Снахи и свекърви Регине Шнайдер, Клеменс фон Лук

адвокат, няма точна представа какво липсва на момчето. Но е сигурен, че синът му притежава интелигентност и за съжаление му липсва необходимото честолюбие.
Когато учителите почват да пращат писма, бащата изгубва търпение.
Провежда сериозен разговор с Ралф и е доста груб. От джобните пари, които се отпускат на момчето, отсега нататък ще се плаща за уроци, Ралф няма да отиде на обещаната почивка през уикенда,
обещаният за шестнадесетия рожден ден мотопед „можеш да го забравиш". Когато Ралф само вдига рамене и се ухилва, бащата замахва и го удря. От този момент нататък между двамата цари мълчание,
Ралф упорито твърди, че при това положение ще се махне завинаги от училище.
Майката страда неописуемо от караницата и упоритото мълчание на двамата през следващите дни. Това я измъчва много повече от лошите бележки на Ралф. Затова всяка вечер обработва с ангелски език мъжа си („Дай му поне още един шанс, момчето е в труден период"). Следобед, когато е сама с Ралф, се опитва с всички средства да го отклони от решението му.
Пред него дори признава, че бащата е реагирал твърде грубо, и моли за извинение. След това меко го укорява в прекалена упоритост („И ти си като баща си"), дава му тайно пари, готви любимите

му ястия и даже му обещава собствена кола („ще я платя от моята сметка"), в случай, че завърши успешно гимназия.
Така или по подобен начин се държат майките и до днес. Почти всеки син може да разчита на дискретната им подкрепа. Но не само мекото майчино сърце тласка жената към това поведение: тя отдавна е предала в мъжките ръце правото да вземат решения. Мъжът е главата на семейството. Само той има решаващата дума в семейството. Присъдите се произнасят вечер,
когато се връща от работа и съпругата му разказва предпазливо за най-новите щуротии на милото синче или му „съобщава", че е видяла четиринадесетгодишната дъщеря да се целува с чуждо момче в собствената им спалня. В
подобни ситуации бащата решава бързо, без много приказки и с правото на едновластен господар. Той помита от масата всички покълващи противоречия и оправдания. По традиция именно той е отговорен за сериозните решения. Само той има право да каже: „Това е окончателно"
или „Не искам да чуя нито дума повече за това".
Това класическо разпределение на ролите вероятно е претърпяло промени в много съвременни семейства, в някои от тях дори изцяло е премахнато. Ала за поколението на четиридесетгодишните

родители (някои вече баби и дядовци), което обсъждаме тук, това е обичайното разпределение на възпитателната власт между майката и бащата. Докато жената въздейства върху децата в упоритата всекидневна възпитателна битка, мъжът определя мащабите между вечерята и отпускането пред телевизора. И това е всичко: класическият патриарх казва своята тежка дума и не желае да чува и да говори нищо повече. След това преминава без преход към и без това много по-важните световни събития, задълбочава се във вестника или сяда да гледа новините.
Мъчителното налагане и прилагане на определените от него мерки, поведенчески норми и разпоредени санкции (лишаване от джобни пари, домашен арест) е работа на жената - нали тя е майка на децата му.
По правило съпрузите са дефицитни бащи, дори и днес. Когато се опитват да си извоюват правото да се грижат за децата си в случай на развод, става ясно: едва всеки десети мъж обмисля дали би могъл да се яви пред съда и да претендира да получи права върху детето си. Енергията на бащата е насочена предимно навън, към професията, колата, спорта, политиката. Той предпочита да се занимава с големите международни конфликти, отколкото с дребните неразбирателства в семейния кръг.
Наскоро двете виенски социоложки Шерил Бенард и Едит Шлафер писаха,
че бащинството се

ограничава в това „да направят възможно най-голямо впечатление с влагане на най-малко сили".
Почти нищо не се е променило в основното поведение на модерния баща.
Вярно, бащите искат децата им - особено синовете, - да израснат като самоуверени личности със силна воля. Това обаче съвсем не означава, че те са готови да вникнат по-дълбоко в сложните обрати на младежката психика.
Обикновено бащите предпочитат външния свят и работата си пред вътрешния, уж незначителен семеен свят.
Резултатът от това поведение е, че жената и децата се чувстват пренебрегнати и душевно обременени. Берлинският психолог Вилфрид Вик описва тази ситуация по следния начин: „Почти винаги в такива и подобни описания на „семейни сцени" между баща и син става ясно, че момчетата се обръщат за помощ изключително към майките си, които по характерен начин се стараят да успокоят конфликта и да посредничат и твърде рядко проявяват готовност да изискат от бащите да се научат на друго поведение." Бащата, който присъства твърде рядко, който е недосегаем за проблемите и
Изпратена от Надя Р. на www.spiralata.net
15
въпросите на сина, който вече живее разделен от жена си или е погълнат от собствената си кариера,

проправя пътя към абсолютната връзка с майката. „Чувствата на жените - пише по този повод Фолкер
Елис Пилгрим, - на които затъналите в професията си мъже не отговарят, се насочват към синовете и се закотвят върху тях." Така синовете, които не могат да се отбраняват, им заменят липсващия,
призрачния, незаинтересования от брака и семейството баща. Щом майките не могат да печелят войни и футболни мачове, да изкупуват фирми или да завземат чужди страни - те завладяват и обсебват децата си. Психодозите говорят за „ close binding"' между Mater и Filius,
която продължава цял живот и често е гибелна - така синовете се превръщат в мамини синчета.
Най-късно в пубертета обаче момчетата, принудително възпитани като мамини синчета, изпадат в дълбок душевен конфликт: срещат се истински с другия пол. За тази първа физическа и психическа среща между момче и момиче майката е дала твърде малко или никакви насоки. Сигурно тя е просветила сина си с най-добри намерения и по съвест, сигурно той знае всичко необходимо за противозачатъчните средства, половия акт, менструацията и овулацията. Но тя не е могла да го подготви за чувствата и желанията, които ще изпита като мъж, и това е нормално. Затова е бил необходим интензивен и открит контакт с „големия далечен мъж", с бащата. В книгата си „Мамини

синчета" Пилгрим изброява фаталните последствия за бъдещите мъже:
„Израстването на детето под влиянието на обвързващата го майка и рядко появяващия се баща пречи на момчето да осъзнае своето
Аз и осуетява създаването на мъжка полова идентичност." Момчето не може да бъде жена, защото околните ще му се надсмиват и ще го отхвърлят. Значи оттук нататък трябва да отрича и отхвърля утвърдената от майка му женска идентичност.
Много от бъдещите мъже не могат да си помогнат другояче, освен като крият слабостта на своето Аз зад подчертано мъжка фасада на мачо. От историята познаваме някои крайни
„свръхмъжествени" мамини синчета, които са извършили опустошително зло: Наполеон, Сталин,
Хитлер, Мусолини, Иван Грозни - списъкът на мъжете, които са се прославили с жестоки насилия и крайна деструктивност, е дълъг. Но всички имат една обща черта: те са израснали, казва Пилгрим, „в тясна връзка с майките си и са имали мекушави или брутални, или душевно неуравновесени, често изчезващи бащи". Не толкова агресивните мамини синчета, които обаче също нямат представа какво значи да бъдат мъже, показват тенденция към отсрещния полюс. Те се превръщат в кукли - меки,
колебливи, неспособни да вземат решение. Тъй като самите те не знаят точно какви са, не могат да

определят и отношението си към партньорството. Това ги кара да правят голям завой около всичко,
което мирише на конфликт. Те не решават, а оставят другите да решават.
Така са свикнали още от най- ранните си години под крилото на мама, така желаят да бъде и в партньорството. Като бащи често са необичайно нежни - стига никой да не им иска ясни становища.
В отношенията си с партньорките мамините синчета са или преувеличено властни, или прекалено меки. Даже когато успеят да се дистанцират от властната си майка във всекидневието си на възрастни, те несъзнателно пренасят върху партньорките си онова, на което са свикнали отрано. Те търсят и копнеят за партньорка, която да ги заобикаля с грижи „като мама",
която да не обръща внимание на недостатъците им и дискретно и без да ги бламира пред приятели и познати, да организира частния им живот. Много често те се вкопчват трескаво в уж вродената им, изисквана от обществото мъжка доминантност, но вътрешно отдавна са приписали всички семейни задължения на партньорката си. Те се ограничават във временни мърморения или дори в шумни протести, в прояви на инат, например когато много искат да прекарат годишния отпуск в Алпите,
а партньорката им сервира обичайното Сердиземно море.

Независимо дали са се превърнали в мачо или в женчо, мамините синчета не позволяват и косъм да падне от главите на майките им. От страх да не загубят мъжкото си достойнство, те не защитават мама открито, но тайно в себе си винаги са на нейна страна. Най-често обаче се стараят да останат
„неутрални", като упорито не забелязват конфликтите между партньорката и свекървата. За да не попаднат между фронтовете, те се преструват, че нямат нищо общо с тях.
Едва мъжът, успял да се откъсне от майка си, има шанс за ново начало с партньорката си.

Изтегляне 0.62 Mb.

Сподели с приятели: