10.
Сила седеше зад волана на черното ауди, което му беше осигурил Учителя, и наблюдаваше огромната катедрала „Св. Сул-пиций". Тя бе осветена отдолу с редица прожектори, а двете й камбанарии се издигаха като непоколебими стражи. От двете страни като ребра на красиво животно се очертаваха тънещите в сянка контрафорси.
„Езичниците са използвали Божи дом, за да скрият ключовия си камък." Членовете на братството за пореден път потвърждаваха легендарната си репутация на майстори на заблудата и измамата. Сила с нетърпение очакваше да намери ключовия камък и да го предаде на Учителя, за да могат да вземат онова, което братята много отдавна бяха откраднали от вярващите.
„Колко могъщ ще стане Opus Dei!"
Той паркира на пустия Плас дьо Сулпис, въздъхна и се насили да се съсредоточи, за да се подготви за изпълнението на задачата. Гърбът още го болеше от умъртвяването на плътта, на което се беше подложил, и все пак болката не можеше да се сравнява с мъчителния живот, който бе водил преди да го спаси Opus Dei.
Ала спомените продължаваха да го преследват.
„Освободи се от омразата - заповяда си Сила. - Прости на онези, които съгрешиха против тебе."
Вдигнал поглед към каменните кули на „Св. Сулпи-ций", той се бореше с това познато подводно течение... с онази сила, която често го теглеше назад в миналото и отново го заключваше в затвора, който бе представлявал неговият младежки свят..Спомените от чистилището винаги го връхлитаха като буря... смрадта на гнило зеле, вонята на смърт, човешка урина и изпражнения. Безпомощните крясъци, надвикващи вие-
щия вятър на Пиренеите и тихите ридания на здбраве-ни човешки същества.
„Андора" - помисли си албйносът и усети как мускулите му се напрягат.
Колкото и да беше невероятно, именно в тази гола и пуста страна между Испания и Франция бе спасен треперещият в каменната си килия, изпълнен с желание да
умре Сила.
Навремето не го беше съзнавал. „Светлината дойде много след гърма." Тогава не се казваше Сила, въпреки че не си спомняше името, което му бяха дали родителите му. Напусна дома си на седем години. Впиянченият му баща, пле-щест докер, вбесен от това, че синът му е албинос, редовно биеше майка му и я обвиняваше за срамното състояние на детето. Когато Сила се опитваше да я защити, пребиваше и него.
Една нощ побоят бе ужасен и тя повече не помръдна. Обзето от непоносими угризения, момчето стоеше до мъртвата си майка. „Аз съм виновен!"
Сякаш някакъв дявол направляваше тялото му. Той отиде в кухнята, взе големия нож и като лунатик тръгна към спалнята, където пияният му баща лежеше на леглото. Без да каже нито дума, момчето го промуши в гърба. Баща му изкрещя и се опита да се претърколи, ала Сила повторно заби ножа и продължи така, докато в стаята не се възцари пълна тишина.
Момчето избяга от дома си, ала улиците на Марсилия се оказаха също толкова негостоприемни. Странният му вид го направи изгнаник сред другите малки бегълци и Сила бе принуден да живее сам в мазето на една порутена фабрика. Хранеше се с плодове и сурова риба, които крадеше от пристанището. Единствените му другари бяха оръфаните списания, които намираше в боклуците, и той се научи да ги чете. С времето заякна. Когато стана на дванадесет, едно доста по-голямо от него момиче се подигра с него на улицата и се опита да открадне храната му. Сила за малко да го убие. Когато успяха да го укротят, полицаите
му дадоха ултиматум - да напусне Марсилия или да отиде в затвор за малолетни.
Сила тръгна по крайбрежието към Тулон. Жалостивите погледи по улиците постепенно започнаха да издават страх. Момчето се беше превърнало в силен младеж. Чуваше минувачите да си шушукат за него. „Призрак -ококорени от страх, казваха те. - Видях призрак с очи на дявол!"
И той се чувстваше като призрак... прозрачен... плаващ от пристанище в пристанище.
Хората започнаха да гледат през него.
Когато беше на осемнадесет в един пристанищен град двама моряци го хванаха да краде кашон шунка и почнаха да го бият. Воняха на бира също като баща му. Спомените за страх и омраза изплуваха от дълбините като чудовище. Младежът с голи ръце строши врата на първия и само пристигането на полицията спаси втория от подобна участ.
Откараха го окован в един андорски затвор.
„Ти си бял като призрак - присмяха му се затворниците, когато надзирателите го въведоха вътре, гол и замръзнал от студ. - Mira el espectro!* Може би призракът ще мине през тези стени!"
За десет години плътта и душата му повехнаха и накрая той разбра, че е станал прозрачен.
„Аз съм призрак.
Аз съм безтегловен.
Yo spy un espectro... pallido como un espiritu..."**
Една нощ призракът ce събуди от крясъците на други затворници. Не знаеше каква невидима сила разтърсва пода, на който спеше, нито чия могъща ръка събаря мазилката в каменната му килия, но когато скочи на крака, един грамаден камък се стовари точно на мястото, на което беше лежал. Погледна нагоре и видя, че в стената има дупка и че през нея се вижда нещо, което не бе зър-вал от над десет години. Луната.
Докато земята продължаваше да се разтърсва, призракът се провря през тесния тунел и се спусна по голия
* Вижте призрака! (исп.). - Б. пр.
** Аз съм призрак... блед като дух... (исп.). — Б. пр.
планински склон в гората. Тича цяла нощ, все надолу, обезумял от глад и изнемога.
Почти в безсъзнание, призори се озова на една просека, през която минаваше железопътна линия. Ходеше като насън. Тръгна по релсите, видя един празен товарен вагон и се вмъкна в него, за да си почине. Когато се събуди, влакът се движеше. „Откога? Накъде? - Остра болка го прониза в корема. - Умирам ли?" Отново заспа. Този път го събудиха. Някой викаше, бъхтеше го, накрая го изхвърли от вагона. Окървавен, той се заскита из покрайнините на някакво селце в напразно търсене на храна. После, когато не му останаха сили да направи нито крачка повече, легна край пътя и изгуби съзнание.
Постепенно го обгърна, светлина и призракът се зачуди откога е мъртъв. „От един ден? Три?" Нямаше значение. Леглото му бе меко като облак, въздухът сладостно ухаеше на свещи. Иисус беше там и го гледаше. „Тук съм - каза му Той. - Камъкът беше изваден и ти се прероди."
Пак заспа и пак се събуди. Мислите му бяха замъглени. Никога не бе вярвал в рая и все пак Иисус го наблюдаваше. До леглото му се появи храна и призракът я изяде, почти усещайки материализиращата се по костите му плът. Отново заспа. Когато се събуди, Иисус продължаваше да му се усмихва и да му говори. „Спасен си, синко. Блажени онези, които тръгнат след Мене."
Той пак заспа.
Стресна го мъчителен вик. Призракът скочи от леглото и със залитане тръгна по коридора към мястото, откъдето се носеха крясъците. Влезе в кухнята и видя едър мъж да бие по-дребен. Без да знае защо, призракът сграбчи здравеняка и го блъсна в стената. Мъжът избяга и го остави надвесен над тялото на млад свещеник. Носът на свещеника беше разбит. Призракът го вдигна и го занесе на една кушетка.
- Благодаря ти, приятелю - на заЕален френски каза свещеникът. - Пожертвуванията са изкушение за крадците. Ти бълнуваше, на френски. Знаеш ли испански?
Призракът поклати глава.
- Как се казваш? - продължи на лошия си френски свещеникът.
Призракът не си спомняше името, което му бяха дали родителите му. Беше чувал само подигравките на надзирателите в затвора.
Свещеникът се усмихна.
- No hay problema*. Аз съм Мануел Арингароса. Мисионер от Мадрид. Пратен съм тук да построя черква на Obra de Dios**.
- Къде съм? - Гласът му прозвуча кухо.
- В Овиедо. Северна Испания.
- Защо съм тук?
- Намериха те на стълбището пред вратата ми. Беше болен. Аз те храних. Тук си от много дни.
Призракът се вгледа в младия си спасител. Бяха минали години, откакто някой бе проявявал доброта към него.
- Благодаря, отче.
Свещеникът докосна разкървавените си устни.
- Аз трябва да ти благодаря, приятелю.
Когато на сутринта призракът се събуди, светът беше много по-ясен. Той погледна разпятието на стената над леглото си. Макар че Иисус вече не му говореше, неговото присъствие му действаше успокоително. Призракът седна и с изненада откри изрезка от вестник на нощното шкафче. Статията бе на френски, отпреди седмица. Когато я прочете, се уплаши. В нея се разказваше за земетресение в планината, разрушило затвор и освободило голям брой опасни престъпници.
Сърцето му се разтуптя. „Свещеникът знае кой съм! -От много време не бе изпитвал такива чувства. Срам. Угризение. И страх да не го заловят. Той скочи от леглото. - Къде да бягам?"
- Деяния на Светите апостоли - чу се глас от прага. Призракът уплашено се обърна.
Младият свещеник влезе в стаята. Усмихваше се. Носът му бе непохватно бинтовай. Държеше Библия.
- Намерих ти френска Библия. Главата е отбелязана.
* Няма проблем (исп.). - В. пр.
** Божие дело (Opus Dei) (исп.). - В. пр.
Призракът колебливо взе книгата и я отвори на означената от свещеника глава.
Деяния 16.
Началните стихове разказваха за затворник на име Сила, който лежал гол и пребит в килията си и пеел химни във възхвала на Бога. Когато стигна до двадесет и шести стих, призракът смаяно ахна.
„... Изведнъж биде голям трус, тъй че тъмничните основи се поклатиха; веднага всички врати се отвориха..."
Свещеникът топло се усмихна.
- Щом нямаш друго име, приятелю, отсега нататък ще те наричам Сила.
Призракът само кимна. „Сила. - Бяха му дали плът. - Казвам се Сила."
- Време е за закуска - рече свещеникът. - Ще имаш нужда от сили, ако искаш да ми помогнеш да съградя този храм.
На девет хиляди метра над земята самолетът на „Али-талия" попадна в турбулентна зона и се разтърси. Пътниците нервно се разшаваха. Епископ Арингароса не усети нищо. Мислите му бяха отправени в бъдещето на Opus Dei. Нямаше търпение да узнае как се развиват нещата в Париж и му се искаше да може да се обади на Сила. Ала не можеше. Учителя се беше погрижил за това.
- Заради собствената ти безопасност - на английски с френски акцент бе пояснил той. - Достатъчно разбирам от електронни комуникации, за да съм наясно, че могат да се подслушват. Последиците ще са катастрофални за
теб.
Арингароса знаеше, че е прав. Учителя очевидно беше извънредно предпазлив човек. Още не му бе разкрил самоличността си, но беше доказал, че е способен да ръководи. В края на краищата някак си се бе сдобил с невероятно секретни сведения. Имената на четиримата най-важни членове на братството! И този, и някои други успехи бяха убедили Арингароса, че Учителя наистина е способен да спечели удивителната награда, която твърдеше, че е в състояние да намери.
- Подготвил съм всичко - беше казал той. - За да успее планът ми, няколко дни Сила трябва да отговаря само пред мен. Двамата няма да поддържате връзка. Аз ще го търся по сигурни канали.
- Ще се отнасяте ли към него с нужното уважение?
- Човек на вярата не заслужава друго.
- Разбирам. Със Сила няма да се чуваме, докато не приключи всичко.
- Правя го, за да запазя в тайна имената ви. И заради своите инвестиции.
- Какви инвестиции?
- Ако нетърпението ти да вървиш в крак с прогреса те прати в затвора, епископе, няма да можеш да ми платиш хонорара.
Арингароса се усмихна.
- Основателен аргумент. Желанията ни съвпадат. Бог с вас.
„Двайсет милиона евро - загледан през илюминатора на самолета, си помисли епископът. Приблизително същата сума в щатски долари. - Оскъдно подаяние за нещо толкова могъщо.".
Обзе го абсолютна увереност, че Учителя и Сила няма да се провалят. Парите и вярата бяха силен мотив.
11.
- Une plaisanterie numérique? - Фаш беше побеснял и смаяно зяпаше Софи Нево. -Числова шега? Вашето професионално мнение за кода на Сониер е, че е някаква математическа шега, така ли?
Фаш не можеше да проумее безочието на тази жена. Не само че без разрешение се бе натрапила, но сега се опитваше да го убеди, че в последните мигове от живота си Сониер се е вдъхновил от някакво математическо остроумие?!
- Този код е абсурдно "прост - поясни тя. - Жак Сониер трябва да е знаел, че веднага ще го разберем. -
Агент Нево извади някакъв лист и го подаде на Фаш. -Ето дешифровката.
Капитанът я погледна.
. 1-1-2-3-5-8-13-21
- Това ли е? - изсумтя той. - Просто сте подредили числата във възходящ ред!
Софи наистина имаше дързостта самодоволно да се усмихне.
- Точно така.
Фаш понижи глас и гърлено изръмжа:
- Агент Нево, нямам представа какво ще постигнете с това, но ви съветвам да го направите бързо. - Той тревожно хвърли поглед към Лангдън, който стоеше до тях, притиснал телефона към ухото си, очевидно заслушан в съобщението от американското посолство. Ако се съдеше по пепелявото му лице, новината бе лоша.
- Господин капитан, числовият ред, който държите, случайно е една от най-известните математически прогресии в историята - с опасна предизвикателност отвърна тя.
Фаш изобщо не бе подозирал, че съществуват математически прогресии, които могат да се нарекат „известни", и определено не му допадаше безцеремонният й тон.
- Това е прогресия на Фибоначи - заяви младата жена и кимна към листа в ръката на капитана. - Прогресия, в която всяко число е равно на сбора от двете предишни.
Полицаят разгледа числата. Наистина, всяко от тях беше равно на сбора от двете4 предишни, и все пак не можеше да си представи какво отношение има всичко това към смъртта на Сониер. , -^
- Леонардо Фибоначи е математик от тринайсети век, създател на този числов ред. Не може да има никакво съмнение, че всички числа, кЧшто Сониер е написал на пода, представляват прочутата прогресия на Фибоначи.
Фаш я изгледа.
- Добре, щом не може да е съвпадение, кажете ми защо го е направил Жак Сониер. Какво е искал да каже? Какво означава това?
Тя сви рамене.
- Абсолютно нищо. Точно това е въпросът. Просто криптографска шега. Все едно да вземеш думите от известно стихотворение и да ги разбъркаш, за да видиш дали някой ще се сети какво общо има помежду им.
Фаш заплашително пристъпи напред и доближи лицето си на сантиметри от нейното.
- Надявам се да имате по-задоволително обяснение от това.
Мекото лице на Софи стана изненадващо сурово.
- Като се има предвид какво залагате тази нощ, господин капитан, реших, че ще искате да знаете, че Жак Сониер може би си е играл игрички с вас. Явно не искате. Ще уведомя директора на криптографския отдел, че вече не се нуждаете от нашите услуги.
И се обърна и си тръгна.
Фаш смаяно гледаше как изчезва в мрака. Побъркала ли се беше? Софи Нево току-що бе извършила le suicide professionnel*.
Капитанът се обърна към Лангдън, който продължаваше напрегнато да слуша телефонното съобщение. Изражението му беше още по-загрижено отпреди. „Американското посолство." Безу Фаш презираше много неща... ала малко от тях пораждаха в него такъв гняв, с какъвто го изпълваше американското посолство.
Фаш и посланикът редовно кръстосваха шпаги по въпроси от общ интерес - обичайното им бойно поле бе отношението към гостуващи американци. ЦУКП почти ежедневно арестуваше американски студенти, дошли по международен обмен, за притежаване на наркотици, американски бизнесмени за склоняване към проституция на малолетни, американски туристи за кражби в магазини или унищожаване на частна собственост. По закон американското посолство можеше да се намесва и да екстрадира виновните граждани в Съединените щати, където само ги пошляпваха по ръката.
И посолството винаги го правеше.
* Професионално самоубийство (фр.)- - Б. пр.
Фаш го наричаше „L'emasculation de la police judiciaire"*. Неотдавна в „Пари Мач" бяха публикували карикатура, изобразяваща капитана като полицейско куче, което се опитваше да захапе американски престъпник, но не можеше, тъй като беше завързано с верига за американското посолство.
„Не и тази нощ - каза си Фаш. - Заложено е прекалено много."
Робърт Лангдън затвори телефона. Изглеждаше зле.
- Всичко наред ли е? - попита французинът. Професорът измъчено поклати глава.
„Лоша новина от родината" - помисли си Фаш. Докато взимаше мобилния си телефон, забеляза, че Лангдън се е изпотил.
- Катастрофа - запелтечи Робърт и го погледна със странно изражение. - Един приятел... - Той се поколеба. - Още сутринта трябва да хвана самолет за Щатите.
Фаш не се съмняваше, че изписалият се на лицето на Лангдън ужас е искрен, и все пак долавяше и друго чувство, сякаш в очите му внезапно бе проблеснал страх.
- Съжалявам - вперил поглед в него, каза капитанът. - Искате ли да седнете? - И посочи една от пейките в галерията.
Лангдън разсеяно кимна и направи няколко крачки към пейката. После спря. Изглеждаше все по-объркан.
- Трябва да отида до тоалетната.
Фаш се намръщи, но се постара да не го покаже.
- До тоалетната? Разбира се. Добре е да си починем за няколко минути. - Той махна с ръка натам, откъдето бяха дошли. - Тоалетните са към кабинета на уредника.
Професорът се поколеба и посочи към отсрещния край на Голямата галерия.
- Там... там има по-близка тоалетна. Американецът имаше право. Голямата галерия свършваше с две тоалетни.
- Да дойда ли с вас?
Лангдън поклати глава и закрачи натам.
- Няма нужда.
* Скопяване на криминалната полиция (фр.)- - В. пр.
Фаш не заподскача от радост при мисълта, че Лангдън ще" отиде сам до дъното на коридора, но знаеше, че единственият изход е в отсрещния край - решетката, под която се бяха проврели. Френските противопожарни правила изискваха няколко аварийни стълбища за толкова голямо пространство, но вратите им задействаха аларми и се охраняваха отвън от агенти на ЦУКП. Професорът не можеше да излезе през тях без знанието на Фаш.
- Ще отскоча за малко до кабинета на господин Сони-ер - каза той. - Потърсете ме там. Трябва да обсъдим още някои неща.
Лангдън мълчаливо махна с ръка и потъна в мрака.
Фаш се обърна и ядосано се отдалечи в обратната посока. Стигна до решетката, промуши се под нея, излезе от Голямата галерия, забърза по коридора, влетя в кабинета на уредника и изрева:
- Кой е разрешил на Софи Нево да влезе в сградата?!
- Тя е казала на охраната, че е разшифровала кода -отговори му Коле.
Фаш се огледа.
- Тя отиде ли си?
- Не е ли с вас?
- Тръгна си. - Капитанът погледна мрачния коридор. Софи очевидно не се беше отбила да си побъбри с другите полицаи.
За миг си помисли дали да не се свърже по радиостанцията с охраната и да нареди да спрат Софи и да я домъкнат в кабинета. После се отказа. Обаждаше се гордостта му... искаше последната дума да е негова. Тази нощ достатъчно се беше разсейвал.
„По-късно ще се занимая с агент Нево" - каза си той. Нямаше търпение да я уволни.
Изхвърли Софи от мислите си и за миг се вторачи в рицаря върху бюрото на Сониер. След това се обърна към техника.
- Следите ли го?
Мъжът отсечено кимна и завъртя лаптопа към него. Червената точка ясно се виждаше на хоризонталния
план и ритмично мигаше в стая с надпис „TOILETTES PUBLIQUES"*. .
- Добре. - Фаш запали цигара и тръгна към вратата. - Трябва да се обадя по телефона. Гледайте Лангдън да не отиде някъде другаде, освен в тоалетната.
12.
На Робърт Лангдън му се струваше, че се побърква. Телефонното съобщение.на Софи звучеше в главата му. В дъното на коридора светеха знаци с международните символи за тоалетни и го насочваха през лабиринта от разделителни паравани с италиански графики, които скриваха тоалетните от поглед.
Влезе в мъжката тоалетна и включи осветлението.
Нямаше никого.
Отиде при мивката и си наплиска лицето, за да дойде на себе си. Силните флуоресцентни лампи се отразяваха в белите плочки. Миришеше на амоняк. Докато се бършеше, вратата зад него изскърца и Лангдън рязко се обърна.
Софи Нево влезе в тоалетната. В зелените й очи блестеше страх.
— Слава Богу, че дойдохте. Нямаме много време.
Професорът стоеше до мивките и озадачено зяпаше криптографката от ЦУКП. Само преди няколко минути бе изслушал телефонното й съобщение и си беше помислил, че сигурно е побъркана. И все пак, колкото повече го слушаше, толкова повече му се струваше, че Софи Нево говори сериозно. „Не реагирайте на това съобщение. Просто спокойно го изслушайте. В момента се намирате в опасност. Стриктно изпълнете инструкциите ми." Обзет от неувереност, той бе решил да постъпи както го съветваше Софи и да каже на Фаш, че съобщението се отнася за ранен приятел в родината. После беше поискал да отиде до тоалетната.
* Обществени тоалетни (фр.). - В. пр.'
И сега Софи стоеше пред него. На флуоресцентната светлина Лангдън изненадано видя колко меки са всъщност чертите й. Само погледът й беше остър. За момент той си представи многопластов портрет на Реноар... забулен, ала отчетливо ясен, с дързост, която някак си запазва обгръщащата я тайнственост.
- Исках да ви предупредя, господин Лангдън... - започна тя и отново дълбоко си пое дъх, - че сте sous surveillance cachée. Под тайно наблюдение. - Гласът й отекваше в облицованите с плочки стени и звучеше някак глухо.
- Но... защо? - попита Робърт. Софи вече му беше обяснила по телефона, ала той искаше да го чуе лично от нея.
- Защото сте главният заподозрян на Фаш - отвърна тя и пристъпи към него.
Лангдън бе подготвен за тези думи и все пак му прозвучаха напълно абсурдно. Според нея тази нощ го бяха повикали в Лувъра не като специалист по символика, а като заподозрян и в момента той беше обект на един ат любимите методи за разпит на ЦУКП - surveillance cachée, ловка измама, при която полицията спокойно канеше заподозрения на местопрестъплението и го разпитваше с надеждата да допусне грешка от нервност.
- Погледнете в левия джоб на сакото си - каза Софи. - Ще намерите доказателство, че ви следят.
Обземаха го все по-силни опасения. „Да погледна в левия си джо& ли?" Звучеше му като някакъв евтин цир-каджийски номер.
- Просто погледнете.
Озадачен, Робърт бръкна в левия джоб на туидовото си сако - онзи, който никога не използваше. Опипа го и не откри нищо. „А ти какво очакваше, по дяволите?" Зачуди се дали Софи в края на краищата наистина не е побъркана. После пръстите му внезапно докоснаха нещо. Малко и твърдо. Той го стисна, извади го и смаяно го зяпна. Метален диск с форма на копче, голям колкото батерия за часовник. Никога не беше виждал такова нещо.
- Какво е?...
- Проследяващ чип - отвърна младата жена. - Пое-
тоянно предава местонахождението ви на сателит за глобално определяне на местонахождението, от който ЦУКП може да получава данни. Използваме ги, за-да следим хора. Дава точност от половин метър във всяка точка от света. Държат ви на електронна каишка. Агентът, който ви е взел от хотела, ви го е пъхнал в джоба преди да напуснете стаята си.
Лангдън мислено се върна в котела... набързо беше взел душ, бе се облякъл, агентът от ЦУКП любезно му беше подържал туидовото сако. „Навън е хладно, господин Лангдън - бе казал той. - Парижката пролет не е като във вашите песни." Робърт му беше благодарил и си бе облякъл сакото.
Софи го наблюдаваше със зелените си очи.
- Не ви казах за проследяващия чип долу, защото не исках да бръкнете в джоба си пред Фаш. Той няма откъде да знае, че сте го намерили.
Лангдън нямаше представа какво да й отговори.
- Следят ви с проследяващата система, защото си мислят, че може да избягате. - Тя замълча за миг. - Всъщност се надяват да избягате - така обвинението им ще е по-убедително.
- Защо да бягам?! - попита професорът. - Невинен съм!
- Фаш не смята така.
Робърт гневно се запъти към кошчето за боклук, за да изхвърли проследяващия чип.
- Не! - Софи го хвана за ръката и го спря. - Оставете го в джоба си. Ако го изхвърлите, сигналът ще престане да се движи и ще разберат, че сте го открили. Единствената причина Фаш да ви остави сам е, че може да ви следи. Ако установи, че сте наясно какво прави... - Младата полицайка измъкна металния диск от пръстите му и го пъхна обратно в джоба на сакото му. - Чипът ще остане във вас. Поне за момента.
Лангдън се обърка.
- Защо Фаш смята, че съм убил Жак Сониер?
- Има доста убедително основание да ви подозира. -Софи се усмихна. - Още не сте видели една от уликите. Фаш грижливо я крие от вас.
Американецът я зяпна.
- Спомняте ли си трите реда от текста, който Сониер е написал на пода?
Лангдън кимна. Цифрите и думите се бяха отпечатали в ума му.
Софи понижи глас и зашепна.
- За съжаление не сте видели цялото съобщение. Имало е четвърти ред, който Фаш е снимал и преди да дойдете, го е изтрил.
Макар да знаеше, че разтворимото мастило на луми-несцентния маркер лесно може да се изтрие, професорът нямаше представа защо Фаш е унищожил веществено доказателство.
- Фаш не е искал да знаете за последния ред от съобщението - поясни Софи. - Поне докато не свърши с вас.
Извади от джоба на пуловера си компютърна разпечатка на снимка и я разгъна.
- Хората на капитана пратиха по електронен път снимки от местопрестъплението в криптографския отдел с надеждата, че ще успеем да разгадаем съобщението на Сониер. Това е снимка на целия текст. - Младата
му подаде листа.
Беше снимка отблизо на светещото съобщение върху паркета. Последният ред го връхлетя като ритник в корема.
13-3-2-21-1-1-8-5
И древна ода лично...
за лимона!
P.S. Намерете Робърт Лангдън
Сподели с приятели: |