Базилевски също така разказа на Специалната Комисия за своята беседа със зондерфюрера на 7 отдел на германската комендатура Хиршфелд

„С цинична откровеност Хиршфелд ми заяви, че исторически е доказана вредността на поляците и тяхната непълноценност, и поради това намаляването на населението на Полша ще послужи за наторяване почвата и ще създаде възможност за разширяване жизненото пространство на Германия. В връзка с това Хиршфелд се похвали, че в Полша нищо не останало от интелигенцията, тъй като тя е избесена, разстреляна и изпозатворена в лагерите”.

Показанията на Базилевски се потвърдиха от разпитания от Специалната Комисия свидетел – професора по физика Ефимов И. Е., на когото Базилевски още тогава, през есента на 1941 година разказал своя разговор с Меншагин.

Документално потвърждение на показанията на Базилевски и Ефимов са собственоръчните записки на Меншагин, които той направил в своя бележник.

Този бележник, който съдържа 17 непълни страници, беше намерен в книжата на Смоленского Градско Управление след освобождението на града от Червената Армия.

Че посоченият бележник принадлежи на Меншагин и че почеркът е негов бе удостоверено, както от показанията на Базилевски, който добре знае почерка на Меншагин, така и от графологическата експертиза.

Съдейки по датите в бележника, неговото съдържание се отнася към периода от първите дни на месец август 1941 година до ноември същата година.

Сред различните записки по стопански въпроси (дърва, електрическа енергия, търговия и др.) има редица записки, направени от Меншагин, очевидно, да си спомни нарежданията на германската комендатура в Смоленск.

От тези записки доста ясно изпъкват въпросите, с които се е занимавало Градското управление, като орган, който е изпълнявал всички нареждания на германското командване.

На първите три страници от бележника са изложени подробно редът, по който се е организирало еврейското „гето” и системата на репресии, които трябвало да се прилагат срещу евреите.

На 10 страница, датирана 15 август 1941 година, е записано:

„Всички избягали поляци военнопленници да се задържат и откарват в комендатурата”.

На 15 страница (без дата) е записано:

„Носят ли се сред населението слухове за разстрелването на полските военнопленници в Кози Гори (Умнову)”.

От първата записка личи, първо, че на 15 август 1941 година военнопленниците поляци още са се намирали в района на Смоленск и, второ, че германските власти ги арестували.

Втората записка свидетелства, че германското командване, обезпокоено от възможността да проникнат сред гражданското население слухове за извършеното от него престъпление, специално е давало нареждания да се провери това негово предположение.

Свещеникът в село Куприно, Смоленска околия, А. П. Оглоблин, показа:

„.... След Сталинградските събития, когато германците почувстваха неувереност, те започнаха това дело. Сред населението се започнаха разговори, че „германците поправят своите работи”. Пристъпвайки към подготовката на катинската провокация, германците най-напред се заели да намерят „свидетели”, които с убеждавания, подкупи и заплашвания биха могли да дадат необходимите на германците показания.

Вниманието на германците привлякъл селянинът Киселов Парфен Гаврилович, от най-близката до вилата в „Кози гори” махала, роден през 1870 година.

„През есента на 1942 година при мене в къщи дойдоха двама полицаи и ми предложиха да се явя в гестапо на гара Гнездово. Същият ден аз отидох в гестапо, което се помещаваше в двуетажната къща редом с железопътната гара. В стаята, където аз влязох, имаше един германски офицер и преводач. Германският офицер, чрез преводача, започна да ме разпитва – отдавна ли живея в този район, с какво се занимавам и какво е материалното ми положение. Аз му разказах, че живея в махалата в района на „Кози гори” от 1907 година и работя в свое стопанство. За моето материално положение казах, че ми е трудно, тъй като сам съм на преклонна възраст, а синовете ми са на война.

След непродължителен разговор на тази тема, офицерът заяви, че по сведения на гестапо, през 1940 година сътрудници на Народния Комисариат на вътрешните работи (НКВД) разстреляли полски офицери в Катинската гора, в района на „Кози гори”, и ме попита – какви показания аз мога да дам по този въпрос. Аз отговорих, че изобщо никога не съм чувал НКВД да е извършвал разстрелвания в „Кози гори”, та и едва ли това е възможно, обясних аз на офицера, тъй като „Кози гори” е съвсем открито многолюдно място и, ако там са разстрелвали, то за това щеше да знае цялото население от близко разположените села.

Офицерът ми отговори, че при все това аз трябва да дам такива показания, тъй като това уж било извършено. За тези показания ми обеща голямо възнаграждение.

Аз отново заявих на офицера, че нищо не зная за разстрелванията и че преди войната това не е могло да стане в нашата местност. Въпреки това, офицерът упорито настояваше да дам лъжливи показания.

След първия разговор, за който аз вече дадох показания, повторно ме извикаха в гестапо едва през февруари 1943 година. Тогава мене ми беше известно, че в гестапо са извиквали и други жители от съседните села и че и от тях са изисквали такива показания, както и от мене.

В гестапо същият офицер и преводач, при които аз бях при първия разпит, пак поискаха от мене да дам показания, че съм бил очевидец на разстрелвания на полски офицери, извършени уж от НКВД през 1940 година. Аз отново заявих на гестаповския офицер, че това е лъжа, тъй като преди войната нищо не съм чувал за каквито и да било разстрелвания и че няма да давам лъжливи показания. Но преводачът не искаше да ме слуша, взе от масата написан на ръка документ и го прочете. В него се казваше, че аз Киселов, жител на махалата в района на „Кози гори” сам съм видял как през 1940 година сътрудници на НКВД са разстрелвали полски офицери. Като прочете този документ преводачът ми предложи да го подпиша. Аз отказах да сторя това. Тогава преводачът започна да ме принуждава с ругатни и заплашвания. Накрая той заяви: „Или Вие веднага ще подпишете, или ще Ви унищожим. Избирайте!”

Уплашен от заплашванията, аз подписах тоя документ, като реших, че с това ще се свърши работата”.

По-нататък, след като германците организирали посещението на катинските гробове от различни „делегации”, Киселов принудили да говори пред пристигналата „полска делегация”.

Киселов, като забравил съдържанието на подписания в гестапо протокол, се объркал и накрая се отказал да говори.

Тогава гестапо арестувало Киселов и, след нанасянето му на побои в продължение на месец и половина, отново успяло да получи неговото съгласие да „говори публично”.

По това Киселов показа:

„В действителност не излезе така.

През пролетта на 1943 година германците разгласиха, че са разкрили в Катинската гора в района на „Кози гори” гробове на полски офицери, уж разстреляни от органите на НКВД през 1940 година.

Скоро след това при мене в къщи дойде преводачът на гестапо и ме заведе в гората в района на „Кози гори”.

Когато излязохме от къщи и останахме само двамата, преводачът ме предупреди, че сега аз трябва да разкажа на присъстващите в гората хора всичко тъй, както е изложено в подписания от мен документ в гестапо.

Когато стигнахме в гората аз видях разкопани гробове и група неизвестни мен лица. Преводачът ми каза, че това са „полски делегати”, пристигнали да разгледат гробовете.

Когато се приближихме към гробовете, „делегатите” започнаха да ми задават на руски различни въпроси по повод разстрелването на поляците. Но тъй като беше изминало повече от месец, откакто ме бяха викали в гестапо, аз бях забравил всичко, което беше в подписания от мен документ и започнах да се забърквам, а накрая казах, че нищо не знам за разстрелване на полски офицери.

Германският офицер много се ядоса, а преводачът грубо ме отмъкна от „делегацията” и ме изгони.

Следният ден, сутринта, към моя двор се приближи автомобил с гестаповски офицер. Като ме намери в двора, той заяви, че съм арестуван, качи ме в автомобила си и ме откара в Смоленския затвор.....

След арестуването ми много пъти ме извикваха на разпит, но повече ме биеха, отколкото разпитваха. Първият път ме извикаха, силно ме набиха и наругаха, задето съм ги бил поставил в трудно положение, а след това ме откараха в килията.

При следното повикване ми казаха, че аз трябва публично да заявя, че съм очевидец на разстрелването на полските офицери от болшевиките и че дотогава, докато гестапо не се убеди, че ще върша това добросъвестно, нямало да бъда освободен от затвора. Аз заявих на офицера, че по-добре да лежа в затвора, отколкото да лъжа пред очите на хората. След това ми нанесоха силен побой.

На такива разпити, които се придружаваха с побои, ме подхвърлиха няколко пъти, вследствие на които аз съвсем отслабнах, започнах да чувам лошо и не можех да движа дясната си ръка.

Приблизително един месец след моето арестуване, германският офицер ме извика и ми каза: „Ето, Киселов, виждате до какво ви докара вашата упоритост. Ние решихме да ви, екзекутираме. Утре ще ви откараме в Катинската гора и ще ви обесим”. Аз помолих офицера да не правят това, започнах да го убеждавам, че аз не подхождам за ролята на „очевидец” на разстрелването, тъй като въобще не умея да лъжа и поради това отново ще объркам нещо. Офицерът настояваше на своето. След няколко минути в кабинета влязоха войници и започнаха да ме бият с гумени тояги.

Аз не можах да издържа побоите и изтезанията и се съгласих да изляза публично с измислен разказ за разстрелването на поляците от болшевиките. След това аз бях освободен от затвора при условие – по първото искане на германците да говоря пред „делегациите” в Катинската гора.....

Всеки път преди да ме отведат в гората при разкопаните гробове, преводачът идваше при мене вкъщи, извикваше ме на двора, отвеждаше ме настрана, за да не чуе никой и ме принуждаваше в продължение на половин час да изуча наизуст всичко, което трябва да кажа за уж извършеното от НКВД разстрелване на полски офицери през 1940 година.

Спомням си, че преводачът ми казваше приблизително следното: „Аз живея в махалата на „Кози гори”, недалеч от вилата на НКВД. През пролетта на 1940 година видях как откарваха поляците в гората и там нощем ги разстрелваха”. И непременно трябваше дословно да заявявам, че „това е работа на НКВД”.

След като изучвах това, което ми казваше преводачът, той ме отвеждаше в гората при разкопаните гробове и ме принуждаваше да разказвам всичко това в присъствие на пристигналите „делегации”. Моите разкази бяха под строг контрол и преводачът ги изпращаше в гестапо. Веднъж аз говорих пред някаква си „делегация” и ми зададоха въпрос: „Видял ли съм аз лично тия поляци преди разстрелването им от болшевиките”. Аз не бях подготвен за такъв въпрос и отговорих, както беше в действителност, сиреч че съм видял полските военнопленници преди войната, тъй като те работеха по пътищата. Тогава преводачът грубо ме отмъкна настрана и ме прогони вкъщи.

Моля да ми повярвате, че през всичкото време мен ме мъчеше съвестта, тъй като знаех, че всъщност разстрелването на полските офицери беше извършено от германците през 1941 година, но за мен нямаше друг изход, тъй като аз се намирах постоянно под страха да бъда повторно арестуван и измъчван”.

Показанията на Киселов П. Г. за извикването му в гестапо, за последвалото след това арестуване и за побоите над него, се потвърждават от живеещите с него съпруга Киселова Аксиния, родена през 1870 година, сина му Киселов Васил, роден през 1911 година и снаха му Киселова Мария, родена през 1918 година, а също така от шосейния майстор Сергеев Тимофей Иванович, роден през 1901 година, който е живеел под наем в къщата на Киселов.

Телесните повреди, причинени на Киселов в гестапо (повреда на рамото, значително отслабване на слуха), се потвърждават от акта на съдебномедицинското обследване.

Търсейки „свидетели”, германците се заинтересували по-нататък от сътрудниците на железопътната гара Гнездово, намираща се на два и половина километра от „Кози гори”.

През пролетта на 1940 година на тази гара пристигали военнопленници поляци и германците очевидно са искали да получат съответни показания от железничарите. За тази цел през пролетта на 1943 година германците извикали в гестапо бившия началник на гарата Гнездово – Иванов С. В., дежурния на гарата Саватеев И. В. и други.

Относно обстоятелствата, при които бил извикан в гестапо Иванов С. В., роден в 1882 година, показа:

„....Това беше през март 1943 година. Разпитва ме германски офицер в присъствието на преводач. След като ме разпита чрез преводача, кой съм и каква длъжност съм заемал на гара Гнездово преди районът да бъде окупиран от германците, офицерът ме попита, известно ли ми е, че през пролетта на 1940 година на гара Гнездово са пристигнали с няколко трена на големи групи военнопленници – полски офицери. Аз казах, че зная за това. Тогава офицерът ме запита, известно ли ми е, че през същата пролет на 1940 година, скоро след пристигането на полските офицери, болшевиките ги разстреляли всички в Катинската гора.

Аз отговорих, че такова нещо не зная и това не може да бъде понеже пристигналите през пролетта на 1940 година на гара Гнездово военнопленници – полски офицери аз съм срещал на работа по шосетата в течение на 1940-1941 година, включително до завземането на Смоленск от германците.

Тогава офицерът ми заяви, че щом германски офицер твърди, че поляците са били разстреляни от болшевиките, то значи, че това е било в действителност така. „Поради това”, продължи офицерът, „вие няма защо да се страхувате и можете със спокойна съвест да подпишете протокол, че военнопленниците полски офицери са били разстреляни от болшевиките и че вие сте били очевидец на това”.

Аз му отговорих, че съм стар, на 61 година съм, и на стари години не искам да вземам грях на душата си. Мога само да дам показание, че военнопленниците – поляци наистина са пристигнали на гара Гнездово през пролетта на 1940 година.

Тогава германският офицер започна да ме убеждава да дам исканите показания, като обещаваше, че в положителен случай ще ме преведе от длъжността пазач на длъжност началник на гара Гнездово, която аз заемах при Съветската власт, и ще ме осигури материално.

Преводачът подчерта, че моите показания, като бивш железопътен служащ на станция Гнездово, най-близко разположена до Катинската гора, са извънредно важни за германското командване и че няма да съжалявам, ако дам такива показания.

Аз разбрах, че съм попаднал в извънредно тежко положение и че ме очаква печална участ, но при все това аз отново се отказах да дам на германския офицер измислени показания.

След това офицерът започна да ми крещи и заплашва с побой и разстрел, като заявяваше, че аз не разбирам собствения си интерес. Обаче, аз твърдо стоях на своето.

Тогава преводачът състави кратък протокол, на една страница на немски език, и ми разказа със свои думи неговото съдържание.

В този протокол беше записан, както ми разказа преводачът, само фактът за пристигането на полските военнопленници на гара Гнездово. Когато аз помолих да запишат моите показания не само на немски, но и на руски език, то офицерът изгуби всяко самообладание, наби ме с гумена пръчка и ме изгони из помещението.....”

Саватеев И. В., роден в 1880 година, показа:

„.....В гестапо аз дадох, показание, че наистина през пролетта на 1940 година на гара Гнездово пристигнаха в няколко трена полски военнопленници и че бяха откарвани на автомобили по-нататък, но къде – не ми е известно. Аз прибавих също така, че по-късно съм срещал многократно тия поляци на шосето Москва – Минск, където те на малки групи поправяха пътя.

Офицерът ми заяви, че аз бъркам, че не съм можал да срещам поляците на шосето, тъй като те са били разстреляни от болшевиките и поиска да дам показание тъкмо за това. Аз отказах.

След дълги заплашвания и убеждавания офицерът се посветва за нещо с преводача на немски език и тогава преводачът написа кратък протокол и ми го даде да го подпиша, като обясни, че тук е изложено съдържанието на моите показания. Аз помолих преводача да ми даде възможност сам да прочета протокола, но той ме прекъсна с псувня и заповяда веднага да го подпиша и да се махна. Аз се позабавих малко, преводачът грабна гумената тояга, която висеше на стената и замахна да ме удари. След това аз подписах подпъхнатия ми протокол. Преводачът каза, да си ходя вкъщи и пред никого да не дрънкам, иначе щели да ме разстрелят...”

Търсенето на „свидетели” не се ограничило със споменатите лица. Германците настойчиво се стараели да намерят бивши сътрудници на НКВД и да ги принудят да им дадат потребните за тях лъжливи показания.

Случайно арестувания бивш работник в гаража на Смоленското областно управление на НКВД Игнатюк Е. Л., германците упорито принуждавали чрез заплашвания и побои да даде показания, че уж бил не работник в гаража, а шофьор и лично превозвал военнопленниците поляци за разстрелване.

По този въпрос Игнатюк Е. Л., роден в 1903 година, показа:

„При първия ми разпит от началника на полицията, Алферчик, той, обвинявайки ме че съм агитирал против германските власти, ме попита в качеството на какъв съм работил в НКВД. Аз му отговорих, че съм бил работник в гаража на Смоленското областно управление на НКВД. През време на същия разпит Алферчик се домогваше да му дам показания, че съм работил в Управлението на НКВД не като работник в гаража, а като шофьор.

Като не получи от мене потребните показания, Алферчик силно се ядоса и заедно с адютанта си, когото той наричаше Жорж, ми завързаха главата и устата с някакъв парцал, свалиха ми панталоните, положиха ме на масата и започнаха да ме бият с гумени тояги.

След това пак ме извикаха на разпит и Алферчик настояваше да му дам лъжливи показания, че полските офицери са разстреляни в Катинската гора от органите на НКВД през 1940 година, което уж ми било известно като шофьор, който участвал при превозването на полските офицери в Катинската гора и присъствал при тяхното разстрелване. Ако аз се съглася да дам такива показания Алферчик обещаваше да ме освободи от затвора и да ме настани на работа в полицията, където щели да ми бъдат създадени добри условия за живот, в противен случай те щели да ме разстрелят.....

Последен път в полицията ме разпитва следователят Александров, който искаше от мен също такива лъжливи показания за разстрелването на полските офицери, както и Алферчик, но и при разпита от него аз отказах да дам измислени показания.

След тоя разпит пак ме биха и откараха в гестапо.....

....В гестапо, както и в полицията, искаха от мен лъжливи показания, че в Катинската гора през 1940 година са разстреляни полски офицери от съветските власти, което уж на мен като шофьор ми било известно”.

В издадената от германското Министерство на външните работи книга, в която бяха поместени изфабрикуваните от германците материали по „Катинското дело”, освен споменатия по-горе Киселов П. Г., бяха посочени като „свидетели” Годезов (същият Годунов), роден в 1877 година, Силверстов Григорий, роден в 1891 година, Андреев Иван, роден в 1917 година, Жигулев Михаил, роден в 1915 година, Кривозерцев Иван, роден в 1915 година и Захаров Матвей, роден в 1893 година.

Проверката установи, че първите двама от посочените по горе (Годезов и Силверстов) са умрели през 1943 година преди освобождението на Смоленската област от Червената Армия; следните трима (Андреев, Жигулев и Кривозерцев) заминали с германците, а може би са били отвлечени насила от тях, а последният Захаров – бивш прикачвач на вагони на гара Смоленск, който при германците работел като кмет в село Нови Батеки, беше издирен и разпитан от Специалната Комисия.

Захаров разказа по какъв начин германците получили от него потребните им лъжливи показания по „Катинското дело”:

„В началото на март 1943 година – показа Захаров – в квартирата ми дойде сътрудникът на Гнездовското гестапо, фамилията му не знам, и каза, че ме вика офицер.

Когато пристигнах в гестапо, германският офицер ми заяви чрез преводача: „Известно ни е, че вие сте работили като прикачвач на вагони, на гара Смоленск – централна и трябва да дадете показания, че през 1940 година през Смоленск са се отправяли вагони с военнопленници – поляци за гара Гнездово, след което поляците са били разстреляни в гората при „Кози гори”.

В отговор на това аз заявих, че през 1940 година през Смоленск наистина преминаваха на запад вагони с поляци, но до коя гара се отправяха – аз не зная...

Офицерът ми каза, че ако аз не искам доброволно да дам показания, той ще ме принуди да сторя това. След тия думи той взе гумената тояга и започна да ме бие. Подир това те ме положиха на пейката и офицерът заедно с преводача започнаха да ме бият. Колко удара ми нанесоха, аз не помня, понеже скоро изгубих съзнание. Когато се свестих, офицерът поиска от мене да подпиша протокола на разпита и аз, паднал духом, под влиянието на побоите и заплахите с разстрел, дадох лъжливи показания и подписах протокола. След като подписах протокола аз бях пуснат от гестапо...

Няколко дни след като ме викаха в гестапо, приблизително в средата на март 1943 година, в квартирата ми дойде преводачът и ми каза, че аз трябва да отида при германския генерал и там да потвърдя показанията си.

Когато пристигнахме при генерала, той ме попита – потвърждавам ли показанията си. Аз казах, че потвърждавам, тъй като още по пътя преводачът ме предупреди, че ако се откажа да потвърдя показанията, ще си изпатя още по-зле, от това, което си изпатих първия път в гестапо. Боейки се да не се повторят изтезанията, аз отговорих че потвърждавам показанията си. След това преводачът ми заповяда да вдигна дясната си ръка и ми каза, че съм дал клетва и мога да си отида в къщи”.

Установено е, че германците се опитвали да получат потребните им показания с помощта на убеждавания, заплашвания и изтезания и от други лица, частно от бившия помощник-началник на Смоленския затвор Каверзнев Н. С., от бившия служащ в същия затвор Ковалов В. Г. и други. Тъй като търсенето на потребния брой свидетели не се увенчало с успех, германците разлепили в гр. Смоленск и околните села следния позив, оригинален екземпляр от който се намира в материалите на Специалната Комисия:

Че германците обещавали награда за даване на потребните им показания по „катинското дело”, за това заявиха разпитаните от Специалната Комисия свидетели – жители на гр.Смоленск: Соколова О. Е., Пущина Е. А., Бичков И. И., Бондарев Г.Т., Устинов Е. П. и много други.