Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

Ала никой не разбрал словата му; и отново настанала тишина, додето
Феанор тънел в размисли мрачни. Сторило му се, че е попаднал във вражески обръч и отново си припомнил словата Мелкорови, че няма спасение за Силмарилите, ако Валарите ги пожелаят. „А не е ли и той
Валар като другите — мълвяла неговата мисъл, — и не разбира ли що е в душите им? Да, крадец познава крадеца!“ И се провикнал високо:
— Туй не ще сторя по собствена воля. А ако ме принудят Валарите,
вече ще зная наистина, че Мелкор им е сродник.
Продумал тогава Мандос:
— Ти го изрече.
А Ниена се изкачила по Езелохар и със сълзи измила скверните следи на Унголиант; и скръбна песен запяла за болките на света и Помръкването на Арда.
Ала докато скърбяла Ниена, дотърчали нолдорски пратеници от
Форменос с нови зли вести. Разказали те как Мрак заслепяващ дошъл на север, а посред него крачела безименна сила и Мракът извирал от нея.
Мелкор също бил там и когато нахлул в дома на Феанор, съсякъл пред прага Финве, краля на всички Нолдори, и тъй се проляла първата кръв сред
Блаженото царство; защото Финве единствен не бил избягал от ужас пред
Мрака. Разказали още, че Мелкор разрушил крепостта Форменос и откраднал всички съкровища на Нолдорите, струпани в нея; а от
Силмарилите нямало и следа.
Изправил се тогаз Феанор, вдигнал ръце пред Мандос и проклел
Мелкор с името Моргот, що значи Черен враг на Света; и от онзи ден само под туй име го знаят Елдарите. А още проклел Феанор призива на Манве и часа, в който приел да дойде на Таникветил, понеже обезумял от скръб и ярост, та вярвал, че ако бил останал във Форменос, щял да постигне друго,
освен и той да загине, както замислял Мелкор от самото начало. После напуснал Пръстена на Съдбата и побягнал в нощта, защото обичал своя баща като Светлината на Валинор и безсмъртните творения на ръцете си; а кой ли сред синовете елфически и човешки е могъл да оцени баща си по- високо?
Мнозина изпитали състрадание към болката на Феанор, ала загубата не била само негова; а Явана ридаела край могилата от страх, че Мракът ще погълне навеки последните лъчи от Светлината на Валинор. Защото макар
Валарите да не разбирали още докрай какво се е случило, вече знаели, че
Мелкор е подирил помощ от някаква чужда на Арда сила. Силмарилите били изчезнали и на пръв поглед изглежда все едно дали бил казал да или не Феанор на Явана; ала ако се бил съгласил отначало, преди да чуе вестите

от Форменос, други биха били сетнешните му дела. А сега наближавал съдбовният час на Елдарите.
Междувременно Моргот избягал от потерята на Валарите и се добрал до пущинаците на Араман. Тия земи лежали далече на север, между планините Пелори и Великото море, също както бил разположен Авасар на юг; само че Араман бил по-просторен и между брега и планините се разстилали безплодни равнини, облъхвани от свирепия мраз на близките
Ледове. Придружен от Унголиант, Моргот прекосил бързо тия места и през мъглите на Ойомуре стигнал до Хелкараксе, где проливът между Аман и
Средната земя бил изпълнен с плаващи ледени грамади; прехвърлил се и тъй най-сетне достигнал северните области на Отвъдните земи. Заедно продължили напред, защото Моргот не можел да се отърве от Унголиант и нейният облак все още бил около него, а тя го следяла зорко с всичките си очи; и стигнали до земите на север от залива Дренгист. Наближавали до руините на Ангбанд, някогашната могъща западна крепост на Моргот;
усетила Унголиант каква надежда се таи в сърцето му и разбрала, че ще се помъчи да избяга от нея, затуй го спряла и настояла да изпълни обещаното.
— Чуй ме, Черно сърце — продумала тя. — Аз сторих каквото пожела. Ала все още съм гладна.
— Що повече искаш? — отвърнал Моргот. — Целия свят ли желаеш за търбуха си ненаситен? Не съм ти го обещал. Аз съм негов Владетел.
— Не ми е потребно чак толкоз много — рекла Унголиант. — Ала ти грабна велико съкровище от Форменос; него искам. Да, с двете ръце ще ми го дадеш.
Нямал друг избор Моргот, освен да й даде камъните безценни, ала един по един и с неохота; а тя ги поглъщала и изчезвала прелестта им от този свят. Все по-чудовищна и мрачна растяла Унголиант, но не се засищала нейната лакомия.
— С левицата само даваш — рекла тя. — Отвори и десницата.
А в десницата си Моргот стискал Силмарилите и макар да били заключени в кристално ковчеже, те вече започвали да го изгарят и ръката му се гърчела от болка, ала въпреки туй не я разтварял.
— Не! — възразил той. — Вече взе онуй, що ти се полагаше. И
делото си успя да извършиш само чрез моята сила, вложена в тебе. Повече не си ми нужна. А тия неща вече не ще получиш, нито пък ще ги видиш отново. Обричам ги да са мои во веки веков.
Но Унголиант била станала огромна, а Моргот бил загубил много от силите, що вложил в нея; и тя се изправила срещу него, в облака го обгърнала и с лепкави мрежи опитала да го удуши. Надал тогаз Моргот вик

ужасяващ и отекнал гласът му из планините. И отпосле оная местност била наречена Ламот, защото ехото от писъка му останало в нея завинаги, тъй че провикнел ли се някой там, разбуждал екота и цялата пустош между хълмовете и морето се изпълвала с глъчка като от безброй отчаяни гласове.
Викът на Моргот в онзи миг бил най-могъщият и страховит звук, чуван някога из северния свят; планините се разтърсили, земята потреперала и величавите скали се разцепили на две. До най-забравени дълбини се чул този вик. А далече под разрушените сводове на Ангбанд, сред подземия,
где не били слизали увлечените в битката Валари, все още се спотайвали
Балрози и чакали завръщането на Господаря си; щом го чули, тозчас излетели нагоре, прехвръкнали през Хитлум и се спуснали над Ламот като огнена буря. С камшици от пламък свиреп разкъсали мрежите на
Унголиант, а тя изпищяла и хукнала в лудешки бяг, бълвайки черни изпарения, за да се укрие; и в своето бягство от севера стигнала до
Белерианд и заживяла под Еред Горгорот, в оная мрачна долина, що сетне била наречена Нан Дунгортеб или Долина на Страшната смърт заради ужаса, който тя отгледала там. Защото в оная долина още от дните, когато бил съграден Ангбанд, живеели други скверни твари в паешка форма, та сега Унголиант се съвъкупила с тях и сетне ги изяла; и макар че подир туй
Унголиант заминала да броди накъдето желае из забравените южни области на света, нейните изчадия останали да обитават там и да тъкат своите гнусни мрежи. Никоя легенда не споменава що се е случило с нея. Ала някои казват, че свършила още в най-древни времена, когато от глад ненаситен сама себе си била изяла.
И тъй не се сбъднал страхът на Явана, че Силмарилите ще бъдат погълнати и ще се превърнат в пустота; но си останали във владение на
Моргот. А той след като се освободил, сбрал отново всички свои слуги сред руините на Ангбанд. Там издълбал пак необятни подземия и тъмници, а над портите издигнал тройния връх Тангородрим и от върха нагоре вечно се виел огромен облак от черен пушек. Безбройни станали пълчищата му от демони и зверове, а грозният народ на орките, сътворен някога от него, сега се множал без мярка в утробата на земята. Черна сянка натегнала над
Белерианд, както разказват легендите; а в Ангбанд сам Моргот си изковал грамадна желязна корона и се обявил за Крал на Света. Като знак за туй прикрепил Силмарилите върху короната. Ръцете му били изгорени до черно от допира с тия свещени кристали и черни си останали до края; никога не успял да се освободи от болката на изгарянето и това още повече го гневяло. А короната нито за миг не свалял от главата си, макар нейната тежест да го гнетяла със смъртна умора. Само веднъж и то за кратко

напуснал потайно бърлогата си в далечния Север; пък и изобщо рядко излизал от дълбините на своята крепост, та дори армиите си ръководел само от трона. И додето траяла властта му, един-единствен път се изправил с оръжие в ръката.
Горделив бил той още в дните преди своето унижение и рухването на
Утумно, ала сега от гордост изгарял и цялата своя сила духовна хвърлял, за да пороби още повече слугите си и да им вдъхне жажда за злото. Ала въпреки туй още дълго траяло величието му на един от Валарите, макар и преобразено в ужас; и пред лика му всички освен най-храбрите рухвали в черната бездна на страха.
Когато се разчуло, че Моргот е избягал от Валинор и потерята не го е настигнала, Валарите задълго останали в мрака сред Пръстена на Съдбата,
а Маярите и Ваниярите ридаели край тях; ала повечето Нолдори се завърнали в Тирион да оплачат помръкването на своя прекрасен град. През сумрачната клисура Калакирия прииждали мъгли откъм сенчестите морета и обгръщали кулите, а лампата на Миндон бледо мъждукала в здрача.
Тогава изведнъж пристигнал Феанор и призовал всички да дойдат в кралските покои върху Туна; но изгнанието му още не било отменено и той се разбунтувал срещу Валарите. Сбрало се начаса множество, за да го чуе що има да каже; всеки носел факла в ръка, та се изпълнили с пламъци мрачните склонове и стълбищата по тях. Феанор бил майстор на словото и щом пожелаел, чрез езика си придобивал власт над сърцата; а речта му през оная нощ Нолдорите вече никога не забравили. Свирепи и люти били словата му, изпълнени с горделива закана; и когато ги чули, лудост обзела
Нолдорите. Към Моргот обръщал най-вече гнева и омразата си Феанор, ала почти всичко изречено се зараждало от самите лъжи на Врага; а той не усещал, понеже бил покрусен от скръб по погубения си баща и ярост за похитените Силмарили. Обявил се за крал на всички Нолдори подир гибелта на Финве и отменил всички повели на Валарите.
— Защо, народе Нолдорски — провикнал се Феанор, — защо и занапред да слугуваме на завистливите Валари, що дори и сред своето царство не умеят да ни опазят от Врага. И макар да враждуват, не е ли и той от техния род? Мъст говори в сърцето ми, ала и без нея не бих търпял да остана в една страна с рода на бащиния ми убиец и похитителя на безценните ми съкровища. Но едва ли съм единствения храбрец сред нашия храбър народ. И нима не загубихме всички своя крал? А какво ли друго не сме изгубили, заточени в тия тесни земи между планината и морето? Тук

някога имаше светлина, която Валарите свидливо криеха от Средната земя,
ала сега мрак обгръща всичко. Ще останем ли да скърбим бездейно като народ от сенки, призраци сред мъглата, всуе леещи сълзи над неблагодарни морета? Или ще се завърнем в родния край? Нежно се плискаха водите на
Куивиенен под безоблачния звезден небосвод и просторни земи се разстилаха, где на воля да бродим свободни. Там се разстилат още и чакат кога ще осъзнаем, че бе лудост да ги напуснем. Елате! Оставете тоя град на страхливците!
Дълго говорил той и все приканвал Нолдорите да го последват и чрез доблест да се сдобият със свобода и велики кралства далече на изток, преди да е станало късно; защото в словата му отеквали лъжите Мелкорови, че коварните Валари ги държат в плен, та да дадат на човеците власт над
Средната земя. Едва тогава мнозина Елдари узнали за идването на
Следващите.
— Дълъг и труден е пътят — провикнали се те, — ала прекрасен ще бъде краят! Сбогом на робството! Но сбогом и на покоя! Сбогом на слабите духом! Сбогом на всички съкровища! Нови ще съберем. Лек товар си вземете, но не забравяйте мечовете! Защото ще стигнем по-далеч от Ороме и ще издържим повече от Тулкас; не ще се завърнем като тях от гонитбата.
Подир Моргот чак до пределите на Земята! Люта бран го чака и ненавист навеки. А когато победим и си възвърнем Силмарилите, ние и само ние ще сме владетели на неосквернената Светлина, господари на блаженството и красотата на Арда. Никой друг народ не ще ни измести!
Заклел се тогаз Феанор с клетва най-страшна. Рипнали седмината му сина до него и дали същия обет, а изтеглените им мечове заблестели с кървава светлина под лъчите на факлите. Клетва изрекли, що никой не може да наруши и никой не бива да поема даже в името на Илуватар; и призовали над себе си Вечния Мрак, ако не я изпълнят, а за свидетели посочили Манве, Варда и свещения Таникветил; тъй дали дума да гонят с мъст и омраза чак до края на Света всеки Валар, демон, елф или човек още нероден, всякоя твар, била тя малка или голяма, зла или кротка, всякоя рожба на времето в идните дни, що дръзне да докосне, отнеме или задържи
Силмарилите извън тяхно владение.
Тъй се обрекли Маедрос, Маглор, Келегорм, Куруфин, Карантир,
Амрод и Амрас, седмината принцове на Нолдорите; и мнозина слушали с покруса страховитите им слова. Защото тъй изречена клетва, била тя за зло или добро, вече не се отменя и до свършека на света преследва както клетвопрестъпника, така и онзи, що остане верен на обета си. Подир туй
Финголфин и синът му Тургон заговорили против Феанор и люти слова се

изрекли, та още веднъж свадата едва не стигнала до мечове. Ала с реч умела и блага Финарфин се опитал да усмири Нолдорите и да ги склони към размисъл, преди да сторят нещо, що назад се не връща; и от синовете му единствен Ородрет изрекъл подобни думи. Финрод подкрепил своя приятел Тургон; но Галадриел, единствената девойка сред Нолдорите, що дръзнала да се възправи храбро пред разгневените принцове, настояла веднага да тръгнат. Не изрекла клетва, ала словата на Феанор за Средната земя запалили пламък в сърцето й, защото копнеела да види необятните волни земи и да властва над тамошните кралства както пожелае. Подкрепил я и Финголфиновият син Фингон, понеже също се трогнал от речта на
Феанор, макар и да не го обичал; а с Фингон, както винаги, били
Финарфиновите синове Ангрод и Аегнор. Но те запазили спокойствие и не продумали срещу бащите си.
След дълги разпри накрай надделял Феанор и повечето събрани
Нолдори пламнали от жажда да видят нови и непознати земи. Затуй когато отново заговорил Финарфин за размисъл и отсрочка, мощен вик се надигнал:
— Не, да тръгваме час по-скоро!
И веднага почнали Феанор и синовете му да се готвят за поход.
Мъдри и предвидливи трябва да бъдат ония, що дръзват да поемат по тъй мрачен път. Ала всички се подготвяли набързо; Феанор час по час ги подканял, понеже се боял да не изстинат сърцата им, та да забравят неговите слова и друг съвет да подирят; а и въпреки гордата си реч помнел каква власт имат Валарите. Ала от Валинор не идвали вести и Манве мълчал. Не желаел да забранява или възпира плановете на Феанор, защото
Валарите скърбели, че са ги обвинили в зла умисъл спрямо Елдарите и затуй не искали никого да държат в плен против неговата воля. Само гледали и изчаквали, но още не вярвали, че Феанор ще се наложи над народа на Нолдорите.
И наистина, щом почнал Феанор да се разпорежда как да потеглят на поход, тозчас пак пламнали раздори. Защото макар че ги бил убедил да тръгнат, мнозина не били склонни да приемат Феанор за свой крал. По- голяма обич бил спечелил Финголфин, тъй че синовете му, целият му род и повечето обитатели на Тирион не искали да се откажат от него, ако и той тръгне на поход; и така най-сетне поели Нолдорите по своя горчив път на два отделни отряда. Начело били Феанор и неговите последователи, ала далеч по-многоброен отряд идвал подир тях под властта на Финголфин; а
Финголфин бил постъпил тъй неразумно само защото го призовавал синът му Фингон и защото не искал нито да се дели от своя народ, нито да го

остави на прибързаните решения Феанорови. Не забравял той какви слова били изречени пред трона на Манве. Заедно с Финголфин и по същите причини потеглил Финарфин; но от всички тъкмо той най-силно се противил срещу похода. И сред многолюдния народ на Нолдорите във
Валинор само един на десетима отказал да тръгне — някои от любов към
Валарите (и най-вече към Ауле), други от обич към Тирион и безбройните прекрасни творения в него; но нито един отказ не бил породен от страх пред тежкия път.
Ала когато отекнала песента на тръби и Феанор потеглил през портите на Тирион, най-сетне пристигнал вестоносец от Манве с такива слова:
— Само със съвет се изправям против безумието Феанорово. Не тръгвайте! Лош е часът и пътят ви води към скръб, що не съзирате още. Не ще ви помогнат Валарите в този поход, ала не ще и попречат; знайте само едно: както свободно дойдохте, тъй и ще си отидете. Но ти, Феанор, сине на
Финве, сам със своята клетва се превърна в изгнаник. С горчиви уроци ще узнаеш колко струват лъжите Мелкорови. Валар бил той, казваш. Тогаз си се клел напразно, понеже не ще надвиеш ни един от Валарите ни сега, ни додето съществува Арда, та дори и да те направи тройно по-могъщ Еру,
чието име изрече.
Но Феанор се изсмял и проговорил не на пратеника, а на Нолдорите:
— Тъй! Значи храбрият ни народ трябвало да прокуди в изгнание само сина и внуците на своя крал, а подир туй да се завърне в ярема? Ала ако някои от вас решат да тръгнат с мен, аз ще им кажа: „Скръб ли ви предвещават? Та нали и в Аман я видяхме. Нали в Аман стигнахме от блаженство до горест. Нека сега да опитаме обратния път — през скръбта към радост, или поне към свобода.“
А после се обърнал към вестоносеца и извикал:
— Туй кажи на Манве Сулимо, Върховен владетел на Арда: ако не може Феанор да низвергне Моргот, поне не отлага битката и не скърби безплодно със скръстени ръце. А може пък Еру да е разпалил в мен огън по-жарък, отколкото подозираш. Ако не друго, то поне тъй жестока рана ще нанеса на Врага на Валарите, че всемогъщите сред Пръстена на Съдбата ще се изумят, щом узнаят за нея. Да, накрая дори и те ще ме последват.
Сбогом!
Тъй величав и могъщ станал в онзи миг гласът на Феанор, че даже вестоносецът на Валарите се преклонил мълчаливо и поел обратно; а
Нолдорите повече не се колебали. Продължили похода и начело по бреговете на Еленде крачели с бърза стъпка сродниците на Феанор; нито

веднъж не обърнали взор към Тирион върху зелената Туна. Бавно и не тъй охотно идвал подир тях отрядът на Финголфин. В този отряд пръв бил
Фингон; а последни идвали Финарфин, Финрод и мнозина от най-мъдрите и благородни Нолдори; често се оглеждали те да зърнат своя прекрасен град, додето лампата на Миндон Елдалиева изчезнала в нощта. От всички
Изгнаници тъкмо те запазили най-жив спомена за блаженството, що били напуснали, а освен туй носели някои от прекрасните предмети, изработени в Тирион, макар и да бил само пречка този товар по дългия път.
Феанор повел Нолдорите накъм Севера, понеже целта му била да догони Моргот. Имало и друга причина: Туна под връх Таникветил се намирала близо до средата на Арда, где Великото море било неизмерно широко, докато на север пущинаците на Араман се сближавали с бреговете на Средната земя, та ги делял само тесен пролив. Но когато се избистрил разсъдъкът на Феанор, той проумял прекалено късно, че не ще успеят тия огромни отряди да изминат дългия път на север и подир туй да прекосят морската бездна другояче, освен с кораби; а за строеж на подобен флот било потребно много време и тежък труд, макар и да имало сред Нолдорите мнозина, посветени в тънкостите на този занаят. Решил тогаз да привлече към похода и Телерите, що открай време били приятели на Нолдорите; в бунтовното си безумие мислел, че тъй ще може да помрачи още малко блаженството на Валинор и в същото време да увеличи своята сила срещу
Моргот. Затуй побързал към Алквалонде и заговорил пред Телерите както бил говорил вече в Тирион.
Ала ни едно от словата му не затрогнало Телерите. Дълбоко се наскърбили те от загубата на своите сродници и приятели, но предпочитали по-скоро да ги разубедят, отколкото да им помогнат; и не желаели ни да услужат с кораби, ни да помогнат в строежа против волята на Валарите. За себе си не желаели друг дом, освен бреговете на Елдамар и друг владетел освен Олве, принца на Алквалонде. А той никога не се бил заслушвал в словата на Моргот, нито пък бил го посрещал с добре дошъл по този край;
все още вярвал, че Улмо и другите властелини сред Валарите ще сложат край на злодеянията на Моргот и от нощта ще изгрее нова зора.
Гняв обзел тогаз Феанор, защото го плашела всяка отсрочка; и ядно продумал на Олве:
— Дружбата ни отхвърляте в час на най-тежка нужда. А с радост приехте нашата помощ, когато дойдохте на тия брегове най-последни като малодушни ленивци и почти безимотни просяци. В колиби по бреговете

бихте живели до днес, ако Нолдорите не бяха склонили да изсекат този пристан и с тежък труд да изградят стените около него.
Но Олве отвърнал:
— Не отхвърляме ничия дружба. Ала всеки приятел е длъжен да се бори с безумния избор на онзи, когото обича. А когато Нолдорите ни посрещнаха тук с поздрав и дружеска помощ, другояче говореше ти: че навеки ще живеем из земите на Аман като братя в съседни къщи. Колкото до белите ладии, не си ни ги дал ти. Не от Нолдорите изучихме тая премъдрост, а от Властелините на Морето; и всяка бяла греда сме изработили със собствен труд, а белите платна изтъкаха нашите дъщери и съпруги. Затуй ни ги даваме, ни ги продаваме, пък било то и заради дружба най-древна. Защото едно ще ти кажа, Феанор, сине на Финве: за нас те са като безценните камъни за Нолдорите — дело на сърцата ни и други подобни вече не ще сътворим.
Напуснал го тогаз Феанор и в размисли мрачни седял край стените на
Алквалонде, додето се сбрал целият му отряд. Когато решил, че разполагат с достатъчно сили, нахлул в Лебедовия пристан и насила завзел корабите,
що били закотвени там. Ала Телерите се възпротивили и хвърлили мнозина
Нолдори в морето. Мечове блеснали тогава и люта битка се захванала по корабите, осветените пристани и даже по огромната скална арка над входа.
Три пъти били отблъснати бойците на Феанор и мнозина загинали от двете страни; ала на помощ се притекъл Фингон с мнозина от най-предните в отряда на Финголфин, които щом видели, че се е захванала бран и техният народ отстъпва, връхлетели без да знаят кой е прав; мнозина искрено вярвали, че Телерите по заповед на Валарите са им устроили засада.
Тъй накрая Телерите били победени и мнозина моряци от
Алквалонде погинали с люта смърт. Защото Нолдорите се сражавали отчаяно и свирепо, а Телерите били по-малобройни и почти нямали друго оръжие освен дългите си лъкове. Тогава Нолдорите отнели белите ладии,
наблегнали върху греблата и поели на север покрай бреговете. А Олве призовал Осе на помощ, ала той не дошъл, понеже Валарите били забранили да се възпира със сила бягството на Нолдорите. Заридала Уинен за погубените моряци и морето се надигнало с гняв против злодеите, та разбило много от корабите и удавило ония, що били в тях. За
Братоубийството в Алквалонде разказва жалната песен „Нолдоланте“ или
„Падението на Нолдорите“, що съчинил Маглор, преди да изчезне.
Все пак повечето Нолдори оцелели и когато бурята отминала, те продължили напред — едни с кораби, други по суша; но пътят бил дълъг и с всеки изминат ден ставал все по-мъчителен. След като крачили дълго през

неизбродната нощ, най-сетне стигнали до северните предели на Опазеното царство, где били студените планински граници на пущинака Араман. Там изведнъж съзрели мрачна фигура да се възправя върху висок зъбер над морския бряг. Някои казват, че туй бил самият Мандос, а не просто вестоносец на Манве. И чули тогава могъщ глас, тържествен и страшен, що ги заставил да спрат и да се ослушат. Застинали всички на място, а гласът се чул чак до края на тяхната колона и изрекъл пророческо проклятие,
наречено отподире Северното пророчество или Прокобата на Нолдорите.
Много неща предрекъл той с мрачни слова, макар че Нолдорите ги проумели едва когато наистина връхлетяла бедата; но всякое ухо чуло проклятието над ония, що не останат да дирят присъда и прошка от
Валарите.
— Сълзи безброй ще проливате; а Валарите ще оградят Валинор и ще ви изоставят отвън, та дори и ехото от вашите жалби да не прехвръкне над планините. От Запада та чак до далечния Изток ще тегне гневът на
Валарите върху рода Феаноров и върху всички, що го сподирят. Тяхната
Клетва напред ще ги води, но и ще ги мами, та вечно да се изплъзват от ръцете им ония съкровища, заради които я дадоха. В зло ще се преобръща всякое начинание, ако и да започва добре; и всичко туй ще става поради предателство на брат от брата или поради страх от предателство. Тъй навеки ще си останете Обезправени. Кръв невинна проляхте в неправедна схватка и опетнихте земята на Аман. За кръвта с кръв ще платите и извън
Аман ще обитавате в сянката на Смъртта. Защото наистина Еру ви обеща,
че не ще умирате в Арда и болест на ще ви повали, ала враг може да ви погуби и тъй ще бъде; от меч ще загивате, от скръб и горест, а душите ви разголени ще отлитат в чертозите на Мандос. Там ще креете дълго в напразен копнеж по телата и не ще срещнете жалост, макар че ще се застъпват за вас братята, които погубихте. А ония, що устоят на всички несгоди в Средната земя и не дойдат при Мандос, ще се уморят от непосилния товар на света, ще залинеят и ще изглеждат като скръбни сенки пред по-младите бъдни народи. Тъй отредиха Валарите.
Свили се сърцата на мнозина; но Феанор намерил твърдост в гърдите си и отговорил:
— Клетва дадохме, а не празна дума. И на клетвата ще удържим. С
много злини бяхме заплашени, та дори и с измяна; ала едно не се каза — че ще патим от страх, от малодушие и дела боязливи. Затуй повелявам да продължим, а към прокобата само едно ще добавя: за делата ни песни ще пеят чак до сетния ден на Арда.
Но в онзи час Финарфин напуснал похода и тръгнал назад, изпълнен

със скръб и горчилка към рода Феаноров, понеже бил близък с Олве от
Алквалонде; мнозина от свитата му поели подир него и с болка в душите изминали обратния път, додето видели отново в далечината да грее бледият лъч на Миндон над Туна и тъй се завърнали във Валинор. Там получили прошка от Валарите и Финарфин останал да властва над всички Нолдори в
Блаженото царство. Ала синовете му не били с него, защото не искали да се делят от синовете на Финголфин; а и целият народ на Финголфин продължил напред, тласкан както от роднински дълг и пламенната воля на
Феанор, тъй и от страх пред правосъдието на Валарите, понеже не всички били невинни за Братоубийството в Алквалонде. Храбри и горделиви били
Фингон и Тургон, та затуй никога не изоставяли подхванатото чак до края,
та ако ще и горчив да е той. Тъй продължила напред по-голямата част от отряда и скоро се започнали предвещаните злочестини.
Най-сетне достигнали Нолдорите северния край на Арда; съзрели първите ледени зъбери да плават насред морето и разбрали, че наближават до Хелкараксе. Защото между северните земи на Аман, които завивали на изток и най-източните земи на Ендор (сиреч Средната земя), които завивали обратно на запад, имало тесен пролив, където хладните води на
Околното море се сливали с вълните на Белегаер и там се стелели непрогледни, убийствено хладни мъгли, а над морските течения отеквал трясъкът от сблъсъка на ледени планини. Така изглеждал Хелкараксе и още никой освен Валарите и Унголиант не бил дръзнал да го прекоси.
