XIII
ДУХОВНИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ
Това не е въпрос на живот и смърт. Много по- важно от това е.
При нарастването на духовното ми любопитство с течение на годините си позволих да навляза в областите на психичните явления, които много хора наричат „окултни". За съжаление тази дума за тях означаваше „особен". Но непрестанно бях подсещана, че тази дума означава просто „скрит". Когато познанието, скрито от емпиричното и логичното ни разбиране, наистина излезе наяве, то изглежда понякога толкова възмутително, че е наричано „особено". Но аз научавах, че тази „особеност" се крие в ограничените ни разбирания за действителността. Ще опиша някои от събитията, които лично аз съм изживяла, защото те показват как определени хора могат да работят с вътрешното си духовно измерение, за да развият естествения си талант в невероятна способност за преминаване отвъд общоприетите граници на рационалната действителност. Наистина, част от това, което ще прочетете, може да ви се стори неправдоподобно и ще изкриви чувството ви за логика до точката на счупване. Но изживяното от мен бе действително и винаги бе наблюдавано и от други хора. Това ми напомня на изтърканото клише в средите на шоубизнеса: „Просто трябваше да сте там"!
Нека да кажа, че съм имала щастието да общувам с лечители и практикуващи тези техники, чиито репутации са безукорни в духовните и метафизичните среди. В кръга на съвременните научни изследвания хората, за които говоря, са наблюдавани, разпитвани, проучвани и разглеждани по най-старателния и подробен научен маниер от лекари и учени в лабораторна обстановка, а също и от журналисти и специалисти в други области на техническото познание. Достигнатите изводи от тези добросъвестни хора повтарят почти едно и също: „Изглежда, че тук няма никаква измама, нито по време на опита, нито в резултата. Но не можем да обясним полученото по начин, който да е приемлив научно и логично". Или: не бива да се доверявате на нов странен плод, наречен домат, и да го сравнявате с ябълката. (Ако щете вярвайте, но някога доматите били смятани за много екзотични и дори опасни.) Така че познатата ябълка си остава ябълка, а доматът, въпреки че бил доказан неоспоримо като плод, е особен и ненадежден.
Била съм при много медиум-канали, медиуми, екстрасенси, ясновидци и т. н. От всеки съм научила по нещо. Дори и онези, на които нямах голямо доверие, бяха за мен уроци по разпознаване. Изживяла съм прекалено много през последните петнадесет години и не мога да остана със старите разбирания за „истината".
Нещо, което не разбираме логически, става и, както казах вече, смятам, че то е доказателство за другите реалности и способността ни за общуване с по-висши измерения.
Споменавам тези хора, защото всеки от тях е развил психическите и духовните си таланти чрез силно осъзнаване на собствената си система от чакри. Всеки от тях твърдеше, че седемте чакри на съзнанието са били пътят към по-висшето разбиране и развитието на собствените му дарби.
Един медиум-канал се откроява в срещите ми като вдъхновен и артистичен. Името му е Луис Антонио Гаспарето. Той е лечител от Бразилия и към него ме насочи Ан Мари Бенстрьом, която е толкова забележителен лечител и човек, че трябва да се удостои за собствените й постижения. Ан Мари е от Швеция. Тя е лекарка (блага и чудесна!) и ръководи Ашрама, импровизирано място за тренировки с духовна насоченост, познато като най-трудното и най-ефикасното в тази страна, а може би и в света. Хората отиват там, за да се занимават с телата си и обикновено завършват, заети с духа си.
Ан Мари ми уреди да отида до дома на Гаспарето в Южна Калифорния заедно с една жена на име Мария, която го познаваше и щеше да ме представи.
Влязох в един хубав и спретнат дом, който всъщност се състоеше от две съединени каравани. Обзавеждането бе с вкус - такъв е почти винаги случаят с духовните хора и както винаги бе безупречно чисто. В момента, в който влязох в двойната каравана, забелязах на стената две картини, които ми приличаха на оригинали на Ван Гог. Обърнах се. Един Рембранд ме гледаше с истинското си великолепие; върху другите стени висяха картини от Пикасо, Тулуз-Лотрек и Модилиани. Бях смаяна. Какво, по дяволите, правеха тези картини тук? Бяха ми разказвали за Гаспарето, но не бях предупредена, че ще видя това.
Луис е известният бразилец, който служи като проводник за най-добрите живописци на света. Той твърди, че не притежава никаква художествена дарба, с изключение на една - той е прекрасен посредник за истинските художници. И така, един по един, най-великите живописци от миналото са образували сдружение в „отвъдното" и когато Луис навлезе в транс, те се редуват да рисуват чрез него според това кой от тях е в настроение за рисуване този ден!
Гаспарето твърди, че целта им е да докажат, че душите живеят дори и след тъй наречената смърт. Той е известен в Бразилия. Има собствено телевизионно предаване, в което пред публика, на живо, той навлиза в транс, свързва се с художниците и рисува. Той също е и действащ лечител и има свой духовен център, в който не изисква заплащане за услугите си; открил е, че има нужда да лекува, за да се чувства добре и самият той.
Може би защото ме познаваше от екрана, но веднага се почувствахме добре един с друг. Той седеше със сгънати под него крака върху един диван и се усмихваше с топлотата на младеж, който е доволен от себе си. Той бе красив, с чувство за хумор и отдаваше себе си.
