Списание „Прозорец”3/12

Отвратителни създания, които пият кръвта на хора, съществуват във всички езически религии - от Древна Гърция (мрачната богиня магьосница Хеката и съпровождащите я демони кери) и Вавилон (Лилит, която пие кръвта на новородените) до арабските халифати (джин, или дух кръвопиец) и екзотичната Гана в Африка („летящият огън“, който грабва малки бебета). С това въплъщение на злото хората са се борили чрез жертвоприношения, за да умилостивят жестоките духове, както и със заклинания, амулети, сакрални ритуали.

Русия също е имала своите кървави чудовища – т.нар. „упири“, мъртъвци, които излизат от гробовете, за да се напият с кръвта на живите. Те са предизвиквали страх и отвращение: подути, сини, с изгнили дрехи, изцапани с пръст и с кръвта на жертвите, с невиждащи очи. И макар за тях да се споменава за първи път през 1047 г., преданията се оформят окончателно, когато Русия е приела християнството. Затова и борбата с тях се е водела със светена вода, кръстен знак, четене на молитви и Псалми, а и с по-радикални средства – убиване с кол, обезглавяване, изгаряне на трупа.

И изведнъж, буквално за един век, същият този отвратителен мъртвец се превръща в „бледен юноша с пламенен поглед“...

Името му е звучно, страховито – Дракула – и за сто години то става синоним на думата „вампир“. Брам Стокър (говорим за неговия знаменит роман „Дракула“) е съединил западноевропейските традиции на „вампирската“ литература с малко известната на Запад историческа личност на кървавия влашки управник от XV в. Влад Цепеш.

И тук литературата предава вампирската щафета на новото, едва зародило се изкуство – кинематографа. Година преди да излезе романът на Стокър е заснет първият филм за вампири – триминутна лента на французина Жорж Мелиес, озаглавена „Замъкът на дявола“.

***

И така, вампирът преминава на големия екран: филмите изобилстват: 1922 г. – „Носферату – симфония на ужаса“, 1931 – „Дракула“, 1932 – „Вампир, или Странното приключение на Дейвид Грей“, 1935 – „Знакът на вампира“, 1958 – още един „Дракула“, цветен, 1960 – „Маската на демона“, 1963 – „Трите лица на страха“, 1965 – „Дракула – князът на тьмнината“ и „Планетата на вампирите“, 1968 – „Дракула, излязъл от гроба“, 1979 – „Носферату – призракът на нощта“, 1996 – „От залез до зори“, 1998 – „Вампири“, 2000 – „Сянката на вампира“. И този списък не е пълен.

Бела Лугоши, най-бележитият актьор, неведнъж превъплъщавал се в образа на безсмъртния граф на екрана, така и не успява да излезе от своята роля – в завещанието си той иска да го погребат в плаща на граф Дракула, което се случва през 1956 г.

1976 г. Излиза книгата на американска писателка, чийто псевдоним е Ан Райс, - „Интервю с вампир“. Тук пред нас е не просто благороден джентълмен, а изтънчена, търсеща смисъла на живота, безкрайно страдаща натура. Той става вампир след смъртта на любимия си брат. Убийството му е противно, но е необходимо - такъв е начинът на съществуването му сега. Когато дава интервю на младия репортер, вампирът, роден преди повече от сто години, разкрива пред юношата живота на едно особено същество, което е над всичко и всички: той е свободен, в краката му лежи целият свят, за него не съществуват териториални и времеви ограничения.

За разлика от представите през средновековието, когато се смята, че разпятието, свещените предмети и реликви са способни да изплашат, неутрализират и даже унищожат вампира, тук има сцена на поругаване на светините, която цели да покаже тяхната безполезност. Когато убива свещеника в самата църква, вампирът казва: „В този храм нямаше Бог - само статуи, тези каменни идоли. Свръхестествените сили се въплъщаваха само у мен. Тук съм един - висше, безсмъртно същество - и стоя спокойно под този покрив.“

Но все още го мъчат съмнения, които той споделя с приятеля си – по-стар вампир, живял на земята 400 години:

„- Значи ние… - аз се наведох, едва сдържайки вълнението си, - не сме деца на дявола?

