Спомени за коне Йордан Радичков

Подир зеленчуковата градина започваше баир, горе на баира, полегнало на една страна, се синееше лозето на Цино, почти всички лози бяха от сортакардинал. Наоколо имаше и други лозя, но те пъплеха ката къпини, без колове и без шумата им да е видяла разтвор от син камък. Това бяха старовремски лозя, преживели филоксерата, отел, меката лоза, птиче грозде, берковски черен памид, дива лоза и прочие. Само лозето на Цино, полегнало на една страна, стърчеше и се издигаше с една глава над остарелите, полуизоставени, с огромни главини селски лозя. До Циновото лозе имаше и колиба, направена от лозини, яма — да събира дъждовната вода, едри къпини растяха по слоговете му, сред къпините се приличаха едри смокове.

Години на въображение бяха ония години, години на надежда, на бели вълци, на бос циганин сред вълчите преспи на иманярство, на странен зеленчук за протосингели, на вълча ябълка… На селцето и зеленчуците бяха прости — пипер, лук, картоф-месечар, зеле, турско цвекье, чубрица, босилек и тук, и там из градините стърчи градинска метла. После идват малките нивици, сбутани една до друга, хълбок до хълбок, царевицата е усукала листата си от жегата, крие вътре в себе си боб, свински черни и жълти тикви, коя от коя по-пъпчива, тук и там контрабанден тютюн, защото акцизните не разрешават да се сади тютюн в селцето и царството иска пушачите да пушат само фабрични цигари, минали под държавния бандерол… Колкото и да се мъча да намеря някаква последователност в събитията от онова време, да си припомня в какъв ден и кога точно е станало едно или друго събитие, всичко се струпва на едно място, събитията се застъпват по петите и се събират тъй плътно, сякаш всичко е станало в един-единствен ден.

Този ден е като камък, паднал от небето. Той сякаш няма ни своето вчера, ни своето утре, ами е паднал в полето като знамение и колкото повече се обръщаме към него, толкова повече ще трябва да го разгадаваме и тълкуваме.

В този летен ден виждам най-напред четири впряга биволи; вървят на двойки по пътя, отстрани им вървят мъже с бели ризи и плетени елеци. Това са другоселци, изглежда, вършачкаджии, отиват да прекарат вършачка или парен локомобил. Тромави и спокойни, те се отдалечават бавно, вдигайки прах по пътя. Веднага след тях се задава църковното настоятелство, съставено от най-видните жители на селцето. Настоятелите вървят боси по пътя като равноапостоли, под мишниците си носят спечени стари обуща, намазани с вакса или свинска мас, лъснати огледално с парчета шаяк.

Църковното настоятелство прегази реката при брода на Свети дух, изсипа се босо на църковната нива и с боси ходила застана сред троскота, пачата трева, живовляка и дивата мента. Всичките изпушиха по цигара контрабанден тютюн от кесията на чичо Гаврил и за да не бъде съвсем безплатен тютюнът, съобщиха, че отиват да вземат протосингела и заедно с него да идат до митрополията. Църковното настоятелство се състоеше от седем човека, а именно:

Притежателят на единствената в селцето петромаксова лампа без ветроупорно шише, без чорапче, с развалена помпа, сляпа; тя бе неговият постоянен спътник, човекът я разнася навсякъде с надеждата, че някой някъде ще поправи развалената помпа, че рано или късно ще се сдобие с ветроупорно шише и чорапче. Независимо от това, дали отиваше на пазар да продаде овца, дали отиваше в съда, при адвокат, на лекар, дали откарва трупи за бичене в дъскорезницата или мливо на голямата валцова мелница, наричана от нашите хора огняна воденица, той винаги стискаше в едната си ръка ослепялата петромаксова лампа. Него ден тя имаше честта да придружава мисията на църковното настоятелство до митрополията.

Непосредствено до петромаксовата лампа се нареждаше бивш военнопленник, видял по принуда чужди земи, Той подкрепяше църковното настоятелство в практическата му дейност главно със спомени от войната, най-вече със спомена за въздушния бой между два самолета, от които единият пада край Пелистер, а другият възвива и най-спокойно влиза в аеропланното депо, все едно че нищо не е било — казваше военнопленникът, — подир което нас ни вдигнаха в атака и ние атакувахме, а после нас ни контраатакуваха, но войната е таквоз нещо, че трудно можеш да го определиш: позор ли е, или слава — казваше военнопленникът.

Следваше след това пенсиониран поради злополука работник от железопътната чета (или Четника, както го наричаха), с крив крак, чупен от тънката колоос на ръчна вагонетка, познаващ зъбите на железопътната линия, разписанията на влаковете и всички серии локомотиви; всъщност по местната линия се движеха само локомотиви от серията 35 02, наричани от народа чайници, два пъти изпадали в затруднение — по времето на скакалците и през железничарската стачка от 1919 година. Тогава властите събират стачкозаместители да раздвижат с тях изстиналите локомотиви и тъй като няма локомотивни машинисти, събират от селата машинистери от парните гатери, дъскорезниците, машинистери на локомобили, вършачкаджии, механици от парните валцови мелници и дараците, всичко онова, което е работило с огън и пара, комплектува го в железопътни бригади и го пуска през зимните виелици на онази паметна 1919 година. Срещу загретите и писнали кански чайници нашите хора — организирани от пенсионирания четник от железопътната чета — излизат със свинска сланина, намазват с нея релсите и нито един чайник не успява да преодолее нанагорнището към планината.

Влизаше също така в състава на настоятелството и постоянният опекунин на малолетните сираци в селцето заедно с най-добрия ездач, укротител на необяздени коне, заподозрян от властите, че е във връзка с влашките цигани конекрадци, че прекупува и препродава крадените от тях коне, но заподозреният а останаха недоказани и както самото църковно настоятелство казваше на пълните с подозрения власти: „Ние по никакъв начин не бихме държали в настоятелството подобен човек, защото едно настоятелство не работи с подобни хора, а, напротив, и търси да се състави, ако може, от преподобни, а не от подобни, според както заподозряват властите, и тъкмо по тая причина е изключено!“

Влизаше в състава на настоятелството и абонатът на ловното списание, пратено му като премия за убит вълк. Освен списанието околийското лесничейство поощри човека и с два кубика чамов материал, та с него той направи цялата дограма на къщата си. Подир този случай треска обхвана ловците, но втори вълк не се появи, изглежда, че вълците сметнаха, че е по-добре да се отдалечат от селските овчарски колиби и да вървят гладни из планините, отколкото да станат сити и да се превърнат в дограма на селските къщи. Чичо Гаврил смяташе, че настоятелят не трябва да прави дограмата на къщата си на гърба на един вълк, защото вълкът е същество митологическо, и както читателят ще види по-късно, чичо Гаврил излезе прав — на настоятеля за една нощ му побеляха косите.

И не на последно място, а, напротив — в самото средоточие на църковното настоятелство влизаше и главният готвач на сватбата на сръбския крал, имал честта да командува Шумнадийския полк, два ескадрона от Дринската дивизия, няколко планински полуроти заедно с придадените към тях свързочни части, отделно инженерна войска, отделно понтонни части, защото било необходимо да се строят и поддържат понтонни мостове на големите реки, триста огъня също тъй е командувал главният готвач на сватбата на сръбския крал и е ръководил изпичането на шиш на триста угоени вола. Според разказите на главния готвач всичко това е трябвало да стане само за една нощ, цялата войска сече гора от планината, пренася я да поддържа с нея огньовете, друга част от войската върти равномерно шишовете, а главният готвач обикаля тия триста огньове, пръснати по сърбо-хърватските планини, придружен от помощника си от сръбското село Йовановац, дава върли разпоредби и постоянно заприпря, т.е. поръсва с пипер изпичащите се на жаравата волове, и следи нито да прегори някой вол, нито пък да остане суров и когато на сутринта слънцето огрява епическата гледка, става ясно на всички като две и две четири, че воловете са изпечени равномерно, като на слънце, и се знае като две и две четири, че щом настоятелството е тръгнало начело с протосингела да иде в митрополията, то по никой начин митрополията няма да откаже на настоятелството да бъде довършена църквата, защото ние сме единствени в цялата област без църква, а не сме по езичници от другите, дето имат църкви, а някои селища и манастири имат в землищата си.

Димейки с цигарите, църковните настоятели проявиха любопитство към тънката зелена опашка на църковната нива, която обграждаше каменния оброк. Това бе най-каменистата част, там и вълчата ябълка едва-едва растеше, бледа и рахитична, а помежду й никнеше весел посев — ни детелина, ни пача трева, ни леща, ни люцерна, просто не можеш да определиш какво е засято в нея. Чичо Гаврил рече на настоятелите: Лъвово семе сме малко посели с Мито (баща ми се казваше Димитър), то е едно много особено семе, кръгло такова, опулено, и ако е на късмет, като посееш лъвово семе, може после да жънеш лъвове. Ама му е още рано, засега само ушите на лъвове никнат и тук, и там по някой мустак стърчи. Амин!…

Айде бе! — рекоха настоятелите и отидоха да видят като каква е тая лъвова или лъвска трева. Казах, че семето бе странно кръгло, почти като око, вторачено в тебе, кога нашите го засяваха, все говореха, че ако преваляват дъждове и годината се случи плодородна, то от църковната нива ние сме щели да жънем лъвове. Семето поникна, от земята се показаха широки зелени листа, напомняха много уши, щом наедряха, помежду ушите се показаха тънки мустачета, взеха да се завиват или да се засукват, както са засукани рогата на овена, и трябва да си призная, че между тлъстите зелени уши тия мустаци изглеждаха доста бабаитски. Жените обаче казваха, че нищо лъвско няма в тая семка и че както си е показала муцуната над земята, тя повече прилича на котешка, отколкото на лъвска. И понеже никой в селцето не казва котка, а мачка, то и жените много настоятелно твърдяха, че от куйрука на църковната нива никакви лъвове няма да жънеме, ами ще скубеме мачки, щото, както е тръгнало, тая проклета семка няма да расте буйно и не можеш да влезеш със сърп в нея, а ще трябва на ръце да се скубе, тъй както се скубе лещата. Мъжете обаче бяха сигурни, че ще се жънат лъвове, тъй както и градинарят, щом посееше кърлеж, береше кърлеж и го носеше да го продава на офицерите от градския гарнизон. Добре, ама на жените, изглежда, че повече се харесваха мачките, затова държеха на тях. Чичо Гаврил обясняваше на църковните настоятели, че жената по никой начин не може да направи разлика между караулно помещение и митница или между протосингел и кардинал. Кардиналът е сорт грозде, протосингелът не е сорт грозде — казваше той и т.н., и т.н. Настоятелите бяха съгласни с него.

Чичо Гаврил много смело боравеше с всякакви думи, не помня дума да го е изплашила, колкото и непозната да е. Всички останали пред вида на непознатата и странна дума се стъписваха или минаваха на пръсти край нея, сякаш това не бе дума, а смок, усойница или пепелянка, свита коварно в тревата. Чичо Гаврил обаче хващаше храбро думата за опашката, плющеше из въздуха с нея и тъй я вместваше в речта си, че тя застиваше там и оставаше за вечни времена. Много по-късно разбрах, че тайната му се състоеше в това, че одухотворяваше всяка една дума, опитомяваше я, вземаше я под свое покровителство или сам приемаше доверчиво нейното покровителство. Тъй и в природата се съчетават умело въодушевените и невъодушевените предмети и стават едно хармонично и одухотворено цяло.

Като си изпущиха цигарите, босите като равноапостоли църковни настоятели минаха покрай нивата Свети дух, пиеха вода от кладенчето и покрай реката, покрай реката, в сенките на върби, на трепетлики, на орехи и водна ела, посред пладнищата на добитъка се смесиха и изгубиха сред пастири и селски добитък. Пчелояди и черни щъркели летяха над главите на настоятелите, водни косове и папуняци, мирова светлина се сцеждаше от небето и от дърветата върху тях, но те на нищо не обръщаха внимание, съсредоточени изцяло в мисията си до митрополията.

По плешивото теме на билото се показа горският — другоселец със зелена униформа, униформена капа и карабина. „Аха! Аха!“ — подвикваше горският или изсвирваше силно суета, за да сплаши някой контрабандист. „Ще изяде някому главата“ — рече чичо Гаврил по адрес на горския.

Подир църковното настоятелство веднага щом падна росата, от другата страна на оброка Свети дух се появи Цино със свойта каруца, изпрегна конете, пусна ги да пасат, а той сглоби една коса, наточи я с бруса и почна да коси люцерна. Момчето на Цино, Исайко, наглеждаше конете да не влязат в чужда нива и да направят пакост. Когато стана обяд то се качи на единия кон и заведе добичетата да пият вода, а Цино натовари една пръскачка машина, станала синя от разтвора, и тръгна към лозето от сорта кардинал. Цино никога не изкарваше каци с разтвор горе, както това правеха другите хора от селцето, той си имаше на лозето изкопан кладенец и от него вадеше вода. Кучето на градинаря Брайно, по чиято вина си бях загубил говора, тръгна с него да го придружи до лозето. Беше му омръзнало да клечи под крушата и щом намереше повод, отиваше с някого от нашите да опознава било сечищата, било реката, било пчелините, но никога не се отделяше толкова много, че да не може да вижда градината на стопанина си и кичестата круша, застанала на един крак сред странните зеленчуци.

Момчето на Цино — Исайко — напои конете на реката, върна ги обратно край люцерната, тури им букаи. Дойде майката, с бебе, изправи три пръта под едно дърво в люцерната, върху тях разпъна бозов ямурлук, стана нещо като катун, върза вътре люлката с бебето и се залови да преобръща с дървена вила откосите. Исайко седи в сянката на бозовия катун и люлее люлката, за да не плаче бебето. Този прост заслон се нарича лулила, на много места из нивите могат да се видят сиви, бозови или бели лулила, в сенките им спят или гледат опулено бебетата на селцето.

Един по един пастирите — главно деца — прибират стоката за пладнуване. Овце, кози и крави се скупчваха под сенките край реката, биволите пладнуваха във водата, а селските свине сред чакъла, пясъка и камъните на речното корито, вечно подвижни и ровещи, тъкмо изровят полозите си със зурли и се заровят в тях, веднага скачат на крака и започват да ровят нови свински полози. Помежду тях лежи ниско остриган с ножица дългокрак свинар и щом свинската сган огладнее и се спусне в тръс да дири храна, пастирът, и той подскача от пладнището и се понася подир стадото в тръс. Другият добитък още преживя, излежава се в пладнищата, пастирчетата са се събрали, играят своите игри, къпят се в речните вирове или отиват групово до железопътната линия да прослушват железопътните релси и да проверят посредством тях не иде ли влакът.

С глухонямото момиче ние не вземахме участие в игрите на пладнищата. В жегата родителите ни пладнуваха на сянка, Брайно пладнуваше в своето върбово легло в крушата. Цино вече бе успял да хвърли две пръскачки разтвор върху шумата на прочутото си лозе, момчето му Исайко лежеше на сянка, спънатите коне пасяха, пръхтейки спокойно, а ние с глухонямото тръгвахме да се лутаме край реката, да береме водна къпина, да гониме по петите виолетови и сини водни кончета, а когато жегата стихнеше, се залавяхме да преобръщаме камъните, къртени от пороите чак от планината на запад и по пътя си добили овална форма и странното име барешник, т.е. камък от барата; та преобръщайки барешниците, ние с глухонямото търсехме жаби.

* * *

От разказите на по-големите знаехме, че има омагьосани жаби, някои от тях са царици, други са царе, царски синове, принцеси и прочие. Водните жаби се изплъзваха от ръцете ни, както и да ги дебнехме, те ни усещаха и цопваха във водата, после веднага се появяваха на повърхността, само муцуните им и очите им се показват над водата, въртят си очите на всички страни, мигат и не ти позволяват по никой начин да се доближиш до тях. Стари, сигурно сто годишни жаби се обаждат недоволно из коренищата и подмолите на вировете, на виковете им отвръщат млади жаби с младите си кънтящи гласове, сякаш са се заловили да клепват коси, и кънтящият им екот се носи дълго и отчетливо над реката. Жабешкото крякане няма оттенъци, няма мекота, то и ехо няма, ами се врязва остро в слуха, сякаш ви пробива ушите с металическо острие.

Като се уморявахме, глухонямото изтръсваше престилцата сред свинските полози, жабите известно време мигаха обидено насреща ни, завъртаха се върху дългите си крака, тъй както бавно и тромаво се завърта вселената, препъвайки се по своя път, и тръгваха да търсят сянка и влага между камъните.

Едно нещо само не можахме да открием с глухонямото: къде са на сухоземните жаби децата, къде си снасят яйцата и къде мътят малките си. Водната жаба си мътеше малките в топлата вода на реката, с хиляди бяха поповите лъжички, опашати, големоглави и глупави. Има попови лъжички само от глава и опашка или само с глава, два предни крака и опашка, ако не знаеш, че е попова лъжичка, ще има да се чудиш какво е водното животинче насреща ти: четирикраки попови лъжички с опашки, те вече подскачат край бреговете на реката и в гимнастическите си упражнения и скокове напомнят донякъде детските игри на пастирите по пладнищата, когато запретнат крачолите си и започват игра на прескочикобила.

Тъй, преминавайки през опустялото свинско пладнище, през пъпчивите жаби и поповите лъжички, ние отивахме в ливадите да търсим из високата трева зелена дървесна жаба. Зелената дървесна жаба се крие предимно в гъстия листак на дърветата, но понякога я намирахме и в тревата. Тази жаба е дребна колкото скакалец, зелена е, с бледожълт корем, пред дъжд пее много хубаво. Те бяха слаби, тънки, източени, само кожа и кости, тъй че и без някой да ти е казвал, ти сам не би помислил, че някоя от тях може да е омагьосана принцеса, царски син или прочие. От ливадите пътят ни отвеждаше на кладенчето Батеа, там край кладенчето ни чакаха ситни жабчета със сиви гърбове и яркожълти кореми. Мукалци се казваха тия жабчета, те не квакат, ами мучат из камъша: „Муу… мууу…“, вечер човек може да ги сметне за чухалчета, тъй меко, приглушено скръбно е тяхното повикване Ако хванеш мукалец и го пернеш леко по едната буза, то той веднага вдига предната си лапа и докосва пернатото място, все едно че ти козирува. В камъша край Батеа с глухонямото хващахме мукалци, нареждахме ги при кладенчето и ги карахме всички да ни козируват. Независимо от това дали е обърнат по гръб или по корем, мукалецът козирува и стои неподвижно като парализиран.

Това трае до идването на по-големите деца. Щом те се появят, веднага разритват козируващите жабчета, обръщат капите си с козирките назад и застават на четири крака около кладенчето да пият вода. Гняв забелязвам тогава в очите на глухонямото, някъде вътре в него нещо започва да клокочи гърлено и заплашва да изригне, но клокоченето секва внезапно, сякаш удавено в нещо. Глухонямото ме дръпва за ръка, повежда ме към реката, там ние отново започваме да търсиме под камъните, за да намерим някоя огромна, кореместа, пъпчива и опулена жаба, момичето я хваща храбро през хълбоците и ме повежда решително назад към Батеа. То нагазва право сред насядалите момчета, с козирки, обърнати назад към тила, избира си някое от тях и го удря най-неочаквано с жабата по учуденото лице. В същия миг жабата попикава момчето и по лицето му порастват брадавици. Много момчета от моето село са с брадавици, и то е все от нашите жаби. Момчетата този миг скачаха гневни и още по-гневно са заканваха на глухонямото, но не помня някой да е вдигнал ръка над него.

В уморената жега добитъкът се надигаше от пладнищата, овцете понасяха песенните си звънци, кравите с протягане излизаха от сенките, пастирите се пръскаха, откъм църковната нива почваше да се чува как мотиките на нашите се удрят в римския камънак или как жените бухат боб с дървените бухалки. Влакът-чайник с пъшкане се задаваше от равнината, тътрейки три-четири вагончета отподире си. Ако се обадеше да ни поздрави със свирката си, мокрите от водата биволи спираха да пасат, загледани в черния пъшкащ бивол. По гърбовете им се разхождаха свраки, клъвваха тук и там по нещо, давайки си вид, че вършат някаква работа. Те повече яздеха биволите, отколкото да работят нещо по гърбовете им и се въртяха на всички страни, подвиквайки си една на друга. Гребести папуняци се разхождаха между биволите и разпръснаха около себе си кучешка миризма.

Оставахме сами с глухонямото и ако то не се залавяше да нанизва на връв вълча ябълка и да прави гердани от нея, се залавяше да ми разказва най-различни истории. За историите си подбираше колоритен персонаж, податлив на имитация, тъй че с няколко само жеста на ръцете или с една само гримаса да може да очертае образа на героя или на героинята, а ако те не са достатъчно колоритни или нямат нищо забележително в себе си — просто безлични хора, — търсеше нещо край тях, за да им тури някакъв допълнителен белег и посредством мимиката и жестовете да ги направи по-зрими; тъй глухонямото до безличния човек туряше бременната му жена с ей такъв корем, чак до носа, а еди-коя си история се е случила с мустакатия, с нагоре завитите мустаци, пияницата, известен с прозвището Мустакерата.

Глухонямото можеше да възпроизведе всичко — сватба, скандал, куц човек, човек мижав с едното око, гръбльо, пушач с лула и втори пушач с цигара, чиновник с чанта, чакълджия, пчелар, кантонер, бакалин с велосипед и другия бакалин в селцето, без велосипед, кльощав и хитър, но с дебела и грозна жена с брадавица, много потна, толкова потна, че цялата дими пара; казанджия, войник, ситно фризирана мома, луничава като свраче яйце — образ подир образ, човек подир човек, глухонямото строеше в уморения от жегата ден цял театър, маршируваше, наподобяваше бодлива крава, въртеше леко педалите на първия в селцето велосипед, стъпваше високомерно с чанта под мишница, куцаше или пъчеше детските си гърди напред, ситнеше бързо като хлебарка, бършейки непрекъснато носа си с престилчицата (имахме такава съседка, все бърза и все си бърше носа с престилката), козируваше, щом темата й се докоснеше до войници или стражари, препускаше на кон, падаше от дърво и изправяйки се, се изкривяваше веднага в кръста, после внезапно се спираше и без да прекъсва екзалтацията си, ме поглеждаше с бляскави, пълни с радост и въодушевление очи, навеждаше се и най-неочаквано ме чукваше по носа.

Едва тогава разбирах, че ей такава уста, значи, съм бил отворил насреща й и че съм зяпнал като малоумен, завладян без остатък от нейния пантомимичен театър. Беше времето на въображението, летен ден, ден, който не е дошъл на мястото на предидущ, ден, който няма да има своето утре, безкраен, пълен със стихнала жега, с лениво разпръснат добитък на пасбищата, със звън на звънци от стадата, ден с търкулнала посред пладнето му вълча ябълка, прошумяла и пропаднала в камъша, тъй както самата земя се е търкулнала и подскача сега изгубена във високите, олекнали от дъждовен товар облаци и като се търкаля тая земя и подскача, пет пари не дава за нас, че и ние подскачаме с глухонямото и се кривим в центъра на Свети дух и се мъчим да дадем втори живот на познатото ни от селцето население.

473 жители заедно с нас, двамата, имаше селцето, както казах по-горе, отделно добитъка, двете воденици, един луд, два неподвижни казана за варене на ракия и един подвижен, теглен от конски впряг, предназначен главно за контрабандно варене на ракия и за бързо придвижване, кажи го, почти изпод носа на акцизните се измъкваше, седем или осем овчарски пояти, заградили околовръст селцето, врачка, учител, кметски наместник, полски пъдар, недовършена църква, трима ковачи цигани, духова музика с петима музиканти, две бакалници с две кръчми, всестранна кооперация с трудолюбивото име „Пчела“, машинистер на локомобил, не знам колко на брой ловци, един грамофон марка „Зенит“, плетачна машина, една-единствена машина за мелене на месо, една-единствена бръснарска машинка за подстригване, собственост на училището, най-малко сто зидари, във всяка къща по един зидар, карта на България и друга карта на двете полукълба, сложна училищна машина с топче и с халка, като се нагрее топчето, не може да мине през халката, а ако е студено, минава, за да докаже нагледно на учениците, че при топлина металът се разширява (това ще науча по-късно), и друга една халка, с нея яйчарят мери яйцата дали са маломерни, или ще бъдат закупени на по-висока цена, автобус, минаващ веднъж седмично, без да спира, с марката „Жар-птица“, потънал в прах чак до веждите, бормашина, веялка, няколко часовници-будилници, щъркелови гнезда, телефон, оброци против градушка, суша, наводнения и бедствия от всякакво природно и божие естество, запустели и изоставени, превърнати в змиярници, още един естествен змиярник под селцето, до самата река, зиме там иманяри копаеха и търсеха змийския водач, който бил дебел като кюнец на печка и имал бисер на челото си, духове, вампири и водни таласъми в неограничени количества, едва ли някой би могъл да изчисли по колко се падат на глава от населението, плюс едно припадничаво момиче, плюс болестите по хората и по добитъка, плюс невежеството, плюс нас двамата с глухонямото момиче и горе-долу читателят ще може да добие бледа представа като какво е представлявало селцето в оня летен ден — уморен и стихнал в жегата свят, сам по себе си една затворена вселена, която не се придвижва напред, наникъде не се придвижва, но се върти вътре в себе си и благодарение на своето въртеливо движение продължава да се крепи върху небосвода, за това и днес, обръщайки се към нея и гледайки я как се издига в космическите висини, се изпълвам с възхищение.