Еволюция на икономическата теория и политика

по

ФИНАНСИ

Еволюция на икономическата теория

и политика

Разработил:

Икономиксът е сравнително млада наука и учебна дисциплина. Въпреки че икономически писания могат да се търсят и намерят и в трудовете на всеобхватните в творбите си древни мислители от Атина и Рим – Аристотел, Платон, Лукреций Кар, Сенека, в трудовете на авторите от ранното и късно средновековие – Августин Блажени и Тома Аквински, то истинското начало на икономическото познание трябва да търсим във времето след началото на Великите географски открития, следователно след знаменателния поход на Христофор Колумб до Америка през 1492 г.

Споменаването на тези исторически факти не е случайно. Разбирането, защо тази, а не друга икономическа теория, учение или школа, възниква точно в този, а не в друг исторически период, се крие в реалното състояние и проблемите именно на този период. Защото икономическата реалност определя съзнанието. Еволюцията на икономическите учения, която е и история на икономикса, доказва това.

С откриването на Америка започва една поредица от пътешествия за откриване на нови земи, позната в историята като Велики географски открития. Това събитие оказва изключително силен тласък на обществено – икономическото развитие. Две от всички последствия на географските открития са от особена важност: мощното развитие на търговията и свързаното с това първоначално натрупване на капитала – един процес, съпроводен с множество насилие и кръв. Тези икономически факти са естествено съпроводени от излизането на историческата сцена на Третото съсловие – буржоазията и всички социални и политически събития, свързани с това.

Възходът на търговията, икономическото занимание, от което се ражда това трето съсловие, поражда и първото теоретично направление в икономическата наука – меркантилизма. Названието произтича от италианската дума „меркантиле”, което означава търговски. Шестнадесети век е век на ранния меркантилизъм. Най-виден негов представител е Уйлям Стафорд. През XVII век търговията се развива още по-силно и това дава отражение върху теорията – меркантилизмът също се развива и прераства в ново състояние – късен меркантилизъм.

Основната теза на меркантилистите може да бъде изразена в следното: единственото занятие, което носи повишаващи се доходи е търговията, а единственото олицетворение на богатството са златото и среброто. Към тази теза късните меркантилисти добавят препоръки към управляващите (монарсите) – да стимулират износа на стоки и вноса на благородни метали и да ограничават вноса на стоки и износа на злато и сребро. Ето защо в предисторията си икономическата теория и политика е обременена със свой първороден грях – намесата на държавата в икономиката. Късният меркантилизъм се счита за първата школа – радетел за тази намеса, за първата регулативистка школа. Видни представители на късния меркантилизъм са - Антони Дженовези, Колбер, Посошков.

Седемнадесети век е забележителен за икономическата теория не само с възхода (и края) на меркантилната школа, а и с други две важни събития. Първото от тях е, че новородената теория, която не е станала още наука, тъй като не е систематизирана, получава свое име – политическа икономия. Негов създател е французинът – меркантилист Франсоа Монкретиен в произведението си „Трактат по политическа икономия”, излязло през 1615 г.

Второто събитие е появата на нова школа в политическата икономия, изиграла много голяма роля в нейното развитие и станала основа за много други. Става дума за класическата школа. Неин основател, считан за баща на политическата икономия, е Уйлям Пети. Най-забележителни негови произведения са „Трактат за таксите и налозите”, излязло през 1662 г. и „Политическа аритметика”, публикувано през 1691 г.

Зараждането на класическата школа идва като отражение на получилите разпространение в цяла Европа по това време нови форми на производство, водещи началото си далеч преди това като спорадични явления в развитите италиански градове Венеция и Генуа. Това са простата кооперация и манифактурата като форми на индустриалното производство. Освен че насочва изследванията в сферата на производството (въпреки че се чувства и влиянието на меркантилизма), У. Пети се стреми да даде отговор и на конкретни въпроси за стойността, работната заплата, рентата, парите, производителния труд и капитала. Друг виден представител на тази школа по това време е французинът Пиер Боагилбер.

През XVIII век политическата икономия приключва своето ембрионално развитие като наука и се превръща действително в такава. Заслуга за това имат две школи – на физиократите и класическата.

Първата от тях идва като антитеза на меркантилизма, който търсил обяснение на икономическия живот в една негова част – търговията, а богатството – само в благородните метали. Физиократите възразяват на това и считат, че производителен, в смисъл увеличаващ богатството, но честен занаят, е земеделието. Според тях само при него имаме нарастване на богатството. Чрез защитата на тази теза те преместват центъра на изследването от търговията към селското стопанство, към производството.

Но тяхна заслуга са още две неща – издигат идеята за стопанската свобода и правят първи опит за систематизация на политическата икономия, за превръщането й от разхвърляни понятия и тези в систематизирано познание. Това е изразено най-ярко в произведението „Икономически таблици”, написано през 1758 г. от най-видния представител на тази школа Франсоа Кене.

Класическата школа продължава своето развитие и през този век, век на разцвета на манифактурното производство. Нещо повече, през този период като представител на тази школа живее и твори един от най-видните икономисти на света – шотландецът Адам Смит. През 1776 г. той написва знаменитото си произведение „Изследване върху природата и причините за богатството на народите”, популярно със заглавието „Богатството на народите”.

Класическата школа е забележителна с цялото си присъствие в икономическата наука, но най-вече с три неща. При Смит тя се утвърждава като наука, стремяща се да обхване цялата икономика, а не само един неин отрасъл. Следващата й заслуга е ревностната защита на стопанския либерализъм, принципа laissez - faire (лесе фер). На трето място, това е трудовата теория за стойността – обединително звено на съществуващите различия между нейните представители. Тази теория се свежда до това, че на пазара се разменят равни стойности. А стойността, това е количеството вложен в стоките труд. Следователно на пазара се разменят еднакви количества труд.

Мощното развитие на промишлеността и науката през XIX век оказва своето влияние и върху еволюцията на икономическата теория и политика. Този период е по-богат на икономически школи от предишните. Продължава развитието си класическата школа. Неин най-виден представител през този период е Дейвид Рикардо. Измежду многото произведения, които той е написал, най-важно място заема излязлата през 1817 г. книга „Начала на политическата икономия и данъчното облагане”.

След него последователите на класическата школа се разделят на две групи. Едните са поддръжници на Адам Смит – смитианци, а другите на Д. Рикардо – рикардианци. Най-известни от смитианците са французите Жан Батист Сей, Фредерик Бастиа и англичанинът Томас Малтус. Най-популярни сред рикардианците са Джеймс Мил, Джон Мил, Робърт Торенс и Уйлям Сениор. Особено място сред Всички заема Ж. Б. Сей – един от систематизаторите на А. Смит. Това се дължи на факта, че той е ревностен защитник на схващането на Смит за всесилието на пазара като регулатор, който няма нужда от помощ. Цялостната теза в това отношение е известна в литературата като „Законът на Сей”. Авторитетът на класическата школа, нейната значимост се изразяват и в това, че много от икономистите след Рикардо се считат за нейни привърженици, за нейни продължители.

Това се отнася и до една школа, възникнала през този век и изиграла изключително влияние в световното развитие до наши дни – марксическата. Тя има претенциите да е продължител на основното в класическата школа – трудовата теория за стойността, както и на критическото направление в икономическата мисъл. Главното в марксизма е теорията за принадената стойност и именно с това марксистите считат, че са продължили трудовата теория за стойността на класическата школа. Въпреки че понятието „принадена стойност” не е създадено от Маркс, а отново от класиците, на Маркс принадлежи заслугата за надеждното му обяснение.

Като антипод на марксизма в края на XIX век се ражда нова школа – субективната (неокласическа, маржинализъм) . Тя се състои от три направления и техните специфични наименования често се използват като имена и на цялата школа. Първото направление е австрийската школа или маржинализмът. Нейна заслуга е теорията за пределната полезност. Най-видни представители на това направление са Карл Менгер и Ойген фон Бьом-Баверк. Второто направление е англо-американската (кеймбриджката) школа, наричана още неокласическа. Нейни най-видни представители са Алфред Маршал и Джон Кларк. Третото направление е лозанската или математическата школа с представители Леон Валрас, Вилфредо Парето и др.

Главното, което обединява и трите клона, е връзката им с теорията за пределната полезност, която е заслуга на Австрийската школа. Тя обяснява размяната и останалите процеси в икономиката чрез ценността и полезността, за разлика от трудовата теория, поставяща в центъра труда. Според представителите на теорията за пределната полезност, благата (стоките) се разменят на базата на ценността, разменят се еднакви ценности. Ценността на стоката се определя от този, който ще я купува, и е комбинация от полезност и оскъдност. Едно благо е толкова по-ценно, колкото е по-оскъдно. Количествено тя е равна на пределната полезност, въз основа на която в края на краищата се осъществява размяната. С това се извършва обрат, смяна на научната парадигма. Оттук започва по същество и по форма превръщането на политическата икономия в икономикс – един процес, засилил се в първата четвърт на XX век.

Кеймбриджката школа (Англо-американската), въпреки че застава на позициите на субективизма, се опитва да свърже теорията за пределната полезност и трудовата теория за стойността. Най-известен в това отношение е Алфред Маршал. Във връзка с това е показателно неговото учение за цената. Той счита, че в краткосрочен период, определящ фактор за цената е търсенето (зад него се таи теорията за пределната полезност), а в дългосрочен период – производствените разходи (зад тях стои трудовата теория за стойността). От друга страна, този опит за примиряване на двете теории показва стремежа на тази школа към по-голям прагматизъм.

Лозанската школа е характерна с разширяване използването на математическия инструментариум в политическата икономия и като метод на изследване, и най-вече като обяснение.

Двадесети век се характеризира със съществуването на марксическата и неокласическата школи и с появата на институционализма, монетаризма, технократицизма, либерализма, радикалната школа и др. Най-важно място през XX век, обаче заема кейнсианската школа, наричана регулативизъм или дирижизъм. Нейното начало слага Джон Мейнард Кейнс с издадената през 1936 г. книга „Обща теория на заетостта, лихвата и парите”.

Главната теза на Кейнс е, че пазарът не може самостоятелно да регулира икономиката. Рецесиите не са временни явления, а могат да бъдат продължителни и упорити. Понеже пазарът не може сам да се справи, трябва да му се помогне. Това може да направи държавата, като регулира стопанството с икономически средства. В началото тази теза, която е критика на пазарния автоматизъм (на закона на Сей), е посрещната като ерес, но постепенно е възприета и започва да се говори за кейнсианска революция в икономическата наука. В началото по-плахо, но след Втората световна война масово се приема като настолна книга на управляващите екипи. Икономическата политика е доминирана от кейнсианските постулати.

Това състояние продължава до средата на 70-те години, когато кризата в икономиките на най-развитите страни, и особено на САЩ, се задълбочава. На критика е подложена и господстващата доктрина – кейнсианството. На гребена на вълната излиза стоящата дотогава в неговата сянка школа – монетаризмът. Засилват влиянието си и възникналите в хода на кризата теории като икономика на предлагането и теория за рационалните очаквания. Всички те са обединени в един блок, известен като неолиберална (неоконсервативна) вълна. Нейният лайтмотив е стопанският либерализъм, т. е. свобода на икономиката от държавна намеса. Практически тази теза се осъществява от началото на 80-те години първо в САЩ от Роналд Рейгън, после във Великобритания от М. Тачър и в други страни.

1. 
   Бекярова, К. и др. История на икономическите теории. С., 2000 г.
   

2. 
   Бекярова, К. и др. Съвременни икономически теории, С., 1993 г.
   

3. 
   Бекярова, К. и др. Световно известни икономисти, С., 1994 г.
   

4. 
   Бекярова К., Ив. Пипев, Икономически теории. Учебник за икономическите университети, Хермес, С., 2007 г.
   

5. 
   Владимиров, В. , Здр. Ковачев,  В. Гаргов и др., Икономически теории. Част  I и II. ИУ - Варна. 1999, 2001 г.
   

6. 
   Минчев, Д., Въведение в теорията на пазарното стопанство, РУ, Русе, 1998 г.
   

7. 
   Тошкова Св. , Икономическите алтернативи (История на  икономическите теории, ч. 1 и ч. 2), С., 1993 г.