7
Скромното жилище в черквата „Св. Сулпиций" се намираше на втория етаж на самата сграда, вляво от хора. Двустайният апартамент с каменен под и скромна мебелировка от над десет години бе дом на сестра Сандрин Биел.-Официално тя живееше в близкия манастир, но предпочиташе тишината на черквата и беше свикнала с удобствата на леглото си, телефона и котлона.
Като conservatrice d'affaires** на черквата, сестра Биел отговаряше за поддръжката, магазина за сувенири, набирането на помощен персонал и екскурзоводи, охраната на сградата след работно време и поръчката на вино и нафора за причастието.
Събуди я острият звън на телефона и тя уморено вдигна слушалката.
- Soeur Bieul. Eglise Saint Sulpice.***
- Здравейте, сестро - каза на английски мъжки глас. Тя седна на тясното си легло. „Колко е часът?" Макар че позна гласа на началника си, за петнадесет години
* Моментът на истината (фр.). - В. пр.
** Икономка (фр.). - В, пр.
*** Сестра Виел. Черквата „Свети Сулпиций" (фр.). - В, пр.
той никога не я беше будил. Свещеникът беше благочестив човек и се прибираше веднага след службата.
- Извинете ме, ако съм ви събудил, сестро - каза той. И неговият глас звучеше уморено. - Току-що ми се обади един влиятелен американски епископ. Може би го познавате. Мануел Арингароса.
- Председателят на Opus Dei ли? - „Естествено, че го познавам. Кой духовник не е чувал за него?" През последните години консервативната прелатура на Арингароса бе станала опасно могъща. Неочакваният й възход беше започнал през 1982 година, когато Йоан Павел II й бе дал статут на „лична прелатура на папата" и официално беше одобрил всичките й архаични практики. Издигането на Opus Dei се бе случило през същата година, през която богатата секта тайно беше превела близо един милиард долара на ватиканския Институт за религиозни дела, известен като Банка Ватикана, и го бе спасила от позорен банкрут. Доброто положение на организацията в Рим беше меко казано подозрително, ала никой не спореше със Светия престол.
- Епископ Арингароса ми се обади, за да ме помоли за услуга - нервно каза свещеникът. - Един от редовите членове на Opus Dei тази нощ бил в Париж...
Докато слушаше странната молба, сестра Биел все повече се объркваше.
- Съжалявам, но... този гост от Opus Dei не може да почака до сутринта, така ли?
- Боя се, че не може. Самолетът му излита много рано. Винаги бил мечтал да види „Свети Сулпиций".
- Но катедралата е много по-интересна денем. Слънчевите лъчи през отвора в покрива, различните сенки на стрелката на слънчевия часовник... точно това прави „Свети Сулпиций" уникална.
- Съгласен съм, сестро, и все пак ще го смятам за лична услуга, ако го пуснете през нощта, Той може да пристигне в... да речем, в един часа? След двайсет минути.
Сестра Биел се намръщи, но каза:
- Разбира се. Ще го посрещна с удоволствие. Свещеникът й благодари и затвори.
Озадачена, сестра Биел за миг остана в топлото си легло и се опита да се отърси от паяжините на съня. Шестдесетгодишното й тяло не се будеше толкова бързо, колкото някога, макар че телефонният разговор определено я бе разсънил. Не беше почитателка на Opus Dei. Дори да пренебрегнеше странния ритуал на умъртвяването на плътта, възгледите на прелатурата за жените, меко казано, бяха средновековни. Биел със смайване бе научила, че жените в организацията са принудени да чистят мъжките жилищни помещения, докато мъжете са на служба, че спят на твърдия дъсчен под, докато мъжете имат сламени рогозки, и че търпят допълнително умъртвяване на плътта... всичко това, за да изкупят първородния грях. Изглежда, отхапаното от Ева парченце ябълка беше дълг, който жените бяха обречени да изплащат вечно. За съжаление, докато голямата част от католическата църква постепенно се движеше в правилната посока по отношение на женските права, Opus Dei заплашваше да обърне процеса. Въпреки това Биел трябваше да се подчини на заповедта.
Тя смъкна крака от леглото и бавно се изправи, вледенена от каменния под. Студът си беше студ, но внезапно я обзе неочаквано опасение.
Женска интуиция?
Като Божи човек, сестра Биел се бе научила да намира покой в гласовете на собствената си душа. Тази нощ обаче душата й мълчеше като пустата катедрала.
8
Лангдън „е можеше да откъсне очи от
надраскания на паркета сияещ лилав текст. Не можеше да си представи по-невероятни прощални думи от последното послание на Жак Сониер:
13-3-2-21-1-1-8-5
И древна ода лично...
за лимона!
Въпреки че изобщо нямаше представа какво означава това, Робърт разбираше инстинктивното усещане на Фаш, че пентаграмата е свързана с древен култ.
„И древна ода лично... за лимона!"
Сониер споменаваше за нещо древно. Също толкова странни бяха цифрите.
- Прилича на числов код.
- Да - съгласи се капитанът. - Нашите криптографи вече работят по него. Според нас цифрите може да са ключ към самоличността на убийците. Може би телефонен номер или някакво социално обозначение. Мислите ли, че имат символично значение?
Лангдън ги погледна пак. Щяха да му трябват часове, за да извлече от тях някакъв символичен смисъл. „Ако Сониер изобщо е заложил такъв." Цифрите му се струваха съвсем случайни. Беше свикнал със символични комбинации, които имаха някакво подобие на смисъл, но тук всичко - пентаграмата, текстът, цифрите - се различаваше принципно.
- Казахте, че с всичките си действия Сониер е имал за цел да прати някакво послание... - рече Фаш. - Култ към Богинята-майка или нещо подобно. Как се вписва този надпис в него?
Робърт знаеше, че въпросът е реторичен. Странният надпис очевидно изобщо не се вписваше в Лангдъновата версия за култа към Богинята-майка.
„И древна ода лично... за лимона!"
- Текстът може да е някакво обвинение - продължи капитанът. - Не сте ли съгласен?
Лангдън се опита да си представи последните мигове на уредника, затворен сам в Голямата галерия, умиращ... Стори му се логично.
- Обвинение срещу убиеца, предполагам.
- Моята работа, естествено, е да дам име на тази личност. Ще ви попитам нещо, господин Лангдън. Според вас, освен цифрите, какво ви се струва най-странно в това послание?.
„Най-странно ли?" Един умиращ се беше заключил в галерията, бе нарисувал пентаграма на корема си и беше написал загадъчно обвинение на пода. Имаше ли изобщо нещо, което да не е странно?
- Може би думата „лимон" - каза той първото, което му дойде наум. Един умиращ едва ли щеще да се сети точно за лимон. - Изразът „лично за лимона" ми се струва странен.
- „Лимон" ли? - В гласа на Фаш прозвучаха нетърпеливи нотки. - Какво значение имат думите на Сониер?
Лангдън не беше сигурен какво има предвид капитанът, ала започваше да подозира, че между характера на Фаш и лимона от посланието определено има нещо общо.
- Сониер е бил французин - безизразно заяви полицаят. - Живял е в Париж. И все пак е решил да напише това послание...
- На английски - довърши изречението Лангдън. Фаш кимна.
- Précisément*. Имате ли представа защо? Професорът си спомняше, че Сониер перфектно бе
знаел английски - и все пак му убягваше причината, поради която е решил да напише последните си думи на този език. Той сви рамене.
Капитанът отново посочи пентаграмата на корема на жертвата.
- Не е ли свързано с култа към дявола? Все още ли сте сигурен?
Робърт вече не беше сигурен в нищо.
- Между символиката и текста като че ли няма нищо общо. Съжалявам, но не мога да ви помогна.
- Може би това ще ви изясни нещата. - Фаш отстъпи назад и вдигна ултравиолетовата лампа. Лъчът освети по-голяма площ. - А сега?
За удивление на Лангдън, около трупа на уредника се появи кръг. Очевидно Сониер бе легнал на пода и беше описал няколко дълги дъги около себе си, затваряйки се в окръжност.
След миг значението му стана ясно.
Витрувианският човек! - Робърт ахна. Сониер беше създал копие на най-прочутата скица на Леонардо да Винчи в естествен ръст.
* Точно така (фр.)- _ В. пр.
Смятана за най-точната в анатомично отношение рисунка на времето си, Витрувианският човек на Леонардо се беше превърнал в съвременен символ на културата и се срещаше по плакати, подложки за компютърни мишки и тениски по целия свят. Известната скица се състоеше от идеален кръг, в който беше вписан гол мъж... с разперени ръце и крака.
„Да Винчи". Лангдън потръпна от удивление. Намерението на Сониер бе очевидно. В последните мигове от живота си уредникът се беше съблякъл и бе заел такава поза, че да имитира Леонардовия „Витрувиански човек".
Кръгът беше липсващият елемент. Женски символ на защшлата, който довършваше посланието на да Винчи -хармонията на мъжкото и женското начало. Въпросът сега обаче бе защо Сониер е имитирал тази прочута рисунка.
- Господин Лангдън, човек като вас сигурно знае, че Леонардо да Винчи е имал склонност към по-тъмните изкуства - каза Фаш.
Информираността на полицая изненада Робърт, макар че обясняваше подозренията на капитана за култа към дявола. Историците на изкуството винаги бяха смятали да Винчи за неудобна тема, особено в християнската традиция. Той може да беше гениален, но беше екстравагантен хомосексуалист и поклонник на божествения ред в Природата, което го правеше грешник по отношение на Бога. Нещо повече, странностите на художника определено имаха демоничен характер: той беше ексху-мирал трупове, за да изучава човешката анатомия, бе водил тайнствени дневници с непонятно, обърнато наопаки писмо, беше вярвал, че притежава алхимичната способност да превръща оловото в злато и дори да измами Господ и да отложи смъртта с помощта на чудотворен еликсир. Сред изобретенията му имаше ужасяващи, невиждани дотогава оръжия и уреди за мъчение.
„Непонятното води до недоверие" - помисли си професорът.
Дори огромната колекция на да Винчи от поразителни християнски произведения на изкуството още повече бе допринесла за репутацията му на духовен лицемер.
Приемайки стотици доходни поръчки от Ватикана, творецът беше рисувал християнски теми не като израз на собствените си вярвания, а по-скоро като търговски компромис - средство за осигуряване на разкошен живот. За нещастие, да Винчи често се бе забавлявал, скришом гризейки ръката, която го храни. В много от християнските му платна имаше скрити символи,, които бяха всичко друго, но не и християнски - дан на собствените му разбирания и фино натриване на носа на Църквата. Лангдън дори бе чел лекция в Националната галерия в Лондон, озаглавена „Тайният живот на Леонардо: езическа символика в християнското изкуство".
- Разбирам загрижеността ви, но да Винчи всъщност никога не е упражнявал каквито и да било тъмни изкуства - отвърна Робърт. - Бил е изключително духовен човек, макар да се е намирал в постоянен конфликт с Църквата.
В този момент му хрумна странна мисъл. Той отново погледна посланието на пода: „И древна ода лично... за лимона!".
- Да? - попита Фаш.
Лангдън внимателно претегли думите си.
- Просто си помислих, че Сониер е имал обща идеология с да Винчи, например отрицателното му отношение към елиминирането на свещената женственост от съвременната наука. Може би като имитира прочутата рисунка на Леонардо, Сониер просто отразява част от общото им негодувание срещу демонизирането на богинята от страна на днешната Църква.
Фаш го прониза с поглед.
- Да не би да искате да кажете, че под „лимон" Сониер разбира Църквата?
Професорът трябваше да признае, че звучи невероятно, и все пак пентаграмата в известен смисъл потвърждаваше това предположение.
- Искам да кажа само, че господин Сониер е посветил живота си на историята на богинята и че католическата църква е положила всички усилия да унищожи тази история. Струва ми се логично Сониер да е решил да изрази разочарованието си със своите прощални думи.
- Разочарование ли? - враждебно попита полицаят.
- Това послание ми звучи по-скоро смешно, отколкото разочаровано, не сте ли съгласен?
Търпението на Лангдън се изчерпваше.
- Вижте, господин капитан, вие ме попитахте какво според мен се е опитал да каже Сониер. Това и направих.
- Според вас той обвинява Църквата, така ли? - процеди французинът през зъби. - Господин Лангдън, работата ми е такава, че виждам много смърт. Ще ви кажа нещо. Когато някой умира, последните му мисли едва ли са някакви мъгляви, непонятни за никого духовни съждения. - Тихият глас на Фаш режеше въздуха като нож.
- Le vengeance.* Аз смятам, че Сониер е написал тези думи, за да ни разкрие кой го е убил.
Лангдън го зяпна.
- Но в това няма абсолютно никаква логика.
- Нима?
- Не - уморен и ядосан, заяви професорът. - Вие ми казахте, че Сониер е бил нападнат в кабинета си от човек, когото очевидно е поканил да влезе.
-Да.
- Струва ми се логично да заключа, че уредникът е
познавал убиеца. Фаш кимна.
- Продължавайте.
- Щом Фаш е познавал човека, който го е убил, що за обвинение е това? - Той посочи към пода. - Числови кодове? Древни оди? Лимони? Пентаграми върху корема. Прекалено е тайнствено.
Полицаят се намръщи, сякаш тази мисъл изобщо не му беше хрумвала.
- Прав сте.
- Като се имат предвид обстоятелствата, предполагам, че ако е искал да ви разкрие убиеца, Сониер е щял да напише името му.
На лицето на Фаш за пръв път плъзна доволна усмивка.
- Précisément - каза той. - Précisément.
* Отмъщение (фр.). _ Б. пр.
„Присъствам на майсторско изпълнение" - помисли си лейтенант Коле и намести слушалките си, докато слушаше гласа на Фаш. Старшият агент знаеше, че тъкмо такива моменти са издигнали Бика на върха на френската законоохранителна система.
„Фаш прави онова, което не смее да направи никой ДРУГ."1
Деликатното изкуство на ласкателя бе забравено умение в модерните органи на реда. То изискваше изключително самообладание при екстремно напрежение. Малцина притежаваха необходимото хладнокръвие, но Фаш изглеждаше роден за такава работа. Неговата невъзму-тимост и търпение направо не бяха човешки.
Единственото чувство на капитана тази нощ беше абсолютната решителност, като че ли виждаше в този арест нещо лично. Проведеният преди нас инструктаж на агентите беше необичайно кратък. „Знам кой е убил Жак Сониер - беше казал Фаш. - Наясно сте какво да правите. Не искам никакви грешки."
И до този момент.не бяха допуснати никакви грешки.
Коле все още не бе запознат с доказателствата, затвърдили увереността на Фаш във вината на заподозрения, ала лейтенантът знаеше, 7че не бива да оспорва инстинкта на Бика. Интуицията на шефа му понякога граничеше със свръхестественото. „Бог шепне в ухото му" -след особено внушителна проява на шестото чувство на Фаш беше заявил един агент. Коле трябваше да признае, че ако има Бог, Безу Фаш е сред първите в Неговия списък. Капитанът с фанатична упоритост ходеше на служба и изповед - много по-често от задължителната неделна меса, посещавана от служителите в името на доброто впечатление. Когато преди няколко години папата беше посетил Париж, Фаш бе използвал всичките си връзки, за да си осигури аудиенция. И сега в кабинета му висеше снимката му с Йоан Павел II.
Лейтенантът намираше странна ирония във факта, че една от редките публични прояви на Фаш през последните години бе откритата му реакция към скандала с католиците педофили. „Тия свещеници трябва да бъдат обесени два пъти! - беше заявил капитанът. - Веднъж заради престъпленията си срещу децата. И втори път, задето посрамиха доброто име на Църквата." Коле бе останал с впечатлението, че последното повече е разгневило началника му.
Той включи лаптопа си и се зае с втората половина от тазвечерната си задача - глобалната проследяваща система. На екрана се появи подробен хоризонтален план на крилото „Денон", строителна схема, качена от компютърната мрежа на охраната на Лувъра. Лейтенантът плъзна поглед по лабиринта от галерии и коридори и откри каквото търсеше.
Дълбоко в сърцето на Голямата галерия мигаше червена точица.
„La marque."*
Тази нощ Фаш водеше жертвата си на съвсем къса каишка. Разумно. Робърт Лангдън се беше оказал хладнокръвен клиент.
9
3а да не прекъсват разговора му с Ланг-дън, Безу Фаш бе изключил мобилния си телефон. За съжаление, той беше скъп модел, снабден с двупосочна радиостанция, която сега използва един от агентите му.
- Capitaine? - изпращя телефонът.
Фащ неволно изскърца със зъби от гняв. Не можеше да си представи нещо толкова важно, че Коле да прекъсне разпита - особено точно в този решителен момент.
Капитанът извинително погледна Лангдън.
- Един момент, моля. -. Той натисна бутона за радиопредаване. - Oui?
- Capitaine, un agent du Département de cryptographie est arrivé.**
* Знакът (фр.). - Б. пр.
** Господин капитан, пристигна агент от криптографския отдел (фр.).
- Б. пр.
Гневът на Фаш мигновено, стихна. „Криптограф?" Въпреки неудобния момент това сигурно беше добра новина. След като бе открил загадъчния надпис на Сониер, капитанът беше пратил по електронен път снимки от цялото местопрестъпление в криптографския отдел с надеждата някой там да му разкрие какво се е опитвал да каже уредникът. Щом сега идваше човек от отдела, най-вероятно вече бяха разшифровали посланието на жертвата.
- В момента съм зает - отвърна Фаш. Гласът му не оставяше съмнение, че лейтенантът е прекалил. - Помолете криптографа да изчака в командния пункт. Когато приключа, ще разговарям с него.
- С нея - поправи го Коле. - Криптографът е агент Нево.
Фаш се ядоса още повече. Софи Нево беше една от най-големите грешки на ЦУКП. Млада парижка déchiffreuse*, завършила в Англия, преди две години тя бе натрапена на капитана в рамките на министерската кампания за назначаване на повече жени в полицията. Стремежът на министерството към политическа коректност според Фаш водеше до отслабване на .управлението. Жените не само бяха физически негодни за полицейска работа, но и самото им присъствие опасно разсейваше полицаите. А както се бе опасявал от самото начало, Софи Нево разсейваше мъжете повече от другите.
Беше на тридесет и две и упоритостта й граничеше с инат. Прилагаше новата британска криптологическа методология и постоянно вбесяваше началниците си. Фаш обаче най-много се безпокоеше от неизбежната универсална истина, че в служба с мъже на средна възраст една млада привлекателна жена винаги отвлича вниманието от работата.
- Агент Нево настоява незабавно да разговаря с вас, господин капитан. Опитах се да я спра, но тя идва към галерията.
Фаш се смая.
- Недопустимо! Ясно дадох да се разбере...
* Криптографка (фр.). - Б. пр.
За миг на Робърт Лангдън му се стори, че Безу Фаш ще получи удар. Капитанът спря на средата на изречението, зяпна и очите му се изцъклиха. Проницателният му поглед сякаш се впери в нещо над рамото на професора. Преди да успее да се обърне, Лангдън чу женски глас.
- Excusez-moi, messieurs.*
Лангдън се обърна и видя, че към тях се приближава млада жена. Вървеше по коридора с дълги плавни крачки - походка, издаваща натрапчива сигурност. Небрежно облечена в дълъг до коляното кремав ирландски пуловер и черен клин, привлекателна, тридесетинагодиш-на. Гъстата й червена коса падаше свободно върху раменете й. За разлика от русокосите съпруги, които украсяваха стените на харвардските общежития, тази жена притежаваше естествена красота, която излъчваше поразителна самоувереност.
За изненада на Лангдън, жената се приближи право към него и учтиво протегна ръка.
- Мосю Лангдън, аз съм агент Нево от криптографс-кия отдел на ЦУКП. Приятно ми е да се запознаем.
Робърт, стисна меката й ръка и за миг се почувства хипнотизирай, от погледа й. Очите й бяха масленозелени - проницателни и ясни.
Фаш гневно си пое дъх. Очевидно се готвеше да се впусне в укорна тирада.
Тя обаче бързо се обърна и го изпревари.
- Капитане, моля да ме извините, че се натрапвам, но...
- Ce n'est pas le moment!** - процеди Фаш през зъби.
- Опитах се да се свържа с вас по телефона - като че ли от любезност към Лангдън, продължи на английски Софи. - Но мобифонът ви беше изключен.
- Нарочно го изключих - изсъска капитанът. - Разговарям с господин Лангдън.
- Разшифровах числовия код - хладно съобщи тя. Професорът усети, че пулсът му се ускорява от вълнение. „Разшифровала е кода?"
Фаш видимо се колебаеше как да-реагира.
* Извинете ме, господа (фр.). - Б. пр.
** Моментът не е подходящ (фр.). — Б. пр.
- Преди да ви обясня, имам спешно съобщение за господин Лангдън - каза Софи.
На лицето на полицая се изписа загрижено изражение.
- За господин Лангдън ли?
Тя кимна и отново се обърна към Робърт.
- Трябва да се свържете с американското посолство, господин. Лангдън. Имат съобщение за вас от Щатите.
Лангдън се изненада.и възбудата му разшифроването на кода отстъпи мястото си на внезапна тревога. „Съобщение от Щатите ли?" Опита се да си представи кой може да го търси. Беше ерган и само родителите му и неколцина колеги знаеха, че е в Париж.
- Американското посолство ли? - подозрително попита Фаш. - Как са разбрали, че господин Лангдън е тук?
Софи сви рамене.
- Явно са потърсили господин Лангдън в хотела и портиерът им е съобщил, че е заминал с агент от ЦУКП.
- И от посолството са се свързали с криптографския отдел на ЦУКП, така ли?
- Не, господине - твърдо отвърна Софи. - Когато се обадих в телефонната централа на управлението в опит да ви открия, там имаше съобщение за господин Лангдън и ме помолиха да го предам, ако ви намеря.
Фаш свъси вежди, отвори уста да каже нещо, ала Софи вече се беше обърнала към американеца.
- Господин Лангдън, това е телефонният номер на вашето посолство, на който трябва да се обадите колкото се може по-скоро - каза тя, извади от джоба си листче и му го подаде. Гледаше го напрегнато. - Позвънете им, докато аз обяснявам кода на капитан Фаш.
Робърт погледна листчето. На него беше написан парижки телефон и вътрешен номер.
- Благодаря - вече сериозно обезпокоен, отвърна той. - Къде мога да намеря телефон?
Софи понечи да извади мобилния си телефон, ала Фаш й даде знак да не го прави. Капитанът приличаше на Везувий мигове преди да изригне. Без да откъсва поглед от нея, той извади собствения си мобифон и го протегна на Лангдън.
- Тази линия е сигурна, господин Лангдън. Можете да я използвате.
Гневът на французина към младата жена озадачаваше Робърт. Той неохотно взе телефона. Фаш незабавно отведе Софи няколко крачки настрани и тихо започна да я мъмри. Обзет от все по-силна неприязън към него, Лангдън се извърна от странния сблъсък и включи мобифона. После погледна листчето и набра номера.
Чу звънене.
Веднъж... втори път... трети...
Накрая се свърза.
Очакваше да отговори телефонистка, но се оказа телефонен секретар. Странно, гласът му бе познат. Беше на Софи Нево.
- Bonjour, vous êtes bien chez Sophie Neveu - каза гласът. - Je suis absente pour le moment, mais...*
Объркан, той ce обърна към младата жена.
- Извинете. Струва ми се, че сте ми дали...
- Не, това е верният номер - сякаш очаквала смущението му, бързо го прекъсна Софи. - Посолството има автоматична телефонна система. Трябва да наберете вътрешния код, за да получите съобщението си.
Лангдън зяпна.
- Но...
- Трицифреният номер на листа, който ви дадох.
Професорът отвори уста, за дай обясни странната грешка, но Софи го стрелна с поглед и зелените й очи му пратиха пределно ясно послание.
„Не задавай въпроси. Просто го направи." Озадачен, той набра вътрешния номер: 454. Съобщението на Софи незабавно прекъсна и той чу електронен глас да казва на френски:
- Имате едно ново съобщение. - Очевидно 454 беше нейният код за дистанционен достъп до телефонния й
секретар.
Той чу записа да се пренавива. Накрая лентата спря и автоматът се включи. Гласът отсреща пак бе на Софи.
* Добър ден, това е домът на Софи Нево. В момента отсъствам, но... (фр.). - Б. пр.
- Господин Лангдън - с боязлив шепот започна тя. — Не реагирайте на това съобщение. Просто спокойно го изслушайте. В момента се намирате в опасност. Стриктно изпълнете инструкциите ми.
Сподели с приятели: |