Кой от участниците би трябвало да има най-голям интерес да разруши

Според мотото: ти си виновна, че мъжът ми е такъв мързеливец. Може би това е вярно, но обвинението е отправено на погрешен адрес. Затова жената трябва да избягва заместващите конфликти и да се насочи към истинските, реално съществуващи кризи в партньорството, т.е. към пряк сблъсък с мъжа си. Защото свекървата всъщност няма нищо против снаха си, тя само не иска да пусне сина си. В този смисъл свекървата наистина може да бъде източникът на злото, но не тя е актуалният дразнител, който засяга болезнено жената. Жената се дразни главно от поведението на мъжа си,
който се съюзява с майка си,
не обръща внимание на критиката или не позволява на партньорката си да се докосва до темата за майка му.
Петра, 38-годишна, масажистка, с едно дете „ Той и до днес не се е
отделил от майка си. "
Първото, което бъдещата ми свекърва ме попита, след като се запознахме:
„Чай ли желаете или кафе?"
Много скоро щях да разбера колко е важен този въпрос. Отговорих непринудено: „Аз пия чай."
„Значи не подхожда на нашето семейство" - отвърна тя и се понесе към кухнята. Веднага разбрах, че говореше сериозно. Почувствах се несигурна и объркана.

По-късно ми стана ясно, че в семейството на мъжа ми пиенето на кафе или чай се оценява като качество на характера. То беше наситено с определени асоциации. Кафето е на зърна, съживява, грабва вниманието, смята се за изискано. Чаят е мек, накълцан, нещо като мюсли.
Хората, които пият чай, са слабаци, те не подхождат на хората, пиещи кафе. С течение на времето разбрах, че „той пие чай" е често употребявана пренебрежителна оценка за определени хора. За хора,
които не се харесват на свекърва ми.
Скоро след това с мъжа ми се сгодихме „тайно", докато бяхме на ски. В
малка вила. С
шампанско. Беше прекрасно. Според мен беше чудесно, че на годежа присъствахме само ние двамата.
Когато се върнахме, съобщихме на родителите ми. Радостта им беше огромна, празнуваха с нас.
След това мъжът ми отиде сам при майка си и „се изповяда". Майка му го изхвърли от къщи.
Сякаш имаше насреща си глупаво момче. Не можах да повярвам. Тя го изхвърли от дома си и запрати подире му чаршафите от леглото. Никога няма да забравя как дойде при мен с възглавницата под мишница. Смален, пречупен, тъжен. По онова време мъжът ми беше на 30
години.
Разказа как му изкрещяла: „Какво, сгодили сте се, без да ме питате? Това е върхът. Щом така си

решил, можеш веднага да си вървиш." Тогава събрала чаршафите му,
пъхнала ги в ръцете му и го изхвърлила.
Мъжът ми беше любимецът на майка си. Мек и кротък, винаги податлив на шантажите й. Досега беше живял при родителите си, аз бях първата му сериозна приятелка.
Майката вече беше планирала кариерата на сина си. Той следваше стоматология и трябваше да поеме кабинета на баща си - в един малък град това означава да си между най-видните хора. Майка му искаше да го види известен зъболекар. Баща му беше запазил връзката си със старите състуденти, все още участваше в някаква корпорация и мъжът ми трябваше да избере бъдещата си жена измежду дъщерите на тези хора. Част от майчиния план беше женитбата да обвърже две известни и заможни семейства. А аз осуетих тези хубави намерения.
Аз бях никоя. Баща ми беше музикант. В обществения кръг на мъжа ми хората на изкуството се смятат за бедняци, никой не ги цени. Родителите ми бяха мили хора, но според свекърва ми бяха
Изпратена от Надя Р. на www.spiralata.net
12
„прости". Това беше унищожителна оценка. Тя искаше около себе си само
„изискани" хора. А аз,
недостойната, отнех любимия й син, без да му дам нищо в замяна. През целия ни брак трябваше да

