Спасението като състояние раздел втори по какъв начин, целта „спасение” да превърнем в състояние част 1 борба със страстите

Християнинът, просветен от словото Божие, не мо­же да живее без разсъждение. В душата му непременно става преценка на всички негови постъпки и действия, както и оценка на това, кое е добро и кое зло, от какво да се отстранява и към какво да се стреми. Именно такива разсъждение отрезвяват душата и помагат на християнина да остави греховния път. Ако грешникът прибави към разсъждението за греховете си и мисълта, че с тях той оскърбява милосърдния Бог и че заради това ще бъде наказан след земния си живот, в душата му ще се възцари състоянието на страх и трепет и той, както казва св. Тихон Задонски, ще започне да въздиша от дълбините на сърцето си и няма да смее да въздигне очи към небето, а само ще се бие като митаря в гърдите и ще вика заедно с него: "Боже, милостив бъди към мене, грешника".

Разсъждението за видимия свят, за неговото сътворение и прекрасно устроение води душата на християнина към позна­ние на Този, Който е създал всичко и управлява всички. И всяко от Неговите творения: слънцето, луната, звездите, водата, рибите, зверовете, дърветата, тревата, огъня — възвестява това: "Той ни е сът­ворил, за да служим на човека", а богобоязливият човек, на свой ред, възклицава с думите на Псалмопевеца: "Той ни е създал и ние сме Негови - Негов народ и овци от Неговото паство" (Пс. 99: 3). И понеже има разлика в превода, искам да спра вниманието ви на оригиналния славянски текст. В него се казва така: „Уведите, яко Господь той есть Бог наш: Той сотвори нас, а не ми: ми же людие Его, и овци пажити Его” /Разумейте, че Господ е Бог наш: Той е сътворил нас, а не ние Него и сме овци, от Него пасени/. За да разберете защо е толкова важно това изречение, ще приведем тълкуванието на свети Игнатий Брянчанинов. Ето какво казва той: „Този, който се моли с нечиста молитва има мъртво понятие за Бога, като за Бог непознат и невидим. Когато човек се освободи от разсейването на мислите и пленението на помислите, тогава ще бъде допуснат до невидимото Божие лице, тогава ще познае Бога с истинско познание, опитно, живо познание. Ще познае Бога като Бог. Тогава човек, като обърне погледа на ума в себе си, ще види себе си като създание, а не като самобитно същество, каквото лъжливо мислят хората за себе си, намирайки се в помрачение и самоизмама. Тогава човек става способен да постави себе си в това отношение към Бога, в каквото би трябвало да бъде Неговото създание, т.е. става способен да осъзнае себе си като задължен да се покорява с благоговение на Божията воля и всеусърдно да я изпълнява. Изразът: „овци пажити Его”, означава „овци, които Бог пасе”. А „пасенето от Бога” е Неговата воля, открита за овцете му, т.е. за нас, в Светото Писание и проявявана в Неговите непостижими за нас съдби.

Раз­съждението за вечната Светлина — Христа Спасителя, за Неговото при­шествие в света, за Неговия смирен, жертвен подвиг, понесен от Него заради освещаването и спасението на човека, е способно да запали огъня на благодатната любов в сърцето на христи­янина, пише св. Тихон Задонски. Освен това, то одухотворява всички негови чувства и мисли, възражда в него с помощта на благодатта на Светия Дух живата действена вяра, водеща душата към висшите духовни сфери на Божествения живот и подаващ познание за любовта на Бог Отец, изпратил Своя Еди­нороден Син за спасението на света. Такова разсъж­дение за Божиите благодеяния и за греховността на човешкото естество предизвиква в сърцето на човека "печал по Бога", пронизваща като стрела душата му и предизвикваща в нея дълбоко чувство на недостойнство и нищожество. И тогава се смекчава ожесточеното от греха човешко сърце и от очите потичат покайни сълзи. Тогава човек ще пожелае по-скоро да умре, отколкото с грях да оскърби милосърдния Бог, Този Бог, "Който е едната любов и благо, и в Чийто ръце са всички краища на земята, и на Когото ангелите със страх и любов се покланят, почитат и пеят. Като стигне посредством разсъжденията в такова сми­рено и покайно състояние, грешникът ще пожелае колкото може по-бързо да изхвърли от себе си греховното бреме и, подобно на блудния син, да се върне към небесния Отец, с молба за прошка и примирение. С надеждата си на Божието милосърдие грешникът, като от изворна вода, через добродетелта разсъждение – казва св. Тихон - утолява духовната си жажда и въдворява в сърцето си радост и утешение. Това духов­но утешение не само удържа християнина от греховните попъ­лзновения, но и на по-рано извършените грехове действа подобно на пластир, изцеляващ застарелите рани. Разсъждението за Христовите страдания също обновява духа на християнина. Христовите страдания, по израза на светителя, са онази спасителна книга, която под­бужда християнина към придобиването и на другите благодат­ни добродетели: покаяние, вяра, благочестие, любов, смирение, кротост, търпение и др., посредством които той има възможността постоянно да съгрява в душата си огненото желание да достигне благодатното Царство Христово.

