ТУРИН ТУРАМБАР ДАГНИР ГЛАУРУНГА

ГЛАВА 22
ЗА ГИБЕЛТА НА ДОРИАТ
Тъй свършва легендата за Турин Турамбар; но в стремежа си към злини Моргот не знаел ни сън, ни отдих и още не бил приключил докрай с
Хадоровия род. Не се насищала злобата му към тях, макар че държал Хурин под безмилостния си взор, а Морвен бродела безумна из пущинака.
Печална била участта на Хурин; защото каквото знаел Моргот за отровните плодове на своето коварство, знаел го и Хурин, ала към истината се примесвали лъжи, а всичко добро бивало укрито или изопачено. Моргот по всякакъв начин се мъчел да опетни делата на Тингол и Мелиан, понеже ги ненавиждал и се боял от тях. Затуй когато сметнал, че е дошло време,
той освободил Хурин от робство и му заръчал да върви накъдето си иска; и се престорил, че го върши от жалост към поваления враг. Но лъжел, защото целта му била Хурин преди смъртта си да задълбочи още повече омразата между елфи и люде.
И тогава, макар да не вярвал в Морготовите слова, тъй като знаел, че той е безмилостен, Хурин приел свободата и горестно си тръгнал, сподирян от подигравките на Моргот; вече била отминала година от гибелта на сина му Турин. Защото цели двайсет и осем години бил търпял плена в Ангбанд и изглеждал ужасно. Косата и брадата му били побелели и дълги, ала крачел гордо изправен, носел голям черен жезъл и на пояса имал препасан меч. Тъй навлязъл в Хитлум и до вожда на източните пришълци достигнала вест, че по пясъците на Анфауглит препускат безброй пълководци и черни войници от Ангбанд, а заедно с тях идва някакъв старец, когото почита цялата войска. Затуй никой не вдигнал ръка срещу Хурин и го оставили свободно да преброди тамошните земи; и разумно постъпили, тъй като оцелелите от неговия род бягали от него като от чума, смятайки, че щом идва от Ангбанд, трябва да се е съюзил с Моргот.
Тъй свободата само подклаждала още по-силно горестта в сърцето на
Хурин; и напуснал той земите на Хитлум, та се изкачил към планините.
Оттам съзрял далече сред облаците върховете на Крисаегрим и си припомнил за Тургон; и възжелал да отиде отново в потайното кралство
Гондолин. Слязъл тогава от Еред Ветрин, без да знае, че тварите на Моргот дебнат всяка негова стъпка; прекосил Бритиах, навлязъл в Димбар и стигнал до мрачното подножие на Ехориат. Студени и пусти били земите наоколо и той се оглеждал безнадеждно, изправен пред огромен каменен куп в подножието на отвесна скала; и не знаел, че само туй е останало от

древния Спасителен път — Сухата река и сводестата порта били отдавна затрупани. Тогава Хурин вдигнал очи към сивото небе, мислейки, че може пак да съзре орлите, както в далечните дни на своята младост; ала видял само сенки, довеяни откъм Изтока и вихрени облаци около недостъпните върхове; и не чул нищо освен воя на вятъра из камънаците.
Но стражата на орлите вече била удвоена и в гаснещите лъчи на залеза могъщите птици добре виждали Хурин далече под себе си; и веднага сам Торондор отнесъл вестта на Тургон, тъй като му се сторила важна. Ала
Тургон отвърнал:
— Нима Моргот е задрямал? Сгрешил си.
— Не — рекъл Торондор. — Ако Орлите на Манве имаха обичай да правят такива грешки, владетелю, то отдавна щяха да бъдат напразни всичките ти опити да се укриеш.
— Щом е тъй, зло вещаят словата ти — казал Тургон, — понеже могат да означават само едно. Дори и Хурин Талион не е устоял пред
Морготовата воля. Сърцето ми е затворено.