плащам за тази дързост. Тя се месеше навсякъде, където можеше, и нито за миг не изпусна сина си.
Когато мъжът ми издържа изпита си, тя ни покани в най-скъпия ресторант на площада. Тогава заяви: „Слушай, Кристиян, ти трябва да се обличаш в съответствие с положението си. Извадила съм ти тъмния костюм. Стига с тези дънки." При това изобщо не се обръщаше към мен. Най-много ме засегна това, че мъжът ми беше напълно съгласен с нея. От този ден нататък сякаш превключи. Дотогава обичаше да ходи небрежно-елегантен, а сега започна да се облича в строги костюми. Непрекъснато се стараеше да се нагажда. И вътрешно. Не знам дали изобщо го съзнаваше - но съм убедена, че и до днес не се е откъснал от майка си. Двамата се обичаха и мразеха едновременно.
От една страна, майка му постоянно го ласкаеше. Той беше нейният принц. От друга страна, той непрекъснато се опитваше да й избяга. Защото тя го шантажираше и се опитваше да го ръководи.
Когато майка му се обаждаше у нас, често трябваше да лъжа. Отговарях, че синът й е още в кабинета. Веднъж отказах да лъжа и му дадох слушалката. Той ме заплаши с вдигнат юмрук и направи движение, като че искаше да ме стисне за гърлото. Истински дълбок гняв,
напълно сериозен. Майка ми тъкмо беше у нас и остана ужасена от държанието му.

Скоро след това си купихме къща и се преместихме. Естествено свекърва ми ни предложи
„помощта" си, така наричаше постоянната си намеса. Днес щях да й кажа,
че не искам, но тогава не умеех да се отбранявам. Изпитвах уважение към властната й натура. Затова я оставих да помага.
Свърших цялата работа в старото жилище, докато тя се оправяше с новото.
Когато най-после видях новата ни къща, останах с чувството, че не аз, а тя се нанася да живее там. Тя определяше къде да бъдат поставени мебелите, къде какво да се сложи. Внуши ми, че съм излишна, че само й преча да се разпорежда. Тя и синът й определяха всичко и един през друг ме изпращаха да им върша разни работи. Почувствах се като последна глупачка.
Двамата подредиха кабинета му, разчистиха, а аз седях и гледах. Не бях почистила, защото и аз като него работех по цял ден. Изведнъж чух гласа й: „Кристиян, я погледни." Беше открила прах по мебелите и вдигна триумфиращо черния си пръст.
Мъжът ми се почувства ужасно неловко, но ме извини. Оправда се, като каза: „Тя нямаше време да избърше. Нали и тя работи!" На което свекърва ми отговори: „Това не значи нищо, къщата не може да изглежда така."
Когато най-после я откарахме у дома й, последва още една обида: в един

антикварен магазин бях открила чудесни шишенца за ракия, съвсем не скъпи. Исках да ги напълня и да ги поставя в новото барче. Без да ме пита, мъжът ми й подарил едно. И на всичкото отгоре казал: „Петра няма нищо против." Много се ядосах, но отново преглътнах обидата, без да кажа и дума.
Както си седяхме в колата, старата интригантка заговори с измамна любезност: „Виж, Кристиян ми подари едно от шишенцата ти. Да мисля ли, че нямаш нищо против?"
Тогава не можах да се сдържа и избухнах: „Това е безсрамие. Не, не съм съгласна и ти го знаеш много добре."
Изведнъж мъжът ми се разкрещя като дивак: „Веднага да се извиниш на мама за нахалството!"
Но аз бях толкова бясна, че отговорих: „Дори не мисля." А по-късно, когато стигнахме в жилището й,
добавих: „Щом твоите синове те лъжат, тъй като им е по-лесно да не ти казват истината, това си е тяхна работа. Аз обаче ще ти казвам истината и ти ще се научиш да живееш с нея." За първи път се разбунтувах истински. И тогава се разрази буря.
Двамата й сина постоянно я лъжеха, защото се страхуваха от нея. Така и не се бяха научили да отстояват собственото си мнение. Употребяваха думите на майка си,
заемаха мислите й. Да, мамо, ще

го направим, щом ти казваш, но не правеха нищо. Лъжеха я, за да има мир вкъщи.
А сега изведнъж се бе появила една недостойна снаха, която се осмели да й каже в очите, че синовете й я лъжат. Ето какво ми отговори тя: „Ако онова, което ми казваш е вярно, ей тук да умра. Не е вярно, синовете ми никога не са ме лъгали." Настана същински ад и
Кристиян не беше на себе си.
Най-страшното за мен беше, че взе страната на майка си. Непременно искаше да си взема думите назад и да й се извиня.
И изобщо, винаги когато ставаха караници с майка му, виновната бях аз.
Веднъж заминахме в отпуск - от само себе си се разбира, че и тя дойде с нас, - и една вечер се скараха. Вече си бях легнала.
До края на отпуската той не ми проговори, защото пак беше приписал вината на мен. Но дори тогава маминото синче не се осмели да каже, че ще замине само с жена си.
Изпратена от Надя Р. на www.spiralata.net
13
За съжаление в началото показвах недоволството си твърде прикрито и никога не се отбранявах пряко и ясно. Днес си мисля, че не съм постъпвала правилно. Ако бях изяснила отношенията ни,
мъжът ми щеше да вземе решение.
Спомням си за първата ни кратка почивка. Тогава още бях силно влюбена в мъжа си и искахме да

заминем на Балтийско море за събота и неделя. В Травемюнде. Тя реши:
„Кристиян, тази събота и неделя трябва да отидете във Варендорф и да занесете косачката на сестра ми." И какво направихме?
Занесохме косачката във Варендорф. Побеснях от гняв, но тръгнах с него.
Вместо да му кажа: нямаш право да си играеш така с мен, аз заминавам за Травемюнде. Не ме интересува какво иска майка ти.
Ако не искаш, не идвай с мен. Мъжът ми се извини с половин уста:
„Съжалявам, но не мога да разочаровам мама."
Когато се роди синът ми - единственият внук, защото брат му можел „само да създава дъщеря след дъщеря", - изведнъж се сдобих с бонус. Колкото и глупава да бях, от мен все пак имаше някаква полза. Бях родила син, продължител на рода.
Естествено майка му веднага пристигна в болницата. Тъкмо бях родила и се чувствах ужасно, че тя седеше до мен с часове и ми ходеше по нервите. Не можех да я понасям.
Присъствието й ме подлудяваше. Все още не знаех как се кърми, не знаех как да сложа детето на гърдата си, а тя държеше да гледа. Без капка съчувствие, без капка деликатност. Не посмях да я отпратя. Един ден в края на леглото ми застанаха мъжът ми и майка му, и двамата със скръстени ръце.
Нервите ми бяха опънати до

скъсване и нищо не вървеше както трябва. Сложих момчето на гърдата си и то не пожела да суче.
Започна да пищи, аз се окъпах в пот, свекърва ми поклати глава и каза:
„Виж, Кристиян, тя не може."
И мъжът ми й отговори, сякаш беше откърмил десет деца: „Не, наистина не може." После се обърна към мен: „Петра, трябва да го направиш така и така, момчето изобщо не може да засуче." В този момент можех да застрелям и двамата на място, След това ридах с часове.
Трябваше да ми дадат успокоително, за да се овладея. Събрах сили и казах на мъжа си: „Майки ти никога вече няма да влезе в тази стая. Ти си длъжен да се погрижиш за това."
На следващия ден мъжът ми се обади по телефона и обясни: „Мама непрекъснато ме умолява,
едва не се разплака, иска да види още веднъж момчето." И двамата пристигнаха - това беше като изнасилване. В ситуация като тази, с първо дете, когато изобщо не знаех какво да правя, когато бях в депресия и се възстановявах от трудното раждане - не издържах и рухнах.
В подобни ситуации мъжът ми никога не заставаше на моя страна. Винаги ме представяше като объркана, неспособна, свръхчувствителна, болнава, винаги аз бях глупачката. Стана ми ясно, че нямах никакъв шанс в това семейство. Днес съм убедена, че нито една снаха не би била в състояние да угоди

на свекърва ми. И че тя ме ревнуваше до полуда. Защото поне в началото обожествяваният й син ме обичаше много силно. Аз бях безгрижна, необременена, без норми и той се възхищаваше от мен.
Връзката ни се разпадна, когато той премина отново в лагера на майка си.
Повод за окончателната ни раздяла даде почивката, когато тя отново поиска да се натрапи, а аз най- после събрах смелост и им заявих, че ако тя пак замине с нас, аз ще си остана вкъщи. Двамата тръгнахме сами, бяхме в Тоскана.
След три дни свекърва ми долетя при нас, сладка като мед: „Исках да ви изненадам, радвате ли се?"
Това беше краят. Казах на мъжа си: тя или аз. Той избра майка си.
Наскоро го видях отново след дълго прекъсване - разведени сме от шест години. Прилича досущ на майка си. Същите черти на лицето, направо се ужасих. И до днес не се е откъснал от нея. След като се разделихме, дори я заведе на почивка и си взеха двойна стая.

Изтегляне 0.62 Mb.

Сподели с приятели: