Съкровища на снега

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Господин Живе се събуди много рано и първото нещо което си помисли е, че бурята е спряла и долината беше утихнала. Второто нещо, което си спомни бе, че днес си заминаваше за дома.

Той се радваше, че си отива в къщи. Беше боледувал и дойде горе в планината за една седмица, за да си почине и подиша планински въздух. Сега се чувстваше отново добре и готов за работа. Днес ще отпътува с ранния влак, за да стигне у дома край езерото преди обяд — и какво посрещане ще бъде това!

Колко шумни ще бъдат децата! Той се усмихваше при мисълта за тях: упорития Марк; веселата къдрокоса Ивет; сериозния пълничък Жан-Пол и сега бебето Клер. След това той си помисли за майка им, весела, къдрокоса като Ивет, но често пъти уморена в края на деня. Как му се искаше да намери някой да й помага — тя гледаше децата сама откакто бавачката беше ги напуснала преди един месец, за да се ожени. Като се прибере у дома, той ще види какво може да се направи.

Той стана и се облече и въпреки, че беше почти четиридесет годишен, си свиркаше, докато се бръснеше. Той току що приключваше, когато се чукна на вратата.

„Влез," каза господин Живе, изненадан, беше още много рано за закуската, която бе поръчал. Беше около пет и половина.

Вратата се отвори и нощният портиер влезе; той имаше вид на човек, който се готви да съобщи някаква тайна.

„Извинявайте, господине," почна той, държейки главата си малко въпросително наклонена на една страна. „Предполагам, че не сте очаквали посетител."

„Посетител?" повтори господин Живе още по изненадан, „сега и на такова време? Не, не съм."

„Ех, господине," каза портиерът разпалено, „ето какво, преди четвърт час чух да се чука на вратата и когато отворих, на прага стоеше едно момче със ски, около дванадесет годишно господине, бяло като платно. Приличаше повече на дух отколкото на момче. „Търся господин Живе," каза то, вместо добро утро, седна на стъпалата и опря главата си на вратата. „Добре," казах му аз, „не можеш да викаш хората по това време рано сутринта, момче — той още спи." „Ще почакам, тогава," каза то, и отпусна глава върху коленете си.

Не мога да гледам едно дете в такова състояние, затова свалих ските му и го сложих да седне на стол. „От къде идеш?" го попитах аз. „От Предоре" отговори то.

„Как така?" казах аз. „Ранният влак още не е дошъл."

„Минах през Прохода," каза то — и господине, колкото повече го наблюдавах, толкова повече му вярвах. Сега седи долу в хола. Като минах покрай вратата ви и видях светлината, реших да дойда и да ви помоля, ако обичате, да го видите."

„Ще дойда да го видя, разбира се," отговори господин Живе, „но не мога да си представя тази история, че е дошъл през Прохода. Не вярвам самите водачи да са го прекосили миналата нощ. Трябва да е било страшно там."

Портиерът повдигна рамена и го поведе надолу по стълбите; но когато стигнаха в хола и двамата извикаха   малко   уплашени   и   се   завтекоха   към момчето.

Люсиен се беше свлякъл от стола и лежеше на пода припаднал; лицето му изглеждаше особено бяло.

Господин Живе го грабна и го понесе на ръце. „Ще го занеса в моята стая" каза той на уплашения портиер; „донесете ми няколко шишета с топла вода и бренди и горещо кафе колкото се може по-скоро."

Горе в стаята, той постави момчето на леглото си, събу просмуканите обувки и чорапи, и разтърка вкоченясалите му крака. След това съблече измръзналите и посипани със сняг дрехи и го уви в одеяла; по това време портиерът дойде, запъхтян много, с шишета, бренди и горещо кафе.

Господин Живе нареди шишетата и поднесе една лъжичка бренди до белите устни на Люсиен. Люсиен не отвори очите си, но въздъхна уморено и глътна бренди.

„А така, момче," каза господин Живе. „Скоро ще си добре."

Когато Люсиен отвори очите си няколко минути по-късно, той погледна право в едно добро, загоряло лице и не можеше да разбере къде е. Той се почувства така приятно на топло и удобно и така му се спеше, че му се поиска никога да не го преместят от това място докато е жив — но искаше да знае кой е човекът с доброто почерняло лице, който го гледаше така съсредоточено.

„Кой сте вие?" пошепна той.

Господин Живе не отговори веднага. Той подигна главата на Люсиен и му даде горещо кафе, и Люсиен го погълна много бавно защото му се струваше много голямо усилие да поглъща в този момент. Когато свърши, той каза пак, „Кой сте вие и къде съм аз?"

„Аз съм господин Живе," отговори докторът. „Не ви познавам, но разбрах, че искате да ме видите."

Люсиен го изгледа по-скоро замаян; той беше толкова уморен, че почти беше забравил за какво е дошъл; но с топлината и храната той започна да си изяснява нещата и най-после проговори.

„Вярно ли е, че сте много голям, умен и известен лекар?"

„Не, аз съм само един лекар."

„Но можете ли да направите куци деца да ходят?"

„Зависи коя е причината. Понякога мога."

„Той е куц, защото падна в една пропаст. Той ходи с патерица и голяма обувка."

„Кой?" попита господин Живе озадачен.

„Малкият Дани Бюрние; той е на шест години. Живее в къщата до нашата. Затова дойдох да ви попитам дали можете да го излекувате. Имам достатъчно пари да ви заплатя."

„Но как си разбрал за мен?"

„Моята сестра ми каза снощи за вас. Сестра ми е прислужничка тук."

„Но как дойде тук в тази буря?"

„Минах през Прохода със ските си."

„Как можа, момче, това е невероятно в тази виелица."

„Минах; няма друг път за да дойда тук."

Това беше съвсем вярно; нямаше друг път. Господин Живе седеше и гледаше момчето като някоя рядкост и докато докторът го наблюдаваше, Люсиен вмъкна ръката си под ризата, която още носеше и измъкна един дебел чорап.

„Моля ви, господине," каза той, „ще бъде ли това достатъчно, за да го направите по-добре?"

Господин Живе извади съдържанието от стария чорап и възкликна от удивление.

„Момче," каза господин Живе съвсем кротко, но много твърдо, „преди да продължим по-нататък ти трябва да ми кажеш от къде си взел тези пари. Знаеш ли колко има тук?"

„Не," каза Люсиен по-скоро унесен. „Но сестра ми каза, че вие искате много. Достатъчно ли са?"

„Много повече," отговори докторът. „Но от къде си ги взел?"

„Един стар човек, с който сме приятели, ми ги даде," промълви Люсиен, който почувства, че не може да държи очите си повече отворени, „още ми заръча да ви кажа, че те са за заплащането на един дълг — и вие трябва да ги вземете всичките."

„Кой беше този стар човек?" попита господин Живе. „Само ми кажи и след това ще спиш. Как е името му?" „Моля, господине, не знам." „Къде живее?"

„Моля ви се, той ме накара да обещая, че няма да ви кажа" — при тези думи очите му се затвориха и главата му клюмна на една страна. Люсиен беше заспал дълбоко.

Господин   Живе   се   намери   в   едно   затруднено положение. Влакът щеше да тръгне след три-четвърти час. Но момчето в кревата му си беше рискувало живота, за да дойде при него. Всичко това може да е напразно, но той не можеше да разочарова такава твърда смелост и да откаже да види малкото сакато момче; и кой знае дали Люсиен няма да спи с часове сега.

Той излезе от стаята полека, слезе долу на телефона и позвъня на жена си.

„Марта, ти ли си?" почна той. „Мила, много съжалявам, но ще пристигна у дома късно вечерта — нещо особено се случи..." той разказа в нейните състрадателни уши цялата мистериозна история.

Като напускаше бюрото почти бе съборен от едно момиче със зачервени очи, бледо лице и в спортни дрехи. Тя го хвана за ръка.

„О, господине," извика тя. „Портиерът ми каза, че моето братче е при вас горе. О, господине, майка ми и аз помислихме, че той е умрял в преспите. О, аз трябва да се върна бързо у дома и да кажа на майка ми, че е тук."

Господин Живе седна до нея на дивана и се опита да получи някакво обяснение от нея, но тя не каза почти нищо, освен за ужасната нощ, която тя и майка й са преживяли. Господин Бюрние е бил цяла нощ навън да го търси, но тъй като му били казали, че Люсиен е излязъл пеша, той прекарал времето си да го търси покрай гората. Това би било съвсем невъзможно за едно дете — пеша да излезе в ливадите през дълбокия сняг на Прохода. Вятърът и виелицата бяха покрили единствените следи от ски.   По пътеката в гората господин Бюрние беше намерил следи от стъпки, но те не бяха отишли по нататък от предела на гората. Господин Бюрние беше претърсил преспите но напразно; той се прибрал у дома с тъжното известие много рано тази сутрин.

Мария можа да разкаже много малко за Дани. Тя беше много развълнувана, за да работи и сега като разбра, че Люсиен е спасен, бързаше да го заведе у дома. Тя телефонира до пощата да пратят някое момче от селото, да се качи до планината с известието, така, че майка й да узнае по-скоро.

Но господин Живе не разрешаваше Люсиен да си отиде веднага. Нека Мария да се прибере сама в къщи, а когато Люсиен се събуди той ще го доведе с влака. Добре ще бъде Мария да намери някой да изпрати една шейна с муле до гарата, тъй като Люсиен вероятно ще бъде още много скован, за да ходи.

Мария беше съгласна на всичко и си тръгна колкото се може по-бързо, докато господин Живе се върна в стаята си. Люсиен още лежеше както го беше оставил, бузата опряна на ръката му, но имаше леко оцветяване на лицето му — изглеждаше по-добре. Господин Живе седна и го наблюдаваше, и се чудеше пак как това момче се е сдобило с такава грамадна сума пари. Кой беше старият човек, който бе предал такова странно поръчение?

„Заплащането на един дълг!" Господин Живе реши да проучи въпроса по-отблизо.

Люсиен се събуди по обяд и отново не можеше да си спомни за известно време къде се намира. Всяка става го болеше, но това беше приятна топла болка, само никой да не го накара да се движи. Господин Живе чу едно малко раздвижване и дойде да види какво става.

„Как си?" попита той, със съчувствие, „как се чувстваш?"

„Добре, благодаря," отговори Люсиен, и тогава си спомни, че е спал и прибави неспокойно: „Ще имате ли време да видите малкото момче, за което ви говорих?"

„Да," каза господин Живе сядайки до него, „ние ще отидем след обяд. Сега ще позвъня да изпратят обяд за двама ни, и докато се храним, ти можеш да ми разкажеш всичко за малкото момче и всичко за този стар човек, който ти казваш е изпратил парите."

„Не мога да ви кажа за стария човек, господине," отговори Люсиен, „защото обещах да не казвам. Това е нещо като тайна и никой никога не отива да го види, освен аз. Той ми каза само да ви кажа, че е заплащане на един дълг и нищо друго, господине — и той е бил толкова добър към мене, не мога да изменя на обещанието си."

„Добре," каза господин Живе. „Няма; няма да те попитам нищо повече за него. Кажи за това сакато момче — кога окуця и как стана това?"

Докторът забеляза, че Люсиен много се изчерви. Той мълча няколко минути. Не искаше да каже на новия си приятел какво всъщност беше станало, но сигурно господин Живе щеше да разбере от Бюрние, по-добре беше да чуе първо от него. И така той отговори.

„Беше наистина моя грешка. Миналата пролет аз го дразнех, като му казвах, че ще хвърля котето му в пропастта, но без да искам наистина го изпуснах — и Дани се опита да го спаси, падна в потока и удари крака си. Оттогава той не може да ходи нормално — само с патерици и аз си помислих, че може би..."

Устните му трепереха и гласът му заглъхна и той шепнеше жално. Това беше достатъчно. Защото докторът обичаше и разбираше децата и в тези пресечени изречения, той беше разбрал цялата история, и разбра, че това уморено момче, което лежи в леглото му е било наказано горчиво.

„Люсиен" каза той. „ние ще видим това дете заедно. Може би Бог ще направи да станеш причина той да бъде излекуван. Знаеш ли Люсиен, трябва много да благодариш на Бога; мисля, че Той се е грижил за теб миналата нощ много особено, иначе ти нямаше никога да преминеш Прохода жив."

„Да, знам." отговори Люсиен срамежливо и сърдечно. „Вижте, само вчера се молих за Дани да стане по-добре — и когато чух за вас аз си помислих, че това е отговора — но когато влязох в гората, се уплаших и почти бях решил да се върна — но си спомних нещо, което чух на Рождество и си помислих, че трябва да вървя."

„Какво си спомни?" попита господин Живе нежно. „Спомних си един стих от Библията — който бабата на Дани ни чете," отговори бавно Люсиен. „Не мога да си спомня всичко — но се казва, че съвършената любов изпъжда страха — и бабата каза, че Исусовата любов е съвършена — и така аз не се страхувах, тръгнах. Не мога да си спомня много за върха — но слязох долу благополучно." „Да," отговори господин Живе; „Мисля, че нищо друго, освен съвършената любов на Господ Исус Христос е могла да те упази в тази буря и да те води по правия път или да те пази да не се страхуваш да вървиш. Той е бил много, много добър към теб, Люсиен. Нека Му благодарим сега преди да ни донесат обяда.

Люсиен похлупи главата си във възглавницата, а господин Живе коленичи до леглото и се моли. Той благодари на Спасителя за Неговата съвършена любов, която е по-силна от буря или виелица, която е водила Люсиен стъпка по стъпка през мрака и го е спасила от страх и смърт; тогава той се помоли за малкия Дани, щото Бог да му даде като доктор умение да излекува този куц крак.

Люсиен с лице заровено във възглавницата се помоли също, но не на висок глас. „Господи Исусе," извика той в сърцето си. „Ти беше така близо до мен в планината и аз не се страхувах. Не си отивай пак; искам да отворя моята врата като Анет. Моля ти се.