Вечността, която - в зависимост от подготовката за нея - бива за християнина, от една страна, благодатна, а от друга - мъчителна, подбужда душата му да се събуди от греховната дрямка и да заплаче за сторените по-рано грехове. Разсъждението за вечността действа отрезвяващо на душата и й дава сили да понася търпеливо срещащите се на житейския й път скърби. И то, защото всичко свършва със смъртта на човека, след което настъпва но­в, дотогава непознат и никога несвършващ живот. Заради този благодатен живот в единението с Бога светите мъченици отивали на страдания, като на голямо веселие, разсъждавайки за това, че техните страдания за Христа ще им принесат отрада и утешение в бъдещия живот. Помнейки думите на апостола: "Доколкото участвате в страданията на Христа, радвайте се, та и кога се яви Неговата слава, да се зарадвате и възвеселите" (1 Петр. 4: 13), те презирали вре­менната слава и богатство и устремявали духовния си взор към висшите блага на горния, небесния Иерусалим.

Следователно, разсъждението за вечността е способно не само да резсее душевната мъгла и да удържи християнина в рамките на добродетелния живот, но и да го отвърне от греха, да усмири страстите му, да привие душата му към отвращение от всичко суетно и греховно, да предизвика сърдечно сък­рушение и слъзно покаяние, често преминаващо в молит­вен вопъл за помилване.

И ако едното разсъждение за вечността само по себе си много съдейства за пробуждането на душата от греховния сън и привеждането й към Бога, то в съединение с паметта за смъртта, за последния ден на пребиваването й на земята и раздялата с близките - тази добродетел действа още по-силно на цялото същество на човека, подбужда го не само да се отвращава от греховните прелести, но и да се стре­ми към богоугоден, свят живот. Именно вследствие на това между ограничения човешки дух и абсолютния Божествен Дух се установява известна вътрешна близост, тясна връзка и хармо­ния, ограждаща човека и удържаща го на пътя на добродетелния живот.

Разсъждението за смъртта дава правилна насоченост на всички душевни сили на християнина, привеждайки го в съзнанието, че всичко в този свят е тлен­но и изчезва като сън и че човек, живейки в земния свят, е пътник и странник и от раждането до края си носи тежестта на своя житейски кръст. Успоредно с това разсъждение, християнинът стига до извода, че смъртта може неочаквано да го похити от този живот и той да се представи п­ред съда Христов, на който не само ще се открият делата или думите, но и тайните помисли, от които "или ще се прослави, или ще се посрами", пише светителят. Следователно, помненето на Страшния съд Христов не само скланя душата към истинско покаяние, но и из­гонва от нея "всеки смрад" и "всяка гнилост", както и съдейства на постоянното духовно обновление на човека и придвижването му напред по лествицата на добродетелния живот.

Във всяко дело се изисква разсъждение, което, като светлина, показва времето, началото, делото, състоянието на човека, твърдостта, разума, възрастта, силата на тялото, немощите, произволението, усърдието, съкрушението, навика, невежеството, здравето, нрава, мястото, възпитанието, вярата, разположението, намерението, образованието, естествената мъдрост, усърдието, както Божието намерение, естеството на нещата, употребата, количеството, вида и др. подобно. Правещият каквото и да било без разсъждение, даже и ако много се труди, нищо няма да постигне, по думите на преподобните Антоний Велики и Исаак Сирин за подвизаващите се в телесните добродетели и нерадеещи за деланията на ума. Много изпълнители на заповедите, пише светителят, само изглежда, че се придвижват напред, но не достигат целта, защото вървят без разсъждение, приемайки за прав царския път с отклоняващите от него пресечки, то ест смесват добродетелите с пороците. Заповедите не допускат нито опустошения, нито излишества, но изискват осъществяване на богоугодната цел и на едната Божествена воля. В противен случай напразен е трудът. А познаващият волята Божия и по силите си извършващ я с малко труд ще достигне целта.

Веднъж старците се събрали при блажения Антоний, за да обсъдят въпроса коя от добродетелите е най-важна и може да запази монаха невредим от дяволските мрежи. Всеки изказвал мнението си. Някои отдавали предпочитание на поста и бдението, доколкото чрез тях мисълта се изтънчва и се придобива чистота, приближаваща към Бога. Други хвалили нестяжанието и презрението към своите вещи, избавящо от светските грижи. Трети говорили, че най-важно е да се подава милостиня. Имало и други мнения. Блаженият ава Антоний казал, че всички изброени добродетели са полезни и нужни за търсещите Бога, но никоя от тях няма предимство пред другата. Много провели живота си в пост и бдение и търпели крайно нестяжание, така че и храната за деня не оставяли при себе си, но после отпаднали от добродетелта и се подхлъзнали към нечестието, защото нямали дара на разсъждението. То, като някакво око на душата, изпитва помислите и делата и отделя всичко лукаво и неугодно Богу. Нямайки разсъждение, цар Саул не разбрал, че е угодно Богу неговото подчинение на свети Самуил, а не принасянето на жертви, и с това прогневил Бога, вместо да Му угоди (1 Цар. 15:19).

Разсъждението предвижда скритите вражески козни и своевремнно отсича причините за тях, по думите на цар Давид: "Окото ми гледаше на моите врагове" (Пс. 53:9). Неговите признаци са: истинско познание на добро и зло; познание на Божествената воля във всички начинания; виждане на своите грехопадения преди да бъдат извършени на дело; разбиране на демонските хитрости; познаване на тайните, скрити в Божествените Писания и в чувствените творения.

Разсъждението учи да се избягват крайностите и да се върви по краткия царски път към Христа. Вървящият по царския път не се отклонява нито "надясно," нито "наляво," но се отстранява от излишество и недостиг. Всички крайности са вредни. Излишъкът в храната и празните разговори помрачават ума и го ослепяват с грижи, също така и продължителният пост и бдение смущават мисълта и я отслабват. Всичко, което не служи за спасението на душата или телесния живот, или бива повече от необходимото, препятства духовното преуспяване. Зло е не храната, а чревобесието; не имането, а пристрастието към него; не словото, а празнословието; не радостите на света, а невъздържанието; не любовта към роднините, а нерадението за благоугождение на Бога; не богатството, а сребролюбието; не виното, а пиянството; не началстването, а любоначалието и т. н.

Всяко духовно делание преминава между шест мрежи, които се намират отдясно и от ляво, отдолу и отгоре, отвътре и отвън. Тези мрежи са: извънмерните трудове и нерадението, превъзнасянето и отчаянието, боязливостта и дързостта. За да не претърпи вреда от тях, християнинът трябва да държи средата, то ест да съблюдава във всичко умереност. Умереното делание няма цена, казва св. Тихон, то избавя от всички мрежи, когато е съединено със смирение и търпение.

Истинското разсъждение се ражда от смирението. За придобиване на разсъждение е необходимо не само делата, но и помислите да се откриват на духовния отец и в нищо да не вярва човек на своите помисли. Сам сатаната приема вид на ангел на светлината (2 Кор. 11:14), а всяваните от тях помисли неумелите приемат за истина. Изповедта и откриването на помислите избавят от всички дяволски мрежи, правят немощни злите помисли и сподобяват с дара на разсъждението.

Временният, земен живот християнинът трябва да разглежда като своеобразна подготовка към прехода във вечността. Времето на земния живот, светител Тихон уподобява на път, по който върви всеки човек от раждането си до деня на смъртта си. Бързо и незабележимо протича земното странстване на човека: колкото и да се суети, да се труди и с всички сили да се опитва да продължи живота си на земята, все едно – ще дойде неговия смъртен час. Сам Бог е определил на всеки човек продължителността на неговия земен живот, поради това смъртта може да постигне чо­века във всяко време: в младенчество, в детство, в юношество, в зряла възраст или в старост. Неизвест­но е за човека не само времето на смъртта, но даже вида и мястото й, защото колкото са хората, казва св. Тихон, толкова са и смъртите. В човешкия живот няма по-могъщо и трагично явление от смъртта, защото тя внася най-същественото изменение във всички сфери на земното битие на човека: отнема силата и мъдростта му, славата и честта му, лишава го от материалното имущество, обръща в прах даже неговото собствено тяло.

Животът на човека може да се разглежда като постоянно приближаване до смъртта, и колкото повече живее, толкова по-близо е времето на неговата кончина. Колкото и да са трагични последствията от телесната смърт, пише светителят, все пак тя не прекратява битието на човека въобще. Безсмъртната душа, отделила се от тялото, преминава в друго битие - в безпределната вечност. Затова светител Тихон нарича смъртта на всеки човек „врата във вечността”. Именно вечността е дялът на човешката душа. Създадена по образ Божи, тя е призвана да познава Бога, да Го обича, да Му служи. Но, освен това, душата на човека е надарена от Бога със свободна воля, която може да се насочи както на страната на доброто, тако и на страната на злото. Този, който насочва развитието на силите на душата си по пътя на призванието си, т.е. на служението на Бога, достига блажена вечност и духовно безсмъртие. А който скланя на страната на злото и, без да спира, се отдалечава от Бога, говори св. Тихон, такъв бива постигнат от "неблагополучната вечност" и духовната смърт. По такъв начин задгробната участ на човека и мястото на неговото вечно пребиваване се определя преди всичко от това, как той се отнася към целта на своето земно съществуване – постоянното усъвършенстване в доброто.

Усъвършенстването на човека в доброто определя не само неговата вечна участ, но то характеризира и степента на духовност на човека още тук, на земята, и свидетелства за наличието в него на живот на духа. И обратното, закърняването на християнина в злото и пороците говори за пълната материализация на неговия живот и прекратяването в него на духовния живот. Във връзка с това светител Тихон учи за трите вида смърт. "Смъртта - пи­ше той - е трояка: телесна, духовна и вечна". Телесната смърт, по учението на светия отец, се състо­и в разделянето на душата с тялото, което неизбежно пости­га всеки човека независимо от това какъв начин на живот е водил: праведен или греховен. Духовната смърт е мъртвост на душата за живот в Бога. Тя поглъща душата на християнина, който живее беззаконно, още дълго преди телесната смърт. Тази смърт обладава и душите на всички невярващи в Христа хора. Третата, вечната смърт се състои в безкрайно мъчение и отлъчване от Бога на душите на грешниците за вечни времена в задгробния свят.

За формирането на такова състояние, согласно учението на светител Тихон, много съдейства помненето на смъртта. Благотворното и спасително действие на тази добродете­л в душата на човека се състои в: укротяването на гнева, потушаването на пла­мъка на нечистите похоти, удържане ръцете от кражба, езикът от сквернословие, клевета и осъждане. Тази добро­детел отвежда далеч от суетата на света и подтиква към усърдна молитва, сълзи и покаяние, обръща душевните очи към бъдещия живот. Паметта за смъртта неизменно предизвиква в душата на християнина мисли за праведното въздаяние и Страшния съд. На този съд, по думите на светителя "ще стане праведното и строго изпитание нашите дела, думи и помишления: там всичко ще стане явно каквото сме правили в живота си и ще се открие пред целия свят, и всяка съвест ще бъде изобличена". Цялото човечество ще възкръсне за този съд и всеки ще дава отговор не само за своите злодеяния, но и за това, че не е имал добри дела. Паметта за смъртта и Страшния съд принуждава християнина да бъде внимателен към делото на своето спасение и достойно да се готви за среща с Праведния Съдия, от Когото зависи вечната участ на човека. Та­йнствените и необясними за всеки човек, живеещ на земята, радости на бъдещия блажен живот, са не по-малко непостижими от страданията на грешниците в загроб­ния свят. Ужасът на тези страдания е такъв, говори светител Тихон, че е по-добре на земята през целия си живот да страда човек от най-тежката болест или цял век да е окован във вериги в тъмница, или да гори в огън и всеки ден да умира, или дори едновременно да търпи всички тези беди, ка­кто са на земята, отколкото да наследи неблагополучна вечност. Всяко земно бедствие има някакво утешение и край, а за грешниците във вечността ще бъде люто стра­дание без всякакво утешение, страдание не само с думи, но и с ум непостижимо, страдание, което ще бъде вечно и никога не ще свърши.

Както отбелязва светителят, паметта за смъртта и вечните мъки непременно ще доведе християнина към плач за гре­ховете, защото "приготвянето за смъртта не е нищо друго, освен истинско покаяние". Плачът за греховете, искреното разкаяние за всички небогоугодни дела, думи, мисли и последващото след това изправяне на живота е най-добрата подготовка на всеки човек към прехода в задгроб­ния живот. Да се съкрушава за греховете си и да плаче християнинът трябва всеки ден. Неизвестността на деня на кончината му трябва да го подтиква към усърдно покаяние, за да се подготови за изхода си от видимия свят, защото какъвто застигне човека смъртният час, такъв ще се яви той пред Божия съд. Поради това който иска да умре в благочестие, такъв е длъжен всеки ден да провежда живота си богоугодно. От тук човек придобива голяма ценност по време на земния си живот, който се дава на човека за покаяние, а не за плътоугодие. За тези, които благовременно помишляват за своята кончина и се готвят за среща с нея, уповавайки се на Божието милосърдие и с умита от сълзи душа, смъртта е успокоение от трудовете и преход в Царството на вечното блаженство.

За укрепване на спасителното помнене на смър­тта от страна на човека се изисква не малко усърдие. То е необходимо още повече, защото самото явление смърт по своята същност е чуждо на духа на човека, създаден за вече­н и безсмъртен живот. Но видимият свят с неговите житейски прелести и удобства дотолкова увлича жителите на земята, че мисълта за задгробния живот рядко посе­щава душите им. Даже смъртта на роднините и близките често не може да подейства отрезвяващо на чо­века, погълнат от греховни дела и мирски грижи. Като има предвид всичко това, светият отец призовава в наставленията си всички християни да гледат на земния си живот от гледна точка на вечното битие, което се открива на чо­века зад гроба. Каквото и да прави християнинът, той трябва да помни, че животът непрестанно тече и се съкращава, че с всеки ден се приближава часът на неговата кончина. Животът на човека образно може да се сравни с горя­ща свещ, която колкото повече гори, толкова повече се смалява. Свеща догаря и угасва, и ти се струва, че не я е имало. Така е и с човека: умира, погребват го и сякаш не е съществувал. "Помни, че и твоето житие така ще загасне, подобно на угасналата свещ, по­учава светителят - и отрано се приготви за кончината си... Сега се моли на Бога, докато имаш време, сега се изправяй, докато времето е благоприятно и е ден на спасение, сега плачи, докато сълзите са полезни, сега се кай, докато Той приема каещите се".

Христианинът с всички сили трябва да се стреми да не пада в грях, а ако съгреши, следва веднага да се изправи в добрия подвиг. Ако съгреши с нещо, трябва да се примири с тези, които е огорчил или които са го огорчили и да се кае от цялата си душа, да плаче и да укорява себе си, а после да бъде по-внимателен. Дори и хилядократно да падне, християнинът трябва хилядократно да се изправи. Падение може да се случи и при съвършените, но да остане в него човек, означава да погине окончателно. Ако падналият в някакъв грях не се съкрушава по мярката на съгрешението, той отново с лекота пада в същата мрежа. Печалът за съгрешението се вменява вместо чистото делание от благодатта. Но който, надявайки се на покаяние, продължава да греши, такъв сам себе си лъже и може внезапно да умере, без да успее да се покае. Покаянието е врата към Божията милост. И без влизането през тази врата е невъзможно за човека да намери милост, защото, както казва апостолът: „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия, оправдавайки се даром, с Божията благодат, чрез изкуплението в Христа Иисуса” (Рим. 3: 23-24). Благодатта на покаянието се ражда в сърцето от вярата и страха. За да достигне рая на Божията любов, християнинът трябва да преплува смърдящото море на страстите на този свят на кораба на покаянието, имайки за гребло страхът. Ако няма такова гребло, плуващият потъва в смърдящото море.

Чашата на изкушенията милосърдно се подава от Бога за изцеление на недъзите от страстите в съответствие със степента на болестност. Изкушенията заставят човека да бъде внимателен, за да загради източника на зли помисли и дела, от които произлизат изкушенията за изправяне на нерадивите. Честите изкушения подбуждат към често трезвение, а от него постепенно се ражда познанието на борбата, което трябва да бъде последвано от непрестанната Иисусова молитва и немечтателната сладостна тишина на ума. Честите изкушения избягват само смирените, познали своята немощ и считащи себе си недостойни за всяка чест, утешение и покой.

За всеки е лесно да сгреши, но не всеки може да се покае, доколкото грехът привежда към отчаяние и духовна смърт. Падайки в грях, човек не бива да забравя Божието човеколюбие. Бог може да помилва немощните, които не се отдалечават от Него и винаги полагат началото на покаянието. Нужно е да се научим от Господа Иисуса Христа на смиреномъдрие, от свети цар Давид - на покаяние, от свети апостол Петър - на плач и да помним вредата от отчаянието. Да се отчаем е по-лошо, отколкото да съгрешим. Малодушният Юда, предателят, се отчаял, поради това дяволът се приближил до него и поставил въжената примка на шията му. А свети апостол Петър, твърдият камък, макар и да бил паднал със страшно падение, не отслабнал и не се отчаял, но принесъл на Господа горчиви сълзи от скърбящето си и смирено сърце. Като видял това, дяволът веднага избягал далеч от него като опарен от огън. Поради това никой не бива да се отчайва, ако по завистта на лукавия падне, дори до последната дълбина на ада. Макар и до основи да се разруши домът на душата, създаден от различните камъни на добродетелите, Бог не забравя предишните трудове и подвизи. В такъв случай човек само трябва да има благочестие, съкрушение и да положи ново основание от добродетели и трудове. Тогава Господ ще го вдигне от грехопадението и ще му даде по-добра и съвършена твърдост с топлината на горящия дух, та със смирение човек да въздигне новия си дом от добродетели, по-светъл от предишния.

Едната добра дума направила някога скверния разбойник чист и свят и го въвела в рая, и обратното: само едно неуместно слово възпрепятствал боговидеца Моисей да влезе в обетованата земя. Поради това не бива да считаме несдържаността на езика за малък грях. Любителите на празнословието и злоречието сами затварят Царството Небесно за себе си. Някой премъдър мъж казал: "По-добре е човек да падне от високо на земята, отколкото от езика си". И светият апостол заповядва: " Всеки човек да бъде бърз на слушане, бавен на говорене, бавен на гняв" (Иак. 1:19). Едно празно слово може да отдалечи ума от паметта за Бога. Умът се помрачава и става безплоден, когато на глас или мислено говори мирски слова или когато човек предава себе си на суета.

Не бива да се разговаря много, но само за полезни и благочестиви неща. Така хората се връщат към живота и вечната светлина. В разговорите не бива да има никакво упорство, твърдоглавост, инатене и настояване на своето. Разумните хора се украсяват със скромност и целомъдрие. За благочестието и доброто житие не бива са говори с много хора, не защото някой ще ни завиди, а защото някои може да се надсмеят над благочестието и да го похулят. Подобният обича подобното на себе си. Словата за подвижничеството имат не много слушатели. С нерадивите е по-добре да не се говори за това, понеже няма да им донесе полза. Нужно е да се избягват честите разговори даже с приятели. Ако някой забележи вреда за себе си от разговори с някои хора, той не бива за въобще да се приближава до тях. А трябва да има приятели само, които му помагат за спасението. С лукавите и свадливите не бива да общува и не бива да живее с тях, доколкото те не се приближават към Бога и не пребивават в Него. Ако някой обича да спори и да се препира против истината, трябва да се прекрати разговора с него, тъй като такъв човек е окаменял в сърцето. Както доброто вино се разваля от лоша вода, така добродетелните житие и мисли се разтляват в зли разговори.

Нищо по-смущаващо няма от многословието и по-зло от невъздържания език. И кой може да опише всички душевни загуби от разговорите! Това, което всеки ден човек съгражда, многословието разрушава. Събраното с голям труд бързо се разсейва от невъздържаност на езика, което е неудържимо зло. Поради това следва да се постави предел на разговорите и да се говори само тогава, когато това е необходимо.

Когато човек говори много, дори и добро да говори, през вратата на устата си изпуска сърдечната топлина и се лишава от чистите мисли. Думите безпокоят душата и внасят в нея някакъв метеж. От това се губи благодатта на Светия Дух и молитвеното настроение. Всичко добро, казва св. Тихон, бяга от многословието, тъй като то е причината за безпокойството и всяко мечтание. А благовременното мълчание е майка на мъдрите помисли.
СВЕТО ПРИЧАСТИЕ

Всеки християнин трябва да има правилно понятие за тайнството Причастие, защо ни е дадено и каква е ползата от него. Тялото на човека се храни от земята, то ест със земна храна, а на душата Бог благоволил да даде храна от Своето Божество. В това е истинския живот на душата. Господ Иисус Христос, въплътил се от Светата Дева Мария, въздигнал тайнствено в Себе Си падналата човешка природа, посредством кръста и смъртта, принасяйки Себе Си в жертва. Проявявайки Своята любов към хората, Той ни дава под вида на хляб и вино Своето Пречисто Тяло и Кръв за храна на душата. Човек се състои от две природи - душа и тяло, поради това и раждането у него е двойно, двойна е и храната. Духовното раждане става при светото Кръщение, а храната на душата е Сам Хлябът на Живота - Господ Иисус Христос, свидетелстващ за Себе си: "Аз съм Хлябът на живота" (Ин. 6:48). Кръщението се извършва посреством вода и елей и чрез тях ни се подава благодатта на Светия Дух. В тайнството Причастие участват хляб, вода и вино като обичайна (естествена) храна на тялото, но Господ е съединил с тях Своето Божество и ги е сътворил Свои Тяло и Кръв. "Тялото от Светата Дева наистина е съединено с Божеството, възнеслото се Тяло от небесата слиза и сам хлябът и виното се претворяват в Тяло и Кръв Божи – пише светител Тихон. Ако някой попита: "Как става това?" — достатъчно е да се каже, че Светият Дух, както и от Светата Дева Богородица Светият Дух за Себе Си и в Себе Си съставил Господнята плът и повече нищо не знаем, а само това, че Словото Божие е истинско, действително и всесилно, но начинът е неизвестен."

Причастникът се съединява с Христа и телесно, и душевно, тъй като въплътеният Бог и човек по плът са единосъщни. И този Хляб и Вино не са образ на Тялото и Кръвта Христови, но са истинско Тяло и Кръв Христови Божествени. Вкусвайки храна пред учениците Си след възкресението Си, Господ показал, че веществото на този свят е съединимо с Неговото прославено Тяло. В тайнството Евхаристия, обратно, Той дава за вкусване Своето Тяло, съединявайки се с веществото на този свят. Както виното се разтваря напълно в човека, така и причастникът на Божествения Дух се напоява и душата му се освещава. Приемайки Светите Дарове, човек "се смесва" с Тялото Христово, съединява се с Него, както тялото с главата. За това Господ говори: "Който яде Моята плът и пие Моята Кръв, пребивава в Мене и Аз в него" (Ин. 6:56). Честото причастие съдейства за очистването на душата и просвещението на ума и тялото, помага в борбата със страстите и бесовете и привежда към безсмъртие. Причастникът не само стои редом с ангелите, архангелите и горните сили, но и невидимо се облича в царската Христова риза, бива облечен в Него и получава духовно оръжие. Ако някой умре скоро след причастие и има чиста съвест, то заради Светите Тайни ангелите безпрепятствено го възнасят при Христа.

"Причащението с Божествените Тайни се нарича приобщаване, тъй като с него ни се дарува съединяване с Христос и ни прави съобщници на Неговото Царство" – пише светител Тихон. "Невозможно е по друг начин да се спаси верният, както и да получи отпуст на прегрешенията си, и с Царството Небесно да се сдобие, ако не се причастява със страх и вяра, и любов с пречистите Тайни на Тялото и Кръвта Христови." Когато човек се сподоби с Божествените и Пречисти Тайни, тогава е необходимо да се стреми към най-голямо трезвение и пазене на ума, за да може Божественият огън да изтреби греховете - и малките, и големите, и скверните. Причастието отгонва лукавите духове от сърцето и просвещава ума, както трезвението, стойки при вратата на сърцето, отгонва лукавите помисли.