Съкровища на снега

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Люсиен изкачваше хълма с леки стъпки. До него вървеше Анет. Преди, те никога не бяха се връщали от училище заедно, но сега беше друго.

Това беше една много щастлива сутрин за Люсиен. Учителят, без да обясни защо, изведнъж каза, че е видял такова хубаво изделие от дърво през ваканцията, че е решил да даде още една награда и за учудване на всички Люсиен беше повикан да я получи. Анет, която беше очаквала, че учителят ще разкаже цялата случка, почти припадна от успокоение. Тогава всички деца се събраха на куп да се възхищават на малките дървени животни. Петър с луничките се възхищаваше повече от всеки друг, забелязвайки весело, че е бил късметлия, загдето са били предадени толкова късно, иначе нямало никога да спечели наградата, на което всеки искрено се съгласи. Когато всички искаха да разгледат книгата, момичетата извикаха: „Тя е същата като на Анет" — и Анет чакаше неспокойно учителят да каже: „Това е книгата на Анет."

Но той само отговори: „Така ли?" — и когато никой не го гледаше, намигна на Анет.

Когато бяха вече далеч от погледа на всички деца, Люсиен подаде книгата на Анет.

„Беше приятно да имам и аз награда," каза той, „но не искам да я задържа — наистина, не искам Анет. Това е твоя книга и не бих искал да ти я отнема."

Анет поклати глава.

„Не, ти трябва да я вземеш," каза тя. „Учителят каза така; сега книгата е твоя."

„Е добре," каза Люсиен, „всъщност тя принадлежи на двама ни, затова нека я споделим. Да предположим, че я взема този месец, а ти другия месец, следващия пак аз и така нататък."

Анет се ободри. Тя много искаше книгата си.

„Добре," отговори тя. „Аз ще направя както искаш. На първия ден от всеки месец ние ще си я разменяме."

И така стана навик в 5 часа вечерта на първия ден от всеки месец притежателят на книгата я занасяше тържествено в съседната къща и я оставяше на масата. Този навик трая цяла година и беше добър, защото всеки път когато я разменяха, те си спомняха мълчаливо, че истинското щастие идва от прощаване, споделяне и помагане един на друг.

„Нека седнем на тази купчина дърва и да я разгледаме," каза Люсиен. Те избръскаха снега от дървата и седнаха да прелистват страниците, защото Люсиен никога не я беше виждал преди. Той се интересуваше от планините и често разучаваше пътеводители. Сега посочваше различните пътища за изкачване.

„Това е най-добрият път за Матерхорн," каза той пламенно, като посочваше пътеката с пръста си; „този е пътя по който ще се изкача първия път," и Анет, седнала до него поклащайки краката си, мечтаеше да е момче, за да може да се изкачва по планините.

Те седяха там дълго време на припек под палещото обедно слънце. Зад тях, на фона на синьото небе се белееха върховете. Беше им толкова интересно да гледат картините, че забравиха, че е време за обяд. Най-сетне един жален гласец наблизо до тях каза, „Анет, баба каза, че мога да дойда да ви посрещна — обедът отдавна е готов и аз вече обядвах."

Това беше Дани, облегнат с цялата си тежест на патериците. Изглеждаше зачервен и уморен. Анет скочи виновно от купа с дърва.

„Дани!" извика тя, „не бива да излизаш толкова далеч в планината. Ти не можеш да се върнеш сам. Трябва веднага да си вървим."

Те тръгнаха бавно нагоре по пътя, но Дани беше много уморен. Никога не беше ходил толкова далече с патериците си. Зад всеки следващ завой той се бе надявал, че ще види сестра си и бе продължил да върви куцешком. Накрая Люсиен го вдигна и го понесе, а Анет носеше патериците.

Люсиен го занесе до самата врата на къщата, но никой не говореше. Някаква сянка като че ли беше застанала между Люсиен и Анет, защото и двамата си мислеха, че колкото и да са изгладили разпрата помежду си, Дани все още беше куц и нищо не можеше да му възвърне краката.

„Така ме боли крака," каза Дани по-скоро сърдито, като го носеше по стълбите. „Сложи ме в леглото, Нет."

Анет го остави на леглото и му даде всички котета за да си играе с тях, а тя седна да яде изстиналата картофена супа. Татко й беше отишъл на работа, а баба, след като й се скара, че е закъсняла, отиде в кухнята където Анет скоро я намери. Баба стоеше до масата и обираше хубавия каймак от купите с мляко и Анет почна да й помага.

„Какво има Анет?" каза баба изведнъж. „Изглеждаш тъжна."

Анет дълго време не отговори — после тя каза, „бабо..."

„Да, мое дете."

„Бабо, ти каза, че ако помоля Исус да дойде в сърцето ми, Той ще ме направи да обичам Люсиен и ще премахне мислите, че не го обичам. Миналата седмица това беше така, но сега като погледна Дани с крака, който така го боли и си спомня, че беше напълно здрав, всички онези мисли се връщат."

„Да," каза баба, „сигурна съм, че е така. Всеки ден от твоя живот на твоята врата ще чукат грозни, гневни, егоистични мисли и ще се опитват да влязат отново. Не се опитвай ти сама да ги изпъдиш; помоли Господ Исус да ги посрещне с Неговата любов. Мисли за любовта на Исуса колкото можеш повече. Чети за любовта на Исус всеки ден в Библията — и ако сърцето ти е изпълнено с нея, няма да има място за онези мисли."

„Къде точно в Библията?" попита Анет.

„В цялата Библия," отговори баба.

„Напоследък сме чели Евангелието от Марка на глас вечерно време, нали? Всяка страница е пълна с любовта на Исус — Неговата любов към учениците Му, Неговата любов към неприятелите му, Неговата любов към всички бедни и страдащи хора, Неговата любов към малките деца. Чети внимателно за себе си разказът за целия живот на Исуса, мисли много за начина по който Той обичаше и запомни, че същата тази любов дойде в твоето сърце, когато ти поиска Господ Исус да влезе." „Да," отговори Анет по скоро разсеяно — докато си мислеше: „Ще започна днес и всяка сутрин когато се събудя да чета по един разказ как Исус обича някой."

Люсиен се беше прибрал у дома си, също замислен. Стана му мъчно като видя Дани толкова уморен. Лесно й беше на Анет — тя беше поправила лошото, което бе направила. Но той не можеше никога да оправи краката на Дани.

Защо Анет му беше простила и станала така различна? Той се чудеше вече за стотен път. Отначало мислеше, че стана така понеже я намери в снега, но сега разбра, че има нещо друго. Тя беше говорила за отваряне врата за Исус. Баба й беше казала нещо за любовта на Исус, която изпъжда егоизма и злобата.

Старият човек в планината бе говорил за милост и прощение. Може би когато ти „отвориш вратата" каквото и да значи това, идваха милост и прощение както и любов. Може би това беше едно и също нещо.

Както и да е, „отваряне на вратата" беше направило много голяма промяна у Анет. Тя беше по-рано толкова горделива и непростителна — а сега съвсем смирена и добра. Това накара Люсиен да мисли, че Исус Христос не беше само Някой, Който е живял много отдавна в Библейските разкази, но Някой, Който може наистина да върши неща и сега.

Той вървеше бавно и още не беше стигнал у дома. Двадесет минути преди това, когато той и Анет седяха на дървата, небето беше синьо и спокойно, но сега зад планините се събираха големи облаци и почваше да духа студен вятър.

„Духа за сняг," си каза Люсиен. „Довечера ще има виелица."

Кравите тъпчеха неспокойно в обора при шума на вятъра, който беше излязъл. Люсиен влезе бързо вътре и седна до майка си, която вече обядваше.

„Седни," каза майка му. „Ти закъсня. Добре, че нямате училище след обяд, облачно е и мисля, че ще има виелица — каква е тази книга, която държиш?"

„Това е награда," отговори Люсиен. „Учителят ми я даде за резбарството. Той видя нещо, което правих през ваканцията."

„Много мило от негова страна," каза майка му. „Той знаеше ли за кончето, което беше смазано?"

„Да," отговори Люсиен и промени разговора. Той не искаше да отговаря на неудобни въпроси. Искаше да запази в тайна случая с кончето заради Анет.

Мислите му се върнаха към нея, докато седеше в предната стая и дялаше върху един вестник. Майка му гладеше в кухнята, така че беше сам. „Аз помолих Исус да влезе," — това беше казала Анет,— а баба й прочете няколко стиха от Библията... може би ще ги намери и той. Той би искал да ги прочете пак.

Отиде и взе от рафта изпрашената стара, семейна Библия със ражданията, сватбите и погребенията на семейството написани на първата страница. Майка му не я четеше често и той знаеше много малко за нея, освен това, което беше научил в училище. Не си спомняше къде се намира текста на бабата, но си мислеше, че е някъде към края.

Той не можа да го намери, но намери други неща. Намери Евангелията и разказите, които бе чул в училище за Исус, Който изцелява — как Той правеше слепи  хора да прогледат, очистваше прокажени и мъртви съживяваше; да, имаше един разказ как Той направи някой да проходи!

„Стани, вдигни постелката си и върви."

Ако наистина Исус беше жив и днес и беше променил сърцето на Анет, сигурно Той можеше да направи и Дани да ходи.

Люсиен никога не се беше молил откакто бе малко момче, когато понякога повтаряше молитвите на майка си. Но сега той се измъкна насреща в обора, изтича горе в плевника и коленичи на същото място, където преди месеци бе лежал и плакал горчиво.

Той още не разбираше какво значи да отвориш вратата на Исуса, но той вярваше, че сега Бог беше близо и ще чуе, когато той се моли. Той се моли от цяло сърце Бог да излекува Дани, да може да върви както преди, така както Той е лекувал хората в Библията.

Той стоя там дълго време, след което се смъкна долу да дои кравите. Когато отвори вратата, за да прекоси двора с кофите, той беше почти изблъскан назад от снега, който се носеше хоризонтално от вятъра. Майка му беше на прозореца и гледаше доста неспокойно в здрача.

„Това е истинска виелица" каза тя. „По-добре вземи фенера и иди да посрещнеш сестра си; толкова е рано, а стана тъмно."

В този момент вратата се отвори широко и Мария със снега замръзнал по косата й и прилепнал по палтото й, застана задъхана и весела на прага на вратата.

„Същинска борба съм водила със снега докато се изкача на склона," едвам си поемаше дъх тя, като изтърси мокрите си дрехи и смени обувките. „Нямам вече сили! Люсиен, защо не дойде да ме посрещнеш с фенера? Мамо, дано супата да е готова, умряла съм от глад."

Те седнаха на масата, Мария още бъбреше весело с бузи червени като ябълки.

„Какъв ден!" възкликна тя. „Хората влизаха и излизаха от хотела през целия ден. Горките, не случиха хубаво време за сняг! Много съм уморена; но получих тази вечер добър бакшиш. Виж, мамо!" Тя извади една банкнота и я подаде на майка си. Госпожа Морел я взе приятно изненадана. Тя, както нейните съседи, трудно се препитаваше с малката ферма. Мария беше добро момиче, което донасяше у дома своята заплата.

„Кой ти даде толкова много?" попита тя.

„О, такъв приятен човек! Истински джентълмен!" извика Мария; „струва ми се, че е много известен. Жената на притежателя ми разправи за него на обяд. Той е един много способен лекар и може да излекува почти всички счупени кости. Долу при езерото имал болница. Хората от цяла Швейцария ходели там и той ги лекувал."

Люсиен почти се задави в своето вълнение. Той се наведе над масата.

„Мария," извика той, „може ли да излекува Дани Бюрние?"

Мария го изгледа учудена. Тя не знаеше, че Люсиен още се вълнува за малкия Дани Бюрние.

„Не знам," отговори тя доста любезно.  „Те ще трябва да го заведат долу при езерото ако искат господин Живе да го види. Но те нямат толкова пари. Тези способни лекари взимат големи възнаграждения, Люсиен, колкото всичките крави на Бюрние, струва ми се."

Долу при езерото! На Люсиен, който никога не беше напускал долината, това му се струваше на другия край на света.

Той се опита отново. „Но Мария, не могат ли да го заведат до хотела утре сутринта?"

„Той напуска с ранния влак — всичкият му багаж беше занесен долу тази вечер."

„Но Мария, не могат ли да го занесат тази вечер?"

Неговото усърдие трогна Мария.

„Разбира се, че не могат, Люсиен," каза тя убедително. „Как можеш да водиш едно дете в тази виелица! Последният влак замина доста отдавна, а шосето през Прохода ще бъде затрупано в такава нощ. Това е съвсем невъзможно. Освен това казвам ти, че те нямат пари! Спри да се безпокоиш за Дани Бюрние, Люсиен! Ти не си имал намерение да му направиш зло, а и той е щастлив да подскача наоколо с тези патерици и е съвсем разглезен от своята баба!"

Люсиен не каза нищо повече. Сестра му продължи да говори за другите посетители, какво беше казала келнерката на портиера, и какво притежателят беше казал на готвача. Люсиен нищо не чу. Той беше напълно решил какво ще прави, но три големи трудности се изпречваха пред него.

Възнаграждението на доктора беше много голямо, а Люсиен нямаше пари.

Мислите му отлетяха при стария човек горе в планината. Той имаше много пари ако можеше да го убеди да му ги даде.

Проходът сигурно беше затрупан.

Ех, той ще се опита. Ако не успее, поне ще знае, че е направил каквото може.

Дали докторът би се съгласил да дойде? Би ли оставил влака, който ще го отнесе до неговата известна болница при езерото, за да вземе местния влак с едно момче, което не познаваше и да изкачи планината във виелицата, за да види едно селско дете?

Всичко това беше почти невероятно, но имаше и тази възможност той да се съгласи. Мария го беше нарекла джентълмен.

„Свърших вечерята си, мамо," каза Люсиен. „Отивам горе."