- Какво говориш? – отвърна той на въпроса с въпрос. - Нима дяволът е сътворил този свят?

- Не, ако някой го е създал, това е само Бог. Но Бог е създал и дявола, тогава ние наистина ли сме творение на Сатана?

- Ти си съвсем прав, Бог е сътворил дявола, значи и той е Божие дете. Всички ние - също. Никакви деца на Сатана не съществуват.“

За да отстрани окончателно всички съмнения относно „добрите“ вампири, мъдрият наставник прави извода: „Твоята душа е пълна с любов и със стремеж към справедливостта. Как тогава можеш да се наричаш творение на дявола?!“

Постепенно вампирът се превръща от създание, близко до Бога, в единственото висше същество извън времето, морала, съда, едва ли не и въплъщение на любовта. В края на романа младият репортер, възхитен от вампира, който в началото го плаши, иска сам да стане вампир. А това вече е революция: участта на всички вампири в тяхното противостоене спрямо хората дотогава е една – те са унищожавани. За първи път героят минава на страната на чудовището: „Нима не разбирате какво ми разказахте? Това е приключение, подобно на което никога през живота си няма да изпитам! Говорите за страст, за жажда! Говорите за неща, които милиони от нас никога няма да преживеят и да разберат. Ето какво ще ви кажа… - юношата се приближи до вампира и протегна ръце към него. – Не бихте ли ми предали вашата сила, способността да виждам, чувствам и живея вечно?“

Мнозина писатели и поети, които в своето творчество се увличат сериозно по окултната тематика, са завършили живота си трагично. Печалната участ на Джон Полидори, литературния баща на първия граф кръвопиец, е такава: на 26 години се самоубива, като се отравя със синилна киселина. Едгар По, който страда от алкохолизъм и психично разстройство, умира на 40. Алексей Толстой, създателят на руските „упири“, умира на 58 години: той страда от силно главоболие и си инжектира огромна доза морфин. Ирландецът Шеридан льо Фаню, посветил цялото си творчество на отвъдния свят и неговите представители, умира на 59. Жена му страда от неврози, неврастенични припадъци и умира при странни, неизяснени обстоятелства. Писателят обвинява себе си за нейната смърт. Заиграването с тъмните сили неизменно води до катастрофа.

„При тези, които надничат в бездната, тя също се заглежда в тях“ (И. Губерман).

***

XIX век, навечерието на революции, световни войни и епоха на агресивен атеизъм, създава чудовище, както Мери Шели - своя Франкенщайн. XX век поема това чудовище в прегръдките на масовата култура. Дракула, умъртвен в романа от професор Ван Хелсинг, придобива окончателно безсмъртие, а кървавата му следа тръгва от Трансилвания и стига до Холивуд.

Цялата „вампирска“ (готическа) литература от всички предишни епохи е ориентирана към възрастната аудитория. Тя съдържа философски разсъждения, очертава психологически портрети на героите, започва и завършва с многословни размисли, предназначени за възрастни. Действащите лица, които се сблъскват със свръхестественото, са само възрастни, а децата се представят като пасивни участници в събитията или случайни свидетели.

Краят на XX век напълно „очовечава“ вампира, интегрира го в съвременния свят на техниката и цивилизацията. Това вече не е злодей изгнанник, принуден денем да спи безпомощен в гроб и способен да се явява на хората само с идването на мрака. Той вече не е въплъщение на злото, нито по принцип смъртен враг на човека. Не, това е почти „наше“ момче, от съседната улица, малко странно, неприличащо на другите. Ето защо има право на уважение, разбиране и приемане. Висшата степен на очовечване на вампира идва във филмите от 1990-те години – „Дракула на Брам Стокър“ на режисьора Франсис Копола и „Интервю с вампир“ на Нил Джордан, екранизация по романа на Ан Райс. Последният филм е напълно съобразен със съвременната политическа коректност, възникнала през 80-те и достигнала разцвета си през 90-те години. Там мястото на злобния, коварен и безпощаден убиец заема страдащо и нравствено търсещо същество, натоварено с човешки грижи и проблеми. „В културно-философски смисъл този образ е пряко породен от постмодерната идеология с характерния за нея патос за размиването на всевъзможни граници“ (С. Антонов, „Тънка червена линия“). Еротизмът на вампирите е една от главните характеристики днес, мощна и привлекателна. Те са източник на смъртно опасна, но непреодолима страст.

„Вампирската“ литература от последните десет години на миналия век рязко сменя читателите си: тя е ориентирана изключително към тийнейджърите и младежите. Главните герои са ученици и студенти. Сюжетната линия е особено интересна за подрастващите – взаимоотношенията им с връстниците, родителите, училището, първото влюбване, навлизането в самостоятелния живот, формирането на възгледи и отстояването на принципи. Фабулата се разгръща в окултна насока, по-точно пропагандираният окултизъм се представя във формат, интересен за младите. Достатъчно е да споменем многотомния „Хари Потър“ на Джоан Роулинг и „вампирската сага“ на Стефани Майер „Здрач“. На последното заглавие ще се спрем по-подробно.

От билбордовете по кръстовищата, от афишите на кинотеатрите ни гледат Изабела Суон и Едуард Кълън, обикновеното момиче от малък американски град и невероятно красивият юноша – вампир. Съвременната Пепеляшка и нейният принц. Вечният сюжет е: любовта изравнява изначално неравните, съединява изначално несъединимите, преодолява изначално непреодолимото. Трудно е книгата да се нарече „вампирска сага“, както я представят издателите. Тя прилича повече на безбройните любовни романи, издавани в огромен тираж, с мека корица, в джобен формат, за еднократна употреба. Нали основната тема не са вампирите (с тях всичко е ясно – подобно на хората, те се делят на добри и лоши), а физическото сближаване на героите, тяхната пробуждащата се чувственост: „Много по-разумно е да не бъдеш моя приятелка… Но аз се изморих да се преструвам на безчувствен пън, Бела! – възкликна той с такава изгаряща страст, че моето сърце едва не спря.“

Съвременната литература за тийнейджъри е тясно свързана с мултимедийната й интерпретация, която в наше време се осъществява стремително бързо: сутрин – книга, вечер – филм, анимация, компютърна игра или, обратно, сериал с висок рейтинг незабавно излиза като роман. Всичко това премахва границите между реалния и виртуалния свят: героите на книгите се появяват на екраните и таблоидите наред с актьори, рок певци, манекени. Всички те са въплъщение на мечти и естетически идеали.

Повечето тийнейджъри вече отдавна живеят в илюзорния – компютърния свят. Там се запознават, общуват, дружат, влюбват се. Светът зад прозорците е като сив мъгляв сън и само когато се чуе звукът на включващия се компютър, настъпва пробуждането и започва истинският живот: сайтове, чат…

Образът на вампира е извечна мечта, копнеж по безсмъртието на цялото човечество. Той изразява и стремежа към неповторимост и избраност при подрастващите. Този образ е крайно устойчив и независим от промените в социалната и културната среда. Преди време вампирът се е возел в карета и е мълчал загадъчно на придворните балове. Но годините минават и днес нашият герой кара ефектно сребристо волво и посещава лекции по биология. Сега не унищожават вампирите, а ги пазят и защитават, като се стремят да попаднат в техните редици.

***

Какво може да се противопостави на тези „съвършени хищници“, които притежават котешка грация и омайват с погледа на змия, с хитростта на духовно същество, с красотата на антична статуя?