Един проблем – три перспективи

можеш да се измъкнеш. Да,
но аз не мога като теб. Аз се паля бързо. И намирам, че това е добре. Ако и двамата не могат да решат,
ще бъде ужасно. Нали всеки път казваше, че вече не искаш и не можеш да живееш без мен.
Малко преди да се преместя при теб, те чух да размишляваш полугласно:
„Какво ли ще каже мама?" Разбирах те, все пак ти дори не ни беше представил една на друга.
Но не се замислих по- дълбоко. Щяхме да наваксаме представянето. Е, във всеки случай вече стоях пред вратата ти с колата за мебели. Тъкмо бяхме внесли първия кашон, когато майка ти слезе по стълбата. На пръв поглед истинска майка. Дребна, закръглена, посивяла коса, студено къдрене, очила със златни рамки. Добре облечена. Но нито сърдечна, нито мила.
Изпратена от Надя Р. на www.spiralata.net
1
Първата ни среща беше повече от странна. Изведнъж ти каза съвсем смутено: „Това е Лена."
Майка ти ме изгледа над ръба на очилата и отговори кратко и церемониално: „Много се радвам."
Толкова. При това съвсем не изглеждаше зарадвана. Учудих се, че си толкова плах пред нея. Изведнъж се сетих за нещо, което ми беше направило впечатление съвсем в началото:
винаги когато идвах да те взема, оставах с чувството, че си ме чакал и бързаш да излезеш. Преди да

съм влязла в къщата, ти беше готов и тичаше навън. Идвах в жилището ти само когато госпожата отсъстваше. Тогава не обърнах внимание. Но си го спомних, когато се запознах с майка ти.
Положих големи усилия да я спечеля. Поздравих учтиво и й казах, че много се радвам да се запозная с нея. Ти мълчеше. Тя също. Когато подредихме всичко, тя ни покани да се нахраним заедно,
беше приготвила картофена салата и фрикадели. Много мило от нейна страна, казах си. Намерих букетче като за почтена дама и й го поднесох. Тя не сложи цветята във ваза,
а ги остави на масата в кухнята - веднага ми направи впечатление. Ти не го забеляза. Веднага след това майка ти каза:
„Сигурно нямате нищо против, ако запазим старите си навици, макар че сега и вие живеете тук?"
Нямах представа какви са „старите ви навици". Не посмях и да попитам. И
тъй като не исках да се натрапвам и да смущавам спокойствието ви, отвърнах: „Разбира се, че нямам нищо против." Мислех си, че няма да е толкова лошо. Скоро щях да разбера.
Дотогава майка ти се беше грижила за теб и поддържаше жилището ти в ред. Всяка сутрин пазаруваше, приготвяше обеда и оставяше на печката ти тенджера с топло ядене. Вечер ти само си го притопляше. Разбира се, тя имаше ключ за жилището ти. Очевидно с

„нашите навици" тя имаше предвид, че така ще продължава и занапред. Че ще живеете така, както тя смята за правилно.
Ала сутрин, когато тя влизаше и оставяше на печката проклетата тенджера,
аз почти винаги бях в леглото. Аз работя най-добре нощем и обичам да спя до обед. Очевидно за майка ти това беше трън в очите. Всяка сутрин вдигаше адски шум. Приех историята с ключа като нахлуване в интимната ми сфера. Какво я засягаше как организирам деня си? Ала не посмях да й кажа. Още тогава усещах, че трябва да се преборя с компания от заговорници.
От първия ден имах впечатлението, че майка ти не беше особено въодушевена от връзката ни.
Чувствах се неловко в нейно присъствие. Тя изглеждаше недостъпна и свръхкоректна. Полагаше всички усилия да ми създава проблеми. От друга страна, аз не исках да го забележа и се борех със себе си. Защото не исках открит сблъсък още в самото начало. Ти често ми казваше: „Не бъди толкова чувствителна. Не мери хората със златни везни." Е, веднъж посмях и учтиво й казах, че не желая тя да ни готви и да влиза и излиза в жилището по всяко време. Тогава тя ми отговори категорично: „Поне веднъж на ден момчето ми трябва да яде топла храна." Липсваше само да ми каже: „От теб не

