Спомени за коне Йордан Радичков

„Тихо!“ — извика изведнъж горският и се превърна целият на слух.

Той гледаше към гората, но в тъмнината нищо не се виждаше. „Не се чува брадва“ — рече той. „На мене ми се счу, че нещо рече клъц-клъц! — каза му главният готвач на сватбата на сръбския крал. — На вас не ви ли се счу по едно време?“ „Чу се, как да не се чу“ — рекоха останалите, а Мустафата предложи на горския да вдигне карабината и да гръмне във въздуха. Ако в гората има контрабандисти, ще излетят оттам като зайци, щом чуят рева на карабината. „Ами!“ — поклати глава горският. „Ще издимят в същия миг“ — каза на свой ред главният готвач на сватбата на сръбския крал, а горският се надигна с думите: „Мааму стара, ще изтрещя“, взе пушката, пристъпи напред пред мъжете, насочи я нагоре във въздуха и натисна спусъка.

И като изтрещя пушката и изхвърли цял лакът дулен пламък от цевта си, мъжете видяха как цевта се пръсна, горският изрева с всички сили, хвана се с две ръце за лицето и падна от верандата право долу, сред високи градински метли.

Наскачаха долу, откачиха фенера, видяха, че горският е ударен в едното око, разтичаха се, вдигнаха Цино от сън, човекът впрегна конете, натовариха горския, за да го откарат в града на доктор, и никой не можа да разбере дали по невнимание си бе затъкнал пушката, или нарочно някой му я бе затъкнал — докато ядяха овчите глави и пиеха вино, — за да се отучи от навиците си да стреля и да плаши сиромашията. Много пъти след това съм разпитвал, но и досега не мога да кажа с положителност дали цялата тази покана към горския да вземе участие в овчата сватба, цялото това гостоприемство към униформения и старателен представител на властта е било искрено, или е било тънка примамка?

С това безкрайният летен ден си отиде, останалите будни мъже, и те се разотидоха, газейки направо през изгнилите плетове, обсъждайки ослепяването на горския, селцето постепенно потъна в мирова тишина и когато всички взеха бавно да потъват в съня, се чуха отново трясъци и викове.

Полунощ трябва да е било.

Викаха от къщата на човека, получил премия два ку-бика чамов материал за дограма на къщата. Сам човекът викаше, колкото сили има: „Дограмата! Дограмата! Ах, вълците!…“

Ломеше се, трещеше и се цепеше дърво в нощта, врати и прозорци излитаха с трясък от новата къща на селянина и се разлетяваха във всички посоки из тъмнината.

На сутринта никаква следа не се намери ни от врата, ни от прозорец, просто в полунощ цялата дограма бе излетяла с трясък от местата си и се бе пръснала, като само тек и там бе оставила след себе си по някоя светла треска.

Тая нощ косите на човека побеляха и тогава ние се сетихме за думите на чичо Гаврил, че не е хубаво да правиш врати и прозорци на къщата си на гърба на един убит вълк, защото вълкът, колкото и да му е кучешко семето, е животно митологическо.

Сутринта на бедрото на Мустафата с циганските очи бе намерена една забита от дограмата светла треска и докато остана да прави гости ида изядат малачето, човекът от Старопатица все накуцваше. Той пак се така усукваше и разсукваше, когато ходеше, но се усукваше и разсукваше с малко заекване по причина на нараненото си бедро…

Чак когато човекът си замина и чичо Гаврил се вторачи в странната му походка, изведнъж спря да работи, подпря се на дръжката на мотиката, вторачен в отдалечаващия се другоселец.

Оня, изглежда, забеляза, че го наблюдават вторачено, защото ускори крачки и като вретено премина край нивата Свети дух. „Какво има?“ — попита баща ми и се подпря и той на мотиката.

Жените, и те се изправиха, надигнаха глави над вълчата ябълка, мотиките им спряха да кънтят по старите римски камъни и отломки, ние с глухонямото също така се вгледахме в чичо Гаврил, питайки с очи какво има.

„Той е! — рече чичо Гаврил. — Това не е никакъв работник от железопътната чета, това е същият оня влашки циганин от Старопатица, дето белите вълци го бяха вързали с въже за шията и го водеха за сухоежбина бос през преспите на църковната нива. Чак сега можах да го позная аз него, щото е с друга риза, а тогава беше с риза от пъстра басма. Глей ти! Като две и две четири ми е ясно сега, че той има някаква връзка с излетялата вълча дограма, той е в най-тясна връзка с вълците, изпратили са го да отмъсти за дограмата.“

„Тц, тц, тц!“ — почнаха да викат жените и се съгласиха помежду си, че съвсем е дошло времето да ни заведат о глухонямото при стария свещеник в град Берковица да ни чете от Библията и че щом ни чете от Библията, то на нас с глухонямото ще ни се върне говорът, иначе защо циганинът, воден някога с въже за шията от вълците, ще се появи, ако това му появяване не е във връзка с някакво знамение!

В околийския град Берковица живееше един много стар свещеник близо до една много стара черква; къщата на свещеника беше също така стара и грохнала, както и нейният стопанин. Човекът почна да ни чете от една дебела книга, прекръстваше ни, ръсеше ни със светена вода, пак ни четеше и по едно време ние с глухонямото заспахме. Когато се събудихме, гледам, че старият свещеник също беше заспал. Почакахме го, докато се събуди, човекът пак ни чете от книгата, после си тръгнахме заедно с майките, но нито аз можех да говоря, нито глухонямото.

Момичето беше облечено с избелялата си рокличка на точици, минахме покрай Иван Базовата „Грамада“, наближихме Йончови ханове^[1], там пътят прави остър завой и влиза веднага в мост с високи бетонни стени.

Тропот и цвилене се чу в моста, иззад високите му бетонни стени право отгоре ни връхлетяха полудели коне, сякаш изневиделица се изсипаха върху нас, бяха като небесен гръм, паднал внезапно отгоре ни. Като възстановявам сега спомена, трудно ми е да кажа кой къде е бил тогава, как точно е станало всичко; коне, копита, раззината конска челюст, грива, остри уши, размятана из въздуха и изпокъсана конска амуниция, цвилене — всичко това, събрано на едно място, обгърнато в прах, сякаш бе изстреляно върху ни направо от високите и плътни бетонни перила на моста. Този водопад се изсипа върху нас, преобърна ни и когато копитата на конете отгърмяха по шосето, ние се видяхме пръснати като пилци, натръшкани върху пътя и в шанците.

В настъпилата тишина пъдпъдък мърмореше недоволно под носа си и съвсем близко до нас: „Мър-мъру!“

Кон или мамо извиках тогава, не помня, и сричка подир сричка започнах да възстановявам гласно отделни думи, възвръщах се постепенно към света на говорещите, думите вече не ми изглеждаха така непреодолими, а, напротив — дори и известна ласкавост почнах да съзирам в тях, сякаш с магическа пръчка пред очите ми диви животни и зверове се опитомяваха, пристъпваха боязливо и лягаха кротко и послушно в краката ми.

Глухонямото момиче Олга ме гледаше с мъгляви очи така вторачено и напрегнато, сякаш всеки миг щеше да скочи право вътре в мене, както се скача в яма или в отворения прозорец на чужда стая, и да изпотроши всичко, каквото срещне по пътя си. То обаче нито скочи, нито разруши всичко по пътя си, а се разплака безгласно. Едри сълзи се затъркаляха по детските бузи, сълза след сълза, глухонямото продължаваше да ме гледа право в очите и плачеше, нещо ме стисна за гърлото, почнах да плача и аз, двете жени, и те ревнаха и взеха да бършат очите си с престилките, а зад нас из ливадите пъдпъдъкът продължаваше да мърмори недоволно под носа си: „Мър-мъру!… Мър-мъру!“ Куцащ човек премина диагонално през ливадите, в една ръка стискаше камшик, а в другата си ръка стиска капата си и подвиква: „Я яааа!“ Зад него в ливадата се виждаше преобърната каруца, някаква жена се щураше около каруцата. Изглежда, че това беше стопанинът на подплашените коне.

Когато куцащият човек отмина, майката на глухонямото рече:

„Твойто дете проговори, а мойто момиче не можа да проговори и как ще го оженя!“

Двете жени се разплакаха още по-силно, глухонямото постоя, постоя, пристъпи към мене и ме хвана за ръката. То продължаваше да ме гледа със замъглени очи, но не така вторачено, както в началото, по лицето му преминаха спазми и се усмихна. Сега, като възстановявам всичко и се мъча да го почистя от прахта на времето, да го направя по-зримо и чисто, ми се струва, че в погледа на глухонямото нямаше ни следа от упрек или завист, а само мъка и горчилка. Ако мъката и горчилката на една усмивка можеха да имат вкус, мисля, че това ще бъде вкусът на пелин, на зелена орехова черупка, на мокра кучешка козина — дявол го знае на какво. Тогава аз изобщо не съм си давал сметка нито за горчивината на глухонямото, нито за безкрайната му мъка и не съм изпитвал никакво угризение за това, че проговорих, а то остана глухонямо.

Това ще дойде много по-късно, с годините, ден из ден един въпрос ще се загнезди в мен, най-неочаквано ще почука с нокът на душата ми и ще ме попита: „Защо ти, мошенико, проговори, а момичето остана глухонямо?“ Споменът ме връща назад върху прашното шосе сред ливадите, напрегнатата мисъл рисува две деца едно до друго върху пътя, две жени трият очите си с престилки, куцащ човек върви през ливадата, а от самата ливада като че изпод краката ни пъдпъдък подвиква недоволно: „Мър-мъру!“ После споменът постепенно избледнява, двете деца на пътя изчезват, обаче напрегнатият слух долавя някъде из къщи подвикващия недоволно пъдпъдък: „Мър-мъру!“ Дървоядецът почуква с нокът в душата ми, е, добре, подпитва той, ти проговори, а момичето остана глухонямо! За това ли проговори, за да мърмориш и да мънкаш под носа си? А пъдпъдъкът се обажда: „Мър-мъру!“, сякаш че ми казва: „Мърмори, мърмори!“ „Добре де, питам, да крещя ли?“ „Не, защо, мърмори, мърмори“…

И досега не мога да си отговоря дали тогава глухонямото разбра цялата предопределеност и обреченост на своята немота. Виждам го в спомена си как внезапно се завъртва на пътя и тръгва решително през ливадата. Премина бързо с босите си нозе през високата трева, спусна се към реката. „Боже — извика майката, — това дете да не вземе да се хвърли в реката!“ И двете жени затичаха през ливадата, като викаха нищо нечуващото момиче. Върбите го скриха от погледа ми, сбързих се и аз подир жените и когато стигнахме до брега на реката, видях глухонямото, обърнато към нас.

Щом ни видя, то започна да хвърля камъни насреща ни, не разреши никой да се доближи до него, а след като се умори, седна гърбом към пас, потопило нозе във водата. Майката го доближи, побутна го по рамото, почна да му обяснява нещо с жестове. Глухонямото гледаше сърдито, по едно време скочи и размаха пред очите ни жаба. Беше я хванало само за единия крак, размахваше я, за да ни плаши, и щом видя уплаха и гнусота по лицата на жените, се успокои, хвана ме за ръка и двамата с него излязохме на пътя.

Вървяхме напред с жабата, подире си чувах двете жени да говорят, по-скоро майка ми говореше тихо и успокояващо, а майката на глухонямото скимтеше и хълцаше. От време на време момичето се обръщаше назад, показваше на двете жени жабата и доволно от това, че ги е изплашило или че е предизвикало гнус у тях, ме дърпаше силно за ръката и двамата почнахме да тичаме по прашния път. До едно време жабата издаваше по някой звук, после се отпусна, умълча се и се поклащаше отпусната с отворена уста в ръката на глухонямото, ни жива, ни умряла. Вървях с момичето и природата се сгромолясваше отгоре ми с всичките си цветове, звуци и животни и на всичките й цветове, звуци и животни можех да отвърна гласно като ехо: жаба, човек, ракитаци, куче, буболечка и прочие.

Отбелязвах гласно всичко, което се изпречеше пред очите ми, леко заеквах, но преодолявах бързо заекването, а там, дето не успявах, и една сричка само ми достигаше да изразя с нея вълнението си. Локомотив премина по моста, пресече пътя ни и ни поздрави със свирката си. Той влезе в слънчогледите, продължи да диша шумно и да се хлъзга между слънчогледите, отдалечавайки се от нас. Железопътни релси вече не се виждаха и колелетата на локомотива не се виждаха, само горната му половина, потна и черна, и хвърлящият пушек и сажди комин. Беше малък локомотив, пращаха ги да подпомогнат тежките композиции по линията за Берковица и се връщаше сега обратно назад, весел, без товар. Наричаха ги чайници. Чайникът продължи да се отдалечава през слънчогледите, обаждайки се от време на време със свирката си. Почнах и аз да му, подражавам, глухонямото надникваше в очите ми, както се надниква през отворен прозорец, и като се усмихваше малко печално и замислено, ми показваше жабата си. И днес виждам горското животинче как се люлее безпомощно в ръката на глухонямото, ни упрек има в него, ни съпротива, а още по-малко някакъв смисъл мога да намеря в него.

Тъй е отредено, изглежда, някъде в спомените ми да виси и да се поклаща гротескно и една жаба!…

Когато баща ми умря, в двора ни най-напред се появиха чичо Гаврил и глухонямото със своята избеляла рокличка; чичо Гаврил дойде, за да рендоса и да скове сандъка, глухонямото бе дошло да ме изведе настрани от смъртта, ако може някак да ме отлъчи от нея. И двамата плачехме безгласно, момичето ме държеше за ръка, триеше сълзите и на двамата с избелялата си синя престилчица и ме държеше обърнат с лице към огромен японски трендафил, разцъфтял ярко и нелепо в този ден, извисил се над нас, пълен с жужащи пчели. Стоим ние двамата между смъртта и трендафила, зад себе си чувам суетня, проплакване и скимтене. Безцелно и празно гледаме в пищния японски трендафил, мократа ръка на момичето стиска мократа ми ръка, мократа престилчица преминава през лицето, за да попие сълзите.

Ден из ден картини от онова нелепо време вместо да избледнеят, добиват все повече плът и някакъв свой таен смисъл, защото ме карат все повече и повече да се ровя в тях и да търся тайния им смисъл. Храстът на японския трендафил се уголемява, завзема едва ли не половината небе, цветна дъга преминава над него, бели вълци скимтят и ровят в корените му, някъде издалеко, сякаш родени от земната пара, се издигат коне, будни, но спокойни, обърнати са към мене и ме гледат право в очите, готови всеки миг да скочат право вътре в мене и да стъпчат всичко с копитата си.

Ако в такива моменти съм се захванал да пиша, то чувство на вина ме обзема, изпадам в малодушие, разбирам, че ако съм се заловил да говоря, то трябва да говоря от името на двама души и като пиша, трябва да водя помежду редовете за ръка и онуй глухонямо момиче с избеляла синкава рокличка на бели точици и че ако го водя непрекъснато за ръка между редовете, то тогава само ще съумея да открия тайния смисъл на нашите спомени за коне и за живот.

Ако те нямат смисъл, за какво тогава са ни тези спомени и за какво тогава е живян тоя живот, наречен гръмко поезия!

Кучешка поезия, милостиви читателю!

* * *

Указ за закриване на селцето: Читателю, преди две години получих писмо от чичо Гаврил, пишеше ми от град Берковица. Няма да цитирам цялото писмо, ще се спра само на онази част, в която ми съобщава за закриването на селцето и за преселението на неговите жители по всички краища на света. Между другото той пише: „Държавата много се колебае дали да ни закрие, или да ни не закрива относно построяването на язовира, ама на края реши да ни закрие, и указ издаде за тая работа, и ни заличи от списъка на населените места, изора селото с трактори, зася райграс, а ние един по един се пръснахме, кой в Берковица, кой в Михайловград, кой във Враца или в Пловдив, до Дунав чак има наши хора и до морето, и навсякъде се те пръснаха, по четирите посоки на света. Ние сме тука най-малко трийсет къщи, много нещо измря, но и много нещо остана, не се затрива лесно пуста семка. Па сме си и изпонаправили нови зъби всичките, човек без зъби не може, щото като си без зъби, срам те е да се засмееш пред очите на човек, все гледаш да се прикриеш с длан, да не види, че са ти изпопадали зъбите, а сега никой не се прикрива в длан, ами приказваме и се смееме и като ни видиш, значи, как се смееме с новите си зъби, та сме се озъбили всичките като умрели. Амин!“

* * *

Тъй се е търкулнал и оня летен ден, завъртайки в себе си чичо Гаврил и баща ми, градинарят със странния зеленчук, църковното настоятелство, зимен ден ще сместим в летния му полог, усукващият и разсукващият се другоселец с циганските очи, сметнат от чичо Гаврил за влашкия циганин от Старопатица, воден за шията от белите вълци, църковната нива Свети дух, Цино, Младенчовата сълза, кучето в кладенеца, глухонямото момиче, момчето, паднало от голямата бука, добитък, жаби, небесна дъга, горски и суеверия, сляпа петромаксова лампа, митрополия, сива крачеща чапла, пчелояд, вълча ябълка и прочие.

Като завършек на всичко са спомените за конете от Йончови ханове.

Светът в този летен ден не може да бъде посочен нито за пример, нито за поука както на днешния, тъй и на бъдещия човек. Но ако съм си позволил да почукам на съня на този свят, то е, защото за мен той е като въздуха който дишаме, без да го забелязваме, защото този свят е част от онези звена, които пренасят скромно и почти незабележимо ферментите на човека, живата мая, сам този свят е и браздата, и семката, посята в браздата на моя беден северозапад…

Миналото лято заедно със сина си минах покрай кладенчето Батеа, покрай църковната нива Свети дух срещу нивата, от другата страна на реката, се кипрят разкопките на стара римска вила, пъстър фазан стои върху полуразрушена стена и подвиква, цигански петлета с големи гребени се разхождат нервно, пчелояди прехвъркат ниско над реката, черен щъркел се появи иззад червена ракита мина ниско над нас и възви към някогашните пчелини и оброчища. Всички пътища са обрасли с трева, никъде никакъв синор не се забелязва, шипкови храсти са наизлез-ли от Керкезката гора и са наклякали из малката долчина — същински разбойници.

Няма селце, няма улица, няма ги водениците смокинов храст или липово дърво, орех, сливак или трепетлика, сякаш никога нищо не е имало тука. Навсякъде пъп-ле трева, епична и дива, земята под краката изглежда мочурлива, като че е започнала да се снишава и да потъва неустойчива е, пъшка, издава мехури, някак подвижна се струва на човека, имаш чувството, че стъпваш по гърба на сънено, но живо животно.

Клекнах край реката да разровя и да разчистя затлачен кладенец, момчето съзря в реката непознато за него животно. Почна да вика, погледнах в реката и там видях старата сива крачеща чапла. Тя стоеше все така замислено в бързея, съсредоточена само в една точка.

„Иди да я пипнеш“ — казах на момчето и продължих да изгребвам чакъла от кладенчето. То се сбързи по брега на реката, чаплата го съгледа, обърна се бавно, раздвижи тромавите си големи крака и подтичвайки и подскачайки по водата и по камъните, размаха крила, отдели се от реката и прелетя на безопасно разстояние. Момчето постоя, постоя, загледано в чаплата, нещо съобразяваше, тръгна пак покрай реката, но този път прикрито зад обраслите й с гора, повет и водна къпина брегове.

Почистих извора, водата се оттече, наведох се да пия от кладенчето, както съм правил това хиляди пъти в ония детски години, но изведнъж се стреснах, защото на дъното се стрелна жабче, вдигна мътилка и се скри. Мътилката се изцеди, заразглеждах дъното и в единия край видях свряна малка животинка. Беше от ония малки мукалци, гдето все ни козируваха с глухонямото — заровен в пясъка, само очите му се подават. Над него зърнах отражението си, дръпнах се от кладенчето, отражението се оттече към реката…

Колко ли свят се е навеждал да пие вода от това кладенче и колко свят се е оттекъл между бреговете на тази река?… Изправям се и гледам как по реката все повече и повече се отдалечават момче и чапла. После ми се струва, че — съвсем смалени и нереални в лятната жега — те стоят в реката на едно и също място, момчето се мъчи да доближи чаплата, чаплата се мъчи да се отдалечи, разстоянието помежду тях е все едно и също, нито момчето може да доближи чаплата, нито голямата крачеща чапла да се отдалечи, макар че продължава да подскача на дългите си крака и се мъчи да се залови с крила за нажежения и разреден въздух.

Тогава изведнъж разбирам, че момче и чапла стоят на едно и също място, мъчейки се да се доближат едно до друго, както животно, разсечено на две половини, се мъчи да събере половинките си, а аз съм този, който е започнал бавно да се отдалечава от тях, и завинаги.

Но как тъй ще се отдалечавам от тях! Накъде?