Списание „Адвокатски преглед брой 4-5 от 2005 г
Изтегляне 0.55 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Преглед на правната професия
- Исторически контекст
- Организации на представителите на правната професия
- ОБОБЩЕНИ КОНСТАТАЦИИ
- ТАБЛИЦА НА СЪОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ ОТДЕЛНИТЕ ФАКТОРИ И СЪЩЕСТВУВАЩИТЕ УСЛОВИИЯ
Правна уредба Република България е парламентарна демокрация и се управлява от президент, министър-председател, Министерски съвет, парламент, наричан Народно събрание, съдебна власт, Конституционен съд и местни органи. Официално държавният глава – президентът, има ограничени правомощия по отношение на вътрешната политика. Той представлява държавата в международните отношения и е върховен главнокомандващ на въоръжените сили. Президентът назначава висшия команден състав на въоръжените сили и посланиците. Когато България е изправена пред непосредствена заплаха, президентът може да обяви положение на война. Той може да налага вето върху законопроекти, но ветото му може да бъде преодоляно от Народното събрание чрез гласуване с абсолютно мнозинство. Голямо значение има обстоятелството, че президентът назначава председателя на Върховния касационен съд (ВКС), председателя на Върховния административен съд (ВАС) и главния прокурор. Президентът се избира за срок от пет години и може да бъде преизбран само веднъж. Министерският съвет изпълнява функциите на правителство. Той се състои от министър-председател, заместник министър-председатели и министри. Министър-председателят носи общата отговорност за осъществяването на управлението, докато Министерският съвет осъществява вътрешната и външната политика на страната. По-конкретно, Министерският съвет изготвя държавния бюджет и го внася в Народното събрание. Подобно на Министерския съвет, отделните министри могат да издават нормативни актове в сферите от тяхна компетентност. Законодателната власт е поверена на 240 народни представители в Народното събрание, което се избира за срок от четири години. Председателят на Народното събрание предлага дневния ред за всяко заседание. Наред с общата си компетентност да приема закони, Народното събрание има изрично правомощие да приема държавния бюджет, да определя размера на данъците, да обявява война, да ратифицира международни договори, да насрочва избори за президент, да избира и освобождава от длъжност министър-председателя, и по предложение на министър-председателя да избира членовете на Министерския съвет. Преди да се превърне в закон, всеки законопроект трябва да бъде гласуван на две четения в Народното събрание. След гласуване на недоверие, за което е необходимо мнозинство от народните представители, правителството е длъжно да подаде оставка. Съдебната власт се състои от съдии, прокурори и следователи, като всички те са магистрати. Към всички съдилища има съответни прокуратури. Прокурорите, подчинени на главния прокурор, повдигат и поддържат обвинението по наказателни дела, упражняват надзор при изпълнението на наказателните и други принудителни мерки, и участват в граждански и административни дела в предвидените от закона случаи. Следователите извършват следствие по наказателни дела. Въпреки че някои бюджетни, контролни и административни функции са поделени с Министерството на правосъдието (МП) или упражняването им се контролира от него, контролът върху съдебната власт до голяма степен е поверен на Висшия съдебен съвет (ВСС), който се състои от съдии, прокурори, следователи и лица, назначени с политическо решение. В България действа триинстанционно съдебно производство по граждански и наказателни дела. Съдебната система се състои от първоинстанционни съдилища – районни или окръжни; въззивни съдилища – съответно окръжни или апелативни; и касационен съд – Върховен касационен съд (ВКС). Актовете на районните съдилища се обжалват пред съответния окръжен съд и след това пред ВКС. Ако първоинстанционното производство се провежда в окръжен съд, неговите актове подлежат на обжалване пред съответните апелативни съдилища и накрая пред ВКС. Втората инстанция на практика е втора поред първа инстанция. Решенията и присъдите на първоначалната първа инстанция могат да бъдат обжалвани на всички основания. Въззивният съд може да събира нови доказателства, включително съществували, но непосочени пред първата инстанция, или такива, възникнали след постановяването на първоинстанционното решение. Касационният контрол има по-ограничен обхват и се свежда до проверка за законосъобразност. Конституционният съд, който не е част от съдебната власт се произнася по конституционни въпроси. Част от административните актове могат да бъдат атакувани първо по административен ред. Административните санкции (например глоби) във всички случаи подлежат на обжалване направо пред районните съдилища, чиито решения се атакуват пред окръжните съдилища – последната контролна инстанция по тези дела. Актовете на висши държавни служители или изпълнителни органи се обжалват направо пред ВАС. Министерският съвет назначава областните управители, които изпълняват държавната политика. На местно равнище на всеки четири години се произвеждат избори за общински съвети и кметове. С мнозинство две трети от общия брой на народните представители може да бъде свикано Велико народно събрание, състоящо се от 400 изборни представители. Великото народно събрание може да приема нова Конституция, да решава въпроса за изменение територията на страната и да приема изменения на Конституцията, с които се променя формата на държавно устройство или на държавно управление. Разпоредбите на Конституцията се прилагат пряко, без да е необходимо приемането на закон за прилагането им. Надлежно ратифицираните международни договори също са пряко приложими и имат предимство пред вътрешното законодателство. Преглед на правната професия Терминът „юрист” в България има широко значение и включва всеки, който е завършил право в рамките на петгодишна магистърска програма, която приключва с държавни устни изпити. След като станат юристи, повечето лица поемат по един от следните пътища за професионално развитие и стават: • Прокурори, които ръководят разследването и привличат към отговорност извършилите престъпления; те са част от съдебната власт и се считат за магистрати; • Следователи, които разследват извършените престъпления и също се числят към съдебната власт и се считат за магистрати; • Съдии, които също са магистрати и заседават в първоинстанционните (районни или окръжни) съдилища, въззивните (окръжни или апелативни) съдилища и най-висшите по степен съдилища в страната (ВКС и ВАС); • Адвокати, които членуват в адвокатски колегии и имат независима частна практика, като обслужват множество клиенти; • Юристи, които не са адвокати и са известни като правни консултанти или юрисконсулти и могат да работят във фирми, държавни ведомства или НПО и да практикуват единствено от името на съответния работодател; • Нотариуси, които отговарят за изготвянето и осъществяването на определени сделки, документи за заеми и за регистрирането на сделки с недвижими имоти, както и за удостоверяване на подписи, документи и пълномощни, като могат да изпълняват и други подобни функции; • Съдия-изпълнители, които се назначават от МП и правомощията им касаят изпълнението на съдебни решения; и • Съдии по вписванията, които също се назначават от МП и имат правомощия в областта на вписванията, отбелязванията и заличаванията в имотните регистри. По причини, посочени във въведението, обхватът на настоящия доклад се простира до адвокатите, макар някои фактори, които касаят например правното образование и подготовката за упражняване на професията, да намират приложение към по-широк кръг правни професии, съгласно описанието по-горе. Според българската Конституция адвокатурата е „свободна, независима и самоуправляваща се”, а нейната организация и ред на дейност се уреждат със закон, Конституция на Република България (наричана по-долу „Конституцията”), обнародвана в Държавен вестник (наричан по-долу „ДВ”) бр. 56 (13 юли 1991), с последващи изменения и допълнения съгласно ДВ 85 (26 септември 2003), чл. 134. Понастоящем законът изисква адвокатите да бъдат приети и вписани в адвокатска колегия, обединение, което се управлява и контролира от избран адвокатски съвет. Членовете на адвокатската колегия подлежат на санкции, които могат да се налагат от избран дисциплинарен съд, Закон за адвокатурата, обнародван в ДВ 55 (25 юни 2004) (наричан по-долу „Закон за адвокатурата”), чл. 78 – 98. Във всеки от районите на 28-те окръжни съдилища в България, с изключение на София, има отделна адвокатска колегия със съответен адвокатски съвет и дисциплинарен съд; на Софийски окръжен съд и Софийски градски съд са обединени в една и съща колегия. На национално равнище е установено сравнимо ръководно устройство, което включва общо събрание