Спомени за коне Йордан Радичков

Без да се движим напред и към никакво утре, ние се търкаляхме вътре в нещо и преместването от едно място на друго място в пространството ни бе достатъчно, за да задоволи всичките тия 473 жители и прочие, както е изредено малко по-горе, че участвуват в световното движение.

По същия начин предполагам, че са се движили и премествали в пространството и праисторическите зверо-гущери, спешени сред гигантските хвощове, после на тяхно място са дошли жабите, щурците, костенурките, долетяло е циганското петле, някакво космато същество се е навело над водата да види къде е цопнала жабата и е видяло отдолу, откъм водата, да го гледа непознато и космато подобие на човек и така, лека-полека, местейки се от място на място, прародителят стъкмил огън, вдигнал се дим над земята, първият знак, че се е появил човекът, и след тоя първи знак човекът умрял, подир него дошъл следващият, после още други дошли и измрели, на тяхно място се появили следващите, групов дим вдигнали към небето и измрели и на тяхно място следващите — на коне, с конска опашка вместо знаме и с дълги обози, — и те също така вдигнали колективен дим към небето и измрели, на тяхно място са следващите, които също ще измрат, оставяйки ни студената вода на своите кладенчета, после ние ще се появим, ще димим като локомотиви към небето със стоте комина на къщите.

Но няма да умрем, защото никой жив не може да приеме нелепицата, че е смъртен.

Иначе за какво сме се пръкнали на тая земя, ако не остане някъде белег, малка черта, знак, име — като Деделия например — или поне една едва забележима точица от нашия живот!

Но къде да бъде турена тая точица или тоя знак и кой да го разчете и като го разчита един ден, ще му стигне ли въображението да разкрие в оставения знак (тъй, както във всеки знак на момичето и в половин жест дори долавям чертата или част от образа на жив човек от селцето) невежия ни спор и съревнование с природата, ще ли може той да разкрие — бъдещият човек — всичките тия воденици, казанджийници, плетачна машина, щъркелови гнезда, вампири и водни таласъми, духова музика, машината за мелене на месо, сложната училищна машина с халка и с метално топче, нас би ли ни видял там, всичките 473 жители, всеки един от нас стиснал под мишницата си 473 свята на познания и на невежество, би ли усетил той маята, с която е замесено тестото с всичките й четиристотин седемдесет и три фермента, и ще има ли той острото обоняние във всеки един от тия ферменти да различи още по толкова оттенъци, съхранявали се и пренасяни заедно със семето ни повече от хиляда години, и ще знае ли той, ще се подсети ли, че ако се наложи, както се изразяваше чичо Гаврил, ние семето си и зиме ще го сеем в снежните преспи, вълчи сугреби ще хвърляме с ноктите си и няма да се дадем да пропадне семето, та дори ако потрябва само вълча ябълка да береме от него?…

Всичко това при условие обаче, че сме смъртни и че ще трябва да оставяме някъде тайни знаци от себе си за разчитане един ден от всемогъщия и всезнаещ бъдещ човек. Но ние сме живи все още, макар и хора от миналото, а на кой жив му би минала мисълта, че е смъртен, па макар той и да е от миналото! Ако такава мисъл мине внезапно през нас и ни завладее, то светът внезапно, неочаквано за самия себе си и изведнъж би омекнал от доброта, би станал нелепо хармоничен и съзвучен с неподвижния материален свят.

В този материален свят няма въображение, синкавият венец на Берковските планини, обграждащи от запад селцето, е строен без въображение от страна на природата, но той е създаден да провокира, да мами и движи нашето въображение, и небесните гръмотевици също, и дишащите, пъшкащи и безспирно надуващи въздушни мехури блата и тресавища са творени без въображение и са турени край нас, за да мамят и да развихрят въображението ни назад в дълбоките кладенци на непонятното, на мистичното, на страха; както и синкавият студ зиме — той изпълзяваше привечер от Керкезката гора като влечуго — или юлските наводнения, помитащи в мътната си стихия нивиците и зеленчуковите градини, Този материален свят е без въображение, той е изпълнен с диви стихии, а в стихията няма милост. Няма ли милост, и въображение няма, състрадание, чувство за справедливост, страх от възмездие и прочие — всичко това е плод на въображението.

Тогава за какво на човека му е дадено въображението, какво е искала да направи природата или с какво е искала да отличи човека единствен от всичко останало, като го дари с непосилния товар на неговото въображение? Ако е само за да страда, да се смее и да изработи в себе си сетивност да възприема прекрасното, то много е висока цената, отредена ни за заплащане!

Дали изобщо ще може бъдещият всемогъщ човек — се питам понякога, — разчитайки оставения от нас знак, да познае колко тъжни и меланхолични са били вината на селцето, какви празници в календара сме почитали и какви не, действително ли сме били християни от източноправославно вероизповедание (приобщени административно към Врачанска област, а верски отцепени към Видинската епархия, чиято митрополия единствена по онова време имаше правото да търгува с дъски за ковчези, защото нямаше достатъчно манастири на територията си да я издържат, а Врачанската митрополия имаше богати манастири, затова й бе запретено да търгува със споменатите дъски), или сме били още езичници. И ще ли ни забележи бъдещият човек и нас двамата с глухонямото — то, вглъбено в своя театър, а моя милост, зяпнал от изненада, неразбиращ, но покорен от немия театър на нямото?…

Нас това никак не ни интересуваше, защото всяко дете само по себе си представлява целият свят, зад гърба си чува гласовете или мотиките на своите родители, без да се обръща назад, ги вижда като на длан, вижда цялата църковна нива, усуканата от жегата шума на царевицата, спарената от жега вълча ябълка, зелените уши на лъвовата трева, зад тях трепти мараня и сред маранята трепти родното селце, което всеки от нас вижда като на длан, без да поглежда към него, защото всеки от нас го носи вътре в себе си заедно с всичките му жители, с улиците, със стенните календари, с добитъка и кучетата, със сватбите, погребенията, коледите и т.н., и т.н.

Сто пъти да се връщам назад, не бих могъл да нарисувам селцето изведнъж, да застане то като герб пред очите на читателя. Може би само Омировият Хефест, изковал щита на Ахила, би могъл да изкове този герб, убеден съм, че ще му стигнат сили да изкове такъв герб, но съм и убеден, че все нещо ще пропусне да сложи, макар че той, ако изкове лоза, не забравя да изкове грозд на лозата, ако изкове лозе, не забравя да изкове ограда на лозето и на края и една пътека да изкове, за да могат стопаните да минат по пътеката и да влязат в лозето. Неговата митологична ръка изковава всичко последователно, в живота на селцето нямаше последователност, самият живот бе като една омагьосана жаба, свряна в годините на времето, а годините бяха заоблени като речни камъни, безчувствени и неподвижни.

Кой първи ще преодолее отвращението и гнусотата си от тази омагьосана жаба и кой първи би се хвърлил в обятията й и би целунал с любов и с надежда пъпчивото й, мокро, хлъзгаво и горчиво чело, за да я превърне в прекрасна приказка! По-скоро животът сам ще се наведе да те целуне по челото със студената си, мокра и горчива уста и посредством тази целувка да те постави в твоя вечен покой.

Група деца минаха покрай нашия пантомимичен театър, водени от момчето, ударено с жабата по лицето. Те отиваха в Керкезката гора, от другата страна на реката, да вземат орлетата на един орел, говореха, че гнездото на орела било в буката. Имаше голямо дърво в Керкезката гора, единственото буково дърво в нашите гори, някой им бе казал, че в него мъти орел, и ето сега те отиваха да се качат на буката и да откраднат орлетата от гнездото. Градинарят, като ги видя да вървят покрай градината му по посока на Керкезката гора, ги предупреди от своето върбово гнездо в крушата да не посягат към орлетата, щото могат да се пребият, докато се качват в голямата бука, а чичо Гаврил предупреди децата да внимават, щото орелът е птица митическа и не се знае със сигурност дали тя мъти в голямата бука, или мъти в скалите на Петльова чука, обаче се знае, че живее триста години.

„Ааа, в буката, в буката мъти!“ — казаха децата и водени от удареното с жабата по лицето, прегазиха реката по посока към голямата бука.

Сива крачеща чапла стоеше в средата на реката, тъй високо щръкнала над цялата околност, сякаш бе застанала на високи кокили и от високото наблюдаваше света край себе си; всъщност тя стоеше съсредоточена само в движението на водата и следеше няма ли да се мерне риба в подвижната вода. Ако се мернеше риба, сивата крачеща чапла изведнъж се раздвижваше, светкавично забиваше клюн във водата и когато изваждаше клюна навън, в него сребрееше риба. Тя отново заставаше върху високите си кокили, сгърбена, мълчалива и неподвижна, почти вечна — такава ще я видя подир четиридесет години, в 1973 година — мълчалива и сгърбена.

Ние с глухонямото също тъй седим сгърбени и неподвижни на сянка посред нивата Свети дух, зад нас отекват в камъните мотиките на родителите ни, между металическото кънтене се отронва и по някоя дума, ту изречена от устата на жена, ту изречена от устата на мъж, незначителни думи, несвързани помежду си, казани само колкото да се поддържа разговор, но разговорът е тъй разпокъсан, сякаш нашите родители не църковната нива прекопават, ами прекопават с мотиките собствените си думи, на коя леко отсичат корена, на коя по-трудно, коя отхвърлят встрани, коя засипват с пръхкава земя. Като се ослушвам сега назад, разбирам, че родителите ни по-скоро себе си са прекопавали с лъскавите мотики, отколкото църковната нива.

Издалеко се носи свирене с уста, Цино помпа свойта машина-пръскачка и си подсвирква с уста. Лозето му се синее, машината и тя се синее, сламената Цинова шапка също е станала синя от разтвора. Втори човек се появява край лозето му, той също носи машина и започва да пръска, но не в Циновото, а в своето си лозе, остаряло, разредено, пълно с големи възлести и черни главини. Тук и там по някой ластар стърчи върху главините. Човекът подобно на Цино си подсвирква и почва да пръска и той лозето си, само че подбира коя лоза да напръска. Той отива ту десет крачки напред и напръска една лоза, после се отбие надясно през няколко реда и там напръска лоза, лозето му постепенно става шарено. Чичо Гаврил обяснява на баща ми:

„Младенчо има десетина главини от сорта мека лоза, само тях пръска, щото тоя сорт много бързо го хваща маната. По седем пъти го пръска и кога дойде гроздобер, нищо не събира от меката лоза, половината грозде окапало от мана. Но се не оставя Младенчо и да му се чудиш защо трябва седем пъти да си пръска лозето и толкова работа да му хвърля, когато никак не може да пие! Ами че той една кана вино щом изпие, и започва да плаче като дете!“

Истина е, че Младенчо се грижеше много за старото си, загиващо лозе, прекопаваше го, режеше го, връзваше го с рафия, пръскаше го, по гроздобер събираше малко сухоежбина от него, туряше в сухоежбината сух цвят от дива лоза за миризма на виното и малко зърна от бъз за боя. Щом пийнеше, се натъжаваше, спомняше си за своите измрели родители, за измрелите роднини на приятелите си, опитваше виното със зелена паница и кой какво минеше по улицата, го викаше да опита виното му и със сълзи на очи му припомняше колко добър човек бе еди-кой си, дето умря, бог да го прости, отсипваше от зелената паница на земята за бог да прости, отриваше сълзата от бузата си и подаваше паницата на човека да опита виното му. Мек човек беше Младенчо, милостив човек, като буболечка пъплеше из баира, натоварен с тежката пръскачка с разтвор, боядисваше със синьо шумата на меката лоза, подсвиркваше си и макар че лозето му едва береше душа и гинеше, той не го изоставяше, а кога сам, кога придружен от жена си, чоплеше из редовете от ранна пролет чак до гроздобер. Щом гроздето почваше да се шари, обграждаше лозето си с панделки и плашила, конски черепи набучваше по коловете, ковеше тенекиени плашила с перки да дрънчат, когато духне вятър, и по тоя начин бранеше лозето си от птици.

И за какво вършеше всичко това човекът! Вършеше го, за да може в късна есен, когато бяла слана започне да пада, да може да наточи една зелена паница с вино, да изпие виното, да си спомни за измрелите роднини и да пророни сълза за тях. Не познавам друг човек, който с толкова голям труд, усърдие и постоянство да отглежда свойта сълза.

Децата, водени от момчето, ударено с жабата по лицето, хлътнаха в Керкезката гора по посока на голямата бука, гората, майка-закрилница, ги прибра в пазвите си и ги скри от очите. Свраки и сойки се вдигнаха от гората, бележейки пътя на момчетата.

Едва момчетата се бяха скрили в гората, Цино завика от своето лозе: „Удави се! Удави се!“ „Кой се удави?“ — питаше го Младенчо, подтичвайки с пръскачката на гърба си. Цино викаше: „Кучето се удави в кладенеца!“, баща ми и чичо Гаврил като ехо отвърнаха, че кучето се е удавило в кладенеца, и жените с още по-слабо ехо повториха новината. Градинарят извика горе от крушата, от Циновото лозе и от църковната нива му отговориха мъжки гласове, че кучето му е паднало в кладенеца при лозето.

Брайно тутакси падна от крушата право в своя странен зеленчук, баща ми и чичо Гаврил оставиха мотиките, бегом тръгнаха с градинаря, ние с глухонямото тръгнахме подире им, криво-ляво с ръце обясних какво се е случило, глухонямото почна да се кръсти.

Кога стигнахме при лозето, четиримата мъже стоеха наведени при колибата от лозини. Там бе изкопан и бе иззидан кладенецът на Цино, за да вади вода от него за пръскане и да не качва вода на баира от реката. Кучето, като играело из къпините, паднало в кладенеца, Цино не бил видял кога и как е паднало, само чул по едно време, че някъде изпод земята вие и скимти куче. Пита той Младенчо дали не чува някъде да вие куче, Младенчо му казва, изглежда, че вие, ама сякаш вие изпод земята, а то къде куче може да влезе под земята и оттам да вие. „А е страшно — говореше Цино — да пръскаш лозето си и да слушаш как изпод лозето ти вие куче!“ Чак кога отива при кладенеца да вземе вода за нов разтвор, вижда, че в кладенеца вътре е паднало кучето на Брайно и вие отчаяно.

Приближихме се ние с глухонямото през къпините, надникнахме в кладенеца и долу на дъното гледаме кучето, заловено с предните си лапи за камъните как скимти и гледа право нагоре към хората. Очите му станали бели от ужас. Всички викат: „Спокойно, Балкан, ей сега, Балкан!… Балкан!… Балкан!… Дръж се, не мърдай!“ Но Балкан се изпуска от каменните издатини, камъкът долу е зеленясял, хлъзгав, почва да се мята във водата, изчезва в мрака на кладенеца, каменната бездна под нас се изпълва с отчаян лай, докато кучето отново се закрепи с лапи на някоя издатина и стихне.

Тъй като кладенецът е широк, никой от мъжете не, може да слезе долу, в по-тесните кладенци мъжете слизат, разкрачени широко, боси, закрепят се в празнините между сухата зидария. Тук не може да се слезе, трябва да се намери стълба или въже. „Ритла, сенарска ритла!“ — сеща се Младенчо и слиза бързо по склона долу в ниското. Там е разпрегната Циновата каруца, стъкмена със сенар ски ритли. През това време другите успокояват кучето, кучето млъква, загледано в хората.

Но хората се отделят настрана, сядат край колибата и започват да пушат, чакайки Младенчо да дойде с ритлата. С глухонямото оставаме край кладенеца, гледаме се с кучето, нито то може нещо да ни каже, нито ние можем нещо да му кажем. Ако не ми бе отнело говора, можех да му говоря ласкави думи и да го успокоявам, но сега мълча, клекнал на ръба на кладенеца, и гледам изпълнените с ужас и молба кучешки очи. Градинарят навърза един за друг ремъците на мъжете, сваля ремъците и от пръскачките-машини, готви се да върже с тях кучето, когато слезе на дъното на кладенеца.

Младенчо се задава през лозето с ритлата на рамо, мъжете я вземат от него, спускат я в кладенеца и ритлата се оказва къса. Изтеглят я отново нагоре, кучето пак започва да се мята във водата и да вие, чичо Гаврил тогава се сеща, че е най-добре да вържат една торба за наставените ремъци, да спуснат торбата и кучето ще скочи в нея. Цино даде торбата си, вързаха я за ремъците, градинарят се наведе над кладенеца и започна да я спуска надолу, като обясняваше на кучето как да влезе в торбата и да се свие на дъното й, да не би като го издърпват нагоре да се преобърне торбата, то да се изтърси и да се пребие в камъните. Кучето, щом видя, че торбата го наближава, взе да скимти радостно, разтвори голямата си паст и захапа дъното на торбата. „Пусни, пусни!“ — почна да вика градинарят, но тук се намеси чичо Гаврил, взе ремъка от ръцете на градинаря и с думите: „Тегли!“, започна да изтегля кучето нагоре. То се държеше мълчаливо със зъби за торбата, висеше и се люлееше в кладенеца, тежки капки вода се оцеждаха от него и се разбиваха с трясък на дъното. Бе като в цирк, мъжете до един останаха изненадани, че кучето само със зъби може да се задържи за торбата.

Изтеглиха го от кладенеца, кучето се отърси, огледа всички около себе си, проскимтя и клекна на задните си нозе. Мъжете насядаха край кладенеца, кучето пристъпи напред и завря муцуната си под мишницата на градинаря. „Гледай го ти, протосингела — говореше чичо Гаврил, — излезе по-умно от нас, никой не се сети, че със зъби може да се хване и да бъде извадено от кладенеца!“

Отдавна бях престанал да изпитвам неприязън към Балкан и дори се улавях, както казах по-преди, че започваме да се сприятеляваме отново с кучето, макар че понякога тайно го замерях с камък, удрях го с дърво или го ритах в подвитите слабини. То не ми се сърдеше за ударите, отскачаше няколко крачки встрани, клякаше и ме гледаше в очите. Очите му бяха меланхолични и придаваха тъжен израз на цялото му лице. Но щом с глухонямото хуквахме подир някое водно конче или хвърковат зелен скакалец, то веднага се оживяваше, размахваше си опашката и с големи скокове се включваше в гонитбата. Тук, в Циновото лозе, ми дожаля за Балкан, като го гледах как трепере и като гледах как от единия му хълбок подгизва кръв и оцветява козината по корема — наранило се бе при падането в кладенеца. Мъжете си разказват колко изобретателно може да бъде едно куче, когато се види натясно или когато погледне смъртта в очите. Баща ми разказваше за едно старо наше куче — то вече не е между живите — как веднъж при появата на бясно куче в селцето влиза вътре в къщи и се зарива до шията в пепелта на огнището, за да се скрие от бясното куче. Цяла сутрин го търсихме, баща ми сметна, че то може би е удавено от бясното куче, когато майка ми разрови огнището, за да стъкне огъня, и то се изтъркули със скимтене от пепелта. Тъй много се бе заровило вътре, че само очите му се виждаха в огнището.

„Опасна работа!“ — рече чичо Гаврил, градинарят въздъхна: „Късмет имал Балкан!“, а чичо Гаврил допълни: „Протосингел бе! Вие да сте видели някъде протосингел без късмет! Че той протосингелът за това е протосингел, ако се случи да падне някъде в дупка, късмета му да го извади от дупката! Да ставаме, щото слънцето си се търкаля! До обяд бавно, след обяд още по-бавно, но се търкаля!“

Първи тръгнахме с глухонямото, заедно с нас тръгна и кучето, почнахме да тичаме по склона, подире ни и кучето почна да тича, настигна ни, изпревари ни, размахало весело опашката си, като го гледа човек, ще рече, че никога не е падало в кладенец. Подире ни идеха мъжете, върнахме се отново всички на нивата.

Край нивата стоеше непознат човек с тънки черни мустачки, сам той тънък и черен като циганин, въртеше на всички страни лъскавите си очи, говореше с жените. Чичо Гаврил го подпита откъде е, какво по нашите места насам, човекът каза, че е другоселец, от торлашкото селце Старопатица, попаднал из нашия край и решил да потърси еди-кой си, защото някога заедно с него работели в железопътната чета, но колоос на вагонетка паднала върху крака му, та останал куц и минал в пенсия, макар че му било рано да минава в пенсия, тъкмо му били сега годините за работа. Другоселецът от Старопатица говореше за железничаря от църковното настоятелство, нашите му казаха, че той е в настоятелството и че настоятелството отишло с мисия относно довършването на църквата в митрополията, и че до вечерта ще се върне, тъй щото другоселецът може да потърси жената на църковния настоятел, тя е под селото в градините, скубе гръсти, а ако не скубе гръсти, да я потърси в последната къща откъм Петльова чука, пред къщата има купа сено, ще я познае по купата сено. Невестата на църковния настоятел е също другоселка, гостоприемна невеста, спретната, тя, щом разбере, че с настоятеля са били заедно в железопътната чета и че и той е четник, по никой начин няма да го пусне, ами ще му сложи софра и ще го задължи да чака настоятеля да се върне от мисията.

Тази му жена е повторка, невеста на място е, не е като първата му жена, сипаничава и зла, у нея и думата дума, и обноската обноска, и да се засмее знае кога, и да премълчи знае кога, а на всичко отгоре е и набожна, щото те нямат деца, та по причина на бездетството е станала набожна, а мъжът й влезе в църковното настоятелство и ето отиде тая сутрин с настоятелите до митрополията, та другоселецът във всеки случай трябва да се обади на невестата, как може да мине оттука и да не се обади, къщата съвсем лесно ще намери, в края на селото е, пред нея има купа сено, има речен камък две купчини, печена тухла има също така докарана, настоятелят се стяга да прави нова къща догодина, а в градината зад къщата има яма, изкопана е, за да гаси напролет вар в ямата, щото варта требе по-рано да се изгаси, да има време да узрее, да стане хубава за мазилка, щото пресната вар, кога я използваш за мазилка, се пука; та ето по кои белези другоселецът ще познае къщата на човека.

Като получи наставленията, другоселецът от Старо-патица приглади тънките си цигански мустачки, блесна с черните си цигански очи и понесе тънката си фигура покрай църковната нива. Той не вървеше по пътя, а като че се усукваше и разсукваше — много странна му беше походката. Бе обут с гумени цървули „Братя Пантеви“ на бос крак, не поиска да прегази реката при брода, а възви и мина от долната страна по моста. Двамата с глухонямото го гледахме като хипнотизирани, за първи път виждахме човек с такава походка и тъй загадъчен.

Той не бе още преминал по моста, когато от Керкезката гора с писък излетяха децата. Те пищяха тъй силно и тъй силно тичаха, сякаш пепелянки ги гонеха по петите. Тънкият другоселец от Старопатица се спря на моста. Децата не тичаха в една посока, а щом излязоха от гората, се пръснаха като пилци в различни посоки — кое към селото, кое към реката, кое към нашата нива, едно дете тичаше все покрай гората и пищеше с цяло гърло. Кучето започна да лае, тичаше ту към едното дете, ту към другото, на два пъти прегази реката, разпръсна свинското стадо, свинарят взе да вика: „Оу! Оу!“, дано с това даде кураж на децата. Хората спряха да работят, добитъкът надигна глави, само сивата крачеща чапла стоеше сгърбена в средата на реката, чужда на писъците около нея.

Щом полето се огласи от детските писъци, то ту от една, ту от друга нива наизлязоха хора, по лозята горе също се заобаждаха хора, нашите излязоха от нивата, градинарят, и той тръгна през градината си, момчето Исайко изтича напред до реката и за няколко мига полето се огласи от човешки гласове, всеки питаше човека най-близо до себе си какво се е случило, някои викаха към децата и ги питаха какво има, вълк ли е, бясно куче ли е, какво се е случило в гората и от уста на уста, почти като шепот, през цялото поле и през реката премина вестта, че момчето, ударено с жабата по лицето, като се качвало в голямата бука да търси орловото гнездо, се изпуснало, падайки надолу, се закачило с корема си на счупен клон и че се било изкормило. Всички останаха като вцепенени, сякаш гръм бе паднал в полето. Никой никого вече не подпитваше, всички стояха и гледаха към Керкезката гора и очакваха всеки миг оттам да се покаже изкорменото в голямата бука момче.

То се появи някак внезапно, най-неочаквано, без всякакъв вик.

Излезе от гората, сякаш излизаше от утроба, държеше ръцете си отпред и вървеше в права посока към брода на реката. Откъм Циновото лозе мъжки глас го извика по име, но момчето не обърна никакво внимание на името си, а вървеше мълчаливо, като курдисана механическа играчка през стърнищата, през угарите, през градините и ръцете си все отпред държеше. „Орел е това, как ще стигнеш орела ти!“ — клатеше глава чичо Гаврил и смучеше дълбоко, почти вдъхновено от цигарата си. Кога момчето наближи, видяхме ние всички, че е изкормено, затова се придържа с двете ръце.