Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

останало било зверове и птици. Но не разбирали нито дума от езика на
Наугримите, който звучал за тях грубо и недодялано; и само неколцина
Елдари успели да го овладеят. Джуджетата обаче били схватливи, а и предпочитали да изучат елфическия език, вместо да разкрият своя пред чужди народи. Малцина Елдари са стъпвали в Ногрод и Белегост освен Еол от Нан Елмот и син му Маеглин; ала джуджетата редовно минавали през
Белерианд и изградили дълъг път, що минавал в подножието на връх
Долмед, подир туй следвал течението на Аскар и пресичал Гелион при
Сарн Атрад — Каменния брод, където в по-сетни години се водила велика битка. Хладна била открай време дружбата между Елдари и Наугрими,
макар че имали полза от нея и двата народа; но по онова време още нямало скръб и раздор между тях, затуй крал Тингол посрещнал пришълците с радост. А в по-късни епохи джуджетата най-охотно дарявали своята дружба на Нолдорите и ги предпочитали сред всички останали елфи и хора заради тяхната обич към Ауле; и безценните камъни на Нолдорите възхвалявали над всички други богатства. В мрачните дълбини на Арда вече творели джуджетата велики дела, защото още от първите дни на своите Бащи били надарени с изумителна сръчност да обработват метал и камък; но в ония древни времена предпочитали мед и желязо пред сребро и злато.
Както всички Маяри, Мелиан била прозорлива; и когато отминала втората епоха от пленничеството на Мелкор, тя намекнала на Тингол, че
Покоят на Арда не ще трае вечно. Замислил се той как да си изгради кралски дворец и могъща крепост за в случай, че злото отново се разбуди в
Средната земя; и се обърнал за съвет и помощ към джуджетата от Белегост.
Те се отзовали охотно, понеже в ония дни още не били уморени и непрестанно жадували за нови дела; и макар че джуджетата винаги искат награда за труда дори когато е весел, в онзи случай решили, че вече им е платено. Защото Мелиан ги учела на безброй нови премъдрости, за които жадували, а Тингол ги възнаграждавал най-щедро с прекрасни перли.
Перлите му давал Кирдан, понеже ги имало много из плитчините край
Баларския залив; Наугримите обаче никога не били виждали подобно чудо и ги приели с възхита. Една от перлите била голяма колкото гълъбово яйце и блестяла като звезден лъч по морската пяна; Нимфелос я нарекли и вождът на джуджетата в Белегост я ценял повече от цяла планина злато.
Дълго и с радост работили Наугримите за Тингол и по обичая на своя народ му сътворили чертози дълбоко под земята. Там, где се спускали водите на Есгалдуин да разделят дебрите на Нелдорет от Регион, насред гората се извисявал скалист хълм и реката заобикаляла подножието му. Там издигнали джуджетата портите на двореца, а над реката изградили мост, по

който единствено можело да се стигне до входа. Отвъд портите просторни тунели водели надолу към чертози и зали, изсечени в самата скала —
толкоз много и тъй необятни, че били наречени Менегрот, или Хилядата пещери.
Но и елфите не стояли със скръстени ръце, а рамо до рамо с джуджетата, макар и всеки по свой начин, сътворили наяве виденията на
Мелиан — изумителни и прекрасни картини от задморския Валинор.
Колоните на Менегрот били изсечени като буковете на Ороме със стъбло,
клонак и листа, а в короните им греели златни фенери. Славеи пеели там като в градините на Лориен; сребърни чешми бликали над мраморни басейни, а подовете били от пъстроцветен камък. Изваяни фигури на зверове и птици тичали по стените, катерели се по колоните или надничали измежду каменните цветя по клонака. А Мелиан и девойките от нейната свита година подир година изпълвали залите с ръчно тъкани гоблени, по които били изобразени делата на Валарите, много от станалото след сътворението на Арда и сенки на бъдни събития. По-прекрасен дом не е имал и не ще има нито един крал източно от Морето.
Когато Менегрот най-сетне бил изграден и в кралството на Тингол и
Мелиан все още царувал покой, Наугримите продължили да минават през планините и да обикалят цялата страна; ала рядко посещавали Фалас,
защото мразели песента на вълните и не смеели да погледнат морето. А до
Белерианд още не идвали вести за събитията по широкия свят.
Но като напреднала третата епоха от пленничеството на Мелкор,
джуджетата се разтревожили и рекли на крал Тингол, че Валарите не са изтребили докрай злите изчадия на Севера, а оцелелите дълго са се множили в потайните сенки и вече излизат да бродят на длъж и шир.
— Люти твари — рекли те, — върлуват източно от планините и твоите някогашни сродници дирят убежище из хълмовете.
И не след дълго злите твари достигнали даже Белерианд през планинските проходи или откъм юг през мрачните гори. Вълци бродели из равнините, или изчадия във вълчи облик, а и други скверни рожби на мрака; и сред тях имало орки, що по-късно донесли разруха на Белерианд,
ала по онова време още били малобройни и боязливи, та само душели из равнините, очаквайки завръщането на господаря си. Не знаели още елфите кои са и откъде идват; мислели ги за Авари, подивели и озлобени из пущинака, а в туй може и да е имало имало повече истина, отколкото подозирали.
Замислил се Тингол за оръжия, от които дотогаз не се нуждаел неговият народ и първите мечове му изковали Наугримите, защото имали

дарба велика за подобни дела, макар че никой сред тях не е надминал ковачите на Ногрод и прославения майстор Телчар. Войнолюбиви били в древността Наугримите и се сражавали люто срещу всеки, който ги предизвика, било то слуги на Мелкор, Елдари, Авари, диви зверове, или нерядко даже племена от собствения им народ — джуджета от други родове и царства. Бързо усвоили от тях Синдарите цялата сръчност на ковашкото изкуство; ала в две неща си останали джуджетата ненадминати: нямало равни на тях в закаляването на стомана и в плетенето на ризници,
измислени най-напред от ковачите на Белегост.
По това време се въоръжили Синдарите и прогонили всички зли твари, та в страната отново настанал мир; но в оръжейниците на Тингол останали да лежат топори, копия, мечове, високи шлемове и дълги бляскави ризници, защото веднъж изковани от джуджетата, броните не ръждясвали, а вечно греели като нови. И мъдро се оказало това решение на
Тингол в идните години.
Както вече бе казано, някой си Ленве от отряда на Олве бил напуснал похода на Елдарите по времената, когато спрели край Великата река по западните предели на Средната земя. Малко се знае за скиталчествата на
Нандорите, които повел надолу покрай Андуин — казват, че някои дълго живели из горите в долината на Великата река, други стигнали най-сетне до нейното устие и останали край Морето, а трети прехвърлили Белите планини, сиреч Еред Нимраис и като се върнали пак на север, навлезли в пущинаците на Ериадор между Еред Луин и далечните Мъгливи планини.
Горски народ били те и нямали железни оръжия, та с ужас безмерен ги изпълнили набезите на злите твари от Севера, както казали Наугримите на крал Тингол в Менегрот. Затуй Денетор, синът на Ленве, като чул мълва за великото могъщество на Тингол и покоя в неговото кралство, събрал колкото можел от своя разпръснат народ и повел отряда през планините към Белерианд. Там ги посрещнал кралят като отдавна загубени сродници и останали да живеят в Осирианд, наречен още Земя на Седемте реки.
Малко се знае за дългите мирни години подир идването на Денетор. В
ония дни, казват, Даерон Песнопоеца, пръв сред премъдрите в кралството
Тинголово, сътворил своите руни; а Наугримите, що идвали в Белерианд,
ги опознали и били толкоз доволни, че възхвалявали делото на Даерон повече от ближните му Синдари. Тъкмо Наугримите пренесли отвъд планините тия руни, наречени кирти и ги раздали на други народи; ала до избухването на Войната рядко си служели с тях Синдарите за водене на

летописи и тъй множество спомени изчезнали сред руините на Дориат. А и малко може да се говори за времена на блаженство и радост, додето не свършат; тъй и всяка творба прекрасна, додето е жива за взора, сама разказва за себе си, а чак когато изчезне навеки или я заплаши гибел, влиза в предания и песни.
В Белерианд през ония дни волно бродели елфите, бързи течали реките под звездния блясък, а нощните цветя пръскали аромат благоуханен;
красотата на Мелиан била като щедро пладне, а хубостта на Лутиен като пролетно утро. В Белерианд властвал крал Тингол на своя трон като един от могъщите Маяри, чиято сила е в покоя, а радостта за тях е въздух всекидневен и мислите им текат безметежно от висините до низините. В
Белерианд все още препускал понякога великият Ороме като вятър над планините и песента на мощния му рог кънтяла из звездните простори, а елфите се бояли от блясъка му величав и от могъщия тътен, с който се носел Нахар; ала когато отеквал Валарома сред хълмовете, знаели, че всички зли твари са побягнали надалече.
Но накрая се случило тъй, че наближил свършекът на блаженото време и пладнето на Валинор взело да клони към залез. Защото както разказват и както се знае от всички, понеже е съхранено в премъдри книги и песни, Мелкор погубил Дърветата на Валарите, а подир туй избягал и се завърнал в Средната земя. Далече на север пламнала свадата между Моргот и Унголиант; но могъщият писък на Моргот отекнал из цял Белерианд и всички се свили от ужас, защото макар и да не знаели какво им вещае,
чували смъртна прокоба. Скоро подир туй Унголиант избягала от Севера и минала в кралството на Тингол, пръскайки около себе си мрак страховит;
ала могъществото на Мелиан я възпряло, та не могла да навлезе в
Нелдорет, а дълго се спотайвала из сенките на планините, що ограждали
Дортонион на юг. Нарекли ги Еред Горгорот, тоест Планини на Ужаса и никой не смеел да иде натам или да премине наблизо; и живот, и светли лъчи чезнели там, а водите били отровени. А Моргот, както вече бе казано,
се завърнал в Ангбанд, изградил го наново и над портите извисил зловонните кули на Тангородрим; и портите на Моргот били само на сто и петдесет левги от моста на Менегрот — далече, ала все пак прекалено близо.
Орките, що се множали в дълбините на земната твърд, станали силни и свирепи, а техният мрачен владетел им вдъхнал страст към рушене и смърт; излезли те през портите на Ангбанд под гъсти облаци, сътворени от

Моргот и безшумно нахлули из северните плата. Оттам ненадейно връхлетели в Белерианд като могъща армия, за да погубят Тингол. А в онова просторно кралство мнозина елфи бродели на воля из горите или живеели мирно на малки и раздалечени общини; само около Менегрот насред Белерианд и край Фалас в земите на моряците имало многобройни племена. Но орките обкръжили Менегрот от всички страни; разположили се на два стана — източният бил между Келон и Гелион, а западният в равнините между Сирион и Нарог; и от тия лагери пращали набег след набег, а Тингол бил откъснат от народа на кирдан в Егларест. Тогава призовал на помощ Денетор и множество елфи се притекли от Регион отвъд Арос и от Осирианд за първата схватка на Белериандската война. И
източният отряд на орките бил хванат в клещи от армиите на Елдарите между Арос и Гелион северно от Андрам; там били разбити, а онези, що побягнали от гибелта си на север, срещнали топорите на Наугримите, които идвали откъм връх Долмед; само малцина успели да се завърнат в Ангбанд.
Но скъпо струвала тази победа. Защото леко въоръжените елфи от
Осирианд трудно можели да се мерят с орките, що носели подковани ботуши, железни брони и тежки копия с широки остриета; сам Денетор бил отблъснат и обкръжен върху хълма Амон Ереб. Там загинал заедно с целия си род, преди да се притече на помощ Тингол. Люто отмъстил за смъртта му Тингол, когато връхлетял изотзад върху орките и натрупал камари от леш, ала въпреки туй дълго скърбили Нандорите за своя вожд и нов вече не си избрали. След схватката някои се завърнали в Осирианд и разказите им изпълнили със страх останалите племена, та повече никога не излезли на открита бран, а се спотайвали плахо; и заради одеждите си с цвета на горски листа били наречени Лаикуенди, що значи Зелени елфи. Мнозина обаче отишли на север в охраняваното кралство на Тингол и се претопили сред неговия народ.
А когато се завърнал в Менегрот, Тингол узнал, че на запад пълчищата орки са постигнали победа и Кирдан е изтласкан до ръба на морето. Сбрал веднага всички, които успял да призове от Нелдорет и
Регион, а Мелиан вложила цялото си могъщество, за да изтъче наоколо им невидима стена от сянка и смут — Поясът на Мелиан, през който никой не можел да мине против нейната воля или волята на Тингол, освен ако владеел по-велика мощ от тази на Маярите. И тия вътрешни земи, що носили задълго името Егладор, били наречени Дориат — защитеното кралство или Страна на Пояса. Вътре царувал тревожен покой; ала отвън дебнели страхове и заплахи, а слугите на Моргот бродели необезпокоявани чак до високите стени около заливите на Фалас.

Ала вече се задавали нови събития, що не могъл да предвиди никой в
Средната земя — ни Моргот в мрачните си ями, ни Мелиан в Менегрот;
защото не идвали от Аман ни пратеници, ни духове или сънни видения да донесат вести подир гибелта на Дърветата. По същото време прекосил
Феанор Морето с белите ладии на Телерите, слязъл на суша край залива
Дренгист и там опожарил корабите в Лосгар.

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: