Спомени за коне Йордан Радичков

Какво бе това вцепенение, не зная, но никой не изтича при него, а всички го чакаха да премине реката при Свети дух, чакаха го да дойде при възрастните, не те да идат при него. И прегази момчето брода, по-точно нагази в реката, падна по очи и започна да пие вода. Вдигна се пак от водата, опита се да тури ръцете си отпред, но не успя, залитна наляво и надясно, три или четири крачки направи напред и почти до брега падна в прахта. Почна да се гърчи до реката в прахта, мъжете като издухани от вятър се спуснаха към него, другоселецът от Старопатица възви обратно по моста и заразсуква своята тънка фигура.

Нашите майки ни прибраха с глухонямото вътре в църковната нива, сложиха ни да седнем, ние седнахме, отвсякъде ни покри вълча ябълка и спарена шума на кукуруз. Кучето, и то дойде при нас с подвита опашка, клекна с очи, втренчени в нас, но ушите му бяха обърнати към брода…

Не зная кое е по-страшно, да гледате ли, или да слушате?… Вълчата ябълка ни обграждаше от всички страни, двете жени седяха мълчаливо сред нея, над вълчата ябълка се виждаше част от каменния оброк Свети дух, старото брястово дърво стоеше подпряно неловко на камъка, част от моста се виждаше, още по-нататък част от синьото Циново лозе, а от другата, срещуположната страна — билото на Керкезката гора и страшната корона на голямата бука. Птици се виеха над голямата бука, орел обаче не се виждаше. Глухонямото момиче седеше съвсем оглупяло, никой не се занимаваше с него и ако дръпваше полата на майка си, да пита за нещо, майката перваше момичето по ръката, казваше му с пръст на устата да мълчи. Тогава момичето се свиваше, почваше да се вглежда ред по ред в очите на всички, дано по очите отгатне какви са събитията, обградили църковната нива, във всички очи четеше страх, ужас и мъка, дори в кучешките очи виждаше страх, защото кучето проскимтяваше, насочило ушите си към гълчавата при брега на реката.

„Амин! Амин!“ — чухме по едно време да казва чичо Гаврил, а градинарят додаде: „Склопете на детето очите.“

Каруца затрополи, издалеко се чу женски плач, каруцата спря да трополи, мъжете говореха нещо тихо помежду си, нещо работеха, жените се надигнаха от нивата, обърнати с лице към реката, изправихме се и ние с глухонямото и видяхме край брега на реката струпан народ. Циновите коне бяха впрегнати в каруцата, прекръсти се Цино, оправи синята си от синия камък сламена капа и подкара конете през реката. Всички мъже стоеха гологлави, а откъм селцето през градините подтичваха няколко жени и виеха на умряло. Нашите майки се прекръстиха, сълзи потекоха по лицата им. Навсякъде се виждаше как хора се събират на купчини, нивиците зейнаха като рани, изоставени, непрекопани, събитието внезапно бе парализирало сторъкото селце, то бе захвърлило инструментите сред нивята и обсъждаше станалото събитие.

Момчето, изкормено в голямата бука, си беше отишло от тоя свят. Името му много рано се вряза в паметта на селцето — Първан се казваше, Ангелачков.

То се появи най-неочаквано от гората, сякаш самата природа го роди от утробата си, премина механически през малката котловина, нагази в реката и падна там, без да успее да достигне до възрастните, да бъде поето от ръцете им. То падна в края на брода и издъхна, гърчейки се сред прахта и пачата трева на брега.

Години наред, щом премина край оброка Свети дух, го виждам как внезапно се появява, придържайки с ръце корема си, няколко мига само живо и безкрайно много мигове мъртво; сякаш природата в този ден бе решила да изпрати на всяка цена смърт в селцето, да разтърси полето с тази смърт и цялото селце да потопи в скръб и униние, да събере край момчето оплаквачките, да завият жестоко оплаквачките и то тъй, че всеки човек да го побият тръпки и да усети цялата празнота и безсмислица на живота. Съдбата сякаш дремеше по билата край селцето и решаваше кога да прати смърт и кога да издигне още една прясна могила в припеците срещу селцето, за да не забравя никой, че е смъртен и че пътят на всички ни ще завърши там, в припеците, под рохкавите могили; както всички преди нас.

Тъкмо за тази цел селцето е сложило гробището високо, за да се вижда отвсякъде, за да могат мъртвите и миналото ни да стоят винаги над нас и накъдето и да отправим поглед, погледът ни да се удря винаги в преградата на тези припеци, в преградата на миналото ни и на нашето бъдеще…

Турците правили своите гробища на изток от селцето, невидими за живите, потънали в храсти и шипки, каменните чалми са били скрити за погледа на живите.

Римляните още по-далеко са турили гробищата, за да бъдат далеко от мъртвите.

Не зная защо християнската душа е избрала тъй видно място за себе си?…

Пръв от всички започна да усуква и да разсуква себе си другоселецът от Старопатица с циганските очи. Този път той мина право през брода, не потърси мост.

Подир него се раздвижи чаплата, завъртя се кръгом на високите си кокили и закрачи сгърбена срещу водата.