Спрял се там Феанор и започнали спорове между Нолдорите накъде да поемат. Ала вече ги обземал страх от студа и лепкавите мъгли, през които не прозирал ни един звезден лъч; разочаровали се мнозина от похода и почнали да роптаят, особено сред онези, що били последвали Финголфин,
но непрестанно проклинали Феанор и го сочели като първопричина за всички беди на Елдарите. Феанор обаче знаел какво се говори и сбрал синовете си на съвет; и видели само два начина да стигнат от Араман до
Ендор — с кораби или по ледовете на пролива. Но Хелкараксе изглеждал непроходим, а корабите били твърде малко. Много от тях потънали по дългия път, та останалите не стигали за прехвърляне на целия многоброен отряд; а никой не искал да чака по западните брегове, докато другите се прехвърлят — защото вече се разбуждал сред Нолдорите страх от измяна.
Хрумнало тогаз на Феанор и синовете му да завземат всички кораби и да потеглят внезапно; туй не било трудно, понеже още от първата битка били поели цялата власт над флота и слагали в екипажите само ония, що чрез кръв се обвързали с Феанор. И сякаш призован от тях, долетял мощен вятър откъм северозапад, а Феанор се измъкнал потайно заедно с всички, които

смятал за верни и отплавал в морето, изоставяйки Финголфин сред Араман.
И тъй като по ония места морето било тясно, плавайки право на изток и леко на юг, корабите преминали без злополуки и Феанор пръв от всички
Нолдори стъпил отново върху бреговете на Средната земя; а туй станало в устието на дългия залив Дренгист, що стигал чак до Дорломин.
Но когато стъпили на суша, Маедрос — първороден син на Феанор и по онуй време приятел на Фингон, преди да ги разделят лъжите Мелкорови
— се обърнал към баща си с думите:
— А сега кои кораби и гребци да върнем и кого да доведат най- напред? Може би Фингон храбрия?
Безумно се разсмял Феанор и извикал:
— Никого не ще изпратим! Не е за мен загуба туй, що изоставих надире; безполезен товар се оказа по пътя. Тия, що ме кълняха, нека кълнат отново, а сетне с хленч да се завърнат в клетката на Валарите! Опожарете корабите!
Единствен Маедрос се отдръпнал, а Феанор заповядал на своя отряд да подпали белите ладии на Телерите. И тъй на онова място, наречено
Лосгар, близо до устието на залива Дренгист, сред страховити и ярки пламъци изчезнали навеки най-прекрасните кораби, що някога са браздили морската шир. А народът на Финголфин зърнал отдалече кърваво зарево под облаците; и разбрали всички, че са предадени. Туй били първите плодове от Братоубийството и Прокобата на Нолдорите.
Огорчило се сърцето на Финголфин, като видял, че Феанор го е изоставил да загине сред Араман или да се върне посрамен при Валарите;
ала сега възжелал по-силно от всякога да се добере някак до Средната земя и отново да срещне изменника. И дълго странствал със своя отряд сред страдания и несгоди, но премеждията закалявали тяхната доблест и твърдост; защото те били могъщ народ — първородни и безсмъртни рожби на Еру Илуватар, а идвали направо от Блаженото царство и още не тегнела върху плещите им умората земна. Млад бил пламъкът в храбрите им сърца и предвождани от Финрод, Галадриел и Финголфин със синовете му,
дръзнали да продължат към жестокия Север; и като не открили друг път,
накрая поели през ужасите на Хелкараксе с неговите смъртоносни ледени планини. Малко дела на Нолдорите в идните епохи могат да се мерят с този отчаян преход както по трудност, тъй и по скръб. Там изчезнала Еленве,
съпругата на Тургон; още мнозина загинали, тъй че с далеч по-малоброен отряд достигнал най-сетне Финголфин до Отвъдните земи. И не питаели обич към Феанор ония, що накрая последвали неговите стъпки и с песента на тръби възвестили над Средната земя първия изгрев на Луната.

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: