Списание „Прозорец”4/11

Очевидно Корнфелд е наследил от родителите си вярата, че комунизмът е исторически необходимият път за развитие. Защото тогава политически затворници са ставали съвсем не онези, които са били настроени против комунизма или са чакали завръщането на царя. Тях просто са ги убивали. В лагерите са попадали хора, които са вярвали в революцията: социалисти или комунисти, недостатъчно предано служили на Сталин.

Не знаем какво престъпление е извършил доктор Корнфелд. Известно е само, че е било политическо престъпление. Може би е посмял в разговор с приятел да се усъмни в непогрешимостта на Сталин, а може би са го обвинили, че такава мисъл се е загнездила в главата му. В началото на 50-те това е било напълно достатъчно, за да го арестуват. Така или иначе, Корнфелд се е оказал в лагера за политически затворници в Екибастуз.

Няколкото години зад бодливата тел явно са били най-добро средство, за да се излекуваш от вярата в комунизма. Безсмислената жестокост, избиването на хора, нищожните провинения, разглеждани като престъпления - всичко това е карало такива като Корнфелд да се усъмнят в предимствата на системата. Лишени от миналото си, от работата, от семейството, от заниманията си, зад оградата на лагера затворниците са имали време за размисъл. Мислещите хора, а Борис Корнфелд бил един от тях, са подлагали на критична преоценка всичко, в което са вярвали от детството си.

Ето така лагерният лекар се е сбогувал със социалистическите си идеали. Но не е спрял дотук. Направил е нещо, което сигурно би ужасило неговите предци.

Борис Корнфелд е станал християнин.

В света не са много евреите, които с лекота ще се съгласят да приемат Христос в качеството Му на Месия. А за руския евреин това е особено тежко. В продължение на две столетия тези евреи са живели подложени на безкрайна омраза от хора, които, както им е било внушено, са били най-вече християни. Както и да са се стараели евреите да се приспособят към руснаците, всичко е предизвиквало само нови изблици на ненавист и преследвания.

Но след революцията между християните и евреите е възникнала някаква странна общност. Йосиф Сталин е изисквал от поданиците си безпрекословна и безрезервна преданост към своето управление. Но и евреите, и христяните са знаели, че в крайна сметка тяхната преданост е към Бога. В действителност и едните, и другите са страдали заради убежденията си и често са се оказвали в едни и същи лагери.

Случва се, че Борис Корнфелд се запознава с един верен на Бога християнин, образован и добър човек. Той му разказва за еврейския Месия, Който е дошъл да изпълни обещанията, дадени от Господ на Израил. Този християнин – името му не знаем — изтъквал, че Иисус е разговарял почти единствено с евреите и е обещал да дойде първо при тях. Това показва специалната грижа на Бога за евреите - Неговия избран народ - и както обяснявал този човек, Библията обещава идването на Божието царство. Този затворник често казвал молитвата „Отче наш” и в простите й думи Корнфелд долавял непозната дотогава истина.

Лагерът отнел на Корнфелд всичко, включително вярата му в спасителната сила на социализма. Сега му се предлагала нова надежда, но в каква форма! Да приемеш Иисус Христос, т.е. да станеш един от тези, които неизменно са преследвали неговия народ, означавало да предадеш близките си, предците си. Корнфелд знаел, че евреите са страдали невинно. За нищо не били виновни както пред царете, така и пред казаците, организирали погроми срещу тях. А и самият той не бил виновен —не е предавал Сталин, бил осъден несправедливо.

Корнфелд дълго размишлявал над думите на християнина. В лагера лекарят имал много време. Неочаквано за самия себе си той започнал да прави паралели между евреите и Христос. Това, че Бог е избрал един народ — евреите, - винаги е предизвиквало у хората недоволство и недоумение. Въпреки вековните преследвания на евреите самото им съществуване сред онези, които мечтаели да ги унищожат, е било знак на сила, превъзхождаща силата на противниците. Същото е било с Иисус — това, че Бог се е явил в образ на човек, винаги е смущавало най-мъдрите умове. Пред гордите и могъщите Иисус се е откривал като знамение, в светлината на което са се оголили собствените им недостатъци и грехове. Затова им се е наложило да Го убият, също както на властимащите се е налагало да убиват евреите, за да съхранят своите илюзии за собственото си всемогъщество. Затова Сталин, новопоявилият се бог владетел на революционния свят, е бил принуден да преследва и евреите, и християните: всички те са били живо доказателство за богохулните му претенции за власт.

Само в лагера Борис Корнфелд е можел да схване тази истина. И колкото повече размишлявал върху нея, толкова повече се променял вътрешно.

Като затворник Корнфелд живеел в по-добри условия от повечето негови другари по нещастие. Другите затворници можели да бъдат заменени лесно, но в отдалечените, изолирани от външния свят лагери лекарите не достигали. Началниците не можели да си позволят да не се грижат за тях — от медицинска помощ се нуждаели не само затворниците, тя често била нужна и на охраната. Разбира се, всички офицери и пазачи разбирали, че с лекаря трябва да се държиш по-меко — нали можеш да попаднеш в ръцете му.

Съпротивата на Корнфелд към християнското учение започнала да отслабва, когато той оперирал един от омразните му пазачи. Този човек бил прободен с нож и се оказал с прерязана артерия. Докато зашивал кръвоносния съд, лекарят помислил дали да не затегне конеца така, че шевът скоро да се отвори. По такъв начин пазачът щял да умре скоро и никой нямало да се досети какво е станало.

При мисълта за отмъщение в сърцето му кипнала омраза. Как презирал той мъчителите си, всички тези надзиратели и хората около тях! С каква наслада би ги убил всичките!

И тук Борис Корнфелд се ужасил от ненавистта и яростта, които усещал. Да, той е бил жертва на омразата също както неговите предци. Но тази омраза станала източник на неговата собствена ненавист. Каква ирония на съдбата. Той се озовал в капана на същото зло, което презирал . И нима можел да добие свобода, ако душата му попадне в плен на тази смъртна омраза? Тогава за него целият свят щял да се превърне в концентрационен лагер.

Когато Корнфелд продължил да зашива раната на оперирания — този път по всички правила, — изведнъж разбрал, че повтаря думите, които бил чул от християнина: «И прости ни дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници.» Странни думи от устата на един евреин! Но той не можел да направи нищо — те сами избликвали. Така видял ад в собственото си сърце и не му оставало нищо друго освен да извика с молба за чистота. Да извика към Бога, Който е страдал като него, към Иисус.

Известно време Борис Корнфелд просто продължавал да казва Господната молитва, докато се занимавал със своята каторжна, безнадеждна работа на лагерен лекар. Каторжна —защото винаги имал прекалено много пациенти. Безнадеждна — защото затворниците били предназначени за унищожаване. Лекарят се оказвал единствената — и затова почти безполезна — преграда по пътя на затворника към смъртта, предизвикана от болест, студ, непосилна работа, побоища и недохранване.

В задълженията на лекарите в лагерната медицинска част влизало и подписването на направленията за карцер. Всеки затворник, когото началниците по някаква причина мразели или от когото искали да се отърват, бил изпращан в карцера — килия за един човек, съвсем малка студена стая. Подписът на лекаря върху направлението означавал, че затворникът е достатъчно силен и здрав, за да издържи наказанието. Това, разбира се, било лъжа: много малко хора излизали от карцера живи.

Както всички други лекари, Корнфелд също подписвал такива бланки. А и какво значение имало това? Всъщност началниците изобщо не се нуждаели от неговия подпис. Имало много други начини да се легализира наказанието. А лекарят, отказал сътрудничество, обричал себе си на гибел дори при недостиг на медици. Но скоро след като Корнфелд започнал да моли Бога за прошка, той отказал да санкционира наказанията и престанал да подписва бланките. Вече бил подписал стотици такива формуляри, но не можел да продължи. Станалата с него промяна не му позволявала.

Само този отказ можел да доведе до гибелни последици, но Корнфелд не спрял дотук. Той подал жалба срещу санитаря.

За санитари се назначавали тези затворници, които сътрудничели на началниците. На такива хора предоставяли добри длъжности в лагера — готвач, хлебар, писар, санитар. Затворниците ги мразели може би дори повече от пазачите, защото били предатели. Те крадели храна от събратята си и без да се замислят, били способни да убият всеки, който се опита да съобщи за това или изобщо някак да им се възпротиви. А пазачите гледали на безобразията им през пръсти. Смъртта в лагера била нещо обичайно, а началниците се нуждаели от предатели за нормалното функциониране на системата.

Веднъж по време на визитация Корнфелд отишъл при един от многобройните си пациенти, страдащ от пелагра - разпространена по лагерите болест. Тя се причинявала от недохранване, напълно разрушавала храносмилателната система и жертвите умирали от глад.

Болестта вече била оставила разрушителни следи върху тялото на този човек. Лицето му било потъмняло и посиняло. Кожата на ръцете му падала и се налагало да ги бинтоват, за да спре кръвотечението. Корнфелд му давал креда, бял хляб и сельодка, за да спре диарията и да снабди кръвта с хранителни вещества, но болестта била напреднала много. Когато лекарят попитал умиращия как се казва, той не могъл да се сети.

Когато излизал от стаята на пациента, Корнфелд срещнал санитаря - огромен мъж, наведен над остатъците от питата бял хляб, предназначен за болните от пелагра. Санитарят, без да се смути продължавал да дъвче и спокойно гледал лекаря в очите. Корнфелд и преди знаел, че храната се краде и това е една от причините да не оздравяват неговите болни, но сега само преди минути се бил сбогувал с умиращия и му било трудно да забрави тази гледка. Този път не можел просто да вдигне рамене и да подмине това безобразие.

Разбира се, не би било реалистично да се твърди, че болните умирали само защото някой крадял тяхната храна. Имало много други причини. В болницата миришело на изпражнения, не достигали оборудването и медикаментите, нямало подходящи помещения. Операциите се правели в такива примитивни условия, че често техният резултат бил нищожен и можели да бъдат приравнени с милосърдно убийство. В тази ситуация би било абсурдно да отстояваш някакви принципи, особено като знаеш, че санитарят може да ти отмъсти. Но докторът не бил способен да постъпи противно на това, в което вярвал.

Когато Корнфелд докладвал на началника на лагера за санитаря, офицерът се учудил много. В лагера тъкмо била отминала вълна от убийства: убивали доносниците. Да подадеш жалба в такъв момент, било не просто неразумно, а и крайно опасно. Въпреки това началникът изпратил санитаря в карцера за три дни. Той дори бил доволен от жалбата на Корнфелд. Вече му бил дотегнал този лекар, който отказвал да подписва бланките за карцера, а създалата се ситуация спестявала на началниците сили и нерви. Докторът сам си подписвал присъдата.

Борис Корнфелд не бил много смел човек. Той разбирал, че животът му ще бъде застрашен, когато санитарят излезе от карцера. Да спи в бараката, в която за реда през нощта отговаряли самите затворници, означавало неизбежна смърт. И докторът оставал нощем в болницата, спял на пресекулки, живеел в странен раздвоен свят, когато всяка минута можела да се окаже последна.

Но, колкото и да е изненадващо, към страха се примесвало чувство за освобождение. След като приел възможността да умре, Борис Корнфелд можел да живее така, както му се искало. Повече не подписвал бланки, според които хората се изпращали на смърт. Не подминавал жестокостта и не обръщал гръб, когато виждал несправедливост. Говорел каквото иска и правел каквото може. И скоро установил, че от душата му изчезнали злобата, омразата и яростта. Замислил се над въпроса дали в Русия ще се намери друг толкова свободен човек като него.

Сега Борис Корнфелд искал да разкаже на някого за своето откритие, за новия си живот на послушание и свобода. Християнинът, който му разказвал за Христос, бил прехвърлен в друг лагер, така че му се наложило да чака подходящ човек и подходящ момент.

В един мрачен сив ден той оперирал затворник с диагноза рак на червата. Младият човек с крушовидна глава и обидено лице на малко момче трогнал неговото сърце. В очите на затворника той четял скръб и подозрителност, а годините, прекарани в лагера, се били отпечатали на лицето му с такава дълбочина на духовните страдания и празнотата, че Корнфелд останал потресен.

Тогава лекарят започнал да разказва на пациента какво се е случило с него. Като започнал, Корнфелд вече не можел да спре. Първата част от разказа болният почти не чул: след упойката още не бил в пълно съзнание. Но разпалеността на доктора го заразила и въпреки високата температура той започнал жадно да поглъща разказа, който продължил доста време. Минавали час след час, а докторът все говорел за своето обръщане към Христос и за придобитата свобода.

Когато лагерните прожектори заливали с безпощадна светлина прозорците на болницата, Корнфелд признал на болния:

- И изобщо, знаете ли, аз се убедих, че никакво наказание в този земен живот не идва при нас незаслужено. Привидно то може да дойде не за това, за което всъщност сме виновни. Но ако се поровим в живота си и се замислим дълбоко, винаги ще намерим престъплението си, заради което ни застига ударът.

Представете си — преследваният евреин, някога смятал себе си за напълно невинен, сега твърдял, че всеки заслужава страданието си, каквото и да е то!

Пациентът разбрал, че слуша невероятно признание. И макар болката да не отстъпвала, а коремът му да бил обхванат от притискаща оловна тежест, той слушал, докато заспи.

Сутринта се събудил от шум в операционната. Веднага се сетил за доктора, но новият му приятел не идвал. После другите болни тихичко му разали какво се е случило.

През нощта, докато лекарят спял, някой влязъл и го ударил с чук по главата осем пъти. И въпреки че лекарите направили всичко възможно, за да го спасят, санитарите изнесли на носилка мъртвото му тяло.

Но изповедта на Корнфелд не била напразна.

Пациентът мислел дълго върху последните думи от страстното признание на доктора. Така той също станал християнин. Преживял лагерите и разказал на целия свят онова, което видял и разбрал там.