получава нищо за ядене." Ти замълча, както винаги! И нещата не се промениха. Искам най-после да ти кажа мнението си, мили мой: за мен беше съвсем естествено тя да ми връчи ключа си и да престане да се грижи за твоето/нашето домакинство. Да престане да се меси в живота ни. Да си гледа нейната работа и да ни остави насаме! Или най-малкото да ме пита съгласна ли съм с действията й. Но тогава не исках караници и се стараех да не забелязвам натрапването й. Мислех си, добре, погледни от положителната страна, така си спестяваш домакинска работа. Успокоявах се, че нещата ще тръгнат по- добре, че животът ни ще влезе в своя ритъм, че тя ще свикне с мен. Все пак бях първата жена, която влизаше във вашето светилище. Днес си мисля, че майка ти се е съгласила само защото ти беше вече на 34 години и съседите бяха започнали да се чудят защо не се жениш.
Съседите са единствените, от които майка ти истински се интересува.
Още в началото ти бях казала, че няма да ти гладя ризите, че няма да чистя сама жилището и да мия прозорците. Бяхме се уговорили, че всяка събота ще чистим заедно.
Майка ти ми даде да разбера, че „следването ми" не е истинска работа, за разлика от онова, което вършиш ти. Ти тъкмо беше издържал отлично изпита в „Assesment-Center"
при холдинга за

недвижими имоти и беше назначен. Естествено тя никога не ми каза в лицето, че според нея само аз съм отговорна за домакинството. Но непрекъснато подчертаваше по типичния си начин: „АЗ работя всяка сутрин по два часа, свършвам всичко необходимо вкъщи и вече спокойно мога да се занимавам и с други неща. Мъжът само би ми пречил." Днес ми е ясно: майка ти никога не те беше виждала с прахосмукачка или парцал за прозорци. Сигурно се е чувствала много зле.
Никак не я интересуваше,
че ми предстоят три напрегнати семинарни занятия и не мога да вършея с парцала из жилището.
Помниш ли, една вечер тя те изненада как шиеше копче на панталона си - пак влезе, като си отвори със своя ключ и ти не каза нищо. Взе копчето от ръката ти и го заши вместо теб. На следващата сутрин слезе с тенджерата, после донесе ютията и прахосмукачката си и ги остави демонстративно в
Изпратена от Надя Р. на www.spiralata.net
2
коридора, за да се спъна в тях. Когато се върнах от университета, жилището беше почистено,
включително прозорците. Когато я срещнах в коридора, тя ми каза с физиономия на погребален агент:
„Това беше спешно необходимо."
Тогава за първи път се почувствах наистина зле. Като че бях последната немарливка и точно това

беше целта й. Или? Признавам, че не поддържах добре жилището. Не беше разтребено, за последен път бяхме чистили с прахосмукачката преди 14 дни. Във всеки случай тя ме накара да се чувствам като ученичка, която не си е написала домашните. За съжаление тази жалка женска социализация все още дреме някъде дълбоко в мен. И моята майка е винаги изрядна.
Искам най-сетне да разбереш: аз не съм дебелокожа. Не съм и чак толкова самоуверена, че да не се трогвам от подобни посегателства. Ти изобщо не ми помагаше, като апелираше към самочувствието ми. Чувствах се осъдена от майка ти, чувствах се отблъсната. Бях много зле. Ти подминаваше всичко това, сякаш си беше само мой проблем. Естествено аз можех да разпределям времето си по-добре от теб. Във всеки случай майка ти постигна целта си: накара ме да се чувствам неудобно, когато виждах засъхналите дъждовни капки по прозорците, когато в единадесет все още бях в леглото, когато цяла седмица не бях бърсала прах, когато виждах паяжините в ъглите, когато неогладените ти ризи се трупаха... Понякога побеснявах от гняв. Дотогава си мислех, че тя трябва да свикне с мен. Но изведнъж осъзнах, че тя ми е обявила война. Тя не ме приема и ми го показва по свой начин.
Оттогава престанах да слушам непрестанните й коментари. Ако веднъж седмично решавахме да

излезем, тя мърмореше: „Утре ти можеш да си спиш до обед." Ако си купех нова рокля: „Пак ли изпразни кесията на Лудгер?" Ако се засмеех сърдечно: „Защо грачи така?"
А когато бях сериозна:
„Пак ли е обидена?" Ако ме видеше с прясно лакирани нокти: „И аз бих искала да имам толкова свободно време." Каквото и да правех, то се оценяваше отрицателно и се коментираше злобно. Най- много се нервирах, че майка ти се чувстваше задължена да осъжда всичко,
което вършех. Нищо не й убягва. Нищо не премълчава. Всичко трябва да бъде пъхнато в подходящото чекмедже, преценено и осъдено като недопустимо. Тя не вижда в мен нищо добро. Не може дори да остане неутрална.
Помниш ли? Опитах се да говоря с теб за това. Но ти не взе страна, ти я защити. Извини я, че била от друго поколение, мислела различно от нас и че в крайна сметка правела много за нас. А после каза, че смяташ да стоиш настрана от нашия конфликт, защото намираш, че това си е наша работа. И
аз се подчиних, защото се чувствах несигурна. Двама срещу един. Чувствах се зле и непрекъснато размишлявах какво толкова греша. Правех компромис след компромис.
Премълчах даже когато тя ти каза: „Храниш и обличаш една разглезена хлапачка с претенции за лукс." Макар че бях много засегната. Добре, аз само следвах и поради това,
че живеехме заедно, се

отказах да работя като келнерка. Затова пък работех по-бързо и по- интензивно.
Майка ти ставаше все по-зла. Външността ми също не й харесваше. Майка ти държи много на спретнато облекло. За Коледа ми подари рокля от Бети Баркли. За моя вкус твърде прилична. Аз обичам черния си кожен панталон. В началото и ти харесваше начина, по който се обличах, казваше,
че не е „еснафски". Даже си купи кожен панталон, при което майка ти каза:
„За Бога, сега и той стана като нея!" След това носеше този панталон само когато майка ти я нямаше,
ти, подлец такъв. Ала аз го забелязах много, много късно.
Накрая се вкопчих в мисълта, че ако се оженим, положението ще се промени. Надявах се, че като стана твоя жена, тя ще ме уважава. Освен това вярвах в любовта ни.
Мислех си, че чрез женитбата си ти ще докажеш колко държиш на мен, че ще убедиш и майка си. Никога не бях помисляла, че ще ми нанесеш удар в гърба. Господи, колко съм била лековерна!
Сватбата ни беше катастрофа. Да не говорим, че майка ти веднага се включи в приготовленията,
че на обяда пи много вино и след като разрязахме сватбената торта,
изведнъж пожела да я наричам
„мамо". Пак с тон, който не търпи противоречия. Направо загубих ума и дума. Как да кажа „мамо" на

жената, която изобщо не ме обича? Бих приела, ако ми беше предложила да си говорим на „ти" ,
защото така е по-прилично. Мислех си някой ден просто да й кажа „Лоти"
или да избягвам директното обръщение. Тогава обаче събрах цялата си смелост и отговорих с треперещ глас: „Не мога да го направя." Тя си изчерви цялата, лицето й се разкриви от гняв, скочи и избяга от залата. Ти хукна след нея. Нямаше ви повече от половин час. Когато се върнахте, ти ми каза обвинително: „Защо го направи? Можеше поне да премълчиш. Развали на мама цялата сватба." А
аз си помислих: „Той се държи, като че сватбата е нейна, а не наша." И се почувствах предадена.
Помислих: „Собственият ми мъж открито ме нападна в гръб. И то тъкмо когато се свързахме за цял живот." Едва не избухнах в плач. Тази случка заби клин между теб и мен. Мълчах, но нощем, когато искаше да спиш с мен, не
Изпратена от Надя Р. на www.spiralata.net
3
можех. Бях ужасно наранена. Вече не се чувствах достатъчно близо до теб.
Очаквах да вземеш моята страна. Да ме подкрепяш. Да държиш на мен, да утвърждаваш самочувствието ми. Ти беше длъжен да застанеш на моя страна.
Ти явно се чувстваше неловко от случилото се и правеше непрестанни опити да ме разубедиш:

„Не бъди лоша - казваше ми, - приеми я такава, каквато е. Не се нервирай."
Но беше вече много късно.
Зарът беше хвърлен. Защо поне веднъж за разнообразие не каза същите думи на майка си? Защо не укори нея, защо постоянно укоряваше мен? Вместо постоянно да се гушиш в скута на мамичка или да се държиш настрана, трябваше поне веднъж да я раздрусаш здраво, за да се опомни. Не аз смущавах мирния живот. ТЯ!
Но ти никога не разбра колко жестоко бях засегната от държанието й. Тя ме обиди и нарани, като отказа да ме приеме. Ти също ме обиди, защото не ме приемаше сериозно.
Ти приемаше емоционалните ми изблици като преструвки и издънки на свръхчувствително момиче и ги отхвърляше с лека ръка.
След сватбата започнах да се отбранявам. Когато завърших следването си и намерих асистентско място, настоях да си потърсим друго жилище. Стана ми ясно, че никога няма да се разбера с майка ти.
Не можехме да живеем под един покрив и да се срещаме постоянно.
Трябваше да направя друг човек от себе си, но се съмнявам, че и тогава щях да угодя на майка ти. Вероятно тя трябваше да си роди сама снахата и да я възпита по свой образ и подобие.
В началото ти беше съгласен. Когато започнахме да преглеждаме обявите,

