МЕДИТАЦИЯТА: НАВЛИЗАНЕ НАВЪТРЕ
Шърли Маклейн
АКО НЕ СМЕ В ХАРМОНИЯ СЪС СЕБЕ СИ, КАК БИХМЕ МОГЛИ ДА БЪДЕМ В ХАРМОНИЯ СЪС СВЕТА В КОЙТО ЖИВЕЕМ?
Научавам, че от мен зависи дали ще възприемам света по един по-оптимистичен и положителен начин, защото от мен зависи и това да възприемам и себе си по този начин. Всеки ден е един урок, затвърждаващ мисълта, че преобразяването на света започва с трансформацията на начина, по който виждаме себе си. Всичко започва от нас самите и от решенията, които вземаме
вътре в Себе си.
Променям чувството си на безпомощност по отношение на способността си да променя света, към една нова позиция, която разбира силата в мен. Извършва се едно огромно пробуждане. Хора от целия свят се добират до вътрешната си сила и издигат живота си на едно ново ниво на щастие и изобилие. Споделянето на това търсене и на съпровождащите го методи е само част от подкрепата, с която можем да си помогнем един на друг. „Навлизане навътре" предлага способи за осветляване на вътрешните възприятия. Тя е нещо като личен пътеводител за постигане на духовна яснота.
За Сочи
майка Катлийн и Бела и всички други жени и мъже, търсещи женското начало в своята духовност. И за Иън u Вети Балантайн, които бяха там от самото начало.
Човек трябва да започне със себе си, но никога да не завършва със себе си.
ПРЕДГОВОР ОТ АВТОРКАТА
През последните седем години моят живот е едно необикновено приключение. Някои биха го нарекли одисея в космичното съзнание и аз съм съгласна с това, но бих добавила, че то е съвсем прагматично и ориентирано към земно приложение в действителния живот.
Някога, когато чувах тези думи, си мислех, че това просто е: „себичност", а може би дори и егоцентрична фантазия. Вече не е така. За мен това е една велика истина. „Опознай себе си" - и всичко останало ще последва. Всъщност сега разбирам, че ми е невъзможно да разбера каквото и да било за света, за неговите обитатели, страданията и конфликтите им и пълния потенциал на самия живот, докато не се свържа със същите тези течения и истини в себе си. Разбирането и любовта към другите започват с разбиране и любов към себе си.
Това са въпроси, свързани с духа, а не с ума и тялото. Когато започнах да проучвам духовната страна и на своята същност, и на тази на другите, липсващите части от загадката започнаха да си идват на мястото.
За това изследване бяха необходими време, дисциплина и едно съсредоточено усилие за разбулването на древните техники на онова, което аз наричам духовна технология. Колкото повече прилагах научените способи, толкова повече откривах, че моите собствени преживявания, отношения и възприятия преобразяват живота ми в едно творческо и мирно приключение.
С приближаването на края на второто хилядолетие и идването на новия век животът ни все повече се усложнява. Милиони хора пo целия свят търсят начини да преобразят и подобрят живота си. Те осъзнават по един болезнен начин, че отговорите на въпроса „Как да променим света?" няма да дойдат от външен източник. Те са вътре в тях.
На това е посветена и тази книга. „Навлизане навътре" предлага начини за осветляване на вътрешните възприятия. Тя е нещо като личен пътеводител за постигане на духовна яснота, който може да преобрази вътрешната ви нагласа така, че да се подобри външната действителност. Надявам се, че собственото ми търсене и придружаващите го методи, техники и подходи ще бъдат от полза за хората, които търсят начин да намалят конфликтите, гнева, объркването и стреса в живота си.
Тази книга е резултат на обиколките ми из цялата страна в продължение на една година, през която провеждах семинари за вътрешна трансформация. Никога дотогава не бях прекарвала времето си по такъв полезен и прекрасен начин, с толкова много хора, обзети от желание за усъвършенстване. Тези така наситени лични контакти и споделянето на дълбоки, силни и искрени емоционални конфликти в нашия опасно усложнен свят ми помогнаха да изразя и придам словесна форма на пътешествието, на което самата аз се бях отправила. Заедно придобивахме умения в техниките на медитация и визуализация. Заедно задълбочавахме разбирането на своите интуитивни заложби и на езотеричните енергийни центрове на тялото и тяхната роля за физическото и емоционално лечение. Заедно засилвахме вярата си, че всеки от нас е отговорен за сътворяването на света, в който предпочитаме да живеем.
Не очаквам някой от нас да успее да постигне състоянието на блажено спокойствие в този живот. Но всеки от нас може да помогне и да остави след себе си един по-добър свят, в който да живеят нашите деца; свят, в който основното сме ние и нашите огромни способности, чрез които ще се научим как да обичаме и как да се променяме.
Това наистина е едно трудно и понякога страшно време за всички нас. Но то също е и една удивителна възможност за израстване, ако решим да го погледнем по този начин. Неотложността на нуждата за промяна ще ускори метаморфозата, която е необходима, за да навлезем в следващото столетие и хилядолетие.
И най-дългото пътешествие започва с първата крачка. Може би най-дългото пътешествие е вътрешното. Никога не е късно за него.
I
СЕМИНАРЪТ
Онзи, който знае
как да се надсмива над самия себе си, никога няма да престане да се весели.
Влязох в голямата бална зала, преминах по пътеката между столовете, докоснах леко безжичния микрофон, поставен прилежно на пуловера ми, близо до гърлото, изкашлях се лекичко, напрегнах раменете си и се качих на импровизираната сцена.
Обърнах се и погледнах в лицата хиляда и петстотинте души, които бяха дошли тук този уикенд за едно духовно търсене заедно с мен.
Щях да прекарам на тази сцена близо осемнадесет часа, а нямах истинска представа за емоционалните и духовни потребности на тези хора до момента, в който те щяха спонтанно да ги изразят. От професионалния си опит знаех, че всяка публика е различна, но все пак разбирах, че тази тук не е обикновена. Всеки от слушателите си имаше собствена история и определена нужда, която го бе довела тук на това място в това време. Никой не можеше да каже какво ще се случи. Стоях пред тях и ми бе чудно как ще се държат.
Като гледах публиката, изведнъж се почувствах зашеметена от факта, че животът ми ме бе довел до това място. В един миг извън времето се върнах назад към онзи момент, когато бях тригодишно момиченце, с шапка на главата си с формата на четирилистна детелина и здраво стиснала в ръчичка една ябълка, изправена пред публиката, за да изпея песничката „Ябълка за учителя". Затова ли бях станала изпълнителка, даже и в онзи момент, за да мога да усъвършенствам умението за общуване, така че петдесет години по-късно да се опитам да изразя с прости фрази сложните понятия на духовността? Всичко към това ли водеше? Поех дълбоко дъх.
Винаги съм знаела, че в основата си аз съм комуникиращ изпълнител, което означава, че се чувствам по-мобилизирана на сцената, а не в сигурната обстановка на филмовото студио. Имам нужда от личния контакт с други хора. Необходимо ми е да знам как се справям. А сега изпитвах нуждата да почувствам" хора, които вървят по същия път като мен. Писмата, телефонните разговори и интервютата, последвали книгата ми и телевизионната поредица „За да достигнеш плода", в този момент не бяха достатъчни. Трябваше да навляза по-навътре и в себе си, и в другите, които също искаха да изследват своя потенциал. Жадувах за една обмяна, която да е от взаимна полза.
Изследвах лицата им и се замислих какво ни е събрало тук всичките. Щях да проведа серия от семинари през почивните дни в края на седмицата из цяла Америка. Избрах този метод за общуване, тъй като е личен и защото исках да споделя част от знанията, които имах привилегията да получа от много по-напредналите и по-образованите от мен. Исках да бъда с хора, сериозно напреднали в своето търсене. Също ми се искаше и да открия дали наистина е възможно да се предават такива езотерични идеи по един организиран начин, който да е прагматичен и логически обоснован. Можеше ли ние, общувайки един с друг, да сведем духовните въпроси до земно ниво?
Точно този въпрос породи моите опасения, дори страх, че може да се наложи да се откажа от професионалния си подход към начина на представяне. С други .пуми, дотогава винаги имах нуждата да се чувствам добре подготвена и да репетирам, преди да се появя пред публика. Когато говорех, трябваше да зауча подготвен текст; когато пеех или играех в някой епизод, трябваше да зная добре ролята си. Винаги старателно се готвех за моите представления - с оркестъра, с танцьорите и с всичко останало, като костюми и осветление например, което е в основата на едно такова представление. И въпреки че различните реакции на публиката винаги налагаха импровизации, аз се чувствах уверена в такива ситуации, тъй като спонтанността произлизаше от това, че знаех какво правя.
Но тук щях да съм на празна сцена, без нищо друго, което да представя, освен самата себе си, знанието, което бях събрала през годините, и мислите ми за езотерични и отвлечени теми, основани на силни лични преживявания.
И ето ме сега тук. Чувствах се гола и уязвима пред множеството хора, като единствената спасителна сламка бяха двадесет и петте страници реч, които стисках в ръцете си. Погледнах към хората, докато те се настаняваха и спираха разговорите си. Изведнъж разбрах, че ще ги загубя, ако погледна към речта дори само веднъж.
Тогава взех решение. След като благодарих за посрещането, оставих речта си на масата зад себе си. Поех още веднъж дълбоко дъх и стоях, изчаквайки. Залата притихна съвсем и потоци от безмълвна енергия се носеха в очакване. С широко отворени очи аз медитирах и помолих за помощ. Знаех, че имам водачи и учители. Те може би обитават невидимо измерение, но въпреки това те бяха съвсем действителни за мен. Позволих си да си мисля, че се настройвам на тяхната вълна и на вълната на онова духовно измерение, което можеше да ми помогне да кажа и направя необходимото, така че всеки от посетителите да може да ме разбере.
Изключително много мисли минаха през главата ми за много кратко време, но в това време някаква сила изглежда се вля в мен и премина през мен. Започнах да чувствам увереност. Това бе едно великолепно чувство. Не самонадеяност, а съдържателна увереност.
Почувствах се спокойна, съсредоточена и сигурна някъде вътре в себе си, че нищо не може да се обърка. Знаех, че ще успея да се справя добре с езотеричния материал. Започнах да изпитвам и една нова вибрация на хармония в тялото си. Припряността ми ме напусна. Със спокойствието дойде и едно чувство на лекота и добро настроение. Не чувствах тревога или напрежение - като че ли плавах в топлината на приятели. Мислех за други ситуации в живота си, когато съм се чувствала напрегната, разтревожена или дори направо ужасена. Ех, да знаех тогава, че мога да поискам помощ от духовното измерение. Щеше да е много по-лесно и по-ефикасно.
Но повече от всичко останало нямах усещане за времето - като че ли щях да изживея уикенда като една цялост -все едно че часовникът не бе от значение и щях да живея според вътрешното време. Но все пак аз осъзнавах, че ще успея да вместя всеки раздел от материала в необходимото време, ще правя почивки за обяд (и за бъбреците), когато се налага, и ще водя и себе си, и хората с мен с такова темпо, че всички да имаме полза от това. Или казано с две думи -почувствах едно ново професионално доверие.
Щях да разширя радостта от непосредствените срещи и да включа в нея и загадките на духовните области. Заедно ние щяхме да се стремим към онези измерения, разчитайки на това, че мотивацията ни е. основана на непрестанно засилващата се жажда да познаем себе си.
Имало е няколко случая в моята кариера на артистка и изпълнителка, в които съм чувствала такова хармонично въодушевление. Тогава енергията в мен бе толкова обилна, пълна и тотална, че просто можех да се „отдам", чувствайки се напълно уверена в онова, което ставаше, и напълно се оставях на истинската радост, която произтичаше от моята дейност.
Това се случи на първия семинар, и с малки изменения то продължаваше да се случва по време на семинарите през следващата година.
И още нещо стана. Разбрах, че хората идват, защото всеки от тях желаеше да се свърже със собствената си по-висша сила, и усещаха, че тази връзка е с по-големи възможности, отколкото са могли да постигнат самостоятелно. Те знаеха, че съвместната работа в големи групи може да ускори процеса, понеже енергията в стаята се увеличаваше. И така осъзнах, че се заражда ново движение и хората искаха да работят заедно, да споделят заедно, да изследват заедно и да се лекуват заедно. Прекалено дълго са се чувствали изолирани с техните конфликти. Ако искаме да подобрим себе си и света, ще трябва да се научим да обичаме, да се уважаваме и да работим заедно, за да постигнем целта си.
Обикаляйки страната, открих, че хиляди хора разтваряха себе си и се отдаваха на собствената си вътрешна духовна сила, силата, която чакаше да бъде открита и да й се наслаждават.
Хората вече бяха предпазливи относно отдаването на силите си на външни гурута и учители и бяха готови да поемат отново властта над себе си и да действат вътре в себе си.
Те знаеха, че те ще трябва да извършат работата. Аз не бях гуру или учител. Можех само да споделям опита си, нежно да ги водя и да им предлагам, да споделям извършеното от мен и постигнатото с негова помощ, с надеждата, че това може да им помогне да открият силните си страни. Те знаеха, че аз се опитвам да намеря своя път, точно както и те се стремяха да открият техния.
Никога през всичките си години на обществен живот не бях срещала толкова интелигентни и смели хора. Имаше представители на всякакви професии - доктори, учени, психиатри, строители, бизнесмени, дори политици. Всички разширяваха погледа си върху истината. Бяха дошли смело, без да се спират от повдигнати вежди, насмешки и подигравки - всеки от тях изглежда бе преминал през оживени семейни драми, които сигурно съпровождат всяко търсене на вътрешната същност. Те бяха радостни и направо изпитваха удоволствие от възможността да говорят свободно за убежденията си, съмненията си, травмите си, въпросите си и успехите си. Един мъж каза, че се учи да управлява самолет, понеже се чувства по-лек!
Във всеки от семинарите се разказваха стотици истории, като всяка от тях бе една истинска драма от действителния живот, без да се крият никакви чувства. Бях изумена, чувствах се дарена и благодарна за доверието, което споделяхме.
Заедно се смеехме на реакциите на приятелите и семейството, някои от които не винаги успяваха да ни разберат, и скоро ни стана ясно, че нищо унижаващо или трагично не може да са случи, а по-скоро ще произведем катализатор за богатата мина с метафизичен хумор, който се използва от Джони Карсън и комиците навсякъде. Нас това не ни засягаше. И без това светът имаше нужда от свежи усмивки.
Хората идваха и носеха кристали, книги, ръчно изработени подаръци, сладкиши, кекс с моркови, дори тамян и смирна, които в комбинация дават чудесна миризма. Подаръци и за мен, и за тях самите. В началото за мен бе проблем да приемам тези дарове, защото смятах, че хората по този начин отдават силата си на мен, но един от важните уроци бе не само да се науча да приемам любовта с различните й прояви дори и от непознати, но и да разбера колко високомерна бях, смятайки, че моята сила може да застраши тяхната!
В компанията на хиляда непознати хората открито се доверяваха в духовното споделяне и свободно разказваха за доскоро внимателно пазени тайни. Те знаеха, че с доверието им няма да се злоупотреби. Медитирахме заедно. Вътре в себе си заедно се свързвахме с покойни близки. Говорихме за страха, злото, как да се научим да обичаме без условия - и винаги присъстваше доверието към самите себе си и към другите.
Те дойдоха с възглавници, които използваха, когато седяхме на пода, с листа за писане и с открити сърца. Бързо научихме теорията за наличната сила, когато трима или повече души се съберат заедно в името на Божествената Енергия. Може би това символизираше космичната триада - един за ума, един за тялото и един за духа. Както и да е, колкото повече хора имаше, толкова повече се усилваше вътрешната сила на всеки един. Понякога енергията в стаята бе толкова интензивна, че тя буквално можеше да се види от присъстващите екстрасенси. Ако имаше хиляда души в едно помещение, работещи с цялостно, фокусирано намерение, то колективната духовна енергия се превръщаше в една колосална вибрация.
Имаше и много начинаещи, които никога през живота си не бяха нито медитирали, нито визуализирали. По-напредналите често научаваха много неща от новаците, понеже те бяха толкова чисти и необразовани относно метафизиката. Човек може да стане надменен интелектуално, както в емпиричните науки, така и спрямо духовното.
Така че всички работиха заедно, за да успеят да се отпуснат. Не одобрявах воденето на записки, а записите бяха забранени, не само защото това смущаваше околните, но и защото тези неща'пречеха на процеса на възприемане чрез сърцето и чувствата. Вместо това те наблягаха на ума, което напълно противоречеше на онова, което се стараехме да постигнем - едно цялостно съсредоточаване, включващо тялото, ума и духа. В първия момент, когато хората трябваше да оставят настрана тетрадките и моливите си, забелязвах моментна паника, но скоро лицата им ставаха по-малко напрегнати и по-отпуснати и в края на краищата върху тях можеше да се прочете изумление от това, което чувстваха в себе си.
След времето, отделено за въпроси и отговори, по време на което хората разбираха, че имат много общи проблеми и което им позволяваше да се опознаят един друг, аз водех една групова медитация, използвайки звуци от природата, от рода на птици, бълбукащи поточета, тих ветрец, нежно звънкащи кристали, а също и музика, водеща до чувство на добруване и спокойствие.
Тези колективни медитации, някои от които продължаваха до два часа, често имаха дълбоко пречистващо въздействие за много хора (включително и за мен самата), понеже влизахме във връзка с личната си същност, която мога да опиша само като свързана с Божественото. Когато това се почувства, бариерите пред прозрението и чувството за благополучие се премахват. Емоционалният катарзис е едно практично средство за разрешаване на личните проблеми и за намаляване на стреса.
По тази причина изучаването на духовността и метафизиката се обуславя от изключително прагматични причини, особено по отношение на подобряване на ефикасността в живота, а оттук и на чувството за благополучие. Емоционалният катарзис може също да създаде и условия за по-ясно мислене и така да даде възможност на човек да посрещне комплицираните проблеми - и вътрешни, и външни, - което да позволи да се разберат задачите с предимство и след това да се разрешат или поне да се имат предвид. Това изучаване съвсем не е упражнение на въображението - поне в моя случай не е. Навлизането навътре, докосването до вътрешната същност носи отговори за много хора, за които нищо друго не е от полза. А навлизането навътре групово носи със себе си една изключителна сила, защото всички работят и медитират с един и същи стремеж и няма разпиляване на вниманието. Всеки човек в стаята вярва, че има по-висша сила и в него самия, и във всички останали. В резултат на това процесът на свързване с тази сила се ускорява.
Можеше да сме в голямата бална зала на някой хотел в голям град, заобиколени от пластмасата и бетона на цивилизацията. В съседното помещение някоя друга организация можеше да провежда симпозиум.
Бяхме толкова тихи, че често външен човек отваряше врата и надничаше вътре, любопитен дали балната зала наистина е заета. Хората вътре бяха вглъбени в медитация, увлечени в изследване на себе си, помиряващи се и изчистващи онова, което не бе необходимо в живота им.
Казвах им да си представят себе си заедно с някой, който според тях ги е наранил повече, отколкото който и да е друг, и да навлязат дълбоко в духовното ниво на общува не и да попитат този човек защо е било нужно това. Почти всички получиха „отговори". И както изглежда, отговорите бяха от такова значение, че повечето хора си позволиха да проронят сълзи за това нараняване за първи път в живота си. На някакво ниво на душата те говореха с въпросния човек. Така хората се сблъскаха със собствения си гняв, с чувствата си за изоставеност, отхвърляне и самота. И чрез смелостта си да навлязат в такава конфронтация те се разведряваха и изясняваха собствените си мотивации.
Всички искаха да говорят, да споделят вътрешните си преживявания. Общите проблеми откриха терен за оживени дискусии между тях самите. (По време на семинарите се породиха много приятелства и по-късно се превърнаха в трайни отношения.)
Историите, които хората разказваха, бяха изумителни със своята откровеност. Една жена сподели пред групата, че бе разбрала и простила на човека, който я бе изнасилил. Един мъж проумя защо баща му го е биел. Млада жена разбра и прости на майка си, която я бе изоставила на седемгодишна възраст. Историите и личните драми бяха затрогващи, обезпокоителни, смешни, а решенията - съвсем задоволителни. Хората вярваха, че наистина могат да изчистят емоционалната болка, като навлязат в себе си. Те имаха доверие на идеята, че на същото това дълбоко душевно ниво могат да се свържат с душата на друг човек. Скоро те разбраха, че това изчистване е свързано изцяло с това как те възприемат проблема и няма нищо общо с човека, за когото дотогава са смятали, че е причинил болката им.
Понякога, докато ръководех медитациите, неволно преминавах към премахването на част от собствената си болка. Когато това ставаше, откривах, че плача, загубила контрол над общото преживяване. И аз трябваше да се прочиствам толкова, колкото и всеки друг, и бе така изкушаващо да се слея с общата енергия, тъй като тя бе съвсем достъпна. Но не можеше да си позволя да се отпусна, тъй като щях да изпусна и групата. Открих, че е необходимо да се занимавам със себе си отделно, насаме, или в стаята си, по време на обедната почивка, или през нощта, след приключването на семинара.
По време на тези семинари възникваха прозрения, смях, сърдечни и трогателни преживявания с хиляди хора - един непрестанен прилив и отлив на енергия, който винаги си струваше усилията. Това, което беше най-интересно, е, че изобщо никога не се уморявах. Всъщност остатъкът от енергията от семинара през уикенда бе с мен до срядата и изчерпването му ме опечаляваше и копнеех по-скоро да дойде следващият. Трудно е да се опише тази „енергия". Мога само да кажа, че това бе като че ли се намирах в „духовна вибрация, произлизаща от Бог". Знаех, че когато медитираме заедно, ние колективно се добираме до духовните области, но сега изглежда всеки от нас приемаше, че духовните ни водачи и учители присъстваха и ни помагаха по един толкова нежен и решителен начин, какъвто дотогава ние не смеехме да допуснем.
Преди да предприема семинарите, се бях обезпокоила как ще ги провеждам, като не притежавам никакви титли или дипломи. Но нищо не можеше да направя по този въпрос, тъй като няма научни степени и удостоверения за духовност и метафизика, което само по себе си е интересно. Всъщност някои курсове по философия, физика, математика и трансперсонална психология са сродни - което също е интересно. Помня как баща ми разказваше за обсъжданията за „невидимите истини", когато е бил студент и професор по психология и философия в университета Джон Хопкинс. „Всички ние уважавахме традиционното образование в тези насоки - казваше той, - но знаехме освен това, че има и още нещо".
Точно преди началото на семинарите баща ми се спомина. Той е бил учител през целия си живот. Помислих да отменя първите няколко срещи, но знаех, че той би ме посъветвал да не правя това.
Така, съвсем не случайно, се озовах във Вирджиния Бийч, и то в същия хотел, в който баща ми ни бе довел през една лятна ваканция, причинила на стеснителното дванадесетгодишно момиченце едно травматично преживяване. То бе свързано с излагане пред хората.
Плувах в Атлантическия океан, влюбена в един от спасителите. Изведнъж една огромна вълна ме събори и горнището на банския ми костюм се разпадна и бе отнесено. Изправих се на колене, радостна, че съм останала жива, и изведнъж, поглеждайки надолу, осъзнах, че стоя пред същия този спасител с цялата си тогавашна прелест. Така се засрамих, че ми се искаше да умра. Той се усмихна и това още повече влоши настроението ми. Тичешком се прибрах в хотела. Години наред комбинацията Вирджиния Бийч и разбиващите се вълни ме караха вътрешно да се свивам.
Изправена пред същия този плаж, същите вълни и същия хотел, разбрах, че и сега, вече възрастна, щях да се сблъскам със същия проблем - евентуално излагане пред публиката.
Всичко някак си бе свързано с баща ми. В професията си той бе новатор, но също бе загрижен и какво си мислят другите. Всъщност „общественото благоприличие" бе спъвало развитието му и бе притъпило смелостта му. Нямаше да позволя това да се случи и с мен. Исках да бъда самата аз, без значение какво си мислят другите. Обърнах гръб на прозореца и слязох в балната зала на хотела. Семинарът премина много успешно. През цялото време усещах, че татко е с мен и ми помагаше от отвъдното при новата форма, която избрах, за участие от страна на публиката. Имаше моменти, в които чувствах, че той ме напътства какво да кажа в следващия миг, как да направя прехода, как да изразя мислите си. Все едно че той, от сегашната си гледна точка, вече разбираше, че няма смисъл да се притеснява какво ще си помислят другите. Той ми казваше да бъда вярна на себе си. В края на уикенда пътищата към Вирджиния Бийч бяха затрупани със сняг и никой не можеше да излезе от града. Започнаха минисеминари в различни зали и ресторанти. Стоях пред прозореца си в хотела загледана към ветровития плаж, на който бях ужасена от загубата на горнището на банския си костюм. Почувствах баща ми до себе си. „Край на униженията" - казах си наум. Усетих го как кима в съгласие.
Всеки град си има свое „усещане", свой ритъм, свое темпо - и своите особености.
В Сан Диего моите не ме пускаха в залата, защото не носех картата си за самоличност.
В Сиатъл една жена припадна в екстаз по време на медитация, при което един от сътрудниците ни повика медицинска помощ, а те доведоха и полицията със себе си. Пред вратите на залата телевизионни камери чакаха възникването на някакъв космичен скандал, но Мидж Констан-ца, способната ми асистентка, застана пред тях и каза: „Ако искате да влезете вътре и да развалите медитацията, която протича в момента, ще трябва да преминете през мъртвото ми тяло". Нямаше нужда да умира. Те напуснаха.
В Сан Франциско семинарът се провеждаше в Москоун Сентър и някой бе наредил знамена отвън, които точно съвпадаха с цветовете на чакрите, които си представяхме за упражнение. „Космически патриотизъм" - каза някой. След първата медитация с пеене шофьорът ми, който също присъстваше на семинара, отбеляза: „Смятам, че Ом е там, където е сърцето ни".
В това време аз преживявах неудобствата, причинени от един временен мост, който бе паднал от зъбите ми (възможностите за посещение при моя стоматолог бяха малко и с голям промеждутък). Един местен зъболекар от Сан Фран-циско дойде в хотелската ми стая. Той бе с обратни наклонности, но носеше гумени ръкавици. Същата вечер говорих на една вечеря, посветена на проблемите на СПИН (като се стараех да задържа моста в устата си, докато приказвах). Там се запознах и общувах с много хора, страдащи от тази болест. Сан Франциско ми даде възможност да изпитам собствената си духовност и вяра, че няма от какво да се страхувам, а и че зъбите ми ще си останат на мястото.
с В Бостън имаше проблеми с профсъюза на работниците, които трябваше да подредят залата навреме. Те казаха, че за нас това не би следвало да е от значение, тъй като ние просто можем да левитираме, докато те подреждат. Един от присъстващите журналисти от Ню Йорк Сити описа любопитното си преживяване при връзката му с неговия Висш Аз, тъй като тя се е осъществила в два и половина следобед, а той все още не бил обядвал. Висшият Аз се оказал с формата на тлъста пържола и пържени картофи.
Покрай другите проблеми в една от залите в съседство до нашата се бе събрала група, наречена „Бъдещи граждани на Америка", Това бяха млади възрастни (каквото и да означава това), които считаха, че е много забавно да чукат по вратите на балната зала и да се опитват да нарушат съсредоточаването ни. „Смятахме, че ще сте извън телата си и няма да ни чуете" - каза един бъдещ сътрудник на ЦРУ. Отговорих му, че аз може да не съм с тялото си, но той не е с всичкия си. Той млъкна и се отдръпна.
В Албъкърки бях забравила всичките си записки в самолета. Въпреки че не ги използвах, все пак ги носех за подготовка и за справка. Паникьосах се и бях потисната, но успях да се стегна и разбрах, че и това не е случайно и има някаква причина, за да стане така. Оттогава нататък вече работех напълно спонтанно и открих, че е много приятно и хората откликваха дори по-непринудено.
В Чикаго хората бяха толкова много (почти хиляда и петстотин), че не успяхме да ги разположим всичките на пода. В съседната зала се провеждаше весел Бар Мицва* и музиката и празничното настроение проникваха към нас през стените. Смятах, че нищо не може да ни помогне в тази ситуация. Предложих всички да започнем медитация и да помолим за помощ. Музиката веднага спря и стана така, че се намери място за всички - или на пода, или на столове покрай стените. Юдейско-християнско ръководство може би.
В Лос Анджелис имаше много журналисти, които присъстваха поради личен интерес, а не по професионални причини. Един от тях, от „Лос Анджелис Таймс", се изправи и каза: „Откакто работя с по-висшата сила в мен, промених живота си и работата ми като журналист се подобри". След това той допълни: „Затова мисля, че редакторите на вестници ще направят добре, ако разчитат повече на Източника, а не на техните си източници"! Последваха бурни ръкопляскания.
В Ню Йорк Сити (и двата пъти) попаднах на най-сериозната и предана група. При това бе най-голямата и най-тихата. Бела Абзъг и някои от нейните сътрудници в политиката също присъстваха, а представителите на пресата ги преследваха и ги питаха: „Вярвате ли ги тези неща сега?" Тя им отговори: „Шърли е моя приятелка и винаги приемам сериозно всичко, което тя прави", Неколцина журналисти написаха добри и сериозни статии.
*Еврейски празник. (Бел. прев.)
В Далас се случи нещо невероятно (дори и от моя гледна точка). Водата в хотел „Феърмонт" бе спряна поради повреда в главния водопровод. Тя шуртеше по улицата. Предложих на публиката да извършим медитация, в която да си представим как водата се отдръпва назад, така че работниците да могат да намерят повредата. Веднага след тази групова визуализация електричеството бе прекъснато. Микрофонът не работеше, климатичната инсталация спря, а и осветлението изгасна. Тъй като и без това просрочвахме времето, обявих край на заниманията за деня и излязох навън, за да видя какво става. На улицата пред хотела работниците ми казаха: „Нещо много странно се случи. Водата тук изведнъж спря да тече, върна се назад и наводни мазето на хотела. Нивото се покачи толкова, че покри електрическия транс4юрматор и това причини прекъсването на тока". Аз кимнах и казах, че това не е хубаво. За мен този случай е пример за силата на груповата визуализация. След това вече внимавах, когато я използвах.
През следващата седмица по време на друг семинар в Лос Анжелис всяко мое приближаване до асансьора водеше до спиране на тока. Хората трябваше да ме чакат петнадесет минути, понеже не можеше да се кача на работещ асансьор! Не знам защо стана така, а също ми е неизвестна и причината, поради която понякога на някакво ниво продължават да се случват различни неща при връзките ми с електрическите устройства. Когато бях в Лондон и гледах „Фантомът на операта", номерът с полилея, който трябваше да „падне" върху зрителите и да се стовари на сцената, не се получи! Управителят на театъра каза, че дотогава това никога не се било случвало.
Размишлявайки по този въпрос, си мисля, че всеки път, когато електронните приспособления около мен спират да работят, то е, защото ми е криво и се чувствам „извън строя". Аз развивам своята сила, но пътят пред мен е дълъг. И по тази причина усъвършенстването на вътрешните способности изисква отговорността да се върви докрая. Всеки път, когато електрониката се разваляше, това ставаше в момент, в който се чувствах некоординирана. Бях или притеснена, или нервна, или обезпокоена.
В столицата Вашингтон седяхме в хотелската ми стая със сенатора Клейборн Пел (председател на сенатската комисия по външните работи), херцога на Лихтенщайн, Бела Абзъг и няколко души от Конгреса и слушахме как Уитли Страйбър и Бъд Хопкинс описват опитностите си с летящи чинии. Хопкинс бе довел със себе си една млада жена, която твърдеше, че е забременяла от извънземен. Тя каза, че е износила бебето докрая, но то е било дематериализирано от пришълците, преди тя да успее да то види. Лекарите също били изумени, защото зародишът се е виждал и после изчезнал. Но те не били толкова шокирани, колкото политиците, слушащи разказа, когато започваха да разбират, че има и една съвсем друга действителност тук в Америка, която би могла да повлияе и на политическата система. Аз се забавлявах, докато седяхме и слушахме историята за изчезналия зародиш.
По време на семинарите се учех да работя с женската духовна енергия и повече от когато и да било досега й се доверявах. Знаех, че това коренно ще повлияе на моя подход към професията ми на актриса и изпълнителка. Женската енергия бе свързана с отстъпките, доверието и търпимостта. Аз позволявах на себе си да се доверявам, че всичко ще протече добре, ако просто аз самата не си преча. Съзнателно се улавях, когато чувствах безпокойство и стрес, и преставах. Това означаваше да се откажа от старите си професионални подходи към публичните изяви. В резултат на това се влюбих в „момента". Толкова бях чела за живеене в сегашния момент - и оценяване на НАСТОЯЩЕТО. Най-сетне се мобилизирах да разбера за какво става дума. И го обожавах. Целият живот е свързан с НАСТОЯЩЕТО, а не с миналото и бъдещето. Ако се тормозех за това какво е трябвало да сторя в миналото или какво да "направя в бъдеще, НАСТОЯЩЕТО страдаше. Залових се да разширя разбиранията си за него и границите му. Никога не се уморих. Не познавах изтощението. Можеше да продължавам часове наред. Разбира се, обичах материала и въобще не губех интерес към него, поради дълбокото съсредоточаване върху случващото се в момента и защото се бях увлякла с любов. Много бизнесмени ми казаха, че техните лекари са ги насърчили да присъстват, тъй като медитацията бе от такава полза за намаляването на стреса в техния живот. Когато си позволиха да почувстват удовлетворението от момента, те успяха да се отпуснат и да станат по-работоспособни.
При завършването на семинарите аз бях изумена от това колко много хора бяха склонни да погледнат на многото измерения в себе си. Все едно че старите им представи за самите тях не бяха вече валидни. Тези разбирания бяха много ограничени. На едно по-дълбоко ниво хората знаеха, че са повече от това, което бе видно отвън и на което бяха научени. Бях горда, че съм допринесла за това знание. Но истината е, че всеки от тези хора бе учител за мен. Те ме бяха научили да канализирам собствената си духовна енергия и аз едва започвах.
Един месец след края на обиколката се върнах обратно към работата си като актриса. Тук прилагах и някои духовни техники от семинарите. Открих един епичен образ във филма, наречен „Мадам Сузатска", режисиран от Джон Шлезинджер. Мадам Сузатска бе страхотна роля: властна учителка по класическо пиано, командваща, манипулираща, възмутителна, смешна, уязвима, а в края -облагородяваща. Тъй като не бях работила оттогава (с изключение на това, че играх самата себе си в „За да достигнеш плода"), бях възбудена при мисълта, че ще опитам нов подход към работата.
Започнах да извайвам, с помощта на Шлезинджер, външния вид на Сузатска, облеклото й, прическата й, бижутата, дрънкащи на китките й, начина, по който тя ходеше, говореше, ядеше, дишаше, плачеше и се смееше. След това я оформих и усъвършенствах в ума си. Получи се една смес, но съвсем реална - действителен, жив, жизнен образ, изработен от нашето въображение. След като завърших тази мислена композиция, аз я пуснах на свобода. Хвърлих я във вселената и казах: „Сега играй себе си чрез мен".
Бях видяла толкова много медиуми-канали* и медиуми** през последните няколко години и реших да приложа същия похват и в шоу бизнеса. Просто оставих съзнателното си его настрана, отдръпнах се от пътя си и бях като средство за проявата на образа, който бяхме създали и който аз обожавах абсолютно. Ние, артистите, непрестанно търсим техники за навлизане в ролята, която трябва да пресъздадем. Този път аз позволих на образа да се всели в мен. Вместо да се старая да се превърна в Сузатска и да чакам да ме осени вдъхновението на артистичния импулс, аз просто я оставих да играе сама себе си чрез мен. Тя не можеше да се въздържи да не яде и затова аз наддадох седем килограма. Тя не бе от тези жени, към които времето е благосклонно. Гледайки всекидневниците, лицето ми започна да се изкривява като нейното. Чудех се дали отново ще мога да играя главни роли. Може би до края на живота си щях вече да участвам само във второстепенни. Сузатска
* От думата channel, означаваща свързване с по-висши нива на съзнание и провеждане на информация оттам. (Бел. прев.)
** Тялото и гласът на които се използват от духове на починали хора. (Бел. прев.)
имаше проблеми с гърба си. И моят ме наболяваше, когато започвахме снимки. Тя бе изключителна концертна пианистка. Открих, че и аз можех да науча музиката само след няколко прослушвания, защото тя знаеше как да напътства пръстите ми към верните клавиши на пианото! Имах вяра, че магията ще стане, ако я допуснех да стори това, и просто позволих 'на Сузатска да живее чрез мен. Сътвореният образ стана реалност.
И така моят опит от семинарите с превръщането ми в проводник за духовната енергия бе от практическа полза за кариерата ми. Животът върху лентата и действителния живот се бяха слели. И двата допринасяха за непрекъснатото разширяване на границите на възприеманата от мен действителност.
Сподели с приятели: |