Софроний - дидактически писател

Освен по съдържание, съчиненията на Софроний се отличават по новия дух и новите тенденции, с които са надъхани. Софроний е не само духовен пастир и учител, но и писател-гражданин в истински смисъл на думата. През целия си живот той е работил за оная среда, всред която е живял, потребите и нуждите на която много добре познавал. Неговите идеи, мисли и чувства са били най-тясно свързани с течението на работите по онова време, с целия обществен строй, както се е исторически сложил и както се е развивал. Старите писатели нямали връзка с живота, не познавали действителността и народните нужди. В своите съчинения, надъхани почти изключително с религиозен дъх, те говорят на благочестивите християни за задгробния живот, за спасение на душите на оня свят, "дето нема ни болест, ни въздишки, ни печал, но живот безконечен". Целите и задачите на Софроний са съвсем други. Народът е роб на други народи, поради "безразсъдността, глупавината и заспалостта си". Той кори българите за пренебрежението към просветата, кори ги затова, че са "потемнени и помрачени, некнижни, невежи, безгласни и безответни като самыи едни скотове". "Оле неразсудност болгарская и голямая глупавина!... Затова отворете очите и ум ваш, о болгаре, чада моя любезная"... се провиква той. Тия укори и тоя позив са същите почти, каквито отправя Паисий към българите. Дори тонът на речта и изразите си приличат. Новият път, който чертае Софроний, - пътя на просветата, на образованието, на разширение разума - може да изведе народа от робското му положение. Образованието, според него, не трябва да бъде килийно, не трябва да бъде надъхано с религиозен дух, а светско, модерно, "европейско", образование "философское и граматическое", както го нарича той. Софроний дава за пример европейските народи, които имат "школи и академiы" и с такова образование са станали "философи и хитри епистими" (учени). Той съветва българите да тръгнат в тая посока, да се грижат за образованието на децата си, да отварят училища, а не да поддържат никому непотребни манастири, които да дават подслон на лениви монаси. Само чрез образование човек може да познае себе си, света и хората, да съзнае своите длъжности и да бъде полезен на народа. Кое е карало Софроний да кори българите и да изтъква техните недостатъци, тяхната глупавина и безразсъдност? Преди всичко, чувството на отговорности пред Бога и пред хората за неизпълнен дълг, а след това чувство на жалост и ревност по рода своего - това, което е вдъхновявало и неговия учител. С новия дух и новите идеи Софроний изпъква като деец за национална просвета, като истински народен будител. Мирогледът му не е ограничен в тесните рамки на християнските догми и правила, а се простира върху животрептящи национални въпроси, върху прояви от обществен и образователен характер. Софроний открива нови хоризонти за българската мисъл, нови идеали за постигане. Неговата дейност представя нов етап в развитието на българската книжнина.

Страданията и мъките на Софроний откриват някои основни черти в характера и психиката на народа. Робското тегло е развило у българина безкрайно търпение. Непосилният гнет и тежките изпитания са сломили духът и волята му. Мълчаливо, покорно, без роптание и оплакване той е понасял всичко, каквото му било предопределено. Като че това така трябвало да стане, като че сам Бог е пратил това наказание и с него всеки трябвало да се примири. Един фатализъм обладавал душите, сковавал волята и мисълта и не давал възможност на личността да се прояви. Тежката атмосфера създала песимистично настроение, което се чувствува в автобиографията, което преживявал самия Софроний, пък и целият български народ. Но това настроение било преходно, моментно. Народът не се отчаял, не изгубил надежда, не изгубил и вяра в силите си. Естественият извор на мисълта и чувството у него не се пресушил. Общото самочувствие и самосъзнание, пуснало дълбоки корени в душата, се запазило, макар духът да е бил угнетен и обезсилен. Това самосъзнание се открива в интереса на народа към съдбата на своя пастир, в интереса към проповедите му, към цялата му дейност. И Софроний страда, мъчи се като праведни Йов, но не пада духом, а с още по-голяма енергия продължава да служи народу. Със своето мъченичество той прилича на християнските проповедници, които, въпреки гоненията и преследванията, са следвали неотклонно своя идеал и са били готови да се жертвуват за него. Ореолът на светец окръжава неговото чело. И с право той е нарекъл съчинението си "житие".

От литературна страна автобиографията има голямо значение. Тя е първото оригинално произведение в новобългарската литература и първата жива и реалистична картина на тогавашната българска действителност. Различните случки и перипетии из своя живот авторът излага вярно, искрено и правдиво без извъртания и изопачавания, без да скрие нещо, което би породило съмнение или би го изложило. В такъв вид съчинения авторите обикновено не могат да бъдат напълно обективни и спокойни към събития и случки, свързани с техния живот. Те често изпадат в субективизъм, стремейки се да изтъкнат моралните качества на своята личност. У Софроний не е така. Естественият и непринуден разказ у него се развива спокойно, без лирически отстъпления, без субективно отнасяне. Софроний излага всичко тъй, както е станало. Дори неговите чувства и настроения, въпреки покъртителните сцени, които рисува, не се изявяват открито. Те могат да се доловят само в тона на неговата реч. Тоя тон изобщо е тъжен, нерадостен. Само в редки случаи, когато рисува някой весел момент из своя живот или някое свое смешно положение, той напуща тъжния и сериозен тон и в шеговита форма, след като са минали премеждията и критическите моменти, преценява постъпките си и се смее на ума си, над себе си. Ето напр. как разказва той, когато се е криел 26 дни в един харем: "Подигна се един кадийски вик, писък, ала кой ги слушаше. Аз от страх побегнах при самая кадина, а она по нихное обичаи, обръщаше лице свое от мене - да я не гледам." С такъв шеговит тон той говори как излъгал веднъж турците: "Побегнах при татар-агаси аз със зелен калпак. Питат ме: Що си ти за човек? Да река владика есм, не дава ми рука, ами рекох: "Доктор сем." И они ме питаха за лекови и мене, како би возможно дадох им ответ."

Софроний не вниква в душевното си състояние и не описва подробно онова, което е изпитал в даден момент. Душевното му състояние може да се долови от действията и постъпките му след преживяното. Така, след като бостанджи баши няколко пъти чактисал револвера си, за да го убие, след като се опитал да го обеси на върбата, Софроний изпитал такъв страх, че вместо за два часа, за четвърт час взел разстоянието до с. Сигмен. "И тамо наскоро, казва той, изпих три-четири чаши люта ракия. И като седнах, тогава ме съвзе страх и наченах да треперя като от тресавица." На друго място казва, че от страх и "недужная теснота" всички косми на главата му изпадали. Със сълзи на очи той оплаква своя живот, когато бил принуден посред зима и в тъмно и дъждовно време да бяга от Враца, да се скита немил недраг из планини и гори.

Най-хубаво, обаче, се откриват душевните преживявания на Софроний в индивидуалния му стил. Жив, изразителен и картинен е стилът му в автобиографията. Чрез възклицания, питания, тук-там и чрез сравнения Софроний изразява онова, което чувствува в даден момент. С естествения си и непринуден разказ, с изразителния си и картинен стил, автобиографията ще се чете всякога с жив интерес и увлечение.¹

Софрониевите съчинения имат голяма цена и поради това, че са написани на простонароден език. Като дългогодишен народен проповедник и наставник, за да бъде разбран, Софроний се стараел да говори и пише на прост, достъпен за народната маса език. Навсякъде в неговите трудове се забелязва влиянието на живата реч, и то главно на родния му източнобългарски говор, а тук-там и на западния. В заглавията, в предговорите, в послесловията и всякъде, дето му падне случай, той пише, че превежда от гръцки и славянски на прост български език. Като застъпник на простия български език Софроний трябва да се счита за пръв представител на българската школа по повдигнатия по-късно въпрос за установяването на книжовен български език. Но Софроний не скъсва напълно с традицията. Църковнославянският език за него е свещен език. Както народът, така и той се е отнасял благоговейно към него, считал съчиненията, написани на тоя език, за народно богатство, а авторите им - за защитници на вярата и националността. Заглавията на съчиненията му и отделни думи и изрази в текста са написани на църковнославянски. В езика на Софроний се срещат гръцки, сръбски и руски думи, но най-вече турски. На много места той обяснява чуждите думи с турски, като изтъква и причините, които го карат да прави това: "Едино слабостию и невежество, скодоумiе моего; второе же краткости ради языка болгарскаго, понеже неможет бо исполнити болгарскы язык вся слова и наречей славянскаго языка; того ради положих и смесих няколико наречей и от турецкаго язика. Почто болгарскы народ в’та времена в турецкiй земли навикли есте выше турецкаго языка беседовати, а своето языка погубили от иноверных насилия." (Послесловие към "Кириакодромион").

В нея той говори за бедствията на българите, за стремежа на гърците да унищожат божиите храмове, та християните да забравят своята религия, защото турците схващат, че българите никога не могат да бъдат предани, благонадеждни, познават тяхната храброст и мъжество и се страхуват от тях. Българите биха били действително страшни за турците, ако да разчитаха на каква-годе защита, обаче и досега провидението не е изпратило мощна ръка, която да заповяда да вземат оръжие и да се борят срещу тираните и разорителите на България, Тракия и Македония. По-нататък Софроний описва мъченията и изтезанията на бълг. народ, като разказва, че главна причина да забравят турците всека човещина е "ненавистта им към славянорусийската църква". Турците чрез грабежи, насилия, бунтове, тирания се стремят да променят религията си и да затвърдят по такъв начин властта си. "Однакоже народ наш, пише той, по привержености к вере и по преданности своей к едноверцам, надеется во первых на Бога, а потом на всеавгустейшаго Монарха всероссийскаго". Софроний изтъква, че по език и вяра българите се схождат с русите; те повече от всички други народи са предани към Русия и единодушно желаят да бъдат под нейна власт, но не могат да си изпросят това величествено покровителство. Той се обръща към Замбин от името на всички едноверци и го моли да напише прошение до Негово Императорско Величество, като приложи това доверително писмо, дадено му от името на неговите съотечественици и заедно с него, грешния; да падне пред стъпките на всеавгустейшия монарх и да го моли да се притече на помощ на гинещите под тежкото иго християни, та да могат, като се присъединят под премъдрото управление на всерусийския монарх, заедно с русите, да благославят небесния и земния цар.

Най-накрай Софроний от името на целия народ упълномощава Замбин, в случай, че царят възложи на никой от министрите да се осведоми за положението, да обясни всичко подробно, защото и той, както него, познава добре своята страна. Писмото е написано в 1808 год. и подписано "из Болгарскiя Области Епископ Софронiя вратчанскiй".

Замбин подава прошение до руското правителство, като прилага и пълномощното на Софроний. Руското правителство препраща документите на главнокомандуващия дунавската армия кн. Прозоровски за разглеждане и мнение. Но Замбин не е могъл да дочака резултатите от своето прошение. Той умира от туберкулоза в 1808 год. Всички негови вещи били продадени, а парите, с други ценни нища, изпратени на Софроний да ги предаде на близките му. Тоя факт свидетелствува за доверието и авторитета, с който се е ползувал Софроний пред руското правителство. Изглежда, че главнокомандуващият е дал най-добри отзиви за него, като го посочил за представител на целия български народ. За получените пари и ценни неща Софроний издал саморъчна разписка.

И след смъртта на Замбин Софроний продължавал да се грижи за облекчение положението на българския народ. Чрез Ат. Николаев той влиза в сношение с руското главно командване. Руската армия по това време стигнала до Каварна и обсаждала Силистра. Но поради липса на храна и фураж тя била принудена да се отдръпне и през зимата да прекара на квартири във Влашко и Молдова. Главнокомандуващият се погрижил за идната година да осигури успеха на военните действия в България и чрез съдействието на българите, които тъкмял да подигне срещу турците. За тая цел той влязъл в връзка с еп. Софроний, като разчитал на голямото влияние, с което последният се ползувал между българите. Софроний обещал своето пълно съдействие за успехите на руското оръжие, но обявил, че българите могат да въстанат само тогава, когато руските войски навлязат в България. Само тогава русите могат да разчитат, че българите ще са готови да ги снабдят с провизии и фураж, но с условие, щото войските сами нищо да не вземат и след помирението българите да не бъдат оставени в жертва на турците, както това се случило преди с морейските гърци (В. Златарски). В духа на това желание главнокомандуващият издава заповед, как да се отнася войската към бълг. население в завзетите области, а Софроний написва своя знаменит позив към бълг. народ.

Позивът е оказал доста голямо въздействие върху българското население. На много места руските войски били посрещани най-радушно, услужвало им се, оказвало им се гостоприемство, посочвали им се пътища, дори им се съобщавало за разположението на неприятелските войски. Доволен от тоя прием, напр. ген. Турчанинов изпратил благодарствено писмо до врачанци.

Войната се свършва с Букурещкия мир. Надеждите на Софроний и на българския народ не се сбъднали. При все това грижите му не преставали. Той, заедно с неколцина първенци в Букурещ, се мъчели да облекчат положението на многото бежанци, надошли от България при оттеглянето на руските войски. Със съдействието на Ат. Николаев, представителя на бълг. народ пред главното командуване, "българския депутат", както го наричали русите, те сполучили да изходатайствуват от руското правителство българските бежанци да се настанят в новоприсъединената област Бесарабия. За грижите, усърдието и труда, които Ат. Николаев е положил за защита на бълг. интереси и бълг. население през време на войната и след нея, Софроний, ведно с неколцина българи първенци от Букурещ, му отправят в 1813 год. в знак на истинска признателност и благодарност една грамота, скрепена с техните подписи.

От всичко гореизложено се вижда каква политическа роля е играел Софроний през време на пребиваването му в Букурещ. Той е бил централна личност; около него се групирали всички по-интелигентни и по-събудени българи, които са си поставили за цел да работят за благото на народа. В негово лице руското главно командуване е виждало най-влиятелният и най-висшият представител на бълг. народ. Доколко пък е бил популярен между своите съвременници, се вижда от одата, написана в негова чест от тревненския учител Д. Попски (1813 г.).

Макар и израсъл всред некултурна среда и живял при условия, които са пречили за развитие на личността, Софроний е успял да прояви своите природни дарби, практически ум и опитност. Като учител, народен будител и общественик той е свързал на вечни времена името си с бълг. народ. Като книжовник той вече принадлежи на историята, но с някои от трудовете си, особено с своята автобиография - живия паметник на неговите и тия на народа страдания - той все още заема видно място между българските писатели.