Докато пиехме чай и хапвахме соленки, той ми разказа живота си.
Гаспарето е роден в семейство от средната класа на 16 август 1949 г. в Сао Паоло, Бразилия. Родителите му били духовни медиуми, което не е необичайно в Бразилия. Майка му, Дона Цибия Гаспарето, самата тя известен медиум, е с католическо възпитание, но под влиянието на съпруга си е изоставила официалната религия и е изучавала тълкуванията на християнските евангелия, публикувани от френския медиум Ален Кардек.
Спиритуализмът по Кардек е много популярен в Бразилия и съществуват много действащи центрове с това име. Така че Луис е бил насърчаван още от малък да развива талантите си на медиум - които родителите му естествено разпознали.
От тринадесетгодишна възраст станал посредник на живописците. Никой не разбирал какво става, понеже рисунките не били подписани, хората около него не познавали творбите на великите европейски художници, а и самият Гаспарето не притежавал талант за рисуване, когато не бил в транс.
След време той бил „открит" от гостуващ журналист, който разпознал стила на рисунките и посочил, че Луис е посредник за великите художници.
С течение на годините неговите способности ставали все по-добре изразени, а картините били великолепни, което го довело до един период на самозаблуждение, по време на който смятал, че той рисува. След няколко седмици художниците го напуснали и той изработвал само подобие на изкуство. Приел това като доказателство, че наистина е проводник за духовно изкуство и признал егоистичната си регресия. Една година била необходима, за да се върнат. Когато всичко било както преди, той посветил живота си на това да бъде медиум и учител на наученото и преживяното от него, за да може да покаже, че смъртта не е нещо, от което да трябва да се страхуваме, а художниците доказвали, че изкуството, както и животът, са вечни и извън времето.
След чая и приятелския разговор Луис ме въведе в столовата.
Облече една престилка, цялата изцапана с акрилна боя. После донесе една торба с такива бои. Изсипа ги върху масата и с елегантен жест включи магнетофона много силно, и прозвучаха някакви бразилски валсове. След това се облегна на масата и ми се стори, че навлезе в някакво друго състояние. Не му бе необходимо дълго, може би около минута. Тогава Мария сложи едно платно на масата пред него. Като че ли бе пуснат филм на бързи обороти - Луис се превърна в друга енергия и с голяма скорост започна да пръска акрилната боя по цялото платно. Издаваше гърлени звуци и после започна да мачка и да изтиква боята от платното с ненормална сила и скорост. Дясната и лявата му ръка „рисуваха" едновременно! Заговори на английски с холандски акцент.
Зачудих се защо не говореше на холандски. Но отдавна бях научила, че „съществата", говорещи през медиумите, използват знанията и удобната „ин4юрмационна банка" на медиума, защото това не преуморява енергията на посредника толкова, колкото би било говоренето на чужд език. Наблюдавала съм медиуми, чрез които говорят същества на напълно непознати езици. В тези случаи обаче след това хората бяха изтощени.
Сега Луис обясняваше как рисуването му е помогнало да се справи с лудостта си! Изглежда пред очите ми се бе превърнал във Ван Гог. След това продължи и за около три минути нарисува един натюрморт с цветя във ваза! Бе толкова бързо и необуздано, че смятах, че съм попаднала в изкривяване на времето. Рисунката не бе като „Слънчогледите" на Ван Гог, на която напомняше само по това, че беше ваза с цветя. Но широките и силни движения, обезумялата енергия, простата композиция бяха там и всичко бе явно в стила на Ван Гог! Луис бе казал, че художниците никога не повтаряли никоя от картините, нарисувани от тях в миналото. Те продължават да се развиват и в отвъдното, въпреки че в този свят трябва да рисуват в някогашния си стил, за да могат да бъдат познати.
Луис не използваше четки. Пръстите му прилагаха различен натиск и постигаха различни видове линии и форми според силата, с която ги движеше. Използваше дланите, ставите на пръстите и други части на ръцете си. Като че ли невидимото ръководство „разбираше" начина за постигане на резултат, който нямаше подобен сред традиционните методи в изкуството.
Щом платното на Ван Гог бе готово, Луис го хвърли върху килима. Друго бе сложено пред него. Идващата от него енергия се промени. Стана по-рязка, по-изискваща и отсечена. Луис започна да говори английски с испански акцент, различен от собствения му португалски. Ръцете му започнаха да се движат с по-голяма прецизност, когато
енергично взе още бои и започна да пръска с тях по новото платно. В следващия момент Пикасо започна да говори за необходимостта от дисциплина и работа! Гласът бе дрезгав и по-дълбок от този на Луис. Той рисуваше нещо, което приличаше на профил на лице, с ярки зелени и червени цветове. То бе мъжествено и разпръснато. Окото бе несиметрично, разбира се. Завършването на тази картина също му отне три минути. След това Луис бутна и това платно на пода. Отново енергията му се промени. Това бе забележителна демонстрация на смяна на много личности. През цялото време музиката продължаваше да свири, силно и рязко, все едно че художниците поглъщаха вибрацията на звука и я използваха, за да извършват движенията си.
Изведнъж Луис стана по-мек и отпуснат. Една усмивка се форми на лицето му. (В началото очите му бяха затворени и той ги предпазваше от отразената светлина в стаята. Предпочиташе да рисува на тъмно.)
Меката усмивка остана на лицето му. Нежно и с преклонение той рисуваше лицето на младо момиче. Почувствах как в очите ми прииждат сълзи и се стичат надолу по лицето ми. Не зная защо плачех. Луис започна сега да говори на френски. Обаче това не беше Луис. С оформянето на картината на момичето разбрах, че художникът е вероятно Реноар. Той ми каза нещо на френски за моите емоции. С лекота му отвърнах на същия език - въпреки че зная съвсем малко френски, установих, че говоря доста гладко с него.
Той говореше за лицето й и невинността й. Попитах го защо съм се развълнувала така. Той ми каза, че се отъждествявам с нейната чистота. Исках да попитам дали я познавам отнякъде, но не сторих това. Той ми каза, че разбира какво допускам, но не отговори на въпроса, за който си мислех.
Луис с любов потупваше и бодваше нюансите по финото й лице с върховете и ставите на пръстите си. През цялото време аз плачех. Той леко побутна платното на пода и зачака.
След това започна да се смее игриво. Изведнъж настроението му стана весело и бащинско.
В долната част на ново платно той пръскаше лилаво и синьо, а после оранжево и червено върху тях. Видях, че е очертал лице. Обърна се към мен със затворените си очи и говореше на английски с френски акцент.
- Ало - каза глас, който определено не бе този на Луис.
Веднага почувствах нещо познато. Избърсах сълзите от очите си и му отговорих:
- Здравей.
- Радвам се да те видя отново - продължи той. Продължаваше да рисува, докато говореше.
- А? - отвърнах аз. - Откъде ме познаваш?
- Да те познавам? - каза той укорително. - Аз те подслоних. Ти често бе мой модел.
- Така ли? -Да.
- Къде?
- Питал - отговори той.
Нещо просветна в ума ми. Пигал ли? Помня колко удобно се чувствах, докато снимах два филма в този парижки квартал - „Ирма ла Дуе" и „Канкан".
- Ти си била в Пигал много пъти - продължи той. -Филмите ти показват това.
- Кой си ти? - попитах аз. Той се засмя:
- Аз съм твоят пазител и приятел - каза той. - Аз съм Тулуз.
- Тулуз-Лотрек? - Почувствах се едновременно и глупава, и въодушевена.
- Ами разбира се - отвърна той. - Рисувам теб от живота ти с мен в Пигал.
Погледнах оформящото се лице. Тя бе почти без брадичка и със съвсем непретенциозни черти.
- Ти не бе красива - каза той. - Но се забавляваше с мъжете и те се забавляваха с теб.
Разсмях се:
- Проститутка ли бях? Той не се смееше:
- Не - каза той. - Ти бе танцьорка от Холандия, която не можеше да си намери работа там. Затова се пресели в Париж. Изкарваше си прехраната по много начини. Един от тях бе като модел при мен. Бяхме добри приятели.
Наблюдавах как приключва портрета. Тя имаше оранжево-червеникава коса. Прав беше за лицето.
- Тогава, както и сега, ти беше обзета от грижи да не напълнееш. Трябва да осъзнаеш, дете мое, че придържането към пълнотата е придържане към миналото. Нека тя да остане в миналото. Позволи й да си върви. Наслаждавай се на настоящето, в което няма пълнота.
Цяла сутрин бях мислила как да намаля теглото си. Наистина, през целия път до Ориндж Каунти бях изчислявала какво ще е необходимо, за да сваля пет килограма или пет сантиметра. Вторачих се в медиума, който бе проводник за енергията, знаеща личните ми мисли и рисуваща ме каквато съм била в друг живот, който винаги съм подозирала, че съм имала. Той се усмихна и приключи.
- Името ти беше Жанет - каза той, докато постави името на картината и сръчно подписа инициалите си. След това заговори бавно и отмерено:
- Ние, художниците, сме заедно в нашето нефизично измерение, за да докажем, че никога не сме умирали, а само напуснахме земното ниво.
- Разбирам - казах аз. - Какво виждате, когато рисувате по този начин?
- Виждаме светлина - отговори той. - Всеки цвят има различна светлинна вибрация. Усещаме я чрез ръцете на инструмента. Вършим това с удоволствие.
Когато рисунката на Жанет бе завършена и изявлението му - направено, почувствах, че той трябваше да напусне, за да даде възможност и на други художници да се проявят. Не ми подари картината с моя образ. Беше прекалено прозаично за това. В замяна на това платното бе бутнато на пода като предишните и Луис продължи с други живописци, по-голяма скорост и по-невероятни подвизи.
Ритъмът му се ускори. Главата му се клатеше напред-назад. Очите оставаха здраво стиснати, а лявата му ръка сега покриваше лицето му. Като че ли механично смени лентата на магнетофона с шумно парче от бразилската класика. Продължи и проведе Модилиани, Моне, Мане, Леонардо да Винчи и един бразилски художник на име Партинари. Той смени акрилните бои с пастели, водни и маслени бои според нуждите на художника. Когато искаше да изчисти дланите си, той просто ги изтриваше в престилката си. Изобщо не отвори очите си и не отдели повече от петнадесет минути на една тема. Повечето изискваха много по-кратко. Понякога самият физически процес на рисуване ставаше с такава сила, че се налагаше да държим платното, за да не го изрисува от масата. Понякога отпускаше главата си върху лявата си ръка, докато дясната продължаваше, напътствала от невидимия художник.
След това взе маслените бои в лявата си ръка, отпусна дясната и започна да рисува с лявата. Вгледах се внимателно. Картината бе също толкова хубава. В същото време започна да рисува отново с дясната. Рисуваше две различни картини на две отделни платна, с по една от ръцете си! Погледнах картината, рисувана от лявата му ръка. Това бе Модилиани и той я рисуваше обърната надолу!
Соанстт продължи около час - картина след картина -все волта т художници, един след друг, все едно че са чакали на опашка в някоя таванска мансарда, за да получат връзка още веднъж и да се проявят на Земята. Всеки подписа собствената си картина и бързо се оттегли, за да даде възможност на следващия.
Най-накрая Луис пусна едно празно платно на пода. Свали обувките и чорапите си (все още в другото състояние на съзнание), обърна нагоре крачолите на работния си панталон, избра няколко тубички с боя, отвори ги и ги пусна на пода. С пръстите на краката си той изстиска боите в очертанията, които желаеше и започна да рисува с краката си! В същото време той постави още две платна на масата и едновременно Рембранд рисуваше с краката му, а Моне и Пикасо - съответно с лявата и дясната му ръка. Бе абсолютно невероятно.
За дванадесет минути имаше още три картини, като всички художници подписаха своите творби едновременно!
Бях изтощена. Луис излезе от транса. Отвори очите си, премигна на следобедната светлина и се усмихна. Погледна нехайно надолу към платната.
- Избери си, което поискаш - каза той. Казах му, че Тулуз ме е нарисувал като Жанет.
- Трябва да е твоя - каза той. - Вземи си няколко.
Избрах първия Ван Гог, Реноар, понеже ме развълнува толкова, Жанет на Тулуз по очевидни причини и еднооката на Пикасо за Ан Мари, която на другия ден щеше да ходи на очна операция.
Докато Луис и аз си бъбрехме още час, той ми обясни как се чувства, преди да започне да рисува.
- Чувствам как се извършват промени в мускулите и нервите ми - каза той. - Все едно, че художниците подготвят тялото ми. След това предвкусвам, че ще последва нещо прекрасно. Покрит съм с един пласт приятна енергия. Тогава те започват да ми говорят телепатично и ми казват какво ще направят. Когато навляза в състоянието на транс, ги чувам как ми съобщават, че са готови да започнат. Оттам нататък, като поемат контрол над тялото ми, чувството е вече различно. Мога да усетя различната вибрация и личност на всеки от тях. Някои са по-приятелски настроени от други. Чувствам измъчената душа на Ван Гог. Трудно е. Пикасо е нетърпелив и рязък и се сърди, когато хората говорят, докато той работи. Толкова е темпераментен, че понякога спира и къса платното. Тулуз ми е постоянен другар. Обича да обсъжда с мен работата си. Веднъж бе загрижен за познанията си по анатомия. Използва един сеанс, на който имаше много хора, за да се упражнява. Скицира много, много голи тела в различни пози. Майка ми повдигна платната и видя какво е направил и бе шокирана. Извини се на всички. Тулуз изчезна за три месеца. Когато се върна, го попитах къде е бил. Съобщи ми, че му е било казано да се оттегли и да медитира върху отговорността на художниците за това как картините им повлияват върху умовете на хората.
Луис продължи и ми разказа за различните си взаимоотношения с отделните художници. Тялото му можело да ги понася всичките и откакто е разбрал какво върши, научил също, че се е договорил с тях да служи като техен медиум още преди да се роди в този живот. Каза ми, че го прави, защото знае, че краят на века ще е критичен момент, в който хората трябва да разберат, че трябва да съществуват връзки между „мъртвите" и живите и че духът на човечеството еволюира и се развива, но остава вечен.
Говорихме си, докато не се сетих, че трябва да се справя с трафика по пътя обратно до Лос Анжелис.
Денят, прекаран с Луис Гаспарето, бе такова приятно удоволствие, че винаги когато си помисля за него, се усмихвам. Не разбирам това явление, но съвсем просто го приемам. Помня много моменти от живота си, когато съм била убедена, че това, което се случва, не идва от мен. А кой беше? В най-истинския смисъл на думата може би всичко това е Бог, който се представя като различни хора!
XIV
ВЪТРЕШНАТА СВЕТЛИНА
Това, което сме и което можем да бъдем, се разкрива от вътрешната светлина.
Маврицио Панисет е роден на 6 март 1930 г. в Минас Гераис в Бразилия. Бил е третото дете в семейството, а бащата, свещеник в методистската църква, се интересувал и от метафизика. Но скоро майката на момчето се оплакала, че не може да се справя с непокорния си син. От отчаяние, когато бил на девет години, те го изпратили да живее при баба си в една ферма, където се надявали, че по-голямата свобода ще даде възможност за изява на немирния му дух.
Често отивал до гората, където (по-късно) твърдял, че „светлините" го следвали. Те се появявали като блещукащи топчета и му „говорели", когато се показвали. Но от страх, че може да стане още по-неприемлив за семейството си и за новия си дом, по онова време той не казвал на никого за тези срещи.
Когато достигнал пубертета, светлините изчезнали.
През 1949 г., когато бил на деветнадесет години, той отишъл в армията и една нощ, докато бил на пост, те се появили отново. Сега в него възникнало и се развило любящо отношение към тях и той започнал да чете с голям интерес произведенията на Блаватска, Летбитър и Алис Бейли, Кабала и каквато друга езотерична литература му попаднела. Също се впуснал да изучава задълбочено будизъм, шиизъм и хиндуизъм.
През 1953 г., вече уволнен от армията, той станал масон от 33 степен (напреднал студент по метафизика).
Оженил се, родили му се няколко деца, развел се и отново се оженил. През 1966 г. бил взет на работа в Министерството на Образованието. Докато работел на кулата за радиопредавания, паднал от височина тридесет и пет метра. Смятал, че ще умре, но се отървал само със счупен крак и въобще не загубил съзнание. Гледал на това като на чудо и си решил, че оцеляването му е свързано по някакъв начин със светлините и от това стигнал до заключението, че сигурно има някаква „мисия".
След падането от кулата светлините вече не го напуснали. При това те изглеждали различни. В тяхно приствие той бил по-осъзнат психически и установил, че има достъп до Акашовите записи (събития, за които се твърди, че са съхранени в етерна енергия, до които чувствителните личности имат достъп) и може да разбере миналите животи на хората.
През 1969 г. светлините станали толкова силни, че отново започнали да „говорят".
На 19 април 1969 г. една от тях заговорила с такава енергия, че Маврицио не можел да не й обърне внимание. Тя казала: „Ти трябва да използваш собствената си светлина, за да лекуваш болните. Трябва да отидеш в болницата и да започнеш". Маврицио се почувствал неразположен, нервирал се и се объркал. Не можел да спи. Докторите му казали, че е просто прекалено нервен и уморен. Смятал, че полудява. Не отишъл, както му били казали светлините, да лекува хората. Не вярвал, че притежава тази способност, и бил изцяло зает с отглеждането на голямото си семейство и грижите за втория си брак. Здравето му не се подобрило.
Веднъж, късно една нощ, той карал колата по едно шосе заедно с жена си и четирите си деца. Светлините се движели до тях. Маврицио спрял колата и излязъл. Усетил силна горещина отдясно на гръбнака си. Една отличаваща се синя светлина се придвижила към него. Спряла и пред него се материализирала в прозрачно същество, което наричало себе си Ур. Той казал на Маврицио, че заради собственото си здраве той трябва да лекува болните. Маврицио погледнал към жена си и децата си в колата и ги попитал дали виждат това. Те кимнали. Ур си отишъл.
Но все пак били необходими още две години, докато Маврицио откликнал на тази среща край пътя. Той наистина не искал да е лечител. Но щом се подчинил, собственото му здраве се подобрило.
Няколко години по-късно последвало друго преживяване. Отново той шофирал. И пак се появили светлините. Той спрял, при което ярка жълта светлина се приближила към него и се материализирало същество, наричащо себе си Акрон.
„Трябва да продължаваш да лекуваш - казал Акрон. - Това е твоят договор".
Съществата от светлина вече били нещо обичайно за Маврицио, но за другите те били удивителни. Докато лекувал с енергията от ръцете си, светлините започнали да се появяват и по време на самото лечение. Скоро след това първите белези, свързани с местонахождението на чакрите, започнали да се появяват на гърдите му. Те били като белези от рани, които изглеждало, че са обгорени върху кожата му. Първият, който се появил, бил с формата на малък кръст на кожата на гърдите му. Никога не изглеждал пресен, все едно, че бил зараснал от известно време.
През 1980 г. бил навън и се наслаждавал на залеза в ранчото си във Фазенда дас Партеирас, когато се свечерявало. Появил се голям дъждовен облак и се отворил. От центъра му излезли три звездоподобни светлини и се придвижили към него. Като приближавали, те не ставали по-големи. Когато насочил към тях фенера си, те изчезнали. Трите светлини се слели в една голяма ярка топка. Маврицио усетил послание в главата си. „Аз съм Енох - било то. - Продължавай да ходиш по болниците да лекуваш. Няма много време. Аз ще бъда с теб".
Маврицио възразил. „Аз нямам повече време - казал той. - Не ме интересува, ако и вие нямате. Имам си мои проблеми".
Енох казал: „За теб вече няма да има проблеми".
Маврицио почувствал горещина по гърдите си, докато светлината на Енох се носела над него в продължение на четиридесет минути. След това изчезнала. Когато Маврицио се събличал, за да си ляга същата вечер, видял, че има и други белези, свързани с чакрите, обгорени по кожата му на всеки от седемте центъра по тялото му. А на гърдите му била обгорена звездата на Енох. След това светлините били непрекъснато с него. Когато Маврицио бягал от лекуването, светлината на Енох се появявала, за да му се скара и да го подтикне да продължи да лекува другите и изисквала обяснения защо той не работи.
Днес Маврицио Панисет е лечител, който няма равен на себе си.
Отново Ан Мари Бенстрьом бе тази, която ме запозна с него. Тя го доведе със самолет от Бразилия, където го бе срещнала по време на метафизико-духовните си търсения, а след това и в къщата ми в Маунт Раиниер. Планината не бе виждала дотогава такова светлинно шоу.
Когато Маврицио влезе в моя дом, почувствах, че срещам кръстоска между Чарли Чаплин и Кантифлас (гениалният мексикански комик, с когото работих в „Осемдесет дни около света"). Маврицио ме прегърна сърдечно и разбрах, че има бирено коремче (оказа се, че всъщност е винено). Колан държеше панталоните му на мястото им и той си влачеше краката като комиците.
Ризата му бе разкопчана горе и когато се наведе, успях да видя обгарянията при чакрите и звездата на Енох. От двете му страни имаше по една жена, Мария и Франце-ска, заедно с Ан Мари. Той бе малко над метър и шестдесет, набит, с бяла коса и естествен тен от слънцето. Очевидно бе свикнал да е в центъра на вниманието и явно не бе имал проблеми с харема си. Очите му дяволито играеха, но усещах, че в този човек има дълбока мъдрост, въпреки че играеше ролята на благочестив шут. Веднага започна да се шегува на неправилния си английски по един едва ли не съблазнителен начин.
Аз и помощникът ми, Симо, сервирахме на всички вино и леки закуски и говорихме за живота на Маврицио и за лечителското изкуство до залез слънце.
Маврицио ми разказа, че има две същества от светлина, които били непрестанно с него - Акрон и Шала. „Те ме закрилят със светлина. Помагат ми да лекувам. Ще видиш".
Наистина „видях".
Виждала съм доста психични явления, някои от които впечатляваха, а други - не. Това бе забележително.
Мисля, че той имаше нужда от виното, за да се отпусне, въпреки че като говорихме за това, той твърдеше, че не е така. Както и да е, след една бутилка (за него) той бе готов да започне.
От удобното си седнало положение на кушетката Маврицио изведнъж скочи. В този момент в стаята блесна светкавица. Не можеше да се види източникът. Просто светна. Почудих се дали някой не прави снимки със светкавица, въпреки че тази светлина бе много по-ярка.
Маврицио ме грабна за ръката и каза: „Ела".
Отведе ме към стаята за гости, в която той щеше да спи. В стаята имаше стереомагнето4юн, който той пусна веднага. Една лента с дълбоко, отекващо пеене бе заредена в него.
- Легни на леглото, моля - нареди ми той. Ан Мари и другите останаха в хола. Нямах си представа какво ще стане с мен.
Легнах на леглото. Маврицио изглежда проверяваше посоката на главата ми.
- Обърни се обратно - каза той. - Главата да бъде към електромагнитния север.
Обърнах се. Лежах тихо и чаках. Можех да го различа в тъмното. Той просто стоеше на другия край на стаята, съвсем неподвижен, като че ли чакаше инструкции.
И съвсем изведнъж Маврицио се премести и падна на колене до леглото, наведе глава и започна да пее и да се моли. Поемаше дъх много, много дълбоко по начин, какъвто никога не бях виждала. Прекара дълго време, дишайки съсредоточено. Музиката с пеене на Ом продължаваше.
Маврицио се изправи от молитвената си поза. Отново пое дълбоко дъх и след това с цялата си съсредоточеност издиша със силен звук: „Пау"! Цялата стая светна със светлина, която идваше от слънчевия му сплит. Видях един назъбен електрически заряд, който излизаше от центъра на тялото му, просветваше надолу по ръцете му, през дланите му и излизаше към стаята! Джордж Лукас би се затруднил да възпроизведе такъв ефект. Бях удивена, изненадана и объркана от интензивността на електрическата светлина, излязла от тялото му. След това чух пращене, последвано от миризмата на озон. Това действително ли беше? Точно когато се усъмних във видяното, той стана. Можех да го видя как се придвижва в покоя на тъмната стая. Застана до леглото зад главата ми. Наведе се над мен и започна да „чете" енергията в тялото ми, като си държеше ръцете с дланите надолу над него. След това докосна всеки от седемте ми енергийни центъра и „прочете" чакрите, минавайки над тях. Докато правеше това, той продължаваше да диша дълбоко и бе в състояние на „ментализация", както го описа по-късно.
Наведе се над лицето ми и постави челото си над моето (неговото трето око над моето). Той отново пое дълбоко въздух и след това, като че ли получил сигнал от невидим съветник, го издиша силно и направи онзи звук „пау", при което един електрически заряд светлина излезе от челото му и влезе в моето. Това бе шок за мен, защото не бях подготвена. Но не ме заболя. Допуснах, че отваряше центъра на третото ми око, през който протича психическото осъзнаване. Като че ли веднага почувствах искри от леко електричество да попадат в очите ми. Очните ми ябълки смъдяха. Почувствах скалпа си като опърлен. Чудех се дали няма да имам обгорени рани като неговите, но на челото. Помислих си как ли ще изглеждам на едър план! След това ми дойде на ум, че винаги ще мога да играя роли, в които нося косата си на бретон.
Маврицио не спря при първия електрически шок през челото ми. Направи го три пъти. Засмях се наум. Може би беше веднъж за ума, веднъж за тялото и веднъж за духа.
Когато зареждането на третото око приключи, той дойде отстрани на леглото и постави ръцете си върху сърдечната чакра. Натисна там, пое отново въздух и като кардиолог, опитващ се да приведе в движение спряло сърце, започна да помпа и да изрича „пау", и едно огромно електрическо кълбо премина от ръцете му в моето тяло, там, където предполагам, че се намира сърцето.
Усетих как стоя отстрани като наблюдател. Би било трудно да докажа, че не сънувам. Той „наелектризира" сърцето ми няколко пъти и всеки път зарядите бяха различни.
Отдръпна се от леглото и започна да тръска ръцете си във въздуха, все едно че зареждаше батериите си. Дълбокото дишане продължаваше. Издиша и тялото му светна с нащърбени електрически заряди светлина. Докато работеше, цялата стая светна. По-късно научих, че светлината, идваща от него в спалнята, преминавала през стените на къщата и осветявала също и всички други стаи! (След това съм го виждала как прави всичко това на дневна светлина, само по слип, за да докаже, че няма никакви скрити механични светлинни устройства по себе си.)
След това той коленичи на едно коляно и с тялото си заемаше различни положения. Тъй като стаята бе тъмна, можех само да различа силуета му, когато той зареждаше стаята с електрическата енергия. След това образът оставаше като гравиран в очите ми, точно както при буря със светкавици през нощта. След това зае поза с ръка над главата. Тялото му изглежда се превърна в гръмоотвод и една светлинна струя се проточваше от центъра на тялото и преминаваше през върховете на пръстите му.
При приключването на тази поразителна светлинна демонстрация Маврицио излезе от стаята залитайки и се строполи изтощен на пода в коридора. Станах от леглото и отидох при него. Той се потеше силно и се нуждаеше много от вода. Докато се грижех за него в коридора, светлините продължаваха да просветват и блестят от спалнята! Това бе като научнофантастична илюзия - но бе действителност.
Ан Мари му донесе вода. Изпи няколко чаши една след друга и продължаваше да излъчва светкавици, докато пиеше. Неочаквано се изправи и отиде в тоалетната, като остави вратата отворена. Свали си ципа на панталоните и докато уринираше в тоалетната чиния, самият поток урина бе светлина!
Ан Мари се засмя.
- Виждала ли си някога нещо подобно? - попита тя.
- Не - отвърнах аз шокирана. Всъщност се чудех дали действително виждам това.
Когато Маврицио напусна тоалетната, вече бе излязъл от промененото състояние. Всички отидохме във всекидневната. Той искаше вино. Питах се дали и виното ще светне. Не светна. Изпи го, преди да му даде възможност за това.
Може би подкрепен от виното, Маврицио започна отново да показва на мен и на Симо светлинните си лечител-ни техники и това продължи часове. Между чашите вино той излизаше на балкона и осветяваше градините около къщата ми, като че ли бе ден.
Наблюдавах го много внимателно дали държи предмети, способни да сторят това. Нямаше нищо в ръцете си.
И без това не би било възможно да произведе такава ослепителна светлина от някакъв механичен предмет, защото светлината се излъчваше от вътрешността на тялото му. Видях нейния източник. Сякаш имаше един вътрешен гръмоотвод, който зареждаше физическата му 4юрма. Светкавици се появяваха във всички стаи. Неговите същества Акрон и Шала може би си имаха собствена забава. Не можех да проумея тези неща. Като че ли бях в друго измерение на действителността. Той средство за свързване на физическото и светлинното измерение ли беше? Ние просто чрез неговото присъствие ли се излекувахме? Не изглеждаше страшно духовен, а дори и особено почтителен спрямо извършеното. Приемаше го като нещо естествено.
- Балансирам чакрите със силата на светлината -казваше той. - Това е Енох. Това са Акрон и Шала. Това е Бог. Това не съм аз.
Продължаваше да пие вино и да се шегува.
- Покажи им чакрите си - изкомандва го Ан Мари.
С чашата вино в ръка той отвори ризата си и демонстрира белега на всяка от чакрите, докато пиеше. Виждаха се кръгли обгаряния, подредени по съвършен начин и показващи местоположението на езотеричните чакри в него. Те блестяха и пулсираха.
- Понякога кървят, ако не лекува - каза Ан Мари.
Маврицио кимаше и се усмихваше и отпиваше от виното, докато не получаваше импулс да светне отново. Предположих, че този „импулс" идваше от Акрон и Шала, които следяха енергиите на онези от нас, които се нуждаеха от уравновесяване и лечение. Когато предложих на Маврицио храна за вечеря, той отказа. Продължаваше да се шегува, да пийва вино и да си играе със светлините си. Вървеше край нас, бърбореше „пау" и се закачаше, пощипваше нас, дамите, под брадичката и пееше детски песнички.
Докато го наблюдавах, си помислих как очакваме ме-тафизичността да бъде винаги със сериозно лице. Когато някой има способността да навлиза в други измерения, имаме сякаш очакване той да коленичи и да говори тихо и почтително. Маврицио не очакваше нищо от този род; всъщност той се надсмиваше над това и предпочиташе да се държи като палячо. Може би този аспект на неговия характер обясняваше първоначалното му дълготрайно нежелание да играе роля на лечител-медиум.
Около два часа след полунощ той ни предложи да си лягаме и да спим. Той щеше да остане буден още известно време, но останалите трябваше да си починем.
- Искам да ти направя едно лечение със светлина, преди да си легнеш - каза той.
Заведох го в спалнята ми, мушнах се в леглото с дрехите си и той застана над мен.
- Закрила за нея - каза той на светлинните си водачи.
При това започна една серия от ярки светкавици, пред които случилото се по-рано тази вечер изглеждаше като тъмнина. Цялата ми стая и балконът към нея светнаха. Можех да видя връх Раиниер гравиран в светлина през прозореца. Светкавиците, които той излъчваше, сега бяха непрекъснати, без паузи между тях. Беше величествено, невероятно и отвъд разума. Но се чувствах все по-спокойна и по-спокойна и когато накрая той си отиде и аз заспах, спах по-леко отколкото когато и да било през живота ми.
На следващия ден Маврицио си отиде и като се разхождах край реката, забелязах, че оценявам по-високо всичко живо около себе си. Усетих области на състрадание, до които не се бях докосвала дотогава. Искаше ми се да заплача, поради любовта си към всеки, който се намира в опасност или в болка. Исках да направя още нещо, за да помогна на хората. Седнах на един дънер и се опитах да медитирам. В замяна на това установих, че тихичко си плача, защото като гледах пущинака около себе си, осъзнах, че любовта е тази, която крепи всичко. Не разбирах откъде идва тази любов, но знаех, че тя е в мен и във всичко около мен. Това бе един от тези прозорци във времето, когато усещах, че най-сетне разбирам.
Седях на дънера и се удивлявах на ролята, която „светлината" изглежда бе изиграла в едно емоционално преживяване. Каква беше връзката? Не беше ли светлината физическата изява на любовта? Не беше ли тя начинът, по който ние превръщахме Божествената енергия в действителност?
Спомних си всички хора, които по време на опитностите си извън тялото са видели ярка бяла светлина и споделят, че са „разбрали", че това е било Бог. Спътник на светлината винаги е било едно изумително чувство на любов. Следователно, ако намерим светлината, ще намерим ли и любовта? Светлината онази вибрация на любовта, която можем да понесем, ли е? Има ли една още по-ярка светлина, чакаща ни в просторната област на космическото разбиране?
Може би по този начин науката и духовността ще се срещнат. Може би усилията на науката да обясни Бог и творението можеха да се разрешат от субатомните светлинни частици, които изглежда танцуваха и бяха нещо като лепило, придържащо съзнанието. Не бяха ли тези субатомни светлинни частици всъщност късчета Божествена енергия? Можеше ли това да е толкова просто? И при тази простота ние, хората, не го ли намирахме за неприемливо, защото предпочитахме да не поемаме отговорността за това?
След няколко месеца поканих Маврицио да дойде от Бразилия, за да участва и да лекува в един четиридневен семинар, който провеждах в Калифорния през уикенда около деня на загиналите във войните. Той ми каза, че си е „загубил светлините", понеже не живял съобразно „отговорността, възложена му от съдбата" да лекува. Изтъкнах, че това ще е добра възможност да коригира небрежността си. Той се съгласи и дойде.
Щом влезе в стаята, където триста души чакаха изненадата, която им бях обещала, каза, че усеща как „светлинните му приятели" се завръщат. Погледна малката публика и веднага започна да реорганизира начина, по който те седяха.
- Никога не съм лекувал в толкова голяма група -каза ми тихичко той. - Енергийните им структури трябва да се разпръснат, иначе моята ще се претовари.
Пренареди ги в три групи и ги помоли да не му изпращат никаква енергия. Той си имаше достатъчно!
Застана тихо пред групата и започна да диша дълбоко, да медитира, отново да диша и накрая, с познатото си „пау" издишване се превърна в човек-гръмоотвод.
Страшно удоволствие ми направи реакцията на публиката, а си спомних и своята. Те бяха удивени, замаяни, възхитени, някои от тях се усъмниха, но всеки изглежда разбираше, че става нещо отвъд сегашните ни схващания и разбирания за логическата действителност. Светлинната му демонстрация продължи около час. Някои твърдяха, че са били излекувани от различни болки и страдания; други хлипаха при пречистването на онова, което бяха натрупали в телата си, и се почувстваха освободени от това вътрешно напрежение. Други пък просто се наслаждаваха на светкавиците, без да знаят или разбират, а дори не се и интересуваха от логическо обяснение. Ако те възприемаха това като лечителен процес, той ставайте такъв.
Накратко, вечерта бе успешна, не само за групата, но и за Маврицио, поради завръщането на светлинните му приятели.
Следващата сутрин, когато хората си отиваха и уреждаха заминаването си по телефона, чух двама адвокати от Ню Йорк, които бяха присъствали на спектакъла на Маврицио, да говорят със свои колеги в Ню Йорк. Те описваха видяното предната вечер. Последва тишина. След това единият от тях каза: „Но аз го видях със собствените си очи". Другият добави: „Той въобще не докосна тялото си, за да включва някакви устройства". Пак тишина. Можех да си представя скептичността на другия край; тънки намеци за халюцинации или нещо подобно. Скоро двамата затвориха. Погледнаха се един друг, изчервявайки се показаха объркването си и почти едновременно казаха: „Не ми повярваха. Казаха, че не е възможно да съм видял такова нещо".
Пристъпих към тях. Сложих ръце на рамената им, опитвайки се да не се показвам прекалено покровителствена. „Добре дошли в клуба - казах им. - Ще свикнете. А и тези, които ви нарекоха луди, ще свикнат".
Сподели с приятели: |