се зае да ми изброяваш какво не можем да си позволим и да обясняваш колко скъпи са жилищата. В къщата на майка ти имаме всички удобства. Че ако си купим жилище, вече няма да можеш да караш мотор и
БМВ, че ще престанеш да се занимаваш с делтапланеризъм, че ще се наложи да се откажеш от скъпите маркови дрехи, че... всъщност какво значение има, ти говореше само за себе си. После се сети, че не е нужно да се изнасяме, докато не можем да си позволим собствена къща. И
когато това не мина,
изведнъж ти хрумна, че не е редно да оставим старата жена съвсем сама в тази голяма къща. В тези времена. Поиска от мен да бъда по-внимателна с майка ти, да се старая повече. Дълго мислих. И
стигнах до заключението, че ти, скъпи мой, си мамино синче! И докато не се откъснеш от своето
„мамче", аз нямам никакъв шанс. Казах ти: „Добре, тогава аз ще си потърся жилище. Не искам майка ти постоянно да стои между нас." Това и направих. Сега само от теб зависи как ще се развие по- нататък връзката ни.
Твоята Лена
Мила моя,
Много ти благодаря за подробното писмо. Трябва веднага да ти кажа, че в първия момент бях

поразен. Изобщо не можах да повярвам в онова, което пишеш за връзката ни. Независимата амазонка разпердушинва маминото синче, нещо подобно, нали? Щом така искаш, ще ти кажа как те виждам аз:
черният кожен панталон в действителност иска бял булчински воал! Дори да не вземем предвид, че двете някак не си пасват, аз отдавна престанах да вярвам, че си бунтовничка по душа. Междувременно съм почти убеден, че с тези дръзки кожени дрехи искаше само да скриеш колко приличаш на онези,
над чиято еснафска същност с удоволствие се присмиваше. В основата си ти си жена, която непрекъснато си представя романтичен и блажен брак! Всъщност аз нямам какво да възразя срещу това, стига да беше държала на думата си.
Не можеш ли да си представиш колко тежки и изнервящи бяха за мен постоянните ви битки? Ти знаеше много добре, че мразя караниците ви, които често завършваха с удари под кръста. Въпреки това, мила моя, ти не престана да упражняваш натиск върху мен.
Постоянно очакваше от мен да обединя в себе си двете лица, в зависимост от ситуацията, веднъж буен свободен дух, после почтен и надежден съпруг.
Но да караме поред: в първия момент понечих да хвърля писмото ти в кошчето за боклук. Просто

не можах да повярвам, че така опростяваш нещата. Бях направо изумен. И
невероятно ядосан. Но после реших да прочета писмото още веднъж. И още веднъж. Вече минаха четири дни, седя зад бюрото, трябваше отдавна да съм предал концепцията за Бриндберг, но не мога да забравя писмото ти.
Не проумявам колко неизречени неща са се събрали за три години.
Най-вече последното ти изречение не излиза от главата ми: „Сега само от теб зависи как ще се развие връзката ни." Типично. Типично за теб. Ти винаги си била бърза.
Със спонтанните си
Изпратена от Надя Р. на www.spiralata.net
4
хрумвания и планове, на покупки, по време на отпуската (вярно е, аз обичам да преспя една нощ и тогава да взема решение, особено когато е важно). Така направи и като се изнесе от жилището ни.
Да започнем с нанасянето ти. Забрави ли, че именно ти държеше непременно да се нанесеш при мен? Докато аз размислях, ти събра вещите си и пристигна. Сигурно още тогава трябваше да се вслушам в присвиването на стомаха си. Никога няма да забравя как изведнъж се появи пред вратата на къщата с всичките си мебели. Може би трябваше да ти откажа още когато ти разби на пух и прах всичките ми възражения, че е по-добре първо да си потърсим друго жилище. Постарах се да намеря

