Софрониевци: Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович

Йоаким Кърчовски е роден в с. Ослоневи, Кичевско, неизвестно кога, а умрял около 1820 год. Той учителствувал отначало в Кичево или Кърчово, оттам и името му "даскал Кърчовски", а след това в Кратово, дето отворил смесено училище, в което обучавал момичета и момчета на църковнославянско четмо и писмо. Като Софроний, и той се скитал по села и градове, служел в църквите по български и държал проповеди на народен език.

Кърчовски е напечатал в Будапеща четири книги: "Повест ради страшнаго пришествия Христова" (1814), "Мытарства" (1817), "Чудеса пресвятыя Богородици" (1817) и "Различна поучителна наставления" (1819) Тия книги са преводи или компилации от гръцки и славянски. В някои от тях се забелязва влияние на дамаскинската литература. Съдържанието им, както се вижда и от заглавията, е религиозно-нравствено. Във всяка от тях авторът изтъква, че е написана на простейший язик болгарский, ползувания ради простейших человеков и некнижних" и с подкрепа на негови сънародници. Само тоя факт достатъчно говори за пробудено национално съзнание, за новия дух, с който са надъхани съчиненията му.

Кирил Пейчинович е роден в с. Теарце до Тетово, неизвестно кога, а умрял в 1845 г. Той е ученик на Кърчовски. На младини е посетил Света Гора и Хилендарския манастир, където приел монашество. В 1801 г. станал игумен на Крал Марковския манастир "Св. Димитър" при Скопие, където престоял 18 години. След това със свои средства се заел да възобнови западналия манастир при с. Лешок, близо до родното му място, на който станал игумен. Лешочкият манастир е играл голяма роля в духовното развитие на северозападните македонски покрайнини. Той е станал просветителен център на цяло Скопско и Тетовско. Кирил Пейчинович не е изпускал случай при обиколките си из околните села да държи проповеди и поучения, да буди националната свяст и да просвещава народа.

Той е написал 2 книги: "Огледало" (1816) и "Утешение грешним" (1840), напечатани - първата в Будапеща, а втората в българската печатница на архимандрит Теодосий в Солун. И в двете книги се разглеждат религиозно-нравствени въпроси. Както Кърчовски, така и Пейчинович счита за нужно да подчертае в заглавието, че книгите са написани на "препростейным и некныжиым язиком Болгарским". Кир. Пейчинович си написал и надгробен надпис в стихотворна форма.

И двамата книжовници вървят по пътя, начертан от Софроний, и двамата са най-близки негови последователи. Със своята дейност и със своите трудове те се явяват представители на новото време, на новата възродителна епоха, защото се стараят да въздействуват върху народната маса в нравствено и просветително отношение, държат проповеди, сами откриват училища и обучават децата. Със залагането да се пише и говори на прост бълг. език те дават право на живата нар. реч да легне в основата на бълг. книжовен език. И двамата като урожденци на западния край пишат на западнобългарски диалект. В езика им може да се открие сръбско влияние. Макар написани на западнобългарски диалект съчиненията им били разпространени из цяла България и се четели от мнозина просветени българи.

 БЕЛЕЖКИ:

2. Позивът на Софроний не носи нито дата, нито подпис. Вероятно е написан в 1810 год., както установява това, въз основа на исторически данни, проф. Златарски. За пръв път той е напечатан от Раковски във в. "Дунавски лебед" (1861 г.) без пояснения и коментарии. След него го напечатва В. Д. Стоянов по препис, даден му от бесарабски родолюбци. По изданието на В. Д. Стоянов го преиздава проф. А. Теодоров-Балан, а по това на Теодоров-Балан го издава Мин. на нар. просвета. В самото начало на позива фигурира името "Серафим, архиерей български". В. Д. Стоянов твърди, че Софроний се именувал Серафим, защото бил защитник на бълг. интереси през руско-турската война (1806-1812), т.е. ангел бранител на българите. А. Теодоров-Балан пък мисли, че Серафим е порусена форма на Софроний. По-вероятно е мнението на проф. Златарски, който твърди, че Софроний не е излязъл с истинското си име, дори не е поставил дата и място на печатането, защото предполагал, че позивът, като предназначен за българското население в самата България, може да попадне в турски ръце и по такъв начин да си навлече по-сетне непредвидени неприятности и опасности. [обратно]

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

М. Дринов. Стойко Владиславов - Софроний, епископ врачански, Псп., кн. V (1872 г.)

М. Дринов. Няколко забравени списания на Софроний Врачанскаго. Псп., кн. XII, 1884;

В. Д. Стоянов. Два новооткрити саморъчни трудове на Софроний, Псп., кн. XXVIII XXX;

А. Теодоров-Балан. Софроний Врачански. За стогодишнината на новата българска печатна книга (1806 - 1906). Бълг. Библиотека, бр. 8, изд. на Бълг. кн. дружество в София, 1906.

М. Попруженко. Очерки по исторiи возрожденiя болгарского народа, ІV Софроний Врачански, в Ж. М. Н. Пр., 1906.

Д-р П. И. Орешков. Автобиография на Софрония Врачански, Бълг. библиотека, бр, 9, 1914 г.

Д-р П. Н. Орешков. Няколко документа за Пазвантоглу и Софрония Врачански, в Сб., на бълг. акад. на науките, кн. III, 1914 г.

В. Н. Златарски. Политическата роля на Софроний Врачански, Годишник на Соф. университет, кн. XIX, З (ист. филол, клон) за 1922 - 23 год.

Б. Пенев. Доситей Обрадович у нас, Сп. БАН. кн. II, (1912), 73-112.

Б. Пенев. Автобиографията на Софрони Врачански, Сб. ,,Луи Леже". София, 1925, стр. 145.

Софроний Врачански. Избрани съчинения. Библиотека Бълг. книжнина, изд. Мин. нар. просвета № 2.

 

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Врачански, Софроний. Съчинения в два тома. С., 1989-1993.

Врачански, Св. Софроний епископ. Катехизически, омилетически и нравоучителни писания. С., 1989.

Киселков, В. Софроний Врачански. Живот и творчество. 1963.

Мутафчиева, В. Книга за Софроний. 1978.

Радев, Ив. Софроний Врачански. Личност и творчество. 1983.

 

© Тома Атанасов