на адвокатите в страната, Висш адвокатски съвет (наричан по-долу „ВАдС”), Висш контролен съвет (наричан по-долу „ВКлС”) и Висш дисциплинарен съд (наричан по-долу „ВДС”), чл. 111 – 130. Накратко българските адвокати са свободни и независими в рамките на националното законодателство, под ръководството и при спазване на уредбата, приета от задължителните адвокатски сдружения. Исторически контекст Уредбата на адвокатската професия в България води произхода си от закон, приет през 1883, по силата на който адвокатите са подчинени на съда, а в ръцете на заместник-министъра на правосъдието са поверени широки правомощия. След широка съпротива срещу този закон той е отменен с княжески указ едва два месеца след приемането му. По-нататъшните усилия за уреждане на този вид обществени отношения датират от 1888, когато се въвежда изискване адвокатите да кандидатстват за „приписване” към окръжните съдилища, на които са поверени правомощията по тяхното приемане или отхвърляне, както и дисциплинарният надзор. Законът от 1888 предвижда възможността да се въведат изборни адвокатски съвети, които да осъществяват определени дисциплинарни функции, но на практика същите не правят почти нищо. Адвокатите все още не могат да се самоорганизират и се намират вместо това под контрола на отделните окръжни съдилища. Значителна промяна във философията и практиката настъпва през 1925, когато нов Закон за адвокатурата създава възможности за нейната организация като самоуправляваща се и независима професия. За първи път от адвокатите се изисква членство в юридически лица, наречени адвокатски колегии, чиито органи са адвокатските съвети, а последните са натоварени с изпълнителни, управленски и дисциплинарни функции. Законът въвежда ВАдС като висш орган, управляващ професията, който отговаря например за изготвянето на наредба за стажовете; определяне местоположението, откриване и закриване на адвокатски колегии; поддържане и публикуване на списък на адвокатите; контрол при провеждането на избори и уреждане дейността на местните адвокатски съвети; и произнасяне на окончателно решение относно приема и дисциплинарните обжалвания. Българската адвокатура става напълно автономна и самоуправляваща се. Това положение съществува до края на Втората световна война, когато България попада под съветско влияние, а властта поема комунистическо правителство. Законът от 1925 е отменен през 1947 по силата на нов закон, който запазва адвокатските колегии, адвокатските съвети и ВАдС, но силно ограничава правомощията и независимостта им. Адвокатите са зачислени към колективи, които имат монопол по отношение упражняването на професията, поемат всички клиенти и разпределят делата им сред членуващите адвокати. Възнагражденията се определят от колектива, на основание на тарифа, издадена от Министерство на правосъдието, и се заплащат на колектива, който на свой ред ги изплаща (с известни удръжки) на съответния адвокат. Адвокатът няма преки отношения с клиента нито възможността да договори взаимно приемливо възнаграждение. Възможно е възбуждането на дисциплинарни производства срещу адвокати не само от страна на адвокатските съвети, но и на съда. Самите производства се водят пред дисциплинарни съдилища, състоящи се не само от адвокати, но и от съдии. ВАдС губи правомощието си да се произнася по дисциплинарни жалби, което се упражнява от Висшия дисциплинарен съд, състоящ се от трима адвокати и трима съдии. Правителството допълнително затяга хватката около адвокатската професия през 1952, когато с указ се премахва съществуването на ВАдС, а цялостното ръководство и надзор над адвокатите се поверяват на Министерство на правосъдието. На този орган е предоставено правомощието да приема подзаконови актове за организацията и дейността на адвокатските колегии, адвокатските съвети и юридическите консултации (чийто аналог сега са правните кантори), а така също и да разглежда жалби срещу техни решения, които може да изменя или отменя. През 1976 по силата на нов указ се създава Централен адвокатски съвет, в който участват представители на адвокатските колегии, Министерство на правосъдието и други организации. Министерство на правосъдието запазва цялостното ръководство и контрол над адвокатурата заедно с правомощието да отменя или изменя решенията на адвокатските обединения и да разглежда дисциплинарни жалби. През 1989 България успя да се освободи от комунистическото управление и през 1991 принципът на свободната, независима и самоуправляваща се адвокатура бе провъзгласен от новата Конституция. Приет бе нов Закон за адвокатурата, който възстанови съществуването на Висшия адвокатски съвет и общите му ръководни правомощия, първоначално поверени му през 1925. Министерство на правосъдието вече не притежава специална роля в управлението на професията. През юни 2004 посоченият закон на свой ред бе заменен от сега действащия Закон за адвокатурата. Към 1 януари 2004 в страната има 11 283 адвокати, от които почти 4 500 членуват в Софийска адвокатска колегия. Организации на представителите на правната професия Както бе отбелязано по-горе в прегледа на правната професия, налице е комплексна структура от местни и национални задължителни адвокатски организации, които управляват, контролират, подпомагат и уреждат дейността на адвокатите в България. Предвид на задължителния си характер и значителни правомощия и влияние посочените организации се открояват като най-важните сдружения на адвокати в страната. Юристите, които желаят да упражняват независимо професията адвокат, трябва да членуват в някоя от адвокатските колегии. Във всеки от районите на 28-те окръжни съдилища в България (освен районите на Софийския окръжен съд и Софийския градски съд, които са обединени за целта) има само по една адвокатска колегия, но адвокатът, приет в някоя от колегиите, може да практикува във всеки съдебен окръг и да се явява пред всеки съд в страната. Единственото ограничение е адвокатът да поддържа кантора на територията на адвокатската колегия, чийто член е, Закон за адвокатурата, чл. 40, ал. 6. В съответствие с това адвокатските колегии са задължителни организации на адвокатите, които се управляват от адвокатски съвети и чиито членове са дисциплинарно отговорни пред съответните дисциплинарни съдилища. По места адвокатските колегии, в рамките на съответното общо събрание, избират членовете и председателите на съответните адвокатски съвети и дисциплинарни съдилища, както и членовете на своите контролни съвети, чл. 82. Правомощията на адвокатския съвет съгласно Закона за адвокатурата са доста широки и, между другото, включват общото правомощие по осъществяване на ръководство на работата в адвокатската колегия и изпълнение на нейните решения; бюджетни правомощия, включително определяне размера на месечната вноска, дължима от адвокатите към колегията; организация и провеждане на изпит за адвокати и младши адвокати; водене регистрите на адвокатите; защита правата и достойнството на членовете на колегията; следене за изпълнение на задълженията на членовете на колегията; възбуждане и поддържане на дисциплинарно преследване срещу членове на колегията; следене за извършване на адвокатска дейност от лица, които не са адвокати; посредничество за решаване на спорове между адвокати; повишаване професионалната квалификация на адвокатите; и регистриране адвокатските сдружения, чл. 89. Контролният съвет отговаря за контрола върху изпълнението на бюджета и опазване имуществото на адвокатската колегия, както и за докладване на нередности и нарушения на общото събрание и ВКлС, чл. 95. Дисциплинарният съд разглежда като първа инстанция дисциплинарни дела срещу членове на адвокатската колегия, образувани от адвокатския съвет, чл. 97 и може да налага санкции от порицание до лишаване от право на упражняване на адвокатската професия за срок до 5 години, чл. 133. На национално равнище ВАдС има 15 членове с право на глас и 10 резервни, които се избират от общото събрание на адвокатите в страната, в което пропорционално са представени различните адвокатски колегии. ВАдС има широки правомощия да контролира, ругулира и защитава интересите на адвокатската професия. Сред неговите законови правомощия са: приемане на етичен кодекс на адвокатите и други наредби, предвидени в Закона за адвокатурата; бюджетни правомощия, включително да определя вноските; да се произнася по жалби във връзка с избора на органи в колегиите и срещу решения на общи събрания на адвокатската колегия и срещу решения на адвокатски съвети; да поддържа единните регистри на адвокатите, на младшите адвокати и на адвокатските дружества; да организира център за обучение и програми за продължаващо правно обучение (наричано по-долу „ППО”); а така също да подготвя становища и предложения във връзка с действащото законодателство или проекти на нормативни и тълкувателни актове, чл. 121 и 122. Освен това, в качеството си на висш орган за контрол и представителство на упражняващите адвокатската професия, ВАдС (и лично неговият председател) е символ на адвокатската професия. В това качество той се застъпва за правата на отделните адвокати и за разрешаване проблемите в професията като цяло пред Народното събрание, правителството, съдебната власт и широката общественост. Общото събрание на адвокатите от страната избира и членовете на ВКлС, членовете и председателя на ВДС. ВКлС проверява финансовата дейност на ВАдС и на местните контролни съвети, чл. 127. ВДС разглежда жалби срещу решения на местните дисциплинарни съдилища като въззивна инстанция, а като първа инстанция се произнася по дела, в които страни са ръководни лица на адвокатурата на местно и национално равнище; единствено втората категория дела подлежат на съдебен контрол чрез пряко обжалване пред ВКС, чл. 129. Освен адвокатските колегии има известен брой неправителствени организации на адвокати и други юристи, включително съдии, прокурори, следователи и юрисконсулти, например Съюза на юристите в България (наричан по-долу „СЮБ”), Фондация „Български адвокати за правата на човека” (наричана по-нататък „ФБАПЧ”) и Български хелзинкски комитет (наричан по-долу „БХК”). Има поне една организация на жени адвокати в страната, Българска асоциация на жените юристи, която не е особено активна, но в миналото работи по въпроси като закрила на детето, равенство между мъжете и жените, и обучение на юристи. ОБОБЩЕНИ КОНСТАТАЦИИ Вероятно две от най-впечатляващите положителни характеристики на адвокатската професия в България са конституционните гаранции за нейната независимост и автономия, както и управленският апарат на адвокатурата, отличаващ се със справедливи и демократични вътрешни процедури и силно, енергично ръководство. Конституцията в чл. 123 изисква адвокатурата да бъде „свободна, независима и самоуправляваща се”, а този принцип най-общо намира приложение в законодателството, уреждащо този вид обществени отношения. Обикновено адвокатите разполагат с правата и свободите си и ги упражняват на практика, като проявите на вмешателство от страна на държавата са рядкост (вж. Фактор 1). Те обаче изпитват затруднения при получаването на навременен достъп до задържаните си клиенти, както и до подходящи помещения за провеждането на срещи с тях (Вж. Фактор 3). Липсва им също правна гаранция под формата на имунитет с оглед на изказванията, които отправят в съответствие с професионалните стандарти (Вж. Фактор 2), а понякога се сблъскват с практически пречки за получаването и прегледа на правни документи. Главните проблеми за адвокатурата са свързани с притока на зле подготвени нови адвокати и необходимостта от усъвършенстване на професионалните стандарти. През последните 15 години броят на правните факултети и студентите по право се е увеличил десетократно, а качеството на правното образование и подготовка съразмерно се е влошило. Практическото обучение никога не е било приоритет на системата за правно образование в страната, като през последните години продължава да е в упадък. Недостатъците в процеса на подготовка, липсата на програма за стаж под надзора на ръководител, спорадичната и нееднакво разгърната система за продължаващо професионално обучение, общата слабост на българското стопанство и произтичащата конкуренция за клиенти едновременно водят до снижаване както на професионалните стандарти, така и на адвокатските възнаграждения. Твърди се, че адвокатите, които не разполагат с необходимите правни умения и познание за привличането на клиенти и обслужване на техните интереси по същество, използват други тактики, сред които неправомерно влияние с цел да разширят дейността си и да постигнат резултати. Настоящата липса на ясен, всеобхватен и последователно прилаган етичен кодекс допринася за мащабите на проблема и ниското обществено доверие в адвокатската професия. По някои от посочените проблеми трябва да работят правните факултети, правителството и Народното събрание, докато други са трайно установени и коренящи се в културните особености. Адвокатурата като организация също носи отговорност в това отношение, но в момента има основания за надежда предвид на настоящото ръководство и насоченост в действията на ВАдС. Членовете му усилено организират и подготвят провеждането на наскоро въведения изпит за бъдещи адвокати, чрез който ще се проверява дали кандидатите отговарят на минималните стандарти за професионална компетентност. ВАдС е започнал работа по изграждането на координирана и редовна система за продължаващо правно образование посредством нов център за обучение на адвокати. Той планира да изготви и приеме нов, подробен етичен кодекс, основаващ се на съществуващите модели, след като потърси мнението на адвокатите в страната, с надеждата те да „присвоят” новия кодекс и да започнат да прилагат и спазват заложените в него стандарти. За съжаление посочените обещаващи мерки не са приложени към момента на посещението за изготвянето на ИРАП и не е възможно да се предвиди доколко ефективни ще бъдат те. ВАдС и адвокатските съвети по места като цяло добре служат на професията, защитавайки интересите на адвокатите като цяло и на отделни адвокати, спрямо които държавата е предприела неправомерни действия. ВАдС активно участва в прегледа и застъпничеството във връзка с инициативи за нови законови и подзаконови актове и проекти за тяхното изменение и допълнение, които са от значение за адвокатурата, правната и съдебната система. Предстои обаче още много работа, която се простира отвъд упоменатите по-горе осъществявани в момента или планирани проекти. Необходими са допълнителни усилия от страна на цялото професионално съсловие за повишаване на общественото съзнание в областта на гражданските права и ролята на адвокатите за тяхната закрила, както и във връзка с препоръките за законодателни промени от значение за цялото общество, а не само тези от специален интерес за адвокатите. Адвокатурата като организация също трябва да разгледа възможността да предприеме смели инициативи за подобряване качеството на правното образование, включително осигуряването на подкрепа за необходимите нови учебни курсове с цел овладяване на практически умения, както и по етични въпроси, като дори вземе участие в процеса за акредитация. В момента в България има достатъчно адвокати, разпределени добре в географско отношение, което позволява да се удовлетворят потребностите на хората и стопанските субекти в страната. И двата пола, както и етническите малцинства, освен Ромите, са справедливо представени в професията. Проблемът, освен подготовката и професионалните стандарти на редица адвокати е, че това изобилие от хора в професията не означава финансово достъпни правни услуги за всеки. Съществува система за служебна защита на лица, обвинени в тежки престъпления или попадащи в някои други категории, но тя е зле финансово обезпечена и невинаги привлича най-добрите защитници. Социално слабите граждани имат съвсем ограничени възможности за процесуално представителство по граждански дела, за получаването на консултации във връзка с граждански правоотношения или по административно-правни въпроси. Държавата и адвокатурата като организация трябва да намерят по-подходящи начини за осигуряването на тези жизненоважни услуги, особено на лицата в нужда. В България има установени и общо взето ползващи се с добро име арбитражни съдилища за някои видове спорове, макар сред адвокатите да има различни мнения относно достойнствата на арбитража като процесуално средство. Медиацията е сравнително нова и до известна степен буди противоречиви оценки, но се провеждат амбициозни програми за разширяване на нейното прилагане и подобряване на приема й. Наред с други положителни аспекти медиацията може да доведе до снижаване разноските за разрешаване на спорове, което е възможно да облекчи проблема за финансовата достъпност на правните услуги за бедни лица. ТАБЛИЦА НА СЪОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ ОТДЕЛНИТЕ ФАКТОРИ И СЪЩЕСТВУВАЩИТЕ УСЛОВИИЯ < Анализът на ИРАП в България през 2004 откроява наличието на развиваща се правна професия в преход. Макар посочените съотношения да дават известна представа за относителното състояние на някои проблеми, ABA/CEELI подчертава, че сътношенията между факторите и съществуващите условия разкриват своята полезност, когато бъдат разгледани съвместно с подкрепящия ги анализ. ABA/CEELI е на мнение, че относителното значение на определени съотношения е тема, която се нуждае от допълнително проучване. В това отношение ABA/CEELI приканва за коментари и сведения, които ще й дадат възможност да подготви по-добри или по-подробни отговори в бъдещите Индекси. ABA/CEELI разглежда процеса на оценяване по ИРАП като част от непрекъснатото наблюдение и оценка на инициативите за реформа. Изтегляне 0.55 Mb. Сподели с приятели:
|