Списание „Прозорец”4

Иларион Троицки

Съвременното съзнание, пропито от интелектуализма, е пагубно за живата вяра във въплътилия се Божи Син. Точно то кара да се подменя Христос Божият Син с човека Иисус от Назарет. При нас и протестантството се нарича християнско изповедание, но това изповедание, най-подходящо за мирогледа на съвременния европеец, вече почти е изгубило вяра в божествеността на Спасителя, във въплъщението на Божия Син на земята. Повече от половината германски пастири смятат за възможно да изпълняват призванието си, като отричат божественото достойнство на Христос и не вярват във въплъщението на Божия Син на земята.

Може би не по-малко тъжно е, че въплъщението на Божия Син се цени малко и от нашата (православна, б. пр.) догматика в учебните ръководства. Тя умее така да представи делото на нашето спасение, че то се оказва без никаква връзка с въплъщението.

“В грехопадението на прародителите си човечеството е наскърбило безмерно Божието правосъдие и не е могло да го удовлетвори, докато Христос, Божият Син, пострадал на кръста за греховете на целия свят, не е съумял да удовлетвори Божията правда, да примири хората с Бога и да ги избави от греха, проклятието и смъртта.” Досега учението за спасението в учебниците по догматиката се излага приблизително в такъв вид. Да не говорим, че подобно учение като цяло е създадено от чуждия на Църквата юридически светоглед на католическата схоластика. Не можем да не забележим, че самият факт на въплъщението на Божия Син сякаш се премълчава и за значението му не се говори.

За юридическото представяне на нашето спасение са нужни само кръст и страдание, а не въплъщение. Нужна е само страшната Голгота с помръкналото слънце, треперещата земя, раздраната завеса, а не мирният Витлеем с небесните ангелски хорове, възпяващи: “Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение.” Но Църквата и най-великите й богослови, наричани отци на Църквата, не говорят така за спасението. Когато го разглеждат, те преди всичко споменават въплъщението. От цитираните думи на свети Ириней може да се види какво значение има домостроителството на въплъщението. Именно чрез това въплъщение трябва да се осъществи съвършенството на нашето човечество. За това съвършенство съвсем не е достатъчно само едно учение, макар и християнско. Човечеството трябва да бъде не само научено, но е нужно да му се дадат и сили за нравствено съвършенство, каквито то, отслабено от греха, няма. “Нашият неизменен Колумб на всички открити Америки” (както В. Соловьов нарича Л. Толстой) е смятал, че, като повтаря отдавна известната проповед за любов, може да пресъздаде света, но не е успял да пресъздаде живота дори на най-близките си хора.

Човек с ума си признава, че законът на божествената любов е висш и добър, но той не намира в греховната си природа сили да осъществи този закон. Напротив, постоянно вижда у себе си друг закон, воюващ със закона на ума му, и му остава само да възкликне заедно с великия апостол: „Окаян аз човек!” Съвсем безумна мисъл е да се спаси човечеството само с учение. Колко пъти вече са прилагали най-различни учения, а полза няма. И когато започват да възпремат Христос само като учител, лишават цялото християнство от жизнена сила и жизнено значение. И в Божието Слово, и в текстовете на светите отци се подчертава, че Христос е въплътилият се Божи Син, Единосъщен с Бог Отец. Без въплъщението на Божия Син не е възможен нов живот за човечеството. Любовта на Бога към света се открива точно в това, че Той е изпратил в света Единородния Си Син, за да получим ние вечен живот чрез Него (I Йоан 4:9). Бог ни е подарил вечен живот и този живот е в Сина Му. Ето защо онзи, който има Божия Син, има живот, а който няма Божия Син, не притежава живот (I Йоан 5:11-12). Християните са нови създания (II Кор. 5:17; Гал. 6:15) и делото на Христос е сътворяване именно на тези нови създания. А чрез какво са сътворени тези нови създания от “стария наш човек”? Чрез въплъщението на земята на Единородния Божи Син, както изповядваме и в Символа на вярата, а не само с учението на Иисус Христос. Древните църковни писатели дори твърдят, че в учението на Христос няма нищо съществено ново в сравнение със Стария Завет. Новото в Новия Завет е самото въплъщение на Божия Син.

“Четете по-внимателно - пише свети Ириней Лионски в съчинението си “Против ересите” – даденото ни от апостолите Евангелие, четете по-внимателно пророците и ще намерите, че цялата дейност, цялото учение и цялото страдание на нашия Господ е предречено от тях. А ако у вас възникне такава мисъл и попитате: „Какво ново е донесъл Господ чрез Своето идване?”, знайте, че Той е донесъл всичко ново с факта, че Той, възвестеният, е дал самия Себе Си. Защото и това е било предречено, че ще дойде новото, ще обнови и оживотвори човека... Той е дал самия Себе Си и е подарил на хората възвестените преди блага, в които ангели са искали да проникнат.” “Синът на Всевишния е станал човешки син, за да направи човека Божи син”; “ Божието Слово Иисус Христос, нашият Господ, по неизмеримата Си благост е станал това, което сме ние, за да ни направи това, което е Той.” “Иисус Христос, Божият Син, воден от превъзходната Си любов към Своето създание, се е снизил, така че да се роди от Дева, като чрез самия Себе Си е съединил човека с Бога.” “Словото Божие е станало човек, като се е уподобило на човека и е уподобило човека на самия Себе Си, за да стане човекът чрез подобие със Сина скъпоценен за Отец.” “Всичко, което се е случило с Господ, ще се случи и с нас, тъй като тялото следва своята Глава.” “Творението става съобразно и сътелесно с Божия Син. То приема Словото и се издига към Него, като превъзхожда ангелите, и се преобразява по Божи образ и подобие.”

С такива думи свети Ириней излага своето учение за спасението. Спасението е именно пресъздаването на самата човешка природа чрез въплъщението на Божия Син, благодарение на Когото тя получавая нови сили, като става съпричастна на божествения живот. Наред с това свети Ириней изразява непреклонното си убеждение, че по никакъв друг път освен чрез въплъщението на Божия Син спасението не е можело да бъде извършено. “Ние по никакъв начин не бихме могли да получим нетление и безсмъртие, ако не бяхме съединени с нетление и безсмъртие. Но как бихме могли да се съединим с нетлението и безсмъртието, ако преди това то не стане това, което сме ние, за да бъде погълнато тленното от нетлението и смъртното от безсмъртието, така че да получим осиновение?” Ако Бог не ни беше подарил спасение, ние не бихме го имали, и ако човек не беше се съединил с Бога, не би могъл да придобие нетление. Онези, които отричат въплъщението и твърдят, че Христос е бил само човек, роден от Йосиф, не позволяват на човека да се издигне към Бога. Следователно в основата на всяко усъвършенстване на човека е именно въплъщението на Бога на земята.

Така е вярвала и е изповядвала Църквата, така са учели изтъкнатите богослови. И е разбираемо каква опасност са виждали светите отци на Църквата за религиозно-нравствения живот на човечеството, когато се е появило арианството със своето твърдение, че Божият Син е не Бог, Единосъщен с Бог Отец, а само създание. Най-великите богослови от златния IV век са се възпротивили на учението на Арий именно за да защитят въплъщението на Божия Син. Това е било необходимо за религиозния идеал на Църквата, защото всички нейни членове винаги са живеели и живеят с упованието, че падналият Адам у тях ще бъде преобразен. Този религиозен идеал на Църквата и високото й очакване се подкопават от арианското лъжеучение, което не смята Сина за единосъщен на Отец, т.е. не признава въплъщението на Бога на земята. За отците на Църквата арианите преди всичко са били хора, отрекли се от великия и неизменен религиозен идеал на Църквата, за чието осъществяване непременно е нужно въплъщението на Бога на земята заради пресътворяването на човешката природа. Религиозният идеал на арианите и други еретици, които отричат божествената природа на Христос, винаги е изглеждал на светите отци на Църквата беден и жалък в сравнение с техния истински идеал.

“Истински беден и по разбиране, и по надежда, и по дела е този, който е признал Христос за обикновен човек и с такава нищета на вярата е придобил надежда в Него” - казва свети Епифаний Кипърски за евионитите¹. “Който изповядва нашия Господ Иисус Христос, Божия Син, е съпричастен на блаженството, а който отрича Божия Син, е беден и жалък” — пише свети Кирил Йерусалимски. “Както не творението е създало творенията, така творенията никога не могат да бъдат спасени от творението” – продължава Епифаний. “Ако Синът беше творение, човекът все още би останал смъртен, без да се съедини с Бога, защото творението няма как да съедини творенията с Бога, тъй като за него самото е нужен Свързващият. И една част от творението не би могла да служи като спасение за цялото творение, защото самата тя има нужда от спасение” (Атанасий Велики. Второ слово против арианите.). “Какво значение може да има творението за нашето спасение? Какво ще направи творението за творенията? Каква е ползата на творенията от творението?” – пита Епифаний.

Такова учение за същността на нашето спасение виждаме у всички най-бележити отци на Църквата, които са водили догматична борба с арианството. Те разкриват подробно онези мисли, които вече видяхме у свети Ириней Лионски през II век. Всички те, когато говорят за спасението, преди всичко сочат въплъщението като средство и основа за него. 
Смятаме, че стана ясно какво учи църковната древност за въплъщението на Божия Син. Именно в това въплъщение тя вижда същността на Христовото дело и на нашето спасение. Съвременното религиозно съзнание не придава, както показахме, никакво значение на въплъщението. Но това се отнася за религиозното нецърковно съзнание. Дори и школското богословие да принизява значението на божественото въплъщение, Църквата и досега учи за въплъщението така, както славните древни богослови.

Спасението е извършено чрез въплъщение, а не чрез учение, както е склонно да мисли напълно рационалистичното религиозно съзнание на нашето време.