положителното в бързото ти идване. Но дълбоко в себе си се чувствах сразен.
О‘кей, при нашите финансови възможности изгледите да намерим нещо подходящо на пазара на жилища не бяха особено розови. С удоволствие признавам, че бях възхитен от твоя безкраен и непринуден оптимизъм. Често съм ти завиждал за еуфорията, в която живееше. Как само за няколко мига успя да подредиш бъдещето ни и го обрисува в най-ярки цветове - това издуха всичките ми съмнения като торнадо. Почувствах се истински еснаф с моите „разумни"
възражения. Помислих си,
че с твоята лекота и увереност всички потискащи проблеми стават маловажни и второстепенни.
Повярвах, че ще заживееш добре под един покрив с майка ми.
Знаех, че с мама няма да бъде никак просто. Винаги съм ти го казвал открито, но ти само се смееше и твърдеше: „Когато човек иска, може." Укоряваше ме, че го казвам само защото не искам да живея с теб. Все пак къщата е нейна и изведнъж се нанася една непозната.
Като размислям сега,
започвам да разбирам защо първата ви истинска среща не се увенча с желания успех.
Никога не ти я представих, както трябва, защото си мислих, че вие двете ще се справите. От днешна гледна точка това със сигурност е било грешка. Бил съм наивен,
може би наистина съм се

страхувал. Признавам го. Може би, ако ви бях представил предварително,
нещата щяха да се развият другояче. Но аз се страхувах, че две властни личности като теб и мама неизбежно ще се сблъскат.
Когато трябва да се правят планове и да се налага собствената воля, вие с мама сте напълно равностойни противници.
Във всеки случай много скоро се почувствах изложен на непрестанни удари от двете страни. Но го разбрах много по-късно. От едната страна беше ти с безбройните си идеи
(веднага настоя да издигнем нова стена, за да имаме отделен вход). От другата страна мама,
която живее в тази къща вече
28 години и естествено има право да пази собствеността си. С всичките й недостатъци. Ако ви приемех сериозно, означаваше да се примиря с живота в голямо семейство.
Да се науча да живея с невинаги приятните изисквания на по-възрастните.
А ти, мила Лена, не искаше това още от самото начало. Мисля, че беше обзета от натрапчивата идея да се събереш с мен колкото се може по-бързо. Искаше да ме обсебиш,
сякаш те беше страх, че мога да размисля. Да, да, буйната, независима амазонка...
Е, след като го направи, можеше поне да се опиташ да се разбереш с майка ми, да намериш общ език с нея. Но ти не направи почти нищо. Вместо да я поканиш някой

следобед на кафе и да си поговорите, започна да се оплакваш на мен. И то по обичайния си изискващ начин: накарай я да проумее, че трябва да стои далече от нашия живот, да се държи настрана,
все пак тя е твоя майка и е еснафка. Поне веднъж не осъзна ли в какво положение ме поставяше?
Непрекъснато се чувствах притиснат до стената. Като посредник и укротител в битката между две големи жени, които твърдяха,
че знаят какво искат и какъв е животът.
Впрочем, в началото ти беше напълно съгласна, че тя ни готвеше,
пазаруваше (и плащаше от джоба си) или че се погрижи за досадния ремонт на банята. Нали работниците идваха в седем сутринта. Тогава ти изрично настоя мама да запази ключа от жилището ни.
Едва когато започна да смущава удобството ти, реши да поискаш тотална автономия. Много добре си спомням как един ден настоя веднага да си купим собствена прахосмукачка и как програмира на компютъра си домакинска книга за две лица. Изведнъж реши, че съботата трябва да бъде ден за почистване, за общо почистване.
И това ти, жената, която преди умираше от смях и презираше вечно чистещите жени.
Вярно, аз се съгласявах с всичко. Вярвах, че е прекрасно най-после да организираме общото си

ежедневие. И положих сериозни усилия да дам своя принос в почистването на дома. Само че трябва да бъдем честни и да признаем, че не се получи. Два или три пъти чистихме заедно и ентусиазмът ти угасна. Всъщност ти беше много удобно, че майка ми хващаше прахосмукачката и разтребваше, нали?
Няколко пъти сготви вечеря, беше толкова въодушевена, че дори занесе няколко стриди на мама.
Очевидно тя не беше много радостна, че вече няма да ядем домашните й ястия, но го преглътна, в истинския смисъл на думата.
Изпратена от Надя Р. на www.spiralata.net
5
В крайна сметка всичко си остана по старому. Само дето ти ставаше все по- немилостива към майка ми. И изливаше яда си върху мен. За мен язвителните забележки,
които мама пускаше по твой адрес, бяха също така непоносими като твоите остри и понякога груби думи. А ти го правеше дори пред общите ни приятели - нещо, което не мога да ти простя. Не можеш ли да разбереш, че аз обичам майка си? Не искам да мисля как щеше да реагираш, ако се бяхме нанесли в къщата на твоята майка и аз се бях държал към нея със същото пренебрежение.
След време ти отказа да приемаш каквото и да било от майка ми и това си беше твое право. Но защо аз трябваше да ям всяка вечер хляб и сирене, макар че за мама беше

удоволствие да готви не само за себе си? Може би звучи смешно, но винаги, когато си хапвах фрикадели при мама, се измъчвах от угризения на съвестта спрямо теб. Във всеки случай нашето общо домакинство постепенно затъна в пясъка. И не е редно да обвиняваш за това моята майка, след като домакинството си е наша лична работа.
Без да забележа, аз все повече се смъквах между двата стола. Всяка от вас ме дърпаше към себе си, вместо двете да седнете и да си поговорите открито. Днес знам, че трябваше да се отбранявам,
вместо постоянно да ви укротявам. По-добре да се беше стигнало до сериозен сблъсък, каквото и да беше произлязло от него. Но умът ми дойде твърде късно.
Вместо това аз ти позволих да засилиш натиска и слушах покорно постоянните ти настоявания да мина на твоя страна. Какво очакваше от мен? Да изхвърля майка си от собствената й къща? И това,
колкото и тъпо и еснафски да ти звучи, след всичко, което тя направи за мен
(и за теб!)? Или да поема сам домакинството, за да не ви давам поводи за разногласия?
Колкото повече размишлявам над писмото ти: намирам, че ти опростяваш нещата, но не е само това. Ти си непочтена! Докато ти беше угодно, се държеше добре с майка ми. Но когато тя си позволи

да те критикува, веднага се обиди и превключи на конфронтация. Отвори чекмеджето и веднага го затвори - край със свекървата еснафка.
Разбира се, че мама се чувстваше неловко, когато ти лежеше в градината пред къщата и се печеше без сутиен. Тя е на 58 години. Не беше особено тактично от твоя страна (макар че обожавам гърдите ти, все още).
И в отношенията си с мен ти се стараеше да си облекчиш живота. От една страна, държеше да бъдеш равноправна. Но аз никога не съм изисквал от теб да играеш ролята на грижовна съпруга.
Никога не съм го желал. Бях твърдо убеден, че ние двамата можем да създадем ново, съвременно съжителство. В съгласие с някогашната ни максима: без концесии, без конвенции. От друга страна обаче, твърде често си оставахме само с плановете. Когато трябваше да ги превърнем в действителност
(вж. общото почистване в събота), издръжливостта ти бързо се изчерпваше.
Впрочем аз никога не съм те обвинявал, че си разглезена и претенциозна студентка. И днес не те обвинявам. Много добре знам, че преди изпитите работеше упорито по цели нощи. Мисля, че в тези периоди те подкрепях с всичко, което можех. Във всеки случай обаче очаквах от теб да вършиш всекидневната работа, когато бях под напрежение в службата. Точно в тези

моменти обаче ти удряше отново камбаната на еманципацията. Пак според твоя (никога неизречен на глас) девиз: я стига, днес вече няма жени, които перат миризливите чорапи на мъжа си! Постоянно се чувствах заплашен от обвинения в мачизъм. Може би просто трябваше да поискам подкрепата ти,
вместо да се впечатлявам от самоувереността ти и да ти позволявам да ме сплашваш. Днес това вече не може да ми се случи!
Мисля, че зад нападателното ти държание, зад дръзкото „Всичко може да се уреди", се крие човек, който има силна нужда от сигурност и закрила. Ти си по-голяма еснафка, отколкото можеш да си признаеш. Това обяснява и защо не можа да се поставиш над дребните номера на майка ми. Ако наистина знаеше как искаш да живееш, обвиненията й нямаше да те тревожат.
Мисля, че в действителност ти искаше само да играеш главната роля.
Искаше да бъдеш главната личност в живота ми. Впрочем ти си такава и днес - само че нямам никакво желание да ти го доказвам от сутрин до вечер и постоянно за сметка на майка ми. Защо поне веднъж не помисли и за мен? Не се ли сети, че в определени ситуации и аз имам нужда от морална подкрепа или помощ? Не е никак просто да живееш под един покрив с две жени, с които се чувстваш тясно обвързан и които ще се

избият помежду си.
Да вземем примера със сватбата: пред другите ти вечно играеше ролята на дивачката,
независимата, безгрижната. И изведнъж едва не се разрева, когато жената, с която повече от година си живяла под един покрив, ти предложи да си говорите на „ти"!
Изпратена от Надя Р. на www.spiralata.net
6
Трябваше да се разбунтуваш много по-рано, имаше достатъчно възможности. Например, когато мама постоянно ти даваше съвети как да водиш домакинството. Тогава можеше да й отговориш, както подобава. Вместо това ти мълчеше, въртеше очи зад гърба й и накрая ми пълнеше главата с оплаквания от изнервящата ми майка.
По някое време започна само да стенеш. Защото така ти беше удобно.
Докато пиша тези редове,
от очите ми сякаш пада покривало: в крайна сметка ти беше тази, която настоя веднага и на всяка цена на „спонтанна", светкавична сватба. На възражението ми, че трябва да почакаме, докато си намерим собствено жилище (правех го главно заради лошите ти отношения с мама),
ти отговори, че се държа като дребен буржоа и съм чужд на реалния свят. Всъщност беше точно обратното. Ти искаше пълно господство над мен, удостоверено писмено с брачно свидетелство.
А що се отнася до майка ми, аз те обвинявам, че си изпускаше нервите пред

нея и изливаше върху главата й онова, с което не можехме да се справим ние двамата. Тя се превърна в символ на онова, което ти не искаше да бъдеш, на никаква цена. Ти я превърна в свой враг и я използваше, за да прикриеш собствените си слабости и недостатъците на връзката ни.
А най-добре беше ние с теб да се караме помежду си. Мисля, че и аз нося отговорност за станалото. Вината е и моя. Ако все още искаш, аз също го искам. Можем поне да се опитаме да наваксаме. Ще видим, може би от това ще излезе нещо. Обади ми се.
Твой Лудгер
PS.: Миналата седмица намерих чудесно двустайно жилище съвсем близо до площада, само 900
марки месечно.
Мила снахо,
Лудгер току-що ми разказа за прибързаното ти изнасяне и ми показа писмото ти. Бях ужасена.
Изчезването ти дойде също така изненадващо като появата ти.
Не, Лена, аз не съм виновна за всичко!
Разбира се, че не бях „сърдечна" и „мила", когато се нанесе. Та аз изобщо не те познавах. Дори от разказите на сина си. Ти знаеш много добре, че Лудгер е пестелив на думи,
когато става въпрос за личния му живот. Затова бях поразена от внезапната ти поява в дома ми.

Ние с теб дори не се бяхме виждали. Изведнъж ти застана с мебелите си пред вратата ми. Казвам ти,
дойде ми твърде много. Бях поставена пред свършен факт.
Вярно, Лудгер ми беше намекнал някои неща, но не беше казал нищо конкретно. А ти дори не сметна за нужно да обясниш ситуацията с три изречения, камо ли да се представиш прилично. Така трябваше! Но ти се правеше на много заета и постоянно се кискаше. След това обаче се оплака, че не съм те поздравила, както било редно. Как да го направя? Днес мога да ти кажа открито: още като те видях, разбрах, че няма да тръгне на добре.
Още в началото те попитах дали можем да запазим старите си навици. Ти не ми възрази! Лудгер също! Дотогава се бях грижила за сина си и това му се отразяваше добре. А
за мен беше истинска радост. Аз обичам и умея да готвя. Ти не умееш. Затова реших, че е съвсем естествено да продължа да давам на сина си онова, което ти - поради липса на време или други причини - не искаше или не можеше да му даваш. Мислех си, защо да спра да се грижа за него - пък и за теб? Исках да се грижа и за теб. Отначало ти приемаше с радост яденето, което ви носех, да не говорим, че това ви спестяваше доста пари. Впрочем, нито веднъж не чух да ми благодариш.

Сутрин, когато влизах да оставя тенджерата на печката, намирах навсякъде мръсни чорапи и захвърлено бельо. Гледката не беше особено приятна. Ти обаче простенваше и демонстративно се обръщаше на другата страна - впрочем чувството не беше много приятно и за мен, - и продължаваше да спиш.
Наистина бях много сърдита, че ти не се грижеше за домакинството, спеше до обед и занемаряваше жилището - къщата все пак е моя. Много пъти съм побеснявала от гняв. Прозорците ви бяха толкова мръсни, че не се виждаше дали грее слънце. Ти оставяше жилището ми да се скапе, а
Лудгер нямаше чисти, камо ли пък изгладени ризи. Не получаваше добра храна, отиваше на работа с петна по панталона. Ти нямаше време даже да го занесеш на химическо чистене. Понякога си казвах,
че това не може да продължава така. Не бях длъжна да го понасям, мила
Лена.
В момента, когато забелязах, че ти използваш сина ми - той правеше всичко за теб, - реагирах открито. И до днес мисля, че съм права. Веднъж ме докара дотам, че слязох долу с прахосмукачката и ютията - правилно си го забелязала. И днес намирам, че точно така трябваше да постъпя. Ти прекрачи
Изпратена от Надя Р. на www.spiralata.net
7

границите ми. Няма да кажа нито дума за твърдението ти, че се интересувам само от съседите. Лудгер е на 34 години и съседите... каква глупост. Макар че някои от нещата, които ти си позволяваше, никак не ми харесваха - и заради съседите.
После дойде сватбата ви - следващата торба с изненади. Отново бях поставена пред свършен факт. Отново бях сразена. До самия край ме оставихте на тъмно. Бях абсолютно сигурна, че тази сватба съвсем не е най-съкровеното желание на Лудгер, след всичко, което бях чула и видяла. Останах с впечатлението, че не Лудгер, а ти искаше брак на всяка цена. Ти беше движещата сила, а Лудгер бе твърде плах, за да ти откаже. Но аз съм майка и си казах: добре, става въпрос за неговото щастие, ти се дръж настрана. Каквото трябва да стане, ще стане. Длъжна си да уважаваш решенията му. Приех свършения факт и си помислих, че е редно вече да ми казваш „мамо“.
Исках да прокарам мост между мен и теб. Макар че - признавам - си мислех, че синът ми заслужаваше друга.
Още когато ти предложих да минем на „ти", пролича, че ние с теб просто няма какво да си кажем. В моите очи това беше гротескно. Отдавна чувствах, че ме използваш като претекст във вашите караници.

Ти винаги решаваше всичко веднага, без да размислиш, без да се съобразиш с околните. И когато се перчеше: „Когато наистина искаш, можеш", аз си мислех, че нищо няма да стане. Не може да си вярвала сериозно, че ще промениш и мен, и Лудгер. Че ще ни направиш такива, каквито ти искаш.
Трябва да ти кажа, че ти наистина си смела жена. Да си кажеш, че ще се справиш с всичко, че ще покориш и майката, и сина, и да си повярваш. Но аз съм възрастна жена и знам много неща за снахите и свекървите. Оказа се, че ти не си изключение.
Сега, като размислям, започвам да обвинявам Лудгер, че не ми е казал как ти си виждала отношенията си с мен. Въпреки всичко не искам да бъда несправедлива.
Съжалявам за историята с ключа. Не беше редно, трябваше да ви го върна. Можех да чукам или да звъня. Но никой не ми каза, че го приема зле. Съжалявам също, че нито веднъж не ти показах открито гнева си. Между нас се натрупаха твърде много неизречени отрицателни емоции. Не съм говорила за това и с Лудгер. Може би трябваше просто да седнем и да се разберем. Струваше си да опитаме.
Накрая се запитах дали се радвам, че си си отишла. Не, Лена, не се радвам.
Не искам да си върна сина по този начин. Преживях много и осъзнах някои неща. Лудгер е на 34
години и все още живее

под моето крило - това може да се промени. Но искам и ти да разбереш нещо, Лена: когато синът ми живее зле, и аз съм зле. Страдам, когато той страда. А аз продължавам да мисля, че с теб той не живееше добре.
От друга страна, времената се променят. Може би днешните мъже наистина трябва да се научат да се грижат сами за себе си. Лудгер сам те е избрал и сигурно има своите основания. Но нима можеш да укоряваш майката, че иска най-доброто за детето си?
Лоти

Изтегляне 0.62 Mb.

Сподели с приятели: