50.
Необозначеният фиат се отдалечаваше от замъка Гандолфо и се спускаше към долината. Седналият отзад епископ Арин- гароса се усмихваше. Усещаше тежестта на чековете в черното куфарче в скута си и се питаше кога двамата с Учителя ще могат да направят размяната.
„Двайсет милиона евро."
Сумата щеше да му осигури безкрайно по-ценна власт., Автомобилът се носеше към Рим. Арингароса отново се зачуди защо Учителя още не го е потърсил. Извади мобилния телефон от джоба на расото си и провери сигнала. Съвсем слаб.
- Тук мобифоните почти не работят - погледна го в огледалото шофьорът. - След пет-шест минути ще слезем от планината и сигналът ще се усили.
- Благодаря. - Епископът внезапно бе обзет от тревога. „Няма сигнал в планината ли?" Учителя може през цялото време да се беше опитвал да се свърже с него. Може да си бе помислил, че се е случило нещо ужасно.
Арингароса бързо провери гласовата поща. Нищо. После разбра, че Учителя за нищо на света не би оставил съобщение - той обръщаше огромно внимание на сигурността си. Никой по-добре от Учителя не съзнаваше опас-
ността от това да говориш открито в този модерен свят. Електронното подслушване бе изиграло важна роля в събирането на неговата смайваща секретна информация.
„Поради тази причина той извънредно много внимава."
За нещастие, мерките за безопасност на Учителя не му бяха позволили да даде на епископа телефон за връзка. „Само аз ще установявам, контакт с вас - беше му казал той. - Затова не се разделяйте с мобифона си." И след като бе установил, че е възможно телефонът му да не е работил, Арингароса се страхуваше, че след като многократно не го е открил, Учителя може да си е помислил нещо ужасно.
„Ще си помисли, че се е случило нещо.
Или че не съм получил чековете."
Епископът започна да се поти.
„Или още по-лошо... че съм взел парите и съм избягал!"
51.
Увисналата предна броня на камиона с пронизително стържене се влачеше по пустия крайградски път и вдигаше дъжд от искри върху предния капак.
„Трябва да отбием някъде" - помисли си Лангдън. Не виждаше накъде се движат. Единственият оцелял фар на камиона се бе изкривил и лъчът му се плъзгаше по гората край магистралата. Явно бронята на този „брониран камион" се отнасяше само за каросерията.
Софи седеше до него и безизразно се взираше в пали-сандровото ковчеже в скута си.
- Как си? - попита я Робърт. Тя изглеждаше потресена.
- Вярваш ли му? .
- За другите три убийства ли? Абсолютно. Това дава отговор на много въпроси - за отчаяното желание на дядо ти да предаде ключовия камък, а също за усърдието, с което ме преследва Фаш.
- Не, имах предвид стремежа на Верне да защити банката си.
Лангдън я стрелна с поглед.
- А ти как мислиш?
- Че искаше да вземе ключовия камък за себе си. Това изобщо не му бе хрумнало.
- Откъде може да е знаел какво има в ковчежето?
- То се съхраняваше в неговата банка. Познавал е дядо ми. Възможно е да е бил запознат с някои неща. Може 'да е решил да задържи Граала за себе си.
Робърт поклати глава. Верне не му се струваше такъв човек.
- Известни са ми само две причини, поради които хората търсят Граала. Или са наивници и вярват в легендата за отдавна изгубената Христова чаша...
- Или?
- Или знаят истината и се страхуват от нея. Много организации в миналото са искали да унищожат Граала.
Възцарилото се мълчание подчерта звука от тътре-щата се по пътя броня. Вече бяха изминали няколко километра и докато се взираше в дъжда от искри, който се вдигаше пред камиона, Лангдън се питаше дали не е опасен. Така или иначе, ако се разминеха с друга кола, това определено щеше да привлече вниманието. Той взе решение.
- Ще видя дали няма да мога да огъна бронята. Отби и спря.
Най-после тишина.
Докато заобикаляше пред камиона, се почувства изненадващо бодър. След като за втори път тази нощ бе стоял пред насочен към него пистолет, силите му внезапно се бяха възвърнали. Робърт дълбоко пое в гърдите си планинския въздух и се опита да прецени ситуацията. Освен че полицията го преследваше, започваше да усеща огромната тежест на отговорността от перспективата двамата със Софи наистина да са открили шифрованите указания към една от най-големите загадки на всички времена.
И сякаш това бреме не беше достатъчно, сега съзнаваше, че няма абсолютно никаква възможност да върне ключовия камък на Ордена. Новината за другите три
убийства означаваше нещо ужасно. „Орденът é предаден. Били са разкрити." Очевидно бяха наблюдавали братството или в редиците му имаше враг. Това, изглежда, обясняваше защо Сониер е предал ключовия камък на Софи и Лангдън - хора извън организацията, хора, които не бяха разкритие „Не можем просто така да върнем ключовия камък на братството." Дори да можеше да открие брат от Ордена, имаше голяма вероятност да попадне на самия враг. Поне за момента изглеждаше, че ключовият камък ще остане при тях, независимо дали го искат.
Предницата на камиона се оказа в по-тежко състояние, отколкото предполагаше. Левия фар го нямаше, десният приличаше на очна ябълка, увиснала от орбитата си. Робърт го изправи, но той пак увисна. Единствената добра новина беше, че с няколко ритника навярно щеше да успее да откъсне предната броня.
Докато риташе изкривения метал, в мислите му отекна разговорът му със Софи в тоалетната на Лувъра. „Дядо ми каза, че трябвало да ми разкрие истината за моето семейство." Тогава това не бе означавало нищо, ала сега, след като знаеше за връзката с Ордена на Сион, започваше да усеща, че се оформя поразителна нова вероятност.
Бронята с трясък се откъсна. Лангдън си пое дъх. Поне камионът вече нямаше да прилича на самоходен фойерверк. Той хвана голямото парче метал и го повлече сред дърветата, за да го скрие. Чудеше се какво ще правят сега. Нямаше представа как да отвори криптекса, нито защо им го е дал Сониер. За нещастие, тази нощ спасението им, изглежда, зависеше от отговорите на точно тези въпроси.
„Имаме нужда от помощ - реши црофесорът. - Професионална помощ."
В света на Светия Граал и Ордена на Сион това означаваше един-единствен човек. Естествено, първо трябваше да убеди Софи.
Докато чакаше Лангдън да се върне, Софи усещаше тежестта на палисандровото ковчеже в скута си. „Защо ми го е оставил дядо?" Нямаше представа какво да прави с него.
„Мисли, София! Използвай главата си. Grand-pére ce опитва да ти каже нещо!"
Тя вдигна капака и се вторачи в пръстените на криптекса. „Доказателство за достойнство. - Дядовият й почерк беше очевиден. - Ключовият камък е карта, която може да бъде разгадана само от достойните." Звучеше й точно в стила на дядо й.
Извади криптекса от ковчежето и прокара пръсти по камъка. „Пет букви." Макар да знаеше, че е глупаво, тя завъртя пръстените един по един. Механизмът се движеше гладко. Подреди дисковете така, че избраните от нея букви да са между двете месингови стрелки в краищата на цилиндъра. Сега пръстените изписваха петбуквена дума, която, предварително знаеше младата жена, бе абсурдно очевидна.
Г-Р-А-А-Л.
Криптографката внимателно хвана двата края на цилиндъра и предпазливо ги натисна. Не поддаваха. Тя чу звука на оцета вътре и престана да натиска. После опита пак.
В-И-Н-Ч-И.
Нищо. Криптексът оставаше заключен.
Намръщена, Софи го прибра в палисандровото ковчеже и затвори капака. Погледна навън към Лангдън и изпита признателност, че американецът е с нея. „P.S. Намерете Робърт Лангдън." Вече й беше ясна причината дядо й да го замеси. Софи не разполагаше с нужните знания да проумее намеренията на стареца и затова той беше избрал Робърт Лангдън за неин водач. За наставник, който трябваше да се погрижи за нейното образование. За нещастие на професора, той се бе оказал много повече от наставник. Беше се превърнал в мишена за Безу Фаш... и някаква невидима сила, решена да се сдобие със Светия Граал.
„Каквото и да е Граалът."
Софи се питаше дали отговорът на този въпрос си струва да изгуби живота си.
Бронираният камион отново набра скорост и Лангдън със задоволство установи, че сега се движи много по-гладко.
- Знаеш ли как да стигнем до Версай? Софи го изгледа.
- Да не си решил да продължиш с разглеждането на забележителностите?
- Не, имам план. Познавам един историк на религията, който живее близо до Версай. Не си спомням точно къде, обаче можем да го потърсим. Няколко пъти съм му гостувал. Казва се Лий Тибинг. Бивш кралски историк на Великобритания.
- И живее в Париж?
- Голямата страст на Тибинг е Граалът. Когато преди петнайсетина години започна да се шушука за ключовия камък на Ордена, той се пресели във Франция, за да търси катедрали с надеждата да го открие. Написал е няколко книги за ключовия камък и Граала. Може би ще успее да ни помогне да разберем как да го отворим и какво да правим с него.
Софи предпазливо го погледна.
- Можеш ли да му имаш доверие?
- За какво да му имам доверие? Че няма да открадне информацията ли?
- И че няма да ни предаде.
- Нямам намерение да му кажа, че полицията ни издирва. Надявам се да ни приеме и да разгадаем тази загадка.
- Робърт, хрумвало ли ти е, че в момента всички телевизионни програми във Франция сигурно се готвят да покажат снимките ни? Безу Фащ винаги използва медиите. Той ще направи така, че да не можем да мръднем никъде, без да ни познаят.
„Върхът! - помисли си Лангдън. - Парижкият ми дебют ще е в предаването „Най-търсените престъпници във Франция." Поне Джонас Фокман щеше да остане доволен - всеки път щом професорът се появеше по новините, продажбите на книгите му скачаха.
- Този човек добър приятел ли ти е? - попита Софи.
Робърт се съмняваше, че Тибинг гледа телевизия, особено в този час, но въпросът заслужаваше да се обмисли. Инстинктът му подсказваше, че англичанинът е абсолютно благонадежден. Идеалното скривалище. Като се има-
ха предвид обстоятелствата, той навярно щеше да направи всичко възможно да им помогне. Не само че дължеше на Лангдън услуга, но и се занимаваше с историята на Граала, а Софи твърдеше, че дядо й е бил истинският велик магистър на Ордена на Сион. Ако чуеше това, на Тибинг щеше да му потече слюнка само при мисълта, че може да им помогне да разгадаят тайната.
- Тибинг може да се окаже могъщ съюзник - рече той. „Зависи каква част от историята си готов да му разкриеш."
- Фаш сигурно ще обяви парична награда. Лангдън се засмя.
- Повярвай ми, парите са последното нещо, от което се нуждае този човек. - Лий Тибинг притежаваше богатство, равняващо се на хазната на малка държава. Потомък на херцог Кент, той бе получил състоянието си по старомодния начин - беше го наследил. Имението му край Париж бе замък от XVII век с две частни езера.
Бяха се запознали преди няколко години чрез Бри-тиш Броудкаст Корпорейшън. Тибинг беше направил на Би Би Си предложение за създаване на исторически документален филм, в който да изложи историята на Светия Граал пред телевизионната публика. Продуцентите бяха харесали идеята, но бяха загрижени, че е прекалено шокираща и може да опетнят репутацията на телевизията. По предложение на Тибинг се бяха обърнали към трима уважавани историци от цял свят, чиито проучвания потвърждаваха поразителния характер на тайната за Граала.
Лангдън беше един от избраните.
Докараха го със самолет в парижкото имение на Тибинг. Той седна пред камерите в разкошната дневна и изложи заключенията си, като призна, че отначало се съмнявал в алтернативната история за Светия Граал, но след това дългогодишните му проучвания го убедили във верността й. Накрая описа някои свои резултати - връзки между символи, които потвърждаваха привидно спорните твърдения.
Когато излъчиха филма във Великобритания, въпреки реномето на учените и добре документираните доказателства, предположението толкова силно противорече-
ше на популярните християнски представи, че мигновено предизвика бурна враждебност. Така и не го показаха в Щатите, но отгласите отекнаха отвъд Атлантика. Малко по-късно Лангдън получи картичка от един стар приятел - католическия епископ на Масачузетс. Тя просто гласеше: „Et tu, Robert?"*
-Сигурен ли си, че можем да се доверим на този човек, Робърт? - повтори Софи.
- Категорично. Ние сме колеги, той няма нужда от пари и случайно знам, че мрази френските власти. Френското правителство му взима, абсурдно големи данъци, защото е купил паметник на културата. Той няма да се натиска да помогне на Фаш.
Младата жена отправи поглед към мрачния път.
- Ако отидем при него, какво ще му разкрием? Лангдън се колебаеше.
- Повярвай ми, Лий Тибингзнае за Ордена на Сион и Светия Граал повече от всеки.друг на света.
Софи го погледна.
- Повече от дядо ми ли?
- Исках да кажа, повече от всеки извън братството.
- Откъде знаеш, че Тибинг не е брат от Ордена?
- Той цял живот се опитва да разгласи истината за Светия Граал. Братята от Ордена са се заклели да крият истинския му характер.
- Звучи ми като сблъсък на интереси.
Лангдън разбираше съмненията й. Сониер бе дал крип-текса направо на Софи и макар че тя не знаеше какво има вътре нито какво да прави с него, явно се колебаеше да се обърне към непознат човек. Като се имаше предвид потенциално съдържащата се в него информация, крип-тографката имаше основание за това.
- Не е необходимо веднага да казваме на Тибинг за ключовия камък. Може изобщо да не му кажем. Просто ще се скрием в дома му и ще имаме време да помислим. И когато поговорим с него за Светия Граал, може би ще започнеш да добиваш представа защо дядо ти ти е оставил криптекса.
* И ти ли, Робърт? (лат.). - В. пр.
- Защо ни го е оставил - напомни му Софи. Лангдън изпита скромна гордост и отново се зачуди
защо Сониер е замесил и него.
- Горе-долу знаеш ли къде живее господин Тибинг? -попита тя.
- Имението му се казва Шато Вилет. Младата жена го зяпна смаяно.
- Прочутото Шато Вилет ли?
- Същото.
- Какви приятели имаш само!
- Знаеш ли къде е имението?
- Минавала съм оттам. Намира се в района на замъците.
- Далече ли е?
- На двайсетина минути оттук. Лангдън се намръщи.
- Толкова много?
- Да. Тъкмо ще имаш достатъчно време да ми разкажеш какво всъщност е Светият Граал.
Той се замисли.
- Ще ти разкажа у Тибинг. С него сме специалисти по различни части от легендата/ така че от двама ни ще получиш, пълна представа. - Професорът се усмихна. -Освен това за Тибинг Граалът е смисълът на живота и да чуеш историята от него е все едно да чуеш теорията на относителността от самия Айнщайн.
- Да се надяваме, че господин Тибинг няма нищо против окъснелите гости.
- За твое сведение, той е сър Тибинг. - Лангдън бе допуснал тази грешка само веднъж. - Тибинг е голям образ. Беше посветен в рицарство преди няколко години, след като състави генеалогията на Уиндзорския род.
Софи го погледна.
- Шегуваш се, нали? Да не искаш да кажеш, че отиваме на гости у рицар?
Робърт се усмихна крицо.
- Ние търсим Граала, Софи. На кого другиго да разчитаме, ако не на рицар?
52
Огромното имение Шато Вилет се прос-тираше на площ от седемдесет и пет
хектара и се намираше на двадесет и пет минути път североизточно от Париж в покрайнините на Версай. Проектиран от Франсоа Мансар през 1668 година, дворецът беше една от най-важните парижки исторически забележителности. Заедно с двете си правоъгълни езера и градините, проектирани от Льо Нотр, Шато Вилет по-скоро представляваше малък замък, отколкото имение. Парижани с обич го наричаха „Малкия Версай".
Лангдън рязко спря камиона пред внушителния портал, преграждащ дългия километър и половина частен път. В далечината се издигаше домът на сър Лий Ти-бинг. Надписът на портала бе на английски.
Частна собственост. . Забранено за търговски пътници.
Сякаш за да обяви дома си за островче британска територия, Тибинг не само беше наредил табелата да се напише на английски, но и бе поставил интеркома отдясно - мястото на шофьора в Англия.
Софи озадачено погледна интеркома.
- Ами ако някой идва без спътник?
- Не питай. - Лангдън вече беше задавал този въпрос на Тибинг. - Той предпочита всичко да е като в родината
му.
Младата жена спусна стъклото.
- По-добре говори ти, Робърт.
Професорът се надвеси над нея, за да натисне бутона, усети съблазнителното ухание на парфюма й и осъзна, че са съвсем близо един до друг. Трябваше да изчака в тази неловка поза.
Накрая интеркомът изпращя и се разнесе раздразнен глас с френски акцент.
- Шато Вилет. Кой е?
- Казвам се Робърт Лангдън - почти долепен до Софи, се провикна Лангдън. - Приятел съм на сър Лий Тибинг. Имам нужда от помощта му.
- Господарят спи. И аз спях. Каква работа имате с него?
- Въпросът е личен. От огромен интерес за него.
- Тогава съм сигурен, че сутринта с удоволствие ще ви приеме.
Лангдън премести тежестта си.
- Много е важно.
- Както и сънят на сър Лий. Щом сте му приятел, трябва да знаете, че не е добре със здравето.
Като малък, сър Лий Тибинг бе боледувал от полио-миелит и сега ходеше с патерици, но при последната им среща беше изглеждал толкова жизнерадостен, че Лангдън съвсем бе забравил за недъга му.
- Моля, предайте му, че съм открил нова информация за Граала. Информация, която не може дд чака до сутринта.
Последва дълга пауза.
Лангдън и Софи чакаха. Двигателят на камиона шумно буботеше.
Изтече цяла минута. Накрая се разнесе друг глас.
- Приятелю, бих казал, че още си по кеймбриджко стандартно време. - Гласът беше бодър и весел.
Познал силния британски акцент, Лангдън широко се усмихна.
- Лий, моите извинения, че те будя по това време.
- Моят прислужник ми каза, че не само си в Париж, но и говориш за Граала.
- Реших, че това си струва да те вдигна от леглото.
- Абсолютно.
- Има ли някакъв шанс да отвориш портата за един стар приятел?
- Търсачите на истината са нещо повече от приятели. Те са братя.
Свикнал със склонността на Тибинг към драматизъм, Лангдън облещи очи към Софи.
- Наистина ще отворя портата, ала първо трябва да се уверя, че сърцето ти е искрено - заяви англичанинът. -Изпитание за твоята чест. Ще ми отговориш на три въпроса.
Робърт изпъшка.
- Ще трябва да потърпиш - прошепна той на Софи. -Нали ти казах, че е голям образ.
- Първият въпрос - с мощен глас продължи Тибинг. - Кафе ли да ти предложа, или чай?
Лангдън знаеше отношението на Тибинг към американската страст към кафето.
- Чай - отвърна той. - Английски.
- Поздравявам те за вкуса. Вторият въпрос. Със сметана или захар?
- Сметана - прошепна в ухото му Софи. - Англичаните го пият със сметана.
- Сметана - послушно повтори Робърт. Мълчание.
- Захар?
Тибинг не отговори.'
„Чакай!" Лангдън си спомни отвратителната напитка, която му бяха поднесли при предишното му гостуване.
- С каймак! Английски чай с каймак.
- Точно така - весело потвърди Тибинг. - И накрая, трябва да ти задам най-трудния въпрос. - Той замълча за миг и попита с тържествен глас: - През коя година харвардски скул за последен път е победил оксфордския представител в Хенли?* "
Лангдън нямаше представа, но се сещаше само за една причина, поради която му задаваха въпроса.
- Едва ли се е случвало нещо толкова смехотворно. Портата се отвори.
- Сърцето ти е искрено, приятелю. Можеш да влезеш.
* Ежегодна регата на Темза. - Б. пр.
53
- Мосю Верне! - Нощният управител на Депозитната цюрихска банка с облекчение чу гласа на президента по телефона. - Къде изчезнахте? Полицията е тук, всички ви очакват!
- Имам малък проблем - измъчено отвърна банкерът. - Имам нужда от вашата помощ. •
„Проблемът ти изобщо не е малък" - помисли си управителят. Полицията беше обкръжила банката отвсякъде. Самият капитан на ЦУКП всеки момент щеше да се появи със заповедта за обиск, която бе поискал президентът.
- С какво мога да ви помогна?
- Брониран камион номер три. Трябва да го открия. Озадачен, управителят провери графика за доставките. .
- Тук е. В товарния гараж.
- Не е. Камионът беше откраднат от двамата бегълци, които търси полицията.
- Какво? Как са успели?
- Не мога да навлизам в подробности по телефона, но положението е извънредно опасно за банката.
- Какво да направя?
- Включете аварийния предавател на камиона. Нощният управител погледна контролната кутия в
отсрещния край на помещението. Подобно на много бронирани коли, всички камиони на банката бяха снабдени със сателитно проследяващо устройство, което можеше да се задейства от банката дистанционно. Управителят бе използвал системата само веднъж, след отвличане, и тя беше сработила безупречно - бе засякла камиона и автоматично беше пратила координатите на властите. Тази нощ обаче управителят имаше впечатлението, че президентът се надява на малко повече предпазливост.
- Нали знаете, че ако включа системата, сателитът, който задейства предавателя, в същото време ще осведоми властите, че имаме проблем.
Верне помълча няколко секунди.
- Да, знам. Нищо, направете го. Камион номер три. Ще почакам. Трябва ми точното местонахождение на камиона още щом го научите.
- Веднага.
След тридесет секунди на четиридесет километра оттам се включи един малък предавател, скрит под шасито на бронирания камион.
54.
Движеха се по лъкатушната, засадена от двете страни с тополи алея към замъка. Софи усещаше, че мускулите й вече се отпускат. Изпитваше облекчение, че вече не са на магистралата, и в момента не се сещаше за по-безопасно място от това частно имение, собственост на добродушен чужденец.
Завиха по кръглата отбивка и отдясно се появи Шато Вилет. Триетажната, дълга най-малко шестдесет метра сграда имаше сива каменна фасада, осветена от прожектори, и рязко контрастираше на безупречно оформените градини и гладките езера.
Прозорците на двореца тъкмо започваха един по един да светват.
Вместо да се насочи към входа, Лангдън спря на паркинга, скрит сред вечнозелените храсти.
- Не искам да рискувам да забележат камиона от шосето - поясни той. - Нито Лий да се чуди защо сме дошли с очукан брониран камион.
Софи кимна.
- Какво ще правим с криптекса? Определено не бива да го оставяме тук, но ако го види, сър Лий Сигурно ще се поинтересува какво е това.
- Не се безпокой - отвърна Лангдън, слезе от колата и си съблече сакото. Уви с него ковчежето и го понесе на ръце като бебе.
Софи го изгледа със съмнение.
- Много фино.
- Тибинг никога не отваря вратата лично. Предпочита да се появи тържествено. Ще намеря къде да го оставя преди да се срещнем с него. - Робърт замълча за миг. - Всъщност сигурно трябвя да те предупредя за нещо. Сър Лий има чувство за хумор, което хората често намират за малко... странно.
Софи се съмняваше, че тази нощ нещо може да й се стори странно.
Алеята до главния вход бе настлана с павета и водеше до врата от резбован дъб и череша с месингово чукало, голямо колкото грейпфрут. Преди младата жена да успее да почука, вратата се отвори.
На прага застана елегантен иконом, който в движение дооправяше бялата си вратовръзка и смокинг. Изглеждаше петдесетинагодишен, имаше фино лице и строго изражение, което не оставяше съмнение, че не се радва на присъствието им.
- Сър Лий скоро ще слезе - със силен френски акцент съобщи той. - В момента се облича. Предпочита да не посреща гостите си по нощница. Може ли да взема сакото ви? - Икономът намръщено погледна вързопа в ръцете на Лангдън.
- Благодаря, няма нужда.
- Както желаете. Насам, моля.
Французинът ги поведе през разкошно мраморно фоайе към изящна дневна, меко осветена от викториански лампи с висящи пискюли. Някак царствено миришеше на тютюн от лула, чай, шери и каменна сграда. Между две лъскави ризници до отсрещната стена имаше грубо изсечена камина, достатъчно голяма, за да изпекат вътре вол. Икономът отиде при камината, приклекна и драсна клечка кибрит. Подпалките, наредени между дъбовите дънери, запращяха.
Мъжът се изправи и изпъна сакото си.
- Господарят ви моли да се чувствате като у дома си. - И с тези думи излезе и остави Лангдън и Софи сами.
Софи се чудеше на коя от антиките край камината да седне - на ренесансовия кадифен диван, на люлеещия се
стол или на един от двата каменни стола, които сякаш бяха донесени от византийски храм.
Лангдън разви криптекса, отиде при дивана и пъхна дървеното сандъче под него. После изтупа сакото си, облече го, приглади реверите, усмихна се на Софи и седна точно върху скритото съкровище.
„Нека е диванът" - помисли си тя и се настани до него.
Докато се взираше в огъня и се наслаждаваше на топлината, Софи имаше усещането, че дядо й би харесал тази стая. По тъмната дървена ламперия висяха творби на стари майстори, в една от които разпозна Пусен, най-любимия художник на дядо й след Лео-нардо. От плочата над камината бдеше алабастров бюст на Изида.
В самата камина под египетската богиня имаше две каменни готически чудовища, служещи за подпори на дървата. Устите им зееха и разкриваха заплашително кухи гърла. Готическите водоливници винаги бяха ужасявали Софи като малка - поне докато дядо й не я беше излекувал от страха й, като я бе завел на върха на катедралата Нотър Дам по време на буря. „Виж тези глупави същества, принцесо - беше й казал той, посочвайки бликащите от устите им водни струи. - Чуваш ли смешното клокочене в гърлата им? - Момиченцето бе кимнало и се беше усмихнало. - Все едно правят гаргара - беше продължил старецът. - Затова носят това глупаво име -гаргойли. Оттогава Софи бе престанала да4 се страхува от тях.
Милият спомен я прободе като нож. Едва сега осъзнаваше реалността на убийството. „Grand-pére аече го няма. - Тя си представи криптекса под дивана и се зачуди дали Лий Тибинг ще има представа как да го отвори. - Ако изобщо го попитаме. - В последните си думи дядо й поръчваше да намери Робърт Лангдън. Не споменаваше за никой друг. - Трябваше да се скрием някъде" - каза си Софи и реши да се довери на преценката на американеца.
- Сър Робърт! - изрева иззад тях мощен глас. - Виждам, че пътуваш с девица.
Лангдън се изправи. Софи също скочи на крака. Гласът идваше от горния край на вито стълбище, което се издигаше към сенките на втория етаж. Там се движеше някаква фигура, все още само неясен силует.
- Добър вечер - провикна се Лангдън. - Сър Лий, позволи ми да ти "представя Софи Нево.
-За мен е чест. — Тибинг най-после излезе на светло.
- Благодаря, че ни приехте - каза Софи. Мъжът вървеше с метални патерици и слизаше стъпало по стъпало. - Наясно сме, че е доста късно.
- Толкова е късно, мила моя, че чак е рано - засмя се той. - Vous n'est pas américaine?
Софи поклати глава.
- Parisienne.*
- Отлично говорите английски..
- Благодаря, учила съм в Роял Хелоуей.
- Това обяснява всичко. Може би Робърт ви е казал* че съм учил точно оттатък пътя, в Оксфорд. - Тибинг прати дяволита усмивка на Лангдън. - Естествено за всеки случай кандидатствах и в Харвард.
Домакинът им докуцука до тях. На Софи не й приличаше на рицар повече от сър Елтън Джон. Набит и румен, сър Лий Тибинг имаше рошава рижа коса и весели кафяви очи, които сякаш искряха. Носеше широка копринена риза и мека жилетка. Въпреки алуминиевите патерици, се държеше с достойнство, което изглеждаше по-скоро вторичен продукт на благородно наследство, отколкото на съзнателно усилие.
Тибинг протегна ръка на професора.
- Измършавял си, Робърт. Лангдън се ухили.
- Ти пък си понапълнял.
Англичанинът весело се засмя и се потупа по шкембето.
- Признавам. Напоследък единствените ми плътски удоволствия са кулинарни. - Той се обърна към Софи, изящно хвана ръката й, леко наклони глава, дъхна върху пръстите й и извърна очи; - Милейди.
* „Не сте ли американка?" „Парижанка съм." (фр.). - Б. пр.
Софи погледна към Лангдън, неуверена дали се е върнала в миналото, или е попаднала в лудница.
Икономът, който им бе отворил вратата, влезе с чаен сервиз и почна да сервира на масата пред камината.
- Това е Реми Легалудек, моят прислужник - представи го Тибинг.
Слабият французин сковано кимна и отново изчезна.
- Реми е от Лион - прошепна Тибинг, като че ли това , беше фатална болест. - Но прави великолепни сосове.
Лангдън се засмя.
- Мислех, че си внасяш всичко от Англия.
- Божичко, не! Не бих пожелал британски готвач на никой друг освен на френските данъчни власти. - Той хвърли поглед към Софи. - Pardonnez-moi*, мадмоазел ; Нево. Уверявам ви, че антипатията ми към французите се отнася само за политиците и футболистите. Вашето правителство ми краде парите, а националният ви отбор наскоро ни унижи.
Софи спокойно му се усмихна.
Тибинг я погледна, после се обърна към Лангдън.
- Нещо се е случило. И двамата имате потресен вид. Американецът кимна.
- Преживяхме интересна нощ, Лий.
- Несъмнено. Без предизвестие пристигате на прага ми посред нощ и говорите за Граала. Кажи ми, наистина ли се отнася за Граала, или просто си го използвал, защото знаеш, че това е-единствената тема, заради която \ ще се надигна от леглото?
„По малко и от двете" - помисли си Софи и си представи скрития под дивана криптекс.
- Лий - отвърна Лангдън. - Искаме да поговорим с теб за Ордена на Сион.
Тибинг заинтригувано повдигна гъстите си вежди.
- Пазителите. Значи наистина се отнася за Граала. Казваш, че си открил някаква информация, така ли? Нещо ново ли, Робърт?
- Може би. Не сме съвсем сигурни. Може би е по-добре първо да получим някои сведения от теб.
Тибинг насочи показалец към него.
* Извинете ме (фр.)- — Б. пр.
- Все същият лукав американец. Танто за танто. Добре. На вашите услуги съм. Какво ви интересува?
Професорът въздъхна.
- Надявах се, че ще си така любезен да обясниш на госпожица Нево истинския характер на Светия Граал.
Тибинг се смая.
- Тя не знае ли? Лангдън поклати глава.
Усмивката на лицето на домакина им стана почти неприлична.
- Значи наистина си ми довел девственица, Робърт. Американецът малко сепнато се обърна към Софи и
каза:
- Любителите на легендата за Граала наричат „девст-веник" всеки, който никога не е чувал истинската история.
Тибинг с готовност се обърна към нея.
- Какво ви е известно, мила моя?
Тя набързо очерта онова, което вече й бе разказал Лангдън — Ордена на Сион, рицарите тамплиери, доку-. ментите от Сангреала и Светия Граал, който според мнозина не бил чаша... а нещо много по-могъщо.
- Това ли е всичко? - Тибинг скандализирано погледна приятеля си. - Смятах те за джентълмен, Робърт. Ти си я лишил от кулминацията!
- Знам. Помислих си, че двамата с теб можем... -Лангдън очевидно реши, че неприличната метафора е отишла прекалено далеч.
Англичанинът вече бе вперил искрящия си поглед в Софи.
- Вие сте Граалова девственица. И повярвайте ми, никога няма да забравите първия път.
Сподели с приятели: |