Първата, известна още като основна чакра или чакрата-корен, се намира в основата на гръбнака и се определя като чакрата, управляваща разбирането на човек за физическото измерение. Тя е заземяваща, или с други думи го прикрепва към земята, поставя краката му стабилно на пода: тя е прагматична, свръхреалистична, чакра на „оцеляването", отговорна за баланса и за нагласата за борба или за бягство. Следователно тази чакра се проявява като надбъбречната жлеза и тя също управлява действието на бъбреците и гръбначния стълб. В езотеричните учения я възприемат с червен цвят.
Индуските ведически мъдреци твърдят, че тя също насочва енергията на човешката воля и че цялата система на човешкия организъм балансира върху тази опора. Тя е центърът на несигурността, където обитават чувството за самосъхранение, за собственост и материализма. За нея се говори като за чакра на оцеляването, понеже чрез нея усещаме страх и гняв, когато сме заплашени.
Тези отрицателни аспекти на самосъхранението водят до една интересна аномалия. Тъй като коренната чакра е заземена, нейната основна същност е в безопасност. Но личността, възпитана от процеса на еволюцията, се е научила да сигнализира за опасности, когато възприеме нещо като заплаха, и жлезите започват да произвеждат адреналин.
Един интересен факт, забелязан от изследователите, изучаващи поведението на животни в места, където не е стъпвал човешки крак, е, че те не смятат хората за опасност. Дори и сега дивите животни реагират на естествените си врагове само когато те тръгват на лов. През останалото време те съжителстват мирно на почтено разстояние едно от друго.
Възможно ли е, когато хората са започнали да ловуват и да ядат месо, връзката между жлезата и чакрата за оцеляване да се е развила по един изопачен начин? Интересно колко ли назад във времето трябва да се върнем, за да открием момента, в който хората са започнали да се страхуват от други хора? Това би било интересно за проучване, когато се развият по-големи умения за работа с чакрите, и може да ни помогне да си обясним някои от основните заплахи, които всеки от нас може да усеща.
Когато се научих как да работя с чакрите си, започнах да работя точно с тази първа чакра - червената, коренът и основата на системата от чакри при хората. Междувременно трябваше да науча къде се намират и какво представляват останалите шест от тях.
Втора е половата чакра, центърът на съзидателността, намиращ се в гениталните органи (яйчниците при жените и тестисите при мъжете). Тя е с оранжев цвят и ръководи отношението ни към другите, половия живот и възпроизвеждането.
Третата се намира в областта на слънчевия сплит. Като жлеза тя се проявява чрез панкреаса и управлява дейността на черния дроб, стомаха, жлъчния мехур, далака и някои аспекти на нервната система. Тази чакра е център за емоционалната чувствителност и личната власт. Цветът й е жълт.
Някои екстрасенси често споделят, че виждат как повечето хора с емоционална привързаност към деца или любими „губят" от третата чакра. Жълтият цвят изтича от своя център и изчерпва енергията на човека, изпитващ загриженост, чувство на притежаване и собственически интереси, свързващи го с обичания. Това не означава например, че не бива да се грижим за децата си. Но тази грижа трябва да е насочена към благополучието на детето, а не за собственическото ни чувство.
Тази трета чакра ни създава повече проблеми от която и да е друга, защото всъщност тя е „седалището на емоционалния живот". Поради неуравновесените емоции ни сполетяват язви, храносмилателни проблеми и неприятности с черния дроб, далака и панкреаса. Положителната и отрицателната енергийна полярност се помещават в чакрата на слънчевия сплит, която, когато е в равновесие, е биполярна, т. е. положителното (мъжкото - ян) и отрицателното (женското - ин) са в пълна хармония. Когато човек си скръсти ръцете пред гърдите, той блокира енергията на това потенциално равновесие, като заема защитна поза; или, казано с други думи, той предпазва чувствата си чрез кръстосване на ръцете.
Когато човек е надмогнат от емоции, автоматично следва един почти неволен процес, който наричаме плач. Когато сълзите се насъберат, ако им се даде воля, често следват ридания^ Това физическо действие води до един нежен, а понякога и не дотам нежен, масаж на слънчевия сплит. Плачът го поглажда и тогава той се отпуска и освобождава насъбраните емоции, които не е могъл да обработи дотогава. Когато „даваме воля на сълзите си", позволяваме на третата, жълтата, чакра в слънчевия сплит да възвърне равновесието си и да се освободи от емоционалния свръхбагаж.
Ако риданието не спомогне за това, понякога човек повръща. Това активира мускулите на диафрагмата. Тя представлява един сводообразен мускул, отделящ долните три чакри от горните четири. Повръщането обикновено изхвърля физическото проявление на онова, което причинява претоварването. По тази причина след хубав плач или след очистващо повръщане се чувстваме така „разредени" и уталожени! Това е защитен механизъм на тялото срещу емоционалното претоварване, превишаващо способностите му за обработка.
Четвъртата чакра се нарича сърдечна чакра. Като жлеза тя се проявява чрез тимуса. Тази чакра управлява сърцето, кръвта и кръвообръщението. Тя има силно влияние върху блуждаещия нерв, чието местонахождение е в мозъка, а също и върху имунната и ендокринната системи. Цветът й, който обикновено се вижда като зелен, зависи от нивото на гледната точка, от която се наблюдава.
Скоро след като започнах медитацията върху сърдечната чакра, разбрах, че ключовата дума бе приемането -приемане на другите и приемане на любовта в себе си. Често се казва, че когато се молим, говорим на Бог. Медитация има тогава, когато Бог ни говори чрез вътрешния Бог, използвайки свързващите енергийни центрове. Постигането на истинска медитация във всички чакри е пътят към пълния вътрешен мир.
Санскритската дума, с която се обозначава този сърдечен център, е анахата. Тя означава „това, което е винаги ново, това, което само се поддържа". Чрез нея ние се влюбваме. Инстинктивно, когато признаем привличането към друг, ние се придвижваме от сърдечната надолу към жълтата чакра в слънчевия сплит, отговорна за емоционалното интегриране, след това към ярката оранжева полова чакра, която се мотивира от любовта, и накрая до чакрата-корен, топлата червена енергия, вдъхновяваща ни да се установим, да се заземим някъде с този човек.
Източните мистици казват, че ние определяме личността си чрез сърдечната чакра, която те смятат за същността на душата. Душата произвежда „хормона на вечността", който, когато се изпита, поддържа в нас чувството на вечна младост чрез любовта.
„Хормонът на вечността" според учителите се отделя като енергия от сърцето, когато човек е влюбен. Този хормон на енергията поддържа всички по-долни чакри, в които чувстваме несигурност, жизнени нужди и страх.
Намирам за забавно, че никога не се „изкачваме в любов", а винаги „падаме в любов"*. Намирам, че това е интуитивното разбиране на привличането на душата, което първо се изживява в сърдечната чакра, а след това се излива надолу през енергийните системи на емоциите (третата чакра) и сексуалността (втората чакра), и накрая се закотвя в земята (първата чакра).
Петата чакра е тази на гърлото. Центърът й на дейност е щитовидната жлеза и тя управлява работата на белите дробове, гласните струни, бронхиалния апарат и метаболизма. Тази чакра обикновено се вижда в син цвят. Това е център не само на изразяването и общуването, но и на преценяването.
* Това е буквалният превод на английския израз fall in love, който означава влюбвам се. (Бел. прев.)
Намирам за много важно в наши дни да се работи с петата чакра, защото задачата при поддържането на свободната демокрация е личностна себеизява, без осъждане. Ние чувстваме импулс да казваме истината такава, каквато я виждаме. Но трябва да се стараем да правим това без осъждане, което да наранява другите. От друга страна, когато си спомним, че това, което виждаме в другите, е отражение на самите нас, склонността ни да порицаваме намалява. Така че, когато издаваме строга присъда за друг човек, всъщност ние оценяваме онези свои страни, които ни създават най-големи неприятности на самите нас. Намирам, че когато оценявам някого отрицателно, като изследвам това чувство в петата, синя чакра по време на медитация, обикновено достигам до по-добро разбиране на собствената си способност за общуване и по-правилна преценка какво да казвам и какво да не казвам на другите.
Шестата чакра се намира в центъра на челото. Тя е по-добре позната като третото око и се проявява под формата на хипофизата. Обикновено цветът й се вижда като индиго - наситен жизнен цвят, съставен от червено и синьо. В основни линии тя командва долната част на мозъка и нервната система, ушите, носа и лявото око, което е окото на личността.
Идеализмът и въображението са съсредоточени в шестата чакра, която също така отразява вътрешното виждане и управлява външната му изява. Мистиците казват, че за да се достигне до безграничните възможности на мисълта, необходимо е да се „погъделичка" хипофизата. Те постигат това чрез визуализацията по време на медитация. Съсредоточават се върху третото око и премахват ограниченията пред вътрешното си виждане.
Седмата чакра, или чакрата на темето, е разположена на върха на главата. Цветът й се вижда като лилав, а понякога - бял. Външно тя се проявява като епифизата и управлява дейността на горната част на мозъка и дясното око. В нея се намират съответствия на останалите чакри. Това е чакрата, която говори, заедно с други чакри, на безграничното съзнание и Божествената воля. Казват, че чрез нея в края на краищата човек достига до усещането за единение с Бог.
Горните три чакри образуват тъй наречения Златен Триъгълник, който представлява енергийна триада, отразяваща съвършенството на космическата хармония по един балансиран начин, и образува нервната система във физическото тяло. Осъществява се нещо като езотеричен изпомпващ ефект, при който три хармонични космически енергии се издояват през цялата система на чакрите и достигат до чакрата-корен, която заземява хармонията и това дава чувство на сигурност. Подкрепена по този начин, космическата енергия тръгва обратно нагоре през системата, докато отново достигне до чакрата на темето и цикълът завърши. Енергията е свързана, така да се каже, а веригата - цялостна.
За съжаление, при повечето от нас връщането на космическата енергия нагоре по системата на чакрите е блокирано или в половата чакра, или в слънчевия сплит, в силните ни чувства за привличане/лишение, или любов/притежание, необходимост/власт и т. н. Проблемът не се състои в това дали получаваме космическите енергии. Получаваме ги. Но сме склонни да им попречим да направят цялостното си пътешествие в този кръг на силата, като им позволяваме да заседнат във втората или третата чакри. Медитацията върху тези енергийни центрове помага да се освободи това блокиране. Резултатите често са удивителни. Но ще изследваме по-пълно тези медитационни техники по-натагьк.
Когато всички чакри се открият и настроят със съзнателния ум, съзнанието на човек се разширява и асимилира по-добре енергийните източници, от които можем да черпим добро здраве и щастие. Дебалансирането на чакрите (или по-скоро - дебалансирането на познаването на чакрите) смущава и блокира потока на енергия в съзнанието и това нарушава здравословното състояние на тялото.
Медитацията върху чакрите бе много важна за мен и всичко, което можех да науча за връзката им с физическото ми тяло, бе от помощ при работата с тези енергийни центрове. Научавайки как те ми влияят, разбрах и как допринасят за емоционалното ми израстване и развитие.
Философията, свързана с познанието на чакрите, включваше и периоди на израстване, измерени с години. Научих, че развитието на физическото тяло на човека по отношение на неговата душа се разделя на фази от по седем години. Всеки период включва емоционални въпроси, принадлежащи на съответните чакри.
Първите седем години от живота на човека засягат самосъхранението и инстинктите за адаптиране към опитностите от физическото измерение на земята. Човек се учи да лази, ходи, тича, яде и да приема физическите проявления на обичта, на прегръщането, на галенето и т. н. Развиваме чувството си на равновесие, докато физическата форма уверено стъпи на земята, според това доколко ефикасно са протекли тези емоционални преживявания, и след това се подготвя за заучаване - червената чакра-корен контролира усвояването на тези процеси.
През вторите седем години (от осем до четиринадесет годишна възраст) се развива сексуалността и това води до различни кризи, така че човек да развие субективния си ум, способността за творчество и за по-пълно осъзнаване на самоличността - сексът и самоличността се контролират чрез оранжевата, генитална чакра.
Третите седем години (юношеството до двадесет и една годишна възраст) са свързани с въпроси относно емоционалната връзка с другите хора, оценката на личната сила и използването на свободната воля - всички проблеми на младежката възраст се усещат чрез жълтата чакра на слънчевия сплит.
Четвъртите седем години (от двадесет и една до двадесет и осем годишна възраст) развиват отношението на човек към любовта - любовта към себе си и зрялата любов към другите - и способността за оценяване и вземане на решения в реалния живот. Чрез зелената сърдечна чакра човек решава през тези години доколко желае да е хармоничен в живота.
Петият седемгодишен период (от двадесет и девет до тридесет и пет годишна възраст) е етапът, в който човек оспорва и/или потвърждава мъдростта на своята себеизява и до голяма степен се справя с последствията от чуждите оценки. В този период ние осъзнаваме дълбоко, че от начина, по който се изразяваме, зависи как ще съжителстваме с другите хора.
През шестия седемгодишен цикъл (тридесет и шест до четиридесет и две годишна възраст) започваме сериозно да си задаваме въпроси относно своята духовна същност и връзката й с начина на живот, който сме си създали. Цялото знание, което сме придобили, започва да се превръща в един вид мъдрост и в тези години се решаваме да развием духовната си природа или потвърждаваме последствията от отбягването на този растеж.
През седмите седем години (от четиридесет и три до четиридесет и девет годишна възраст, или края на четиридесетте и петдесетте години) ние всъщност се опитваме да съединим себе си с нашето разбиране за Бог - т. е. да доведем външния и вътрешния си живот в едно хармонично единство с Източника. Това продължава до края на живота ни.
Можем да бъдем блокирани, да се запънем или да си навредим емоционално във всеки момент по пътя и/или в различни моменти по отношение на специфични аспекти на израстването. Всички сме чували например за вдетинен мъж или за момичето-жена. Задачата тогава е да се освободим от тези пречки на съзнанието, което автоматически ще ни избави и от проблемите във физическото измерение. И отново тялото отразява смутовете в душата.
Езикът на тялото
Езикът на тялото, т. е. физическите прояви на вътрешните пречки (или на тяхната липса, разбира се), сам по себе си е цяла наука.
Д-р Ан Мари Бенстрьом от Ашрама в Калабасас, Калифорния, години наред изучава „телесните типове", както тя ги нарича. Тъй като е специалист във физическата култура, тя самата започна да документира взаимната връзка между езика на тялото и бариерите в съзнанието на хората, с които тя се запознавала и общувала. Тя твърди, че в целия си опит нито веднъж не е срещала тяло, което не проявява, от физическа гледна точка, вътрешната нагласа на съзнанието, което то е приютило.
Човек с ниско набито тяло например най-вече.се интересува от оцеляването и от връзката на неговата личност с дома и семейното огнище и от материалната сигурност. Той е склонен към агресивност. При високия човек обаче действията са по-скоро ориентирани към бъдещето. „Ниските хора започват сами - казва Бенстрьом. - След това идват високите и поемат работата, за да довършат идеята".
Хора с крака, насочени настрани, имат енергия, насочена навън. Външният свят ги мотивира и те са винаги в движение, готови за път, и често не се спират да помислят какво оставят зад себе си. Такъв човек захвърля предупрежденията на вятъра и обещава много неща, без да се замисли как може да съхрани енергията си, за да постигне поне едно от тях.
От друга страна хората с насочени навътре крака са склонни да пазят енергията си, като понякога се спъват в собствените си добри намерения. Тези хора имат тенденция към инат, отбранителност и непреклонност.
Според Ан Мари смисълът на откриването на тези зависимости е в това, че промяната на телесната нагласа може да помогне за промяната на емоционалната нагласа. При работата й с хора, когато тя напомни на човек с извърнати навътре крака да ги насочи навън, това действие повлиява на вътрешното съзнание да бъде обърнато навън.
Целта на промяната на навиците на тялото е да се помогне на човека да открие „средния път", да постигне баланс в живота и да бъде по-съсредоточен. Ако човек може да установи къде са препятствията, по-лесно ще може да бъде насочен и към намирането на своите слабости.
Колкото по-голямо равновесие успяваме да поддържаме между мъжкото и женското (или ян и ин) в себе си, толкова по-красиви стават телата ни, тъй като те отразяват съзнанието ни. Затлъстяването в която и да било част на тялото означава неизразени емоции. Колкото по-андрогинни* ставаме, толкова по-малко мазнини ще задържаме. Тук думата андрогинен използвам не в смисъл на половите признаци, а по отношение на равновесието на мъжкото и женското начало в нас.
Съществува очевидна връзка между човешкото тяло и човешкото съзнание. Когато съзнанието се разшири, за да включи в себе си и приемането на езотеричната и духовна природа на човека, физическото тяло отразява това признание. Тъй като физическото следва съзнателното, ще е по-добре да отидем при източника на всичките ни физически проблеми, а не да лекуваме проявите, въпреки че лечението на симптомите може да ни позволи да се съсредоточим върху първоизточника.
Въпреки господството на общоприетите методи на медицината, нараства интересът към проучване на корените на съзнанието, които могат да ни предоставят и разрешение за физическите страдания. А те ни говорят директно чрез седемте чакри, проявление на които е физическото тяло.
Това, което ме привлича най-вече към този холисти-чен подход, е признаването и оценяването на баланса на енергиите в човек чрез разбирането, че представляваме нещо повече от физическото измерение.
* Андрогиния (от гръцките думи andros - мъж и gyne - жена) — лице с признаци на двата пола. (Бел. прев.)
VIII
МЕДИТАЦИЯ ВЪРХУ ЧАКРИТЕ
Любовта преобразява всичко, което докосне -
израствайки в светлината и, се учим
как да обичаме и да бъдем обичани.
Медитацията върху чакрите е упражнение на много нива и е изпълнена с чудеса. Тя е свързана с вътрешно съсредоточаване (първата стъпка при всички медитации) и визуализация, а след това се прибавя и употребата на звук.
Тя е толкова трудна за обяснение, че най-простият подход, за който мога да се сетя, е просто да ви опиша какво правя аз с тази форма на медитация.
Тъй като вземам решението да се приведа в хармония, преди да стана от леглото и да започна деня, обикновено работя с чакрите веднага след събуждане. При това алфа състояние на съзнанието*, което е благоприятно за слушане на нашепваните отвътре напътствия и съвети, аз лежа в
*С преобладаващи алфа-вълни на ЕЕГ. (Бел. прев.)
леглото си и започвам с основната чакра. Представям си я с червен цвят и завъртам колелото, което „зная", че се намира в тази област. (Посоката на въртене не е важна. Някои хора предпочитат да визуализират пулсации.) Понякога „виждам" червеното на този енергиен център. Понякога не го виждам. Независимо от това приемам, че то съществува, и по този начин, с помощта на тази вяра, завъртам червената чакра по такъв начин, че понякога мога да усетя пурпурната топлина в центъра, намиращ се в основата на гръбначния ми стълб.
Тъй като тази чакра третира въпросите за свързването със земното равнище и разбирането му, след това насочвам съзнателния си ум към обединяването на емоциите, възникващи в живота ми, и сливането на съответните чувства с червеното, докато то е в движение. Понеже основната чакра управлява производството на адреналин, свързано с реакциите ни за борба или бягство, си позволявам да използвам успокояващото влияние на въртенето в случаите, при които изпитвам страх от нещо.
Запушването в тази чакра е признак, че човек е възпитан да се срамува, да се смята за незаслужаващ и да не може да разбира своите функции. Тези чувства трябва да се премахнат и уравновесят. След това, когато балансът е постигнат, предавам към Земята моето доверие, че тя ще се отнася към мен по същия начин, по който и аз се отнасям към нея. Това е процесът на заземяване.
Има дни, в които въобще не си мисля за Майката Земя и за смисъла на моя живот върху нея. Някои дни просто „гледам на кръв" и трябва да успокоя гнева си, като медитирам върху червения цвят на основната чакра. Когато се настроя към нея, яростта изчезва. Ако имам проблем с бъбреците си, медитирам по-дълго и завъртам чакрата с по-голяма скорост, защото тя е отговорна за дейността на бъбреците. Ако се чувствам ленива й ми липсва енергия, си представям надбъбречните жлези и въртя червената енергия към тях, тъй като знам, че основната чакра се изявява чрез тях. Не е необходимо да знаете точно тяхното месторазположение. Достатъчно е да знаете, че на някакво ниво това ви е известно.
Аз съм много волеви човек, така че когато приведа основната чакра (през нея протича енергията на човешката воля) в равновесие с по-висшите, по-езотерични чакри на Божествената вибрация, човек може по-лесно да се разбере с мен. С други думи, съчетавам червеното от основната чакра с лилавото от теменната и се чувствам по-добре. Когато забравя или нямам време да сторя това, мога да почувствам дисбаланса, а да си призная, хората около мен също го усещат.
След основната се придвижвам нагоре към втората чакра, която е оранжева и се намира в областта на гениталиите. Тя управлява физическата и емоционалната страна на съзидателността и сексуалността. Тя е център на физическия ни произход. От нея изтича творческата ни енергия и отношението ни към греха и вината. Медитацията върху нея ми помага да си представя как тези отрицателни нагласи се отмиват от ярка оранжева светлина. На едно подсъзнателно ниво осъзнавам, че червеният цвят на чак-рата-корен продължава да се върти, но вниманието ми е насочено към оранжевия.
Медитацията върху тази чакра е възникнала преди хилядолетия в индуските традиции, когато са смятали човешкото тяло за храм за изживяване на чувствена духовност. Партньорите не са гледали на отношенията помежду си като на такива, които ще приключат при смъртта им, а по-скоро като на свързани с Божествена връзка във вечността, която ще се изживее отново във физическото измерение, когато се вземе решение за ново превъплъщение. Затова непосредственото сексуално удовлетворение и сладострастието не са били основание хората да установяват полови връзки. В наши дни това прекалено често води до гняв, болка и обида.
Така е било през времето, в което тантризмът е бил на почит в древна Индия, когато, както споменават санскритски текстове, нито наличието на секса е събирало хората, нито отсъствието му ги е разединявало. В замяна на това двата живота са били свързани от едно по-голямо чувство на пълно сливане и съзидателност. Те смятали, че мъжът и жената са допълващи се преживявания на енергийни обмени и че втората чакра не е само център на сексуалността, а по-скоро място на „творческия живот и произход".
Медитацията върху втората чакра е начин да посрещнем собствения си страх от липсата на съзидателност и продуктивност. Ако я проведем успешно, тя може да ни свърже с фундаменталното разбиране, че тялото е една съвкупност от всемирни частици, която Висшият Аз е изваял, за да преживее физическо съществуване и да изпълни добре целта си за този живот. Когато тази мисия е приключена, частиците се разпръскват и стават част от Земята (върху която животът е бил изживян), която след време отново ги връща към вселената. При медитацията върху втората чакра ни става ясно, че Висшият Аз никога не се разрушава, а всъщност композира и самите частици, и симфонията на живота. Композиторът и композицията стават едно за известно време, но е възможно да разберем разликата между тях.
Когато си представям въртенето на втората чакра, ми харесва да използвам като образ един сочен портокал. Много е приятно, когато енергията на оранжевия цвят се разлива из половата система, тъй като тя уравновесява и пречиства всякакви усещания за конфликтност, объркване и безпокойство. Тъй като втората чакра управлява отношенията при интимни и творчески връзки, тази сочна оранжева медитация е много задоволителна.
Може би тук е уместно да спомена, че всички ние сме визуализирали и медитирали, без значение дали наричаме това по този начин. Например ако сме имали сексуални фантазии, това е визуализация. Ако сме си представяли това, докато то повлияе на тялото (оргазъм), тогава виждаме как умът може да окаже въздействие върху тялото. Процес от същия тип може да се използва, за Да се помогне при лечението на тялото.
Въпреки че чакрите се въртят в собствения си цвят без намеса от наша страна, все пак е от помощ да усилим това чрез визуализацията. И още - не е чак толкова необходимо да „видим" цветовете, които се движат, колкото да си припомним „усещането" на техния вид. При всички случаи си спомняме вибрацията на цвета. Така че ако се затруднявам да си представя червено например, засилвам визуализацията със спомена на една яркочервена ябълка или пурпурен рубин, или онзи нюанс, който ми е най-приятен. Образът на това, което съм си избрала, е достатъчен, за да внуши реалност на цвета, върху който желая да медитирам. За всичко е необходим опит. Но с практикуването визуализацията на цветове става по-лесна.
Важно е да уравновесите третата чакра или слънчевия сплит, особено ако има някакво емоционално разстройство в живота ви. Това е центърът, който управлява отношението ни към личната власт, чувствителността и егото. Най-голямата пречка към нашия растеж и към балансирането на третата чакра е егото. То е свързано с опасението да не би да загубим нещо или някаква част от себе си, или някой друг. От този страх възниква нуждата да манипулираме, принуждаваме или по някакъв друг начин да контролираме хората в нашия живот. Когато се настроим по-добре към третата чакра, ще харесваме себе си повече, ще се чувстваме по-самоуверени и от това ще сме по-способни да разчупим ограниченията на отрицателното его.
Във взаимоотношенията, причиняващи емоционални тревоги, винаги са замесени личната сила и егото по отношение на чувствителността ни. Намирам, че когато си представям и медитирам върху жълтия цвят на чакрата в слънчевия сплит и насоча цвета така, че да проникне в средата на тялото ми, започвам да се отпускам и да „допускам" да стане онова, което трябва да стане. Успокояващото въздействие е със слънчевожълт нюанс и вибрацията, породена от емоционалното ми разстройство, затихва. Мазнините, които съм задържала в тази област, също започват да изчезват, защото тлъстините са възпрян и блокиран гняв.
Природата дава на всеки от нас необходимите лечителни средства, стига да се доверим на техните холистични способности. Освен това силата им зависи от вярата, която имаме в тях. Цветовете са с големи възможности и са приложими до степента, до която пожелаем да ги използваме.
Изкъпването на панкреаса, управляващ дейността на черния дроб, далака, стомаха и жлъчката, в жълта светлина е принос за успокояването и отпускането на нервната система. Злоупотребата, неправилната употреба и неупотребата на личната ни сила е директно свързана с равновесието на третата чакра. Много ми е интересно, че е голяма обида да наречем някого „жълт", което означава страхливец*; а всъщност това показва, че този човек не използва личната си сила поради несигурност. Когато съзнателният ум приеме, че третата чакра е уравновесена и се върти жизнеспособно, и я подкрепи в ролята, която тя изпълнява не само в живота на физическото тяло, но и в този на емоциите, въздействието е поразително.
* В английския език. (Бел. прев.)
Жълтото е слънчев цвят. Слънцето е изворът на топлина и енергия. То ни кара да се чувстваме добре. Ободрява духа ни. Не можем да живеем дълго без топлата му жълта светлина. Възможно е чрез визуализация да създадем усещането на едно топло слънце в себе си, така че да вдъхнем увереност на чувствата си, като признаем съществуването на личната си сила, която е в сферата на влияние на центъра в слънчевия сплит. Когато направим това, стомахът, черният дроб, жлъчката и далакът се отпускат, вибрацията им е с по-равномерна честота и проблемите ни, свързани с егоизма, намаляват.
Като въведем и малко оранжево, ние сливаме съзидателната и половата енергия от_ втората чакра с чувствителността и личната сила от третата. Ако смесим и червено с тях, заземяваме по този начин разбирането си за емоционалния баланс, постигнат във физическото ни взаимодействие със Земята, което допринася за премахването на страха и другите конфликти, свързани с въпроса „борба или бягство", принадлежащи на първата чакра.
Многообразието на емоционални и физически въпроси, изразявани чрез седемте чакри, може да се модифицира, уравновеси и подреди чрез съзнателната игра с вибрациите на багрите от дъгата, като нашето тяло ще е инструментът за тази цел. Цветовете са ни на разположение през всеки момент от живота и действат и се въртят, без значение дали осъзнаваме това или не.
Ще повторя отново - ние сме това, което съзнателно усещаме. Да осъзнаем по-добре значението на системата на чакрите означава да осъзнаем по-добре собствената си вътрешна сила. А това води до разбирането на способностите на външната ни сила. Можем да създадем каквото си пожелаем отвън, като разберем, че силата е скрита вътре в нас. Играта на живота тогава се превръща в начина, по който създаваме външно тази сила, и по който я използваме, когато я придобием, а това ни води до разглеждането на четирите чакри над слънчевия сплит.
Тъй като четвъртата чакра управлява сърцето, когато медитираме и си представяме зеления й цвят, всъщност ние я стимулираме да направлява по-сполучливо чувството на любов, което съдейства за хармонизирането на имунната и ендокринната система. Излъчването от потока любов може да лекува цялото тяло.
Медитацията върху сърдечната чакра помага на човек да се научи да обича себе си и по този начин и любовта към другите хора възниква по-лесно. Самоувереността, произтичаща от това, носи със себе си един неуловим полъх, който ще бъде усетен от семейството, приятелите и колегите. От другите получаваме това, което вече сме видели и създали у себе си. Вътрешната сигурност създава сигурност и у другите. Всичко това е съсредоточено в сърцето.
Понякога, когато медитирам, започвам със сърдечната чакра, понеже всъщност всичко в живота ни произлиза от сърцето. Представям си зеленото като един брилянтен смарагд и си припомням, че Земята се нарича зелената планета. Вибрацията на този цвят облекчава и поражда живот. На Земята има повече зелено, отколкото който и да е друг цвят, понеже планетата трепти с живот.
Понякога, докато работя с медитациите върху чакрите, преливам зеленото от сърдечната чакра в жълтото на слънчевия сплит, преди да придвижа сместа надолу към оранжевата и червената чакри. Има толкова много начини за игра с този вид цветова терапия, че тя става едно приключение в театъра на собственото ми съзнание. Скоро започвам да усещам разликите във вибрационната честота на цветовете и се опитвам да действам съобразно с това.
Цветовете на дрехите, с които се обличам през деня, определено въздействат върху съзнанието ми. Носенето на ярко зелено е едно категорично изявление, поради свързаната с него честота. Хората казват, че са позеленели от ревност, защото се чувстват лишени от внимание и любов.
Когато сме почервенели от гняв или страх, ние усещаме симптомите на синдрома „борба или бягство" на първата чакра. Обличането с червени дрехи в такива моменти само усилва това чувство, освен ако не се смеси с друг цвят. Противодействието със зелено от сърцето помага да се потуши гневът чрез вибрацията на сърцето.
Хубаво ще бъде всички да познаваме и да медитираме върху петата чакра, позната като чакра на гърлото. Тъй като това е центърът, чрез който общуваме и изразяваме себе си, той е отговорен и за формулирането на преценки за другите. Той също управлява и органите, които преобразуват въздуха в изразно средство: белите дробове, гласните струни и бронхиалните тръби.
Тъй като това е чакрата за преценка и за изявяване, по време на медитация тя помага буквално да се освободим от всякакви лоши чувства, които изпитваме към другите. Обикновено започвам, като се питам защо се чувствам засегната. Дали е поради неудовлетворени очаквания? Или горчивината, породена от отказ? Чувствам ли се измамена по някакъв начин? И така нататък. По толкова I много начини усещаме себе си отдалечени от хората, поради натрупване на гняв в собствения ни ум. Така се свързваме с тези хора чрез гнева, а това само задълбочава лошите чувства.
Да дадем воля на чувствата си звучи просто, а и наистина е просто, но не се постига лесно. Ние сме се обвързали с омразата или с гнева като с котва. И наистина, чувствата ни държат закотвени. Гневът ни създава едно драматично чувство, възпламенява ни, създава енергия, определя отношенията. Дори ни обвързва с подсъзнателния страх от онова, което ще запълни празнината, ако се освободим от него! Но когато успеем да се освободим от гнева, приижда облекчението, приижда любовта. Когато осъзнаем, че любовта е свързващото звено, съединяващо всичко, разбирано ме, че тя е каналът за общуване между душите, а не само между хората. Същите преценки, които сме правили и които са били отхвърлени от другите, сега ще бъдат разбрани и приветствани, защото новата енергия, стояща зад тях, е положителна. Разбираме по-добре всъщност кога да говорим и кога да не говорим и как да правим това по-авторитетно, понеже сме свързани с любовта.
Когато почувствам, че не са ме разбрали, медитирам със син цвят върху чакрата на гърлото, за да изчистя препятствията, които ми пречат да бъда по-ясна. Ако неразбирателството е в сексуалната сфера, смесвам и оранжево. Ако проблемът е от емоционално естество във връзка с личната ми сила, съчетавам жълто със синьото. А ако искам да бъда особено любеща, когато казвам на някого трудна истина, прибавям сърдечнозелено към синия цвят.
Затрудненията в чакрата на гърлото може също така да се причинят от страх да кажем своята истина. Непрекъснатият стремеж да се харесаме на другите и жертването заради това на собствените ни виждания може да доведе до дълбоко неудовлетворение при общуването.
Всеки път, когато имам да кажа нещо неприятно за някого, преди да заговоря, се опитвам да си представя синьо, примесено с прекрасния зелен цвят на сърцето. По този начин аз не само им спестявам своята жестокост, но щадя и себе си, тъй като кармата неизбежно ще върне грубостта ми обратно към мен. Повечето пъти, разбира се, така съм се отъждествила с преценките си и с нуждата да ги изкажа, че забравям да сторя това. Голяма част от това може да се облекчи, ако медитираме върху всеки от цветовете на чакрите като пътека към чувствата, които желаете да проучите. Скоро осъзнаването ви ще се разшири до такава степен, че при прилагането на тези неща в живота ще откриете, че начинът, по който живеете, се подобрява. Това става, понеже вие съзнателно потвърждавате хармонията.
Според мен чудото във всичко това е, че винаги сме в хармония, без значение дали я осъзнаваме или не, но само чрез съзнателното потвърждаване, само чрез преднамереното приемане на естествената хармония можем да получим нейната сила. Ние сме онова, което съзнаваме.
Шестата чакра е третото око или чакрата на лицето. Тя се намира зад центъра на челото, една съвсем видима област. Тя управлява начина, по който се представяме на света. Ако лицето ни е измъчено от грижи и безпокойства, можем да го успокоим, като медитираме върху индиговия цвят, което ни позволява да се съгласуваме с вътрешното си виждане, с идеализма в себе си, с въображението си. Понеже чакрата на третото око се проявява външно като хипофизата, тя управлява голяма част от долния дял на мозъка и нервната система. Тя контролира също и всички прииждащи и излизащи мисли и виждания. Това е центърът на окото на съзнанието.
Вътрешната енергия може да се използва по какъвто начин поискаме. Нашият избор на мисли определя външната й изява. Чрез третото си око можем да впрегнем и да дирижираме вътрешната си енергия, дадена ни от Бога.
Аз използвам медитацията върху третото око (шестата чакра), когато желая да проявя своите виждания навън. Възможността да рисуваме живота си с цветове и чувства е безгранична и колкото повече работя с духовните метафизични елементи на вибрационната енергия, толкова повече постигам и толкова по-приятно става.
Седмата чакра има най-високата честота на вибрация. Виолетовият цвят трепти по-бързо от който и да е друг единичен цвят, което е съвсем логично, тъй като теменната чакра е центърът за крайното Божествено единение. Колкото по-високо отиваме, толкова по-ясно можем да видим откъде сме дошли. Това е истина и за физическото, и за духовното измерение.
Погледнато от най-горната чакра, гневът отстъпва на разбирането, омразата - на любовта, а чувството за собственост - на свободата.
От тази гледна точка лесно се вижда как по-тъмните емоции като страх, потиснатост, омраза и други изсмукват енергията ни, което накрая води до болести.
Проблеми, които дотогава са ни се стрували огромни, сега ни изглеждат глуповати, не защото те са се смалили, а защото ние сме по-големи от тях.
Виждането на съществуванието ни в тази нова светлина ни дава неограничени възможности. То развива също и чувство за състрадание към онези, които все още не разбират това. Виждате себе си в тях и си припомняте колко трудно е било. Действията на хората винаги са определени от начина, по който те виждат себе си в света.
Казано е, че когато човек види виолетовия пламък, той е в пълна хармония с Божествената сила в него.
Когато почувстваме необходимостта да одухотворим някоя от „по-ниските" чакри и съответните им емоции, трябва да съчетаем и виолетовия цвят във визуализация- / та и медитацията си и същевременно да включим и осъзнаването на Божествената честота, която той представлява. Важно е да се съсредоточим не само върху цветовете, представляващи чакрите, но и да интегрираме тези цветове със свързаните с тях емоции, които се стремите да разрешите. В края на краищата езикът на цветовете може да лекува. По този начин основата на лечението е успешното съгласуване на съзнателния ум с духовните центрове.
Когато чакрите ми са настроени и пречистени, обикновено комбинирам всички светлинни честоти на всеки цвят и над главата си представям една ярка и брилянтна бяла светлина. Бялото е комбинация на всички честоти на светлината.
Бялата светлина, описвана от много хора при опитностите извън тялото, може да се каже, че представлява смес от всички емоционални честоти, които, реализирани правилно, се превръщат в субстанцията на Бог.
Затова, когато се заобиколите със сфера от бяла светлина, всъщност вие се обграждате с Божията светлина, в центъра на която сте винаги закрилян, обичан и от своя страна също обичащ.
И още веднъж, вие се превръщате в това, което си представяте, че е Бог.
