Съкровища на снега

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Коледа мина. Дани спеше със зачервена буза облегната на ръката. Татко беше насреща в обора, а Анет и баба седяха от двете страни на печката. Баба плетеше бели вълнени чорапи за внучетата си. Анет уж си кърпеше престилката, но в действителност престилката се беше свлякла на пода и тя просто гледаше пред себе си подпряла брадата си с ръце.

„Анет," каза изведнъж баба й, без да отмести погледа си от плетивото, „беше ли щастлива на Рождество?"

„Да, благодаря ти бабо," отговори Анет доста монотонно защото смяташе, че така трябва да отговори. И изведнъж тя прибави: „Бабо, какво значи когато казват, че Исус чука на вратата на нашето сърце?"

„Това значи," каза баба, като сложи долу плетивото и отдаде на Анет всичкото си внимание, „че Спасителят вижда, че твоя живот е пълен с грешни неща и тъмни мисли. Той слезе на земята и беше разпнат, за да понесе наказанието на онези грешни дела и онези тъмни мисли вместо теб. След това той възкръсна, за да може да дойде в твоя живот и да живее в теб и да изхвърли всички тези грешни мисли и да мисли вместо теб, Своите добри, любящи мисли в теб. Това е като човек, който чука на вратата на една мръсна, тъмна и прашна къща и казва: „Ако ме пуснеш, аз ще махна праха и мрака и ще я направя красива и светла." Но запомни, Той никога не се налага. Той само пита дали може да влезе вътре. Това значи да чука. Ти трябва да кажеш, „Да, Господи Исусе, аз се нуждая от Теб и искам да влезеш и да живееш в мен" — това значи да отвориш вратата."

Анет гледаше баба си втренчено. Настъпи голяма, много голяма пауза.

Анет наруши мълчанието.

„Но, бабо," каза тя, като приближи столчето си и се облегна на коленото на старата жена, „ако ти мразиш някого не можеш да помолиш Исус да влезе, нали?" „Ако ти мразиш някого," каза баба, „това показва колко много ти се нуждаеш да се помолиш на Исус да влезе. Колкото е по-тъмна стаята, толкова повече се нуждае от светлина."

„Но не мога да не мразя Люсиен" каза Анет тихо, като въртеше в ръцете си дългите си плитки.

„Не," каза баба. „Ти си права. Никой от нас не може да спре лошите мисли и не си струва да се опитваш. Но Анет — когато ти слизаш сутрин долу и намираш тази стая тъмна с затворените капаци, казваш ли на себе си, „Трябва да изгоня тъмнината и сенките първо и тогава ще разтворя капаците да влезе слънцето?" Губиш ли си времето да се опитваш да се освободиш от мрака?" „Разбира се не!" каза Анет. „Тогава как се освобождаваш от мрака?" „Разбира се като разтворя капаците, след което влиза светлината!"

„Но какво става с мрака?"

„Не знам; просто си отива когато светлината влезе!" „Точно така става когато ти молиш Господ Исус да влезе   вътре"   каза  баба.  „Той  е  Любов  и   когато любовта идва вътре, омразата, егоизмът и жестокостта ще отстъпят, както тъмнината отстъпва, когато пуснат слънцето да огрее. Да се опитваш да изгониш омразата сама е все едно да гониш тъмнината от тъмната стая. Това би било губене на време."

Анет не отговори. За известно време поседя така загледана в стената. Тогава вдигна престилката си с въздишка и почна да кърпи мълчаливо. След малко тя стана, целуна баба си за лека нощ много тихо и се качи да си легне.

Но тя не можеше да заспи дълго време. Лежеше в тъмното, а мислите й не й даваха покой.

„Това е съвсем вярно" каза си тя. „Ако помоля Исус да влезе, ще трябва да се сприятеля с Люсиен, а аз не искам. Дори предполагам, че ще трябва да кажа, че аз съм счупила резбата му, а това никога, никога не мога да направя. Ще се опитам само да забравя, че съм го хвърлила; и все пак, чувствам се толкова нещастна."

Тя не знаеше още, че детето което чува Господ Исус да чука и Го изпъжда, изпъжда и щастието. Тя мислеше, че може да забрави всичко и да намери друг начин да е щастлива. Затова се обърна върху топлата възглавница и започна да брои козите, които тичаха из пасбището, докато заспа.

Но в съня си тя сънува една тъмна къща без никаква светлина в прозорците. Вратата й беше затворена и залостена. Някой пристигна през нощта през заснеженото поле и тя можеше да види стъпките му през целия път. Посетителят почука на вратата бавно и търпеливо, но никой не дойде да му отвори. Той потърси дръжката, но нямаше такава. Вятърът духаше и облаците се гонеха пред луната, но той не си отиде. Той   продължаваше   да   чука   и   чука   и   чука.   Той продължи да чука, докато Анет се събуди, но все още никой не отговаряше и все още нямаше светлина на прозорците.

„Може би там няма никой" си мислеше Анет в просъница. Някак си тя знаеше със сигурност, че има — но те не искаха да дойдат до вратата.

Тъжният сън не я напусна. Тя се облече и слезе долу за закуска доста унила. Намери всичко в бъркотия, защото Дани беше изгубил Клаус и не искаше да закуси, докато не я намери.

„Тя винаги ме събужда сутрин" обясни Дани възбудено. „Идва при мен и мърка, но тази сутрин я няма. Снощи излезе преди да си легна и не се е върнала."

Скръбта на Дани беше мъчителна за гледане и всички бяха развълнувани. Татко обиколи плевника, обора, баба претършува кухнята, а Дани провери всички възможни места. Анет се качи горе и претърси в спалните, но всичко напразно. Клаус не се намери никъде. За последен път татко я беше видял да отива към плевника с опашка вирната във въздуха, като избираше пътя си предпазливо по мекия сняг — и оттогава никой не я беше виждал.

Това беше нещастен ден. На обяд Дани се разплака и между хълцанията заяви, че не може да яде нищо, защото Клаус е гладна. Сълзите му се търкаляха в супата и никой не бе в състояние да го утеши, въпреки, че нито татко му, нито баба му бяха особено разтревожени. „Тя ще се върне, Дани," каза баща му спокойно. „Тя само днес се крие."

Нямаше и слънце. Сиви облаци бяха надвиснали ниско, покривайки планините и започна да вали нов и пресен сняг. През нощта ще замръзне и на другия ден ще бъде опасно да се ходи. Таткото облече пелерината си и измъкна голямата шейна за да я товари с дърва, а баба заспа в креслото до печката. Дани дойде и се облегна на Анет, като я гледаше право в лицето.

„Нет" каза той жално, „искам да си легна."

„Защо Дани?" попита Анет учудена. „Сега е толкова рано — едва почва да се стъмва, а и ти не си вечерял!"

„Но аз искам да си легна, Нет," настояваше Дани. „Разбираш ли, искам по това време да се моля."

Анет се засмя.

„Няма защо да си лягаш, за да се молиш, Дани" отговори тя. „Ти можеш и сега да се помолиш. После ще вечеряш и ще си легнеш в обичайното време."

Но Дани поклати русата си глава.

„Не," каза той, „искам да се моля както трябва —по нощница. Моля ти се, Нет, заведи ме да си легна."

„Добре," каза Анет, като почна да откопчава жилетката му, „но нали знаеш, Дани, че няма значение дали си по нощница." и тя го целуна, защото малкото му лице изглеждаше така тъжно с трагично обърнати надолу устни.

И когато беше добре облечен и закопчан в колосаната бяла нощница, той коленичи, скръсти ръцете си и се моли за Клаус.

„Мили Боже," се помоли той, „моля Те, благослови Клаус. Моля Ти се намери я и ми я донеси бързо. Не позволявай да изстине или да е гладна, или уплашена. Покажи й пътя към дома тази вечер. Моля Ти се, мили Боже. Амин."

„Няма ли да се молиш за другите?" протестираше Анет, с малко възбуден глас.

„Не," отговори Дани, като се изправи набързо, „не тази вечер. Не искам Бог да мисли за нищо друго освен за Клаус тази вечер!" И тогава като размисли, че може би не е много добър, той добави: „Може да кажа за другите хора по-късно."

След като предаде Клаус в ръцете на небесния Баща, Дани се качи в леглото със спокойно сърце и сложи ръката си под бузата. Но пак отвори очите си и каза сънливо: „Нет..." „Да" отговори Анет.

„Ти ще ме събудиш когато дойде, нали?" „Когато дойде кой?" „Разбира се Клаус!" и с това Дани заспа. Анет се разхождаше из стаята неспокойна и понеже бузите й бяха горещи, тя беше вътре цял ден, отвори вратата и излезе навън на балкона.

Снегът бе спрял. Западният вятър стенеше нагоре по долината, отвявайки пресния сняг от стария със звук на тихо море — покрай стените на къщата вече се образуваха преспи. Не беше остър студен вятър — беше приятен върху горещите й бузи и тя реши да излезе да се разходи до брега на потока. Може би щеше да срещне Клаус.

Тя облече палтото си и тръгна. Беше пълнолуние и почти достатъчно светло за четене. Когато Анет стигна горния край на поляната, тя се обърна и погледна назад по снега. Сега можеше да види следите си точно както следите на човека в нейния сън — само че неговите се проточваха надалеч. Той като че ли беше пътувал през целия свят, за да стигне до тази тъмна къщичка — и то за нищо.