Ала когато Торондор отлетял, Тургон дълго седял замислен и с дълбок смут си припомнял подвизите на Хурин от Дор-ломин; и отново отворил сърцето си, та пратил орлите да търсят Хурин и да го доведат в
Гондолин. Но било твърде късно и повече не го видели ни по изгрев, ни по залез.
Защото Хурин дълго стоял отчаян пред безмълвните канари на
Ехориат и през разкъсаните облаци гаснещото слънце обагряло побелелите му коси в червено. Тогава той гръмко се провикнал сред пущинака без страх от вражески съгледвачи и проклел тая немилосърдна земя; а накрая застанал върху една висока скала и призовал с мощен глас:
— Тургон, Тургон, припомни си Серехското мочурище! О, Тургон,
няма ли да ме чуеш в потайните си чертози?
Но не се чувал ни звук, освен тихия шепот на вятъра из сухите треви.
— Тъй шумоляха и тревите в Серех по залез слънце — промълвил той; и още преди да довърши, слънцето потънало зад Сенчестите планини,
наоколо паднал мрак, вятърът стихнал и над пущинака се възцарило безмълвие.
Ала имало уши, що чули словата на Хурин и скоро вестта стигнала до
Мрачния трон далече на север; и Моргот се усмихнал, защото вече знаел със сигурност в коя област да дири Тургон, макар че поради зорката стража на орлите все още нито един от неговите съгледвачи не успявал да припари до земите отвъд Пръстеновите планини. Тъй дошло първото зло от свободата на Хурин.

Когато паднал мрак, Хурин слязъл слепешком от скалата и изтощен от скръб потънал в тежка дрямка. Ала в съня си чул гласа на Морвен да повтаря неговото име сред поток от жални стенания и му се сторило, че този глас долита откъм Бретилския лес. Затуй щом се събудил призори,
станал и поел обратно към Бритиах; и като тръгнал покрай Бретил, по мръкнало стигнал до Теиглинските бродове. Нощните пазачи го забелязали,
ала ги обзел ужас, понеже помислили, че виждат из мрака да крачи древен призрак, излязъл от някоя могила на отдавна загинали бойци; никой не дръзнал да го спре и накрая Хурин стигнал до лобното място на Глаурунг,
където видял край самия ръб на Кабед Наерамарт да се извисява грамаден камък.
Хурин обаче не гледал камъка, защото знаел какво е изсечено на него;
очите му били забелязали, че не е сам. В сянката на камъка била коленичила прегърбена старица; и докато Хурин стоял безмълвен, тя отметнала дрипавата си качулка и вдигнала глава. Стара била и побеляла,
ала изведнъж отправила взор към него и той я познал; защото макар очите й да били безумни и пълни със страх, още блестяла в тях оная искра, която някога й донесла името Еледвен — най-горда и най-прекрасна от всички простосмъртни жени на древните времена.
— Най-сетне идваш — промълвила тя. — Твърде дълго те чаках.
— Мрачен бе пътят — отвърнал той. — Идвам когато мога.
— Ала вече е късно — рекла тя. — Няма ги вече.
— Знам — казал той. — Но ти още си тук.
Ала Морвен възразила:
— Не задълго. Вече догарям. Ще си отида със слънцето. Малко време остава, затуй ми кажи, ако знаеш! Как го е намерила?
Ала Хурин не отговорил, само седнал край нея до камъка и повече не изрекли нито дума; а когато слънцето залязло, Морвен въздъхнала,
стиснала здраво ръката му и се отпуснала неподвижно; и Хурин разбрал, че е мъртва. Погледнал я сред здрача и му се сторило, че от лицето й са изчезнали дълбоките бръчки на скръб и тежки изпитания.
— Тя не бе покорена — промълвил той; после й затворил очите и останал да седи неподвижно до нея, докато наоколо падала нощ. Наблизо водите на Кабед Наерамарт продължавали да се леят с оглушителен грохот,
ала Хурин не чувал, не виждал и не усещал нищо, защото сърцето му се било превърнало в камък. Но налетял мразовит вятър и заплискал дъжд по лицето му; тогава той се опомнил и гняв го обгърнал като дим от пожарище та помрачил разсъдъка му и Хурин вече не желаел нищо, освен освен да дири мъст за бедите си и бедите на целия си род, обвинявайки в своята

болка всички, които някога били срещали неговите близки. После станал и издълбал гроб за Морвен над Кабед Наерамарт откъм западната страна на камъка; и над гроба изсякъл тия слова: Тук лежи и Морвед Еледвен.
Разправят, че един ясновидец и свирач на арфа от Бретил на име
Глирхуин съчинил песен, в която се казвало, че Камъкът на Клетниците не ще бъде осквернен от Моргот или повален, дори ако тия земи бъдат погълнати от морето, както наистина станало подир време; и до днес Тол
Морвен се издига самотен над водите край новите брегове, създадени в гневните дни на Валарите. Ала Хурин не лежи там, защото съдбата го тласкала все напред, а Сянката го следвала по петите.
След като прекосил Теиглин, Хурин поел на юг по древния път, който водел към Нарготронд; в небосвода далече на изток виждал самотния връх
Амон Руд и знаел какво се е случило там. Накрая достигнал бреговете на
Нарог и без страх от смъртта прекосил буйната река по купищата камъни от поваления мост, както някога бил сторил Маблунг от Дориат; и ето че застанал пред Фелагундовите порти, като се подпирал на жезъла.
Тук трябва да кажем, че след гибелта на Глаурунг алчният Мим открил пътя към Нарготронд и се прокраднал в разрушените чертози;
заселил се в тях като господар и дълго седял необезпокояван сред струпаните богатства, прехвърляйки през шепите си злато и скъпоценни камъни, тъй като поради страх от духа на Глаурунг и от самия спомен за него никой не идвал нататък. Ала най-сетне някой бил дошъл и стоял на прага; и Мим излязъл да го попита какво дири. А Хурин му рекъл:
— Кой си ти, та ме възпираш да вляза в дома на Финрод Фелагунд?
Тогава джуджето отвърнало:
— Аз съм Мим; и преди да дойдат горделивите задморски пришълци прадедите ми са изсекли стените на Нулуккиздин. Върнах се да взема онуй,
което е мое по право; защото аз съм последен от своя народ.
— Щом е тъй, не ще се радваш дълго на това наследство — рекъл
Хурин; — понеже аз пък съм Хурин, син Галдоров и се завръщам от
Ангбанд, а синът ми бе Турин Турамбар, когото сигурно не си забравил;
тъкмо той погуби дракона Глаурунг, който разруши тия чертози; и не е укрито от мен кой предаде Драконовия шлем на Дор-ломин.
Тогава Мим се разтреперал от страх и замолил Хурин да вземе каквото желае, стига само да му пощади живота; Хурин обаче не послушал молбите и го съсякъл пред портите на Нарготронд. После влязъл вътре и дълго стоял в тия страховити подземия, където съкровищата от Валинор се

валяли по пода сред мрак и тлен; ала разказват, че когато излязъл от разрушения Нарготронд и отново зърнал небесната синева, носел само една от безбройните скъпоценности.
Сетне Хурин се отправил на изток и стигнал до Здрачните езера над
Сирионските водопади; и там бил заловен от елфите, които охранявали западните предели на Дориат. Отвели го при крал Тингол в Хилядата пещери и кралят се стъписал от скръб, щом разпознал в този съсипан и престарял мъж някогашния Морготов пленник Хурин Талион; приел го обаче с почести като най-скъп приятел. Вместо отговор Хурин измъкнал изпод плаща си онази единствена скъпоценност, която бил взел от
Нарготронд; и това наистина се оказало безценно съкровище —
Джуджешката огърлица Наугламир, сътворена някога за Финрод Фелагунд от изкусните майстори на Ногрод и Белегост; нямало по-прославено творение на джуджета в Древните дни и сам Финрод додето бил жив я ценял повече от всички други съкровища на Нарготронд. А Хурин я захвърлил пред нозете на Тингол с горчиви и страшни слова.
— Вземи си сега наградата — викнал той — задето се погрижи тъй добре за съпругата и децата ми! Ето ти Наугламир, чието име се слави сред елфи и люде; нося ти го от мрака на Нарготронд, където го бе оставил твоят сродник Финрод, преди да тръгне с Берен, син Барахиров, за да изпълнят заръката на Тингол от Дориат.
Погледнал Тингол безценното съкровище, разпознал наистина
Наугламир и проумял защо го носи Хурин; ала изпълнен от състрадание той удържал гнева си и преглътнал презрението на Хурин. А подир туй продумала Мелиан:
— Хурин Талион, Моргот те е омагьосал; защото който погледне през
Морготовите очи, волю-неволю вижда всичко изопачено. Дълго живя синът ти Турин в чертозите на Менегрот като наше родно чедо сред обич и почести, каквито се полагат на кралския наследник; и не по кралска или по моя воля стана тъй, че не се завърна в Дориат. Сетне жена ти и дъщеря ти бяха приютени тук с почести и доброжелателство; сторихме всичко,
каквото ни беше по силите, за да разубедим Морвен от пътешествието към
Нарготронд. А ето че сега упрекваш приятелите си и от устните ти звучи гласът на Моргот.
Като чул тия слова, Хурин застинал неподвижно и дълго гледал в очите на кралицата; и там, сред Менегрот, все още закрилян чрез Пояса на
Мелиан от черните замисли на Врага, той проумял верността на изреченото и най-сетне отпил до дъно скръбта, що му бил отмерил Моргот Бауглир. И
повече не говорил за миналото, а се привел пред трона, вдигнал Наугламир

и го подал на Тингол с думите:
— Приеми, господарю, Джуджешката огърлица като дар от оногова,
що вече няма нищо и като спомен за Хурин от Дор-ломин. Защото съдбата ми се изпълни докрай и Моргот постигна целта си; ала вече не съм негов роб.
После се завъртял, излязъл от Хилядата пещери и всички се отдръпвали боязливо, щом виждали лицето му; и никой не посмял да го възпре или да попита накъде е тръгнал. Разказват обаче, че лишен от цел и смисъл, Хурин не пожелал повече да живее и се хвърлил в западното море;
тъй свършил най-великият воин сред простосмъртните люде.
А когато Хурин напуснал Менегрот, Тингол дълго седял мълчаливо,
свел поглед към коленете си, където лежало безценното съкровище; дошло му на ум, че огърлицата трябва да се преработи и в нея да се вгради
Силмарилът. Защото през изминалите години мислите на Тингол непрестанно се въртели около безсмъртното творение на Феанор, докато накрая вече не можели да се откъснат от него и кралят мразел да го изоставя дори зад вратите на най-дълбоката си съкровищница; сега решил да го носи със себе си ден и нощ.
По онова време джуджетата още идвали на пътешествия из
Белерианд от своите домове в Еред Линдон и като прекосявали Каменния брод Сарн Атрад на река Гелион, продължавали по древния път към
Дориат; защото в обработката на метал и камък те били ненадминати майстори и в чертозите на Менегрот непрестанно търсели техните умения.
Но вече не идвали на малки групички както някога, а се събирали в многолюдни и добре въоръжени кервани, за да се пазят взаимно из опасните земи между Арос и Гелион; и когато работели в Менегрот,
настанявали ги отделно, в специално създадени за тях зали и ковачници.
Тъкмо по онова време най-изкусните майстори от Ногрод били дошли в
Дориат; и кралят като ги свикал, обявил пред тях желанието си: ако имат достатъчно сили и умения, да преработят огърлицата Наугламир и да вградят в нея Силмарила. Тогава джуджетата погледнали творението на своите деди, а подир туй смаяно впили очи в сияйния камък на Феанор; и пламнали от копнеж да присвоят тези съкровища и да ги отнесат надалеч в своите домове под планините. Ала умело прикрили мислите си и приели поръчката.
Дълъг бил техният труд; а Тингол често слизал самичък в техните ковачници и сядал сред тях, докато работели. Най-сетне волята му била

изпълнена и най-великите творения на елфи и джуджета се слели в едно цяло; неописуема била красотата на този накит, защото сега безбройните скъпоценни камъни по Наугламир пречупвали и отразявали сиянието на вградения между тях Силмарил. Тогава Тингол, който отново бил слязъл сам при майсторите, посегнал да вземе огърлицата и да я сложи на шията си; но в този миг джуджетата я дръпнали и настояли да им бъде отстъпена с такива слова:
— Какви права може да има един елфически крал над огърлицата
Наугламир, създадена от нашите деди за Финрод Фелагунд, който отдавна е мъртъв? Тук я донесе човешката десница на Хурин от Дор-ломин, а той се е промъкнал за нея като крадец в мрака на Нарготронд.
Ала Тингол прозрял в сърцата им и разбрал, че в своето желание да присвоят Силмарила те търсят само повод и почтено прикритие за черните си замисли; горделив гняв го обзел, та не помислил за опасността и им отвърнал с презрение:
— Как смеете вие, потомци на недодялан народ, да искате каквото и да било от мен, Елу Тингол, владетел на Белерианд, чийто живот е започнал край водите на Куивиенен безброй години преди да се събудят недораслите ви прадеди?
И като се възправил висок и горделив сред тях, заповядал им с най- обидни слова да се махат от Дориат, без да чакат възнаграждение за труда си.
При тия слова на краля алчността на джуджетата прераснала в огнена ярост; всички скочили на нозе, вдигнали ръце срещу него и го погубили.
Тъй загинал в ковачниците под Менегрот кралят на Дориат Елве Синголо,
който единствен от всички Чеда на Илуватар споделил живота си със съпруга от рода на Айнурите и който единствен сред Изоставените елфи бил виждал светлината на Двете дървета; и последният му поглед бил прикован в Силмарила.
Тогава джуджетата взели Наугламир, измъкнали се от Менегрот и побягнали на изток през Регион. Ала вестта бързо се разнесла из горите и малцина от тази група успели да прекосят Арос, защото били преследвани до смърт по източния път; преследвачите им отнели огърлицата и с дълбока скръб я върнали на кралица Мелиан. И все пак двамина от убийците на
Тингол се изплъзнали от потерята по източните граници и подир време се добрали до своя далечен град в Сините планини; и в Ногрод разправили какво се е случило, но изопачили всичко, като твърдели, че джуджетата били изклани в Дориат по заповед на елфическия крал, който искал по този начин да ги лиши от възнаграждение.

С неописуема мъка и гняв посрещнали джуджетата от Ногрод гибелта на най-великите майстори измежду техните събратя; дълго си скубали брадите с жални стенания, а накрая седнали да размислят как да отмъстят.
Разказват, че потърсили помощ от Белегост, но тамошните джуджета отказали и се опитали да ги разубедят от войнствените планове; ала съветите им били напразни и не след дълго многобройна войска потеглила от Ногрод, прекосила Гелион и се отправила на запад през Белерианд.
Тежка скръб обхванала цял Белерианд. Мелиан дълго седяла безмълвна до крал Тингол и в мислите си се връщала към звездните години и първата им среща сред славеите на Нан Елмот в отдавна отминали времена; знаела, че раздялата й с Тингол вещае друга, по-жестока раздяла и че съдбовният час на Дориат наближава. Защото Мелиан била от божествения народ на Валарите и Маярите, надарена с неземна сила и мъдрост; ала от любов към Елве Синголо приела облика на Първородните
Чеда на Илуватар и чрез този съюз оковите на плътта я обвързали с Арда. В
този облик родила Лутиен Тинувиел; пак чрез него придобила власт над самата същина на Арда и Поясът на Мелиан дълги години опазвал Дориат от всяко зло по света. Но сега Тингол лежал мъртъв и духът му бил отлетял към чертозите на Мандос; и с неговата смърт се променила и Мелиан. Тъй през ония дни нейната мощ изчезнала от горите Нелдорет и Регион, а омагьосаната река Есгалдуин запяла с различен глас и Дориат останал беззащитен пред враговете.
От онзи час Мелиан не разговаряла с никого, освен с Маблунг, комуто заръчала да се погрижи за Силмарила и бързо да прати вест на Берен и
Лутиен в Осирианд; сетне изчезнала от Средната земя и отлетяла към страната на Валарите отвъд западното море, да размишлява горчиво над своите болки сред градините на Лориен и легендите повече не споменават за нея.
Тъй армията на Наугримите след като прекосила Арос, навлязла безпрепятствено в горите на Дориат; и никой не можел да им устои, защото били многобройни и свирепи, а военачалниците на Сивите елфи изпаднали в униние и колебание, та се щурали безцелно ту насам, ту натам. А
джуджетата непреклонно продължили напред, минали по големия мост и нахлули в Менегрот; и там се случило най-скръбното събитие сред многото скърби на Древните дни. Защото в Хилядата пещери избухнала битка и множество елфи и джуджета паднали съсечени; и това никога не се забравило. Но накрая джуджетата победили и разграбили алчно чертозите

на Тингол. Там паднал Маблунг Тежкоръки пред вратите на съкровищницата, в която лежал Наугламир; и Силмарилът бил отнесен.
По онова време Берен и Лутиен още живеели на Зеления остров Тол
Гален сред водите на Адурант, най-южната от всички реки, слизащи от
Еред Линдон, за да се влеят в Гелион; а синът им Диор Елухил си взел за съпруга Нимлот, сродница на дориатския принц Келеборн, който се бил оженил за благородната Галадриел. Синовете на Диор и Нимлот били
Елуред и Елурин; родила им се и дъщеря и я нарекли Елвинг, що означава звездна пяна, понеже се родила в ясна нощ под безброй звезди, чиито лъчи блестели по пяната на водопада Лантир Ламат край бащиния й дом.
А сред елфите в Осирианд бързо се разнесла вестта, че огромна армия от въоръжени джуджета е слязла от планините и прекосила Гелион през Каменния брод. Скоро тая новина стигнала до Берен и Лутиен; и по същото време пристигнал пратеник от Дориат да им разкаже какво се случило там. Тогава Берен напуснал Тол Гален и заедно със сина си Диор поел на север към река Аскар; заедно с тях тръгнали множество Зелени елфи от Осирианд.
И тъй се случило, че когато ногродските джуджета се завръщали от
Менегрот с намаляла войска и отново наближили Сарн Атрад, изведнъж ги нападнали невидими врагове; защото докато се катерели по бреговете на
Гелион, едва мъкнейки богатата плячка, ненадейно горите наоколо прокънтели от песента на елфически рогове и от всички страни се посипали копия. Много джуджета загинали още при първия удар; ала някои успели да се измъкнат от засадата, и заедно избягали към планините на изток. И докато се изкачвали по стръмните склонове под връх Долмед,
насреща се задали Пастирите на дърветата и изтласкали джуджетата към мрачните дебри на Еред Линдон; разказват, че вече нито едно от тях не се добрало до планинските проходи, водещи към родния им край.
В онази битка край Сарн Атрад Берен се сражавал за сетен път и сам съсякъл владетеля на Ногрод, а после смъкнал от шията му Джуджешката огърлица; но преди да умре джуджето проклело цялото съкровище. Тогава
Берен смаяно се вгледал във вълшебния камък на Феанор, който някога бил отсякъл от Морготовата желязна корона, а сега го виждал да искри сред злато и скъпоценности, изработени от изкусните ръце на джуджетата; навел се и го измил от кръвта в чистите речни води. А когато всичко свършило,
цялото съкровище на Дориат било потопено в Аскар и от тогава реката получило новото име Ратлориел, що означава златно дъно; Берен взел

единствено огърлицата Наугламир и се завърнал на Тол Гален. Не стихнала скръбта на Лутиен от новината, че владетелят на Ногрод е съсечен заедно с още много джуджета; но в легенди и песни се разказва, че с онази огърлица и безсмъртния камък върху нея Лутиен била живо видение на най-великата прелест и възвишеност, що някога са съществували извън Валинор; за кратко време Страната на живите мъртъвци станала като земите на
Валарите и никоя област подир туй не е била тъй прекрасна, плодородна и светла.
Като наследник на Тингол, Диор се сбогувал с Берен и Лутиен,
напуснал Лантир Ламат заедно със съпругата си Нимлот и се заселил в
Менегрот; отвели и невръстните си деца Елуред, Елурин и Елвинг.
Синдарите ги посрещнали с радост и се изтръгнали от мрачната скръб за загиналия си крал и изчезналата Мелиан; и Диор Елухил си поставил за цел отново да изгради славата на Дориатското кралство.
В най-потайния час на една есенна нощ някой потропал на портите на
Менегрот и настоял да види краля. Гостът, благородник от Зелените елфи,
бил препускал по целия път от Осирианд и стражите незабавно го отвели в залата, където седял самотен Диор; пратеникът безмълвно му подал малко ковчеже и си тръгнал. А в това ковчеже лежала Джуджешката огърлица с вградения Силмарил; и като я погледнал, Диор разбрал, че това е знак за смъртта на Берен Ерхамион и Лутиен Тинувиел, що напуснали света и заминали към незнайната съдба на човешкия род.
Дълго се взирал Диор в Силмарила, който баща му и майка му изтръгнали с безумна храброст от ужасните владения на Моргот; и велика била скръбта му, че смъртта ги е споходила толкова скоро. Но мъдреците казват, че Силмарилът ускорил техния край; защото когато го носела
Лутиен, пламъкът на нейната хубост бил прекалено ярък за тукашните земи.
Накрая Диор се изправил и сложил на шията си Наугламир; и с тази огърлица бил най-прекрасен сред всички на този свят, рожба на трите народа: Едаините, Елдарите и Маярите от Блаженото царство.
А сред разпръснатите елфи из Белерианд скоро плъзнала мълва, че
Тинголовият наследник носи Наугламир и те си рекли: „Силмарилът на
Феанор пак пламти сред горите на Дориат“; и тозчас се разбудила отново тежката клетва на Феаноровите синове. Защото докато Лутиен носела
Джуджешката огърлица, никой от тях не посмял да посегне към нея; ала сега, изплашени от възраждането на Дориат и гордостта на Диор,

седмината се завърнали от изгнание и му пратили вест, че искат онуй, що им се полага по право.
Но Диор не отговорил на Феаноровите синове; и Келегорм наговорил братята си да подготвят удар срещу Дориат. Посред зима те пристигнали ненадейно с войската си и нападнали Диор в Хилядата пещери; тъй за втори път елф вдигнал меч срещу елфа. Там паднал Келегорм от ръката на
Диор, там загинали още Куруфин и мрачният Карантир; ала Диор също бил съсечен заедно със съпругата си Нимлот, а жестоките слуги на Келегорм заловили невръстните му синове и ги изоставили да умрат от глад в горските дебри. Наистина, скоро Маедрос се разкаял и дълго ги търсил из горите на Дориат; но всичко било напразно и нито една легенда не разказва за участта на Елуред и Елурин.
Тъй бил съсипан Дориат и повече не се възстановил. Ала
Феаноровите синове не извоювали онуй, що дирели; защото шепа оцелели успели да избягат и сред тях била Диоровата щерка Елвинг; и носейки със себе си Силмарила, след време те се добрали до морето край устието на река Сирион.

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: