Спомени за коне Йордан Радичков

 
Спомени за коне

Йордан Радичков

Ако човек се обърне назад и се порови в живота си, той ще открие в него поне един спомен, свързан с коне, независимо от това, дали те са живи или мъртви, а ако не са живи или мъртви, човек ще смали ръста си до ръста на едно босоного дете, в босоногото дете с изненада ще познае себе си и с още по-голяма изненада ще види как босоногият хлапак, остриган небрежно и на бърза ръка с ножица, е яхнал една пръчица, препуска с пръчката в галоп и я подканя: „Дий… Дий!…“ Това — ако читателят е живял на село, на село първите коне за езда са върбовите, лесковите или черничевите пръчки. Ако читателят е живял в града и особено в по-ново време, то сред детските спомени, между хумана, автоматически играчки, картинни книжки и прочие, той ще си спомни едно дървено червено конче, стъпило върху две полудъги, превърнато в удобна люлка — първото му конче за езда.

Ездата на простата пръчка има номадски характер, в ушите на детето свири вятър, прах се вдига изпод босите му пети и т.н., и т.н., докато градското дете, яхнало своето червено конче-люлка, между телевизионния приемник, нафтовата печка, хуманата, витамините и автоматическите играчки, не чува вятър в ушите си, нито прах ще се вдигне изпод петите му, нито летящ бръмбар ще го перне сърдито по носа, най-много замаян молец да се блъсне в него.

Ездата на кончето-люлка е удобство, удоволствие и развлечение: ездата на простата пръчка е страст, пренесена по неведоми пътища през стотиците и стотици години, когато праотците ни преплували на коне река Дунав и се заселили по нашите земи, носейки вместо знаме една конска опашка.

Чие друго отечество е пренесено на коне и кой друг народ е успял да събере пръснатите си семена не под златни хоругви, изписани с митически същества и девизи на латински език, а само под една конска опашка, привързана на прост дървен прът? Паметта на детето още незнае това, но го знае ритъмът на неговата кръв, затуй босият хлапак препуска със своето конче-люлка по най-стремителен начин, пълен с действие и завоевателност, а свободната му ръка почти с кавалерийски жест замахва с въображаема сабя и сече въздуха.

Две са началата на нацията, аз ги виждам в тези две деца: едното начало е в лудо препускащото конче за езда, действено и рисковано, другото начало е в кончето-люлка, кончето на удобството и на сигурността.

Спомените ми едва ли ще бъдат в състояние да изтеглят пред очите на читателя всичко онова, което вълнува мисълта и душата ми. Чували ли сте за оня бедняк, дето измъчвал коня си да изтегли каруцата по нанагорнището и когато конят паднал на колене на пътя, човекът впрегнал сам себе си в каруцата и я изтеглил на билото? Обърнал се бедният човек назад, видял падналия кон на пътя, огледал тежко натоварената каруца и възкликнал: „Ама че съм глупав човек! Аз едва изтеглих каруцата, а искам конят да я изтегли!“… Не бих могъл подобно на бедния човек да изтегля каруцата по нанагорнището, защото спомените ми ту препускат по изровени стръмнини, късайки старите кожени амуниции, ту в равномерен галоп теглят товари по меки коларски пътища, сподирени от облаци земна пчела, с гняв и пъшкане се катерят по нанагорнището, падат като посечени или плуват с развети опашки в млечната мъгла на моето съзнание, връхлитат отгоре ми, едва не ме стъпкват, вдигат ме във въздуха, понасят ме върху плътните си гърбове или ме отхвърлят внезапно от себе си и пропадат внезапно, оставили само малко студена пепел и екота от подкованите си копита.

Сгромолясалият човек се изправя в самотията си, сгромолясаната тишина също така се изправя постепенно; сгромолясаният човек се завърта и търси да се залови за нещо, наоколо му продължава да се носи лепкава миризма на конска пот, на сушено говеждо месо, на овча лой, непрана вълна и нажежена от слънцето, неощавена кожа. Забързани пчели жужат из въздуха, те възстановяват постепенно живата миризма на диви треви и на горски билки, споменът за конете се смалява, става колкото една точица, турена като неразгадаем знак в съзнанието.

Ту издалеко, ту съвсем близко, сякаш идва от ъглите на стаята ми, дочувам недоволното подвикване на пъдпъдък: „Мър-мъру… Мър-мъру!…“, като че се изказва недоволно: „Мърмори, мърмори!“ „Е, добре де — питам, — да крещя ли?“ „Мърмори, мърмори!“ — отговаря ми пъдпъдъкът, прошумява с пера, свива се недоволно в някой ъгъл на стаята и оттам продължава да мърмори недоволно под носа си: „Мър-мъру!…“ Колкото и да напрягам мисълта си, не мога да извадя от спомените един крещящ строен впряг, както е в гоголевската руска тройка, да впрегна в него целия свой живот и да препусна тъй, че читателят да се изправи на пръсти и да гледа в почуда как препускам с тройката.

Тичайки назад в миналото, мисълта стига чак до река Дунав, пет хиляди праотци виждам как плуват върху гърбовете на дребните си коне, прегазват високия камъш на брега на реката, вдигат прах от дивата земя на юг, спешават се, разседланите коне разстилат своите табуни в кротка паша, праотците заспиват, подложили твърдите седла под главите си или потънали в топли славянски пазви, а кротки славяни вървят на пръсти край стари кошерища и се бранят миролюбиво от миролюбивата пчела. Дъх на пчелен мед и на пчелен восък се носи, смесва се с конската миризма, за да попие в костите и в жилите на изминалите хиляда години. Конска пот и лепкав пчелен восък — ето с какво са споени тези хиляда години. Може би тогава още, докато праотците са посявали езическия си грях в топлите славянски пазви, е турен и неразгадаемият знак в съзнанието, който има способността да рои спомените ни за коне и за живот и да ги събира отново в един таен знак, не по-голям от точица.

Ако строшим кокошето яйце, ние ще видим върху жълтъка му една точица, обърната към слънцето на яйцето — под черупката си всяко яйце има малка кръгла празнина, народът нарича тази празнина слънце, — тъкмо тази точка е тайният знак на живота в яйцето, обърнат в права посока към вътрешното слънце. Гласовитото кукуригане на петел, червен гребен и обеца, рогов шип, червено и златно перо от опашка — всичко туй е съхранено върху точицата на жълтъка, за да се предаде на следващото петле; от своя страна то също тъй ще тури една точица, за да се пренесе посредством нея червеното и златното перо, роговият шип, червеният гребен и обецата, както и гласовитото кукуригане на петел. Колкото повече се мъча да туря ред или последователност и да създам хармоничност на спомените си, толкова по-голяма бъркотия създавам и нито една стройна мисъл или поука не мога да извлека от тях, затова ще разкажа ред по ред всичко, както е било, с тайната надежда, че всеки факт поотделно носи някаква своя мисъл и че общият сбор от фактите ще даде необходимата за читателя идея.

Бих искал да започна с една светла картина с коне, откакто се е зора зазорила, да се редят кон до коня, юнак до юнака, по средата им сам цар Иван Шишман, подир туй маждрак до маждрака, подир маждраците песенен фон, да изпълня всичко туй с движение и мускул, да премине картината като вятър пред очите, да ме изпълни с мечтателност и ей тъй, както седя на стола и редя буква подир буква, дума подир дума, знак подир знак, да усетя, че постепенно се изправям на стремената; но не мога да се изправя на стремената, защото връхлетели коне ме събарят, потъващ в тресавище обозен кон ме вика отчаяно (всъщност той вика към всички), паднало в кладенец куче вие, сякаш самата земя вие с кучески глас изпод нозете ми; сърдитият пъдпъдък се размърдва в ъгъла и като си мърмори недоволно под носа, отива да търси вода из къщата. Яростно състояние на духа обхваща човека, перото, с което пише, добива синкав оттенък, стоманата става остра и зла, спомените постепенно се отдръпват, нямо и глухо, конете се носят плавно из въздуха, само колкото да ни напомнят, че словото ни е дадено, за да говорим, а не да мърморим неясно под носовете си.

Много често, щом взема перото, виждам в далечината, сякаш родени от дим или от земна пара, как в зелено пасище се изправят коне — като топла мъгла, — обърнали са очите си към мене и стоят в очакване. Куцащ човек — стиснал в едната си ръка капата, в другата си ръка камшик — минава диагонално на пасището, пищящ локомотив върви през жълти слънчогледи, стар свещеник стои с епатрахил над слънчогледите, като във възнесение господне. Помежду конете, куцащия и възнасящия се се поклаща отмаляла пъпчива жаба и едно глухонямо момиче е вторачило черните си очи в очите ми.

* * *

За разлика от момичето можех да произнасям отделни, срички и всяка отделна дума виждах отчетливо пред очите си, но се препъвах в буквите. Щом се опитвах да заговоря или да произнеса макар и само една дума, още първата буква се изпречваше непреодолимо пред мене, тя беше като висока ограда, рендосана и плътно скована човек не можеше да се изкатери по нея, да достигне върх, й и да прескочи от другата страна; трябва да пълза като муха, за да се изкачи до върха, но ние не сме мухии свинските ни цървули никъде не могат да се закрепят.

Мъчително беше, непреодолимо, постепенно започваш, да изпитваш страх и ужас пред всяка една буква, те оживяват във въображението ти, обграждат те отвсякъде гладки и непревземаеми или зейнали като бездни, та всеки миг можеш да пропаднеш в бездните им като в клопка. Затворената в бутилка оса се мята тъй, докато на края издъхне със свити крака, сгърчена на две на дъното на бутилката.

Ден след ден буквите ме сломиха, обърнах им гръб, умълчах се, децата престанаха да ме закачат. Те винаги искаха да им кажа ракитаци, за да ме вземат да играя заедно с тях, или пък да събуя единия си крак, за да видят шестия пръст на крака, защото на единия си крак имах шест пръста. Нито се събувах, нито казвах ракитаци, ами ги оставях и отивах да играя с глухонямото момиче: всъщност то си играеше с някакви парцали, правеше подобие на кукли, а аз седях в краката му, смачкан като вестник — нито мога да чета, нито сам ставам за четене, — а помежду ни клякаше кучето, и то мълчаливо, сякаш и тримата бяхме глухонеми.

Къщите ни с глухонямото бяха съседни, много стари и двете, без нито една права линия, сякаш не с бичкии и тесли са правени, а са правени на ръка. Те са останали още от турско време, с огромни каменни изби, с по две ниски стаи над избите, с по едно огнище в средата, посред огнището виси желязна верига. Ако къщата на глухонямото се отличаваше с нещо, това бе варосаният комин с щъркелово гнездо. Нашата къща нямаше комин, пушекът се прецеждаше направо през турските керемиди, през отворените врати и прозорци. Въпреки пушека оси гнездяха в керемидите и цяла зима по тавана тичаха мишки, крадяха царевица и орехи и пълнеха с краденото бездънните си миши дупки. Къщата бе тъй много остаряла, че подир години сама щеше да почне да се разпада, първо падна широката й стена откъм главната улица, та известно време стоя като театрална сцена, пътниците можеха да гледат вътре в самата къща, хората й, наредбата й, две легла, дялани грубо с тесла, нощви за хляб, тенекиена печка, полици, калъпи контрабанден тютюн, стенен календар, корито за пране, трикрака софра, изправена до стената, висяща от тавана газена лампа, няколко стомни, опушени бакърени котли и едно калайдисано менче.

Дядо ми цял живот се заканваше да изкопае кладенец в двора, но не можа да си изпълни заканата; вода носехме от двора на глухонямото. Дворовете имаха почти еднаква уредба — плетен кош за кукуруз, навес, кочина и кокошарник, торище, обор, кошара за овце, наречена поята. Всичко това тънеше лете в сенките на диви джанки, на ковачички ябълки, на попски круши, дюли, обрастваше с бъзак и коприва, цяло лято из бъзака и копривата писукаха загубени пилета, свирепи квачки се биеха със свирепи котки, по обраслите с мъх каменна зидове се стрелкаха оранжеви невестулки или стърчеха върху зидовете с една особена извивка на шията, каквато човек може да види само в това хищно животно, диво, кръвожадно и отмъстително, че не му стига изтребването на малките пилета, ами ако го оскърбите, отива тайно да плюе в стомната ви, според както са ми казвали по-старите хора. Не зная дали е точно така, но съм го слушал от по-старите хора, затова го предавам на читателя тъй, както съм го слушал, като за неговата достоверност оставям да отговарят по-старите хора. Вързани на синджир, кучета будуваха и пазеха тази дворна пустош.

Край тези две къщи следва да туря още къщата на дядо ми Стоедин, прикован със счупен крак върху дървено буково легло. Като прекарва каруца със сено през брода при църковната нива Свети дух, гяволетини преобръщат каруцата със сено, дядо Стоедин пада от каруцата и пребива единия си крак. Сега той лежи в леглото, прехвърля си през ума целия епос за Крали Марко (знаеше го наизуст) и разпределя деня на осем равни части. Баба Велика всяка сутрин му купува по една кариока фабрични цигари — на брой осем — и ги оставя далеко от леглото. Когато съм в къщи, той ме вика да му подам една цигара и пак да оставя кариоката далеко от леглото, за да не може да я достигне, защото, ако е край него, ще припалва цигарите буквално една от друга. Ако съм на полето, дядо Стоедин подвиква, дано някой минаващ по улицата го чуе и му подаде една папироса.

До неговата къща ще следва да туря Брайновата и къщата на църковния настоятел, пропаднала наполовина в земята, почти изгубена сред камари от тухли, чакъл и речен камък. Църковният настоятел събира материал за нова къща, но не бърза с новата къща, щото най-напред се погрижи да изгони свирепата си и опърничава жена и да си доведе нова — мека и женствена, свенлива и с крайно загадъчна усмивка.

По-нататък следват други къщи, застанали редом една до друга или повдигнати на пръсти, надничащи с керемидите си или с някой прозорец иззад гърбовете на другите, тук и там стърчи трепетлика, по цял ден преде невидима прежда, тук и там стърчи стара черница, орех, смокиня в някой зид, джанки, сливак, ковачичка ябълка, после поляна, геранило и кобилица посред поляната, зад нея отново къща до къща, обесени свраки под стрехите, улица подир улица, бъз, орех, сливак, смокиня, къпинак и коприва, петли по оградите, из дворовете кучета, добитък по тревясалите улици, скрибуцаща кола, пак къщи и т.н., и т.н. — та на брой стигат деветдесет. Ако в тия деветдесет къщи се преброи населението заедно с бебетата и люлките, то човек ще стигне цифрата 473. Селото се казва Калиманица, по старото административно деление влиза в състава на Берковска околия, Врачанска област.

Селището е създадено в римско време, вероятно в четвърти век преди Христа. Ще отида малко напред в 1973 година, когато в района на селцето се правеха разкопки и по-специално се разкриваха основите на богата римска вила, заобиколена с работилници за дялане на мрамор и пет или шест пещи за изпичане на грънчарски съдове, тухли и керемиди. Банята в римската къща бе постлана с дребна мозайка, когато работниците вдигнаха мозайката, намериха под нея две сребърни пари от четвърти век. Посредством тези пари археолозите можаха да датират точно времето на строежа. Римляните, освен че са дялали мрамор, освен че са правели грънчарски изделия, тухли и прочие, са се занимавали също така със скотовъдство, лов, а са и работили в златни рудници откъм южната страна на селището. При разкопките се намериха и златни украшения и в едно от преддверията на сградата работниците нагазиха до колене в еленови рога и посивели глиги на диви свине. Какво е било след римляните, дълго време не се знае, по всяка вероятност номади Са дошли, а номадите не оставят някакъв знак и никаква следа отподире си освен разрушения. Това е колибарски, цигански народ, стануващ под открито небе или в сезонни колиби.

По-късно, с образуването на българската държава, селището се именува Калиманица, предполага се, че е вече болярско име. Възникването на богомилството оставя край селището само наименованието на една местност Делелия, място закътано, украсено със стари брястове и дъбове. Ръководителят на археологическите разкопки от 1973 година твърдеше, че името на местността идва от богомилското дедец — т.е. на това място са се събирали старейшините с по-първите общинари. По времето на турското робство село Калиманица поради изключителния си климат — меко лято и топла зима (зимно време дори нощем капчуците капят от стрехите и напомнят на сънуващите в къщите жители, че всеки миг пролетта ще звънне в селцето) — населявано само от турци. Изглежда, че много народ е мрял в това селище, защото има две турски гробища, едното от които е смесено с римско гробище. По време на Освобождението турците се изселват и разпродават имотите и къщите си на преселници. Нашите хора слизат откъм Западните покрайнини, идват семейства от Македония, няколко фамилии Бошняци, идват също така и от колибарските селища откъм Чипровския балкан, от колибите на Руй планина, преселниците се смесват, женят се помежду си, сиромаси, но жилави и плодни, осветяват оброци в околностите на селцето, определят място за християнско гробище и селцето в дългата си история се обгражда с изоставени римски рудници, едно римско, две турски и едно християнско гробище.

Историята на селцето няма да бъде предмет в този разказ, затова ще се огранича дотук, тъй като смятам, че тези факти са достатъчни за читателя и че той вече знае най-необходимото. Когато изучавахме зоология, учителят винаги ни питаше за всяко отделно животно къде живее, с какво се храни и как се размножава. Моето селце живее в предпланините на Стара планина, прехранва се от плодовете на една педя земя и се размножава според прищевките на съдбата. Във всяко едно начинание го ръководи съдбата, но мисля, че селцето я направлява. Къщи и улици са потопени в мирова светлина, а и самото то излъчва от себе си мирова светлина. Околностите му врат от каква ли не твар — охлюв, циганско петле, пчелояд, зелен гущер, таралеж, костенурки, лете синорите се покриват с развети змийски ризи, наричани от народа змийски съблекла, лисица, заек и язовец, сури вълци, дива котка, а когато липите цъфтят, селцето и котловината по цели нощи се обгръщат в студената, но тайнствена светлина на любещи се светулки. Жените на селцето стават тогава по-женствени, а усмивките им — по-загадъчни.

Но да продължа нататък.

Двете семейства бяха много близки, години наред работеха заедно, наемаха под аренда църковната нива Свети дух. Свети дух бе оброчище с кладенче и цялата местност около него заедно с църковната нива носеше същото име. Самата църковна нива бе бедна като църковна мишка, в нея имаше повече римски камък, отколкото земя, в езическо време римляните са погребвали тук езическите си останки, бащата на глухонямото, чичо Гаврил, разказваше, че римляните са вярвали в сто богове, а на още други хиляда са се кланяли. Цели столетия пущинак покривал римското гробище и понеже е било гробище, дават го на църквата, а църквата от своя страна обявява, че римското гробище ще се изтреби да се превърне на нива и който иска да му се опростят греховете, може да иде да изкоренява дърветата. За една зима набожни старци разчистват пущинака, сетне започва арендуването и години наред нашите две семейства чоплеха камънака и събираха от него повече вълча ябълка, отколкото кукуруз, леща, боб или тикви. Вълчата ябълка първа поникваше и задушаваше всичко около себе си, бе дива и хищна като името си.

По-големите деца говореха, че бащата на глухонямото имал грехове, затова момичето се родило глухонямо и затуй той всяка година взема под аренда църковната нива, защото по този начин бог ще му опрости греховете. Но ако чичо Гаврил бе грешен, мигар и ние бяхме грешни? Гущер, костенурка и вълча ябълка само се въдеше, но нали нямахме другаде земя, принудени бяхме да чоплим требежината на старото римско гробище и да измъкваме от камънаците каквото бог даде. Бог даваше малко, щедростта му се проявяваше само по отношение на вълчата ябълка.

По повод на тая вълча ябълка чичо Гаврил разказваше, че видял как веднъж бели вълци (минали откъм Влашко по замръзналата река Дунав) я засявали, попикали посятото и хвърлили вълчи сугреби върху дяволското й семе. Амин! — казваше той, без да се кръсти. Там, дето вълк помирише земята, попикае я и след това гребе с нокти земя да посипва попиканото, се нарича сугреб. Щом белите вълци от влашките земи закрили семето на своята вълча ябълка, отишли да нападнат чичо Гаврил. По това време той крачел през дълбоките преспи на Керкезката гора, връщал се в отпуск от гара Ристовец, въоръжен само със сабята си. В тази Керкезка гора, дето тъмнееше тайнствено срещу оброчището Свети дух, чичо Гаврил сякъл със сабята си белите вълци. По-късно, прибрал вече сабята в канията, той бил срещнат повторно от вълците, направил опит да измъкне сабята, но тя била замръзнала, та трябвало с канията само да удря „митическите им муцуни“. Той смяташе вълците ту за кучешки, ту за митически същества, но повече му харесваше митическото. В най-ранните ми спомени вълците бяха малко, но година подир година чичо Гаврил ги увеличаваше. С баща ми все по-яко разораваха нивата, все повече тор хвърляха в нея, тя взе да налива сокове и да ражда повече, заедно с родитбата избуяваше все по-високо и по-високо вълчата ябълка, плодовете й ставаха едри като юмруци. Загледан в избуялата вълча ябълка, чичо Гаврил се връщаше пак към белите вълци от влашките земи, виждаше ги с десетки: как вият в Свети дух, как тътрят схванатите си задници и хвърлят сугреби, за да се запази дяволското им семе в земята.

Подир време той не само увеличи броя на вълците, но тури начело им и един водач, тартора го наричаше, и веднъж в състояние на въодушевление качи тартора на бял кон, задигнат от вълците от едного сиромах влах, изяден по пътя им. (Бог да прости влаха!) Не бяха това години на невежество, бяха години на въображението и като навлизаше все по-навътре и по-навътре в предмета, чичо Гаврил до такава степен се екзалтираше, че на края на бялата глутница туряше и един пленен от нея влашки циганин от сиромашкото село Старопатица. Бос, само по една риза от цветна басма и с влашко бомбе, каквито носят всички влашки цигани, горкият човечец бил вързан с едно въже през шията и вълчата глутница го водела като суха храна със себе си, защото не била сигурна къде и какво може да намери по нашите непознати земи. Амин за сиромаха от Старопатица!

Чичо Гаврил знаеше и много войнишки истории, служил е войник на гара Ристовец, почти всичките му истории бяха от войнишкия живот, сякаш не е имал друг живот, пък и да е имал, той се кръстосваше и доосмисляше все на тази гара Ристовец. Затуй в селцето по-малко му викаха Гаврил, викаха му повече гара Ристовец.

Баща ми, иманярска душа, работеше нивата Свети дух с тайната надежда, че ще изрови някой ден от нея римско съкровище. Двамата мъже всъщност и за това наемаха нивата от църковното настоятелство. Бащата на майка ми, Васил Филипов, ги окуражаваше, той имаше тефтер, купен от едного от ломските села за една коза и два чифта цървули, според иманярския тефтер тъдява някъде има закопано съкровище. До съкровището обаче не можаха да стигнат, само вълчата ябълка ставаше все по-едра и по-едра, избуяваше гъста и тъмна и стигаше на височина до човешки гърди.

В съседство със Свети дух работеше градинарят Брайно, зеленчукът от своята градина продаваше в града. Никой от селцето не ядеше от неговите зеленчуци, те бяха странни и непознати за онова време, ядяха ги само в града, според думите на чичо Гаврил това били треволяци за протосингелите. „Треволяците“ бяха главно бамя, карфиол, целина, червено цвекло, сини домати, спанак, картофи от сорта бинте, розови домати от сорта волско сърце и няколко стръка кърлеж, за да могат със семето му офицерите от гарнизона да лъскат бакелитовите козирки на фуражките си. Ето какъв градинар бе тоя Брайно и какъв странен зеленчук отглеждаше край Свети дух! Той спеше лете в една круша, бе изплел в клоните й легло от върба и ракита. Баща ми и чичо Гаврил винаги му казваха да гледа нощем дали няма да забележи огън в църковната нива, но градинарят казваше, че цяла нощ полива зеленчука и чак на разсъмване се качва в дървото да дремне, тъй че едва ли ще може да забележи огън, обаче ако забележи, ще каже…