Д-р Н. А ирландският ти съпруг в компанията ли е?
К. Да, да. Той е в първата редица и ме приветства най-възторжено. Не е същият, какъвто беше в ирландското си тяло.
Д-р Н. Добре, какво прави Канарис по-нататък?
К, (смее се.) Донася зеленикавата стъклена урна от нишата. Цялата сияе, но той я потърква с ръце, за да засвети още по-ярко, и се радва на доволните ни изражения. После се приближава и спуска облака от енергия върху мен като великолепна мантия. Помага ми да я приема със своите силни вибрации.
Д-р Н. Как се чувстваш сега, в мига на единението с енергийния си резерв?
К. (тихо.) Единението със самата мен прилича на сливане на две живачни топчета върху стъклена чиния. Естествено се смесват и веднага стават хомогенна същност. Чувствам прилив на сила и равновесие. Топлината на възвърнатата част от мен ме изпълва с усещане за бодрост и спокойствие Осъзнавам своето... Безсмъртие.
Д-р Н. (риторично, за да предизвикам отговор.) Не е ли жалко, че не вземаме на Земята сто процента от енергията си?
К. (веднага реагира.) Сериозно ли говорите? Никой човешки ум не би могъл да оцелее при тези обстоятелства, но имах нужда от голяма част за ирландския си живот.
Сподели с приятели: |
