаше да се поколебае да очисти всеки, който му се изпречеше на пътя. Каква жестока ирония, че Тибинг, един съвременен британски рицар, .беше заложник в търсенето на своя сънародник сър Исак Нютон.

- Накъде? - попита Софи. Професорът нямаше представа.

- Трябва да потърсим екскурзовод и да попитаме. Лангдън разбираше, че не бива безцелно да се мотаят

из сградата. Уестминстърското абатство представляваше хаотичен лабиринт от мавзолеи, странични помещения и гробни ниши. Също като лувърската Голяма галерия, то имаше само един вход - вратата, през която бяха влез­ли. Посетителят лесно можеше да влезе, но трудно мо­жеше да излезе. „Буквално капан за туристите", както го беше нарекъл един заблудил се колега на Лангдън. Подобно на повечето катедрали, хоризонталният план на абатството имаше формата на огромен кръст. За разлика от повечето катедрали обаче, входът му бе отстрани, вместо през нартекса в дъното на наоса. Нещо повече, към него беше пристроен огромен манастир. Само една погрешна стъпка и човек се изгубваше в хаоса от дворо­ве, заобиколени от високи стени.

- Екскурзоводите са в тъмночервени дрехи - каза Ро­бърт и тръгна към центъра на черквата. Погледна наст­рани към високия позлатен олтар в края на южния тран-септ и зърна неколцина души да пълзят на четири кра­ка. Такова поклонение бе често срещана гледка в Ъгъла на поетите, макар че далеч не беше толкова свещено, колкото изглеждаше. „Туристите правят отпечатъци от надгробните плочи."

- Не забелязвам екскурзоводи - рече Софи. - Не мо­жем ли сами да намерим гроба?

Без да каже нито дума, Лангдън я поведе към центъ­ра на абатството и посочи надясно.

Когато видя цялата дължина на главния кораб на сгра­дата, Софи сепнато ахна, после въздъхна:

- Добре, да потърсим екскурзовод.

В този момент до величествения гроб на сър Исак Нютон зад паравана на хора на стотина метра от тях стоеше самотен посетител. Учителя вече от десетина ми­нути разглеждаше паметника.

Гробницата на великия учен представляваше масивен саркофаг от черен мрамор, върху който беше изваяно

полегналото тяло на сър Исак Нютон, гордо облегнат на купчина от собствените му книги - „Божественост", „Хро­нология", „Оптика" и „Philosophiae Naturalis Principia Mathematica"*. B краката му стояха две крилати мом­ченца със свитък в ръце. Зад тялото му се издигаше пи­рамида. Въпреки че и самата тя изглеждаше странно, изобразената в средата на стената й гигантска фигура привличаше цялото внимание на Учителя.

Той размишляваше върху озадачаващата гатанка на Сониер. „Кълбото там го няма..." Грамадната сфера беше издялана в барелеф и символизираше всички небесни тела - съзвездия, зодиакални знаци, комети, звезди и плане­ти. Над нея имаше изображение на богинята на астроно­мията под звездно поле.

„Безброй кълба."

Преди да дойде тук Учителя бе смятал, че щом открие гробницата, лесно ще разпознае липсващото кълбо. Вече не беше толкова сигурен. Пред него имаше сложна не­бесна карта. Дали липсваше някоя планета? Или в някое съзвездие бе изпусната астрономическа сфера? Нямаше представа. Въпреки това подозираше, че решението ще се окаже находчиво чисто и елементарно като във всички предишни случаи. „Какво кълбо търся?" Ес­тествено за откриването на Светия Граал не можеше да се изискват задълбочени познания по астрофизика, нали?

„... за плод в утроба ни мълви, за Роза..."

Размислите му прекъснаха неколцина приближаващи се туристи. Той пъхна криптекса в джоба си и предпаз­ливо изчака. Посетителите отидоха при една близка маса, оставиха дарение в чашата и се запасиха със средства за отпечатване на надгробни плочи, оставени от абатството. Въоръжени с въглен и големи листове тежка хартия, те тръгнаха към предната част на сградата, навярно към популярния Ъгъл на поетите, за да отдадат почит на Чосър, Тенисън и Дикенс, като яростно драскат върху гробовете им.

„Какво кълбо липсва?... - Той докосна криптекса в джоба си, като че ли изсеченият от Сониер мрамор ня­как си можеше да му разкрие отговора. - Само пет бук­ви ме отделят от Светия Граал."

Отиде до ъгъла на паравана, дълбоко си пое дъх и надникна към олтара в далечината. Погледът му се спус­на от позлатата към тъмночервените дрехи на екскурзо­вода, на когото махаха с ръце двама много добре познати му посетители.

Лангдън и Нево.

Той спокойно се върна зад паравана. „Бързи са." Очак­ваше американецът и криптографката да разшифроват значението на стихотворението и да дойдат при гроба на Нютон, но те се появяваха по-рано, отколкото предпола­гаше. Учителя отново дълбоко си пое дъх и обмисли въз­можностите. Беше свикнал да се справя с изненади.

„Криптексът е в мен."

Той бръкна в джоба си и докосна втория предмет, който му вдъхваше увереност: миниатюрния револвер. Естест­вено, когато бе минал през портала, детекторите за ме­тал бяха сигнализирали. И също толкова естествено ох­раната го беше пропуснала, когато възмутено бе показал картата си за самоличност. Общественото положение ви­наги внушаваше нужното уважение.

Макар че отначало се беше надявал сам да разгадае загадката на криптекса и да избегне повече усложнения, сега разбираше, че появата на Лангдън и Нево всъщност е щастлива случайност. Като се имаше предвид неуспе­хът мус „кълбото", може би щеше да успее да се възпол­зва от техния опит. В края на краищата, щом професо­рът бе раЗшифровал стихотворението, за да намери гроб­ницата, имаше голяма вероятност да знае нещо и за къл­бото. И ако Лангдън знаеше паролата, просто трябваше да приложи малко натиск.

„Не тук, разбира ce.

Някъде на спокойствие."

Учителя си спомни табелката, която беше видял на идване към абатството. Идеалното място да ги примами.

Въпросът беше само... какво да използва за примам­ка.

Лангдън и Софи бавно се приближава-

ха по северната пътека, като се движеха

в сенките зад дебелите колони, които я

разделяха от открития наос. Въпреки че бяха изминали

повече от половината му дължина, все още не виждаха

разположената в ниша гробница на Нютон,

- Там поне няма никой - прошепна Софи.

Робърт облекчено кимна. Цялата част от наоса около гроба на Нютон пустееше.

- Аз ще отида пръв - каза той. - Ти остани скрита, в случай че някой...

Младата жена вече беше излязла от сенките и преко­сяваше откритото пространство.

- ... наблюдава - въздъхна Лангдън и забърза след нея.

Мълчаливо пресякоха църковния кораб по диаго­нал и гробницата най-после се появи пред тях - черен мраморен саркофаг... лежаща статуя на Нютон... две крилати момченца... голяма пирамида... и огромно кълбо.

- Ти знаеше ли за това? - сепнато попита Софи. Също изненадан, Робърт поклати глава.

- Като че ли по кълбото са изваяни съзвездия - при­бави тя.

Когато наближиха нишата, сърцето на Лангдън се сви. Гробницата на Нютон беше осеяна с кълба - звезди, ко­мети, планети. „Кълбото там го няма..." Все едно да тър­сиш липсващ стрък трева на игрище за голф.

- Астрономически тела - загрижено рече Софи. - При това много.

Професорът се намръщи. Единствената връзка между планетите и Граала, за която се сещаше, бе Венера*, а на път за „Темпъл" той вече беше опитал с тази парола.

Софи бързо тръгна към саркофага, но Лангдън изос­тана няколко крачки, за да вижда какво става наоколо.

- „Божественост" - наклонила глава, започна да чете тя заглавията на книгите, върху които се облягаше Ню­тон. - „Хронология". „Оптика". „Philosophiae Naturalis Principia Mathematica"? — Криптографката ce обърна към него. - Да ти говори нещо?

Робърт се приближи и се замисли.

- Доколкото си спомням, „Principia, Mathematica" има­ше нещо общо с притеглянето на планетите... които са кълба, естествено, но това ми се струва доста изсмукано от пръстите.

- Ами зодиакалните знаци? - Тя посочи съзвездията по сферата. - Нали говореше ,за Риби и Водолей?

„Краят на дните" - помисли си Лангдън.

- Твърди се, че краят на Риби и началото на Водо­лей били историческият момент, в който Орденът на Сион се готвел да разкрие документите от Сангреала на света. - „Само че хилядолетието дойде без инци­денти и историците нямат представа кога ще бъде раз­крита истината."

- Плановете на Ордена може да са свързани с послед­ните думи - каза Софи.

„За плод в утроба ни мълви, за Роза, плът и род." Лангдън потръпна.

- Ти ми каза, че моментът, в който Орденът се готвел да разгласи истината за „Розата" и нейната плодородна утроба, бил пряко свързан с разположението на планети­те - които са кълба.

Забелязал материализиращите се бледи очертания на вероятна възможност, професорът утвърдително кимна. Въпреки това интуицията му подсказваше, че астроно­мията не е ключът. Всички предишни решения на вели­кия магистър бяха притежавали красноречиво символич­но значение - Мона Лиза, Мадоната на скалите, СОФИЯ.

- Погледни! - ахна Софи и го задърпа. По уплахата й Лангдън реши, че някой се приближава, но когато се обърна към нея, видя, че тя ужасено зяпа черния мрамо­рен саркофаг. - Някой е бил тук - прошепна младата жена и посочи изпънатия десен крак на Нютон.

Отначало Робърт не разбра какъв е проблемът. Няка­къв небрежен турист беше оставил въглен за отпечатва­не на надгробни плочи върху капака на саркофага. Той се пресегна да го вземе, ала когато се наведе, светлината падна върху полирания черен мрамор и професорът се вцепени. Внезапно видя защо се е уплашила Софи.

Върху капака на саркофага в краката на Нютон лъ­щеше едва забележим надпис с въглен:

Лангдън препрочете съобщението. Сърцето му тупте­ше бясно.

Софи се обърна и погледна към наоса.

Въпреки тревогата, обзела го при вида на надраскани­те с въглен думи, Робърт си каза, че това е добра вест. „Лий още е жив." И не само това.

- И те не знаят паролата - прошепна той.

Софи кимна. Иначе защо щяха да разкриват присъст­вието си?

- Може би искат да разменят Лий за паролата. т А може да е капан.

Робърт поклати глава.

- Едва ли. Градината е извън стените на абатството.

Доста оживено място. - Веднъж бе ходил в прочутата Колидж Гардън - малка градина с овошки и лечебни растения, останала от дните, когато монасите бяха отг­леждали фармакологични средства. Колидж Гардън мо­жеше да се похвали с най-старите живи овощни дървета във Великобритания и туристите обичаха да се разхож­дат там. - Мисля, че като ни викат навън, искат да спе­челят доверието ни. За да се чувстваме в безойасност. Софи не изглеждаше убедена.

- Искаш да кажеш навън, където няма детектори за метал, нали?

Лангдън се намръщи. Тя имаше право.

Американецът пак огледа осеяната с кълба гробница. Искаше му се да има поне бегла представа за паролата на криптекса... нещо, с което да води преговори. „Аз забър­ках Лий в тази история и ще направя каквото трябва, за да му помогна."

- Пише да минем през Катедралния съвет към юж­ния изход - каза Софи. - Може би от изхода ще се разк­рива изглед към градината. Така ще преценим положе­нието преди да излезем и да се изложим на евентуална опасност.

Идеята беше добра. Лангдън смътно си спомняше, че Катедралният съвет е голяма осмоъгълна зала, в която се бе събирал някогашният английски парламент преди да бъде построена днешната сграда. От години не беше ходил там, ала знаеше, че първо се минава през манасти­ра. Той отстъпи няколко крачки от гробницата и поглед­на към отсрещния край на черквата.

Там имаше сводест изход с голяма табела:

КЪМ:

Манастир

Дарохранителница

Параклис „Сейнт Фейт"

Катедрален съвет

Лангдън и Софи тичешком минаха под табелата, пре­калено бързо, за да забележат малката обява, на която

абатството се извиняваше, че някои сгради са затворени за реставрация.

Озоваха се в манастира - двор с високи стени. Над тях виеше вятърът и издаваше звук като тихо свирене от гърло на бутилка. Когато влязоха в тесните галерии око­ло двора, Лангдън изпита познато безпокойство, каквото го обземаше винаги в затворени помещения.

Той се съсредоточи върху края на тунела пред тях и като се ориентираше по табелите, се насочи към Катед­ралния съвет. Дъждът се бе засилил и в галерията беше влажно и студено. По пътя се разминаха q друга двойка, която бързаше в обратната посока да се скрие от лошото време. Манастирът изглеждаше пуст - най-непривлека­телната част от комплекса на абатството на този вятър и дъжд.

Четиридесетина метра .нататък по източната галерия от лявата им страна се появи сводестият вход, който тър­сеха. Но бе преграден с въже и табела:

ЗАТВОРЕНО ЗА РЕСТАВРАЦИЯ Дарохранителница . Параклис „Cейнт Фейт" Катедрален съвет

Дългият пуст коридор зад въжето беше осеян със ске- ' лета и строителни материали. В непосредствена близост от двете страни Лангдън видя входовете на дарохрани-телницата и параклиса „Сейнт Фейт". Входът на Катед­ралния съвет обаче се намираше много по-навътре, в дъ­ното на галерията. Тежката му дървена врата зееше от­ворена и просторната осмоъгълна зала бе окъпана в сив­кава светлина от многобройните грамадни прозорци, гле­дащи към Колидж Гардън. „Минете през Катедралния съвет и излезте през южния изход в обществената гради­на."

- Това е краят на източната галерия, така че южният изход към градината трябва да е отдясно в онази зала -каза Робърт.

Софи вече прескачаше въжето.

Докато бързаха по тъмния коридор, воят на вятъра и

плисъкът на дъжда във вътрешния двор зад тях посте­пенно заглъхваха. Катедралният съвет беше нещо като допълнителна сграда - пристройка в края на дълга гале­рия, осигуряваща спокойствието на парламентарните заседания.

- Изглежда огромен - прошепна Софи, когато се приб­лижиха.

Лангдън беше забравил колко е голяма тази зала. От­вън се виждаха шеметните прозорци в отсрещния край на осмоъгълното помещение - издигаха се към високия сводест таван. Оттам определено щеше да се вижда гра­дината.

Когато влязоха, трябваше да присвият очи. След мрач­ните галерии Катедралният съвет им се струваше като солариум. Бяха влезли доста навътре, когато разбраха, че обещаната врата я няма.

Бяха попаднали в капан.

Скърцането на тежката врата зад тях ги накара да се обърнат. Резето падна с металически звън. Човекът, който стоеше на прага, спокойно бе насочил малък револвер към тях. Беше набит и се подпираше на алуминиеви па­терици.

За миг Лангдън си помисли, че сънува.

Беше Лий Тибинг.