Може да изглежда неприемливо и неуместно да се говори за техники за визуализация и медитация в един свят, който изглежда така безнадеждно беден на духовни познания, но точно по тази причина тези техники за духовна дисциплина стават все по-належащи. Без приемането и съзнателното усещане на непризнатите духовни техники ми се струва, че все повече и повече ще се отдалечаваме от целта на живота си. Да сме изолирани от познанието за своята съдба и цел е наистина нещастие.
Увеличава се броят на онези, които проумяват това. Все повече хора гледат на себе си научно, социално, политически и икономически не само като на същества с физическо и интелектуално измерение, но също така и с духовно. Може би дори в основата си - като духовни същества.
Сега сме в епоха на просветление, а това означава „да притежаваме знания за". Притежаваме все повече знания за себе си. Няма значение дали човек е християнин, мюсюлманин, индус, евреин или атеист. Можем да се доберем до едно съкровище от познания. Личността има собствено отношение към Бога в себе си, без значение към коя църква принадлежи. Вътрешната сила не се използва, а тя е достъпна за всички, които я търсят по някаква причина. Нито една от институциите ни не се обръща към тази истина. Всеки човек има правото и дълга да използва непознатото знание за вътрешното съгласуване и хармония. Ние сме на кръстопътя на съчетаването на физическото и духовното, а ролята на съзнанието едва започва да се разбира.
Време е духовните техники специално да се разберат и преподават. Използването на медитацията върху чакрите позволява на човек да погледне света, съществуващ в него, и да извлече полза от това. Откриването на вътрешните пътища позволява съприкосновението със силата, но тази сила е достъпна само чрез любовта.
Любовта е дума, която всички употребяваме, а и злоупотребяваме с нея. В кръговете, където се извършва духовното търсене, това е дума, повтаряна по-често от всяка друга. Необходимостта от начини за свободно даване и получаване на любов в основни линии е тази, която мотивира духовното любопитство. Смятам, че всички копнеем да задоволим тази нужда.
Имах близък приятел, който умираше от СПИН. Той се приспособяваше към ставащото с него и преминаваше през различни фази на неприемане и приемане на съдбата си.
На Разпети петък през 1988 г. той ме повика и ми зададе въпроса: „Как приемаш любовта на другите? Намираш ли я за болезнена? Можеш ли да я допуснеш в себе си?"
Не знаех как да му отговоря. Никога не бях мислила за любов, основаваща се на неизбежността от смъртта. Не му ли се иска на човек да се изолира в такъв случай? При тези обстоятелства какво означаваше любовта? Опитах се да се сетя за някоя подобна ситуация, която може да ме насочи към подходящ отговор.
Спомних си баща си, когато той беше на смъртно легло. Изглеждаше толкова спокоен, толкова готов да ни напусне. Не можеше да движи ръцете и краката си, но успяваше да говори по малко, много бавно. Никога няма да забравя как ме погледна в очите и каза: „Нищо друго не е от значение, освен любовта... нищо на света... нито притежанията, нито славата, нито дори това, което правиш. Само любовта".
He каза повече. Но от тези думи и от погледа му разбрах нещо величествено, нещо по-голямо дори от това, на което ме бяха научили духовните ми изследвания.
А сега друг близък се опитваше да проумее същия въпрос. Но неговата нагласа бе съвсем различна от тази на баща ми. Не можех да открия какво друго да кажа, освен: „Да, винаги приемай любовта".
Разпети петък отмина, а също и следващият ден. На Великден се събудих сутринта, сама в къщата си на северозападното крайбрежие. Небето бе облачно. Дъждовните капки блестяха по високите дървета пред прозореца ми. Изведнъж един лъч слънчева светлина се провря през облаците.
Запитах се: „Какво всъщност означава Великден?"
Станах и излязох навън. Слънцето се бе скрило и започна да вали; в началото пръскаше леко, а след това се превърна в порой.
Реших да поплувам на дъжда. Във водата си мислех за любовта. Как би се чувствал човек, когато обича напълно, цялостно, през целия си живот - в началото неудържимо, настоятелно, с измъчващата нужда на младостта, след това с взаимността на зрелостта - богато и изпълнено със сила и с приятни моменти, и накрая благата и трайна любов на старостта. Мислих си за всички останали видове любов, които съществуват, незадаващата въпроси, изцяло отдадена същност на обичаното домашно животно, радостната невинност, произтичаща от любовта към своите деца, щастливото и привързано уважение между приятелите, често съпроводено с истинска преданост - Боже мой, светът бе изпълнен с любов. Не зная колко време изтече. Дъждовните капки падаха върху главата ми като изстудени мъниста. Дойде ми на ум, че е възможно да затопля всяка от капките с любов. Опитах се да изолирам всяка от тях и като се приземяваха, им се наслаждавах и ги оценявах и обичах с едно топло приветствие. Скоро разбрах, че не осъзнавам хлада. Бях променила преживяването на студа, като го бях възприемала като топлина.
Това бе едно малко откровение за мен. Излязох от басейна и се изправих, очаквайки още дъжд по тялото си. Вместо това, като по сигнал от някой велик осветител на небето, се показа слънцето, а дъждът спря. Това стана толкова внезапно, като при излизането на сцената в светлинния кръг на прожектора, че усетих как цялата се усмихнах.
Насочих се към къщата, без да мисля повече за това. Облякох се и се приготвих да взема със себе си и кучетата на една разходка надолу по планината до реката. Слънцето светеше и се очертаваше една прекрасна великденска екскурзия.
Излязох навън, кучетата скачаха и се въртяха около мен и като направих първата крачка надолу по планинската пътека, слънцето не само че изчезна, но един голям дъждовен облак се оказа над нас и изля цялото си съдържание на земята! Преди малко дори не бях забелязала наличието му. Макар че посрещането бе променено, не можех да не се разсмея. Повиках Султан и Шинук и се върнах обратно. Щом затворих вратата, слънцето отново се показа.
Бях любопитна и веднага изведох кучетата отново навън. И без забавяне, като по сигнал, слънцето се скри и дъждът пак заваля. Природата на криеница ли си играеше с мен или това бе просто едно съвпадение?
Върнахме се, тичайки. Слънцето се показа. Излязохме навън и започна да вали. Напред-назад, напред-назад. Започна да ми прилича на водевил. Кучетата се объркаха. Но не се отказаха и игриво ме следваха навътре и навън, от което се и задъхахме.
Най-сетне отново излязохме. Но първо застанах на върха на планинската пътека и изрекох на глас: „Играеш си с мен, нали? По случай Великден"! Не знаех на кого говоря и всичко бе толкова абсурдно, че започнах пак да се смея. Слънцето заблестя! Все едно, че природата (Бог... или нещо друго) имаше нужда от оценяване на способностите му и щом това стана, вече не бе необходимо да си служи с трикове.
Тримата отново тръгнахме надолу по планината. Лек ветрец подухваше над главите ни. Кучетата тичаха пред мен, а аз се върнах обратно към мислите си за любовта, за Великден и за природата.
Може ли човек да усети абсолютна любов, започвайки от природата?
Вървях край реката в продължение на един час, а след това тръгнахме нагоре по планината. Слънцето, като един оранжев балон, си играеше на гоненица с облаците, пропъждайки ги, когато някой от тях се приближаваше наблизо.
Докато вървях бавно нагоре по стръмната планинска пътека, виждах колко лесно кучетата се изкачваха по височините с четирите си крака и разумно построените си тела. Изглежда за тях нямаше болка, силният им организъм откликваше с естествена лекота на терена. Мен ме боляха краката, сърцето ми биеше силно и отново си напомних всъщност колко съм мързелива, защото по принцип не обичам физическите упражнения, които ми причиняват болка. Тогава, в светлината на преживяното сутринта, нещо ми дойде на ум. Защо да не се опитам да обичам болката? Защо да не оценя това преживяване с всеки свой мускул и сухожилие? Или да почувствам какво прави всеки от тях и да се съсредоточа върху феномена от съгласувани движения, който всъщност е моето тяло? Започнах да променям схващането си относно трудността на изкачването. Казах си, че с всяко движение аз все по-добре осъзнавам как е построено тялото ми и без любовта на това разбиране дори не бих знаела, че притежавам тяло. Погалих болката, почувствах действието й, приветствах я. Поотделно изолирах всеки мускул и сухожилие и обичах усещанията, идващи от тях, по същия начин, по който бях обичала усещането от всяка студена дъждовна капка на главата си.
Скоро осъзнах, че съм забравила, че се изкачвам. Всъщност движенията ми бяха енергични, леки, безпроблемни и съобразени с терена. Промяната в действителността, съпровождаща промяната на гледната ми точка, бе наистина удивителна.
Насред това преживяване се сетих за приятеля си, болен от СПИН. Тялото му лежеше неподвижно, без никаква енергия. Ужасните и противни симптоми смазваха неговия дух. Той се ядосваше на себе си, защото си позволяваше това - нещо повече, защото го беше създал. А също и на лекарите, понеже не можеха да го излекуват. Да му кажа ли какво бях направила току-що? Мога ли да имам дързостта да му кажа да се откаже от гнева си? И да опита да се излекува чрез любов към себе си? Не би ли било възмутително и обидно да му намекна, че поемането на отговорността за ужасната му болест може да е първа крачка в лечителния процес и че може да се окаже възможно да разбере и даже да обича своето решение? Можех ли наистина да му кажа, че борбата с омразата не е разрешението, а отпускането в абсолютната любов може да увеличи шансовете му значително и приемането на любовта на другите може буквално да се окаже лекарство? Знаех, че ако поне успея да го убедя да приема ужасите такива, каквито са, това ще ги направи много по-лесни за понасяне.
Достигнах върха на планината. Слънцето все още блестеше ярко. Застанах за момент, вдишвайки свежия, напоен със слънчева светлина ветрец, и си мислех: „Господи, какъв късмет имам". А след това: „Любовта е може би смисълът на Великден". Разтворих ръцете си и казах: „Благодаря. Мисля, че разбрах нещо за лечителната сила, която има усещането на любовта".
Като че в отговор съвсем изневиделица се намерих насред кристална буря с градушка, която падаше едновременно с блестящото слънце. Хиляди топчици блещукащи ледени диаманти искряха, танцуваха и светеха като ярка завеса, която нежно ме обгърна. Бях в един фееричен свят, който ми показваше чудесата на природата, достъпни, когато се отворим за тях и се вслушаме. Протегнах ръце, за да уловя падащите диаманти, усещайки ледения им допир с дланите ми. Погледнах нагоре. Точно над себе си, през носената от въздуха завеса и от другата й страна, наблюдавах как се образува една кръгла дъга.
Ето ги, седемте цвята се появяваха с първична яснота. Това бяха същите седем цвята, които се отразяваха и в мен. Стоях неподвижна, обзета от благоговение за момент, и попивах изяществото около себе си. Един по един, започвайки с червеното в долната част на дъгата, гледах всеки цвят, докато накрая стигнах до виолетовото на върха.
Природата говореше. Позволих на посланието да достигне до мен. В началото си мислех, че ще се разплача. Но открих, че се усмихвам и сияя вътрешно. Влязох в къщата и се обадих на приятеля си. Говорихме за чакрите и той започна да медитира и да работи с тези естествени, хармонични и непознати енергийни центрове в тялото си.
Той живя почти половин година повече, отколкото лекарите очакваха. Преди окончателно да стигне края, той каза на мен и на други близки приятели, че големият урок, който той бе научил от болестта си, е да си позволи да приема обичта. Той никога не бе имал проблеми с даването на любов. Неговият проблем бе да си разреши да вярва, че другите наистина го обичат. Тъй като той не желаеше да се подхрани с любовта на другите, тялото му отразяваше това лишение.
Една вечер, на последния му рожден ден, най-близките му приятели се събрахме във всекидневната му, за да се сбогуваме. Наблюдавахме го как влиза в стаята, горд и елегантен с атлазения си халат и копринената пижама. Той седеше тихо в средата на групата, докато, един по един, ние изказвахме любовта си към него. Той прие нашия дар с открито сърце, примирен със съдбата си. Той бе най-сетне в мир със себе си.
След като ни напусна, тези от нас, които бяхме с него онази вечер, осъзнахме, че сме формирали ядрото на едно ново семейство, образувано около разбирането, че нашият приятел, който щеше така да ни липсва, е бил един от най-добрите ни учители. Най-големият му урок ли? Да се научим да обичаме себе си и да приемем любовта на другите. Не чакайте да бъдете сполетени от смъртоносно заболяване, за да почувствате, че заслужавате любов.
Сподели с приятели: |