Раздвижиха се и възрастните хора, кой имаше деца, прибра децата при себе си, привързаха добитъка на сянка, възрастните от полето изведнъж се изплашиха да не би някой да посегне на децата им, затова всеки прибра детето си, да е по-близко до него, да му е под око, да го вижда и да чува гласа му. Човешките гласове в полето омекнаха, сломиха се, гибелта на момчето сякаш направи мъжете безпомощни; па и безсмислено щеше да бъде изведнъж всеки да вземе мотиката, косата, бухалката или да нарами пръскачката-машина и да почне да пръска лозето, да вземе вилата и да почне да преобръща откосите. Едва-едва се усещаше движение на народеца из полето, но това слабо раздвижване само подчертаваше вцепенението на възрастните. Природата, и тя мълчеше, поела дълбоко въздух, не бързаше да въздъхне, могъща в своята неподвижност, покръстена посредством оброците, но останала езичница по душа.

Нито едно природно, бедствие, читателю, не прави човека така безпомощен, както го прави смъртта или угрозата от смърт, или трагичната безпомощност на децата. Ще си позволя да отида малко напред, тъй като и спомените ме тласкат напред и макар че е знойно лято, ще се помъча да вместя зимна виелица посред лятото.

Ако половината от живота си живях на село, то другата половина живея в града, но трябва да кажа, че макар и заобиколен от сиви жилищни сгради, наричани в града жилищни блокове (точно блокове са, читателю, те не са нито къщи, нито караулни помещения или митници, както би казал чичо Гаврил, а именно блокове), та макар и да живея сред тия блокове, понякога, по каприз на въображението, вмествам между тях било църковната нива на Свети дух, било Циновото лозе, синкаво от разтвора, ще разхвърлям между тях вълча ябълка, замислен кон, геранило, клекнало куче, малко птици ще пусна да хвъркат, някоя и друга сврака стърчи на покрива, циганско петле или щъркел се разхожда из двора посред найлоново пране, дори в къщи ще си позволя понякога да вместя пчелояд между цветята на прозореца или сърдит бръмбар, обърнат по гръб върху килима, или пък пъдпъдък, дето шуми с пера и се обажда недоволно: „Мър-мъру!“

Знам, че това са трохи от минали времена, празни коруби, сенки и прочие, избледнели и почти лишени от миризми, защото миришещите на сажди градове убиват всякакви миризми, тъй както и всяка книга и всичко написано не са в състояние да обгърнат и да съхранят в себе си живия живот, а по-скоро го изпепеляват, защото те са като комините над огнищата — свидетели на огъня, негова тяга и направление, — но когато магията на огъня изчезне, в комините остава да свири само студена тяга и се носи дъх на пушек и сажди; това е предназначено за душата на читателя. Една написана история може да изтръгне сълза от читателя, но тя по никой начин не може да стопли ръцете му, ако те са премръзнали. Макар и да борави с телесни, т.е. видими неща, книжнината не изпълнява телесни задачи, тя не докосва тялото ни, а се стреми да докосне духа. Пък и не само книжнината, ами и човек, когато се съсредоточи в заобикалящия го материален свят, се мъчи да се докосне до неговия дух, т.е. до същността му.

Архитектурата, макар и невзрачна, е проява на човешкото въображение, сама по себе си тя е мистична, неразгадаема, чужда, защото е лишена от природа, и затуй, като тъгувам, понякога произволно смесвам в нея природа, пчелин, горски мравуняк, змийска риза, промъкваща се на пръсти река, гола жена, къпеща се в реката, замислена чапла или просто големи селски кокили, които се разхождат било групово, било на двойки или пък съвсем поединично, завеяни някак, самотни и нелепи сред бетонния градски декор.

Слава богу, че ако природата отсъствува от градовете ни, то ние все още не сме в състояние да се барикадиране срещу сезоните. Сива мъгла или есенен дъжд, летен гръм или градушка, меко запролетяване или зима все още са гости на градовете ни и в дворовете, и в градините зиме най-спокойно изникват бели снежни човеци и като ги открием първия ден още с първия сняг, ние изведнъж се подсещаме и откриваме, че в града все още живеят деца.

Снежни човеци, деца, сурвачки… Нова година е, живея в София, имам син, голям колкото и аз съм бил голям, когато седях свит сред вълчата ябълка в църковната нива и на един хвърлей място от брода, край мене клечаха глухонямото и кучето, а в края на нивата се чуваше как чичо Гаврил вика: „Амин! Амин!“… Момчето играе на двора заедно с другите момчета, викове се носят, децата се бият с шарени сурвачки, търкалят големи снежни валяци, издигат ги един върху друг и правят с тях снежни човеци. На всеки снежен човек в пояса забиват по една пъстра сурвачка. Сняг се сипе спокойно, равно, монотонно, усуква се край прозорците, както другоселецът с циганските очи от Старопатица се усукваше и разсукваше, отдалечавайки се от църковната нива на път за селцето.

И изведнъж сред смеха на децата, идващ откъм монотонната снежна завеса, се чува експлозия, писъци, звън на счупено стъкло, трясъци на врати, човешки викове, плач, бързи стъпки по стълбите, учестено дишане, викове, отново плач, бъркотия, в бъркотията отварям вратата, деца стоят пред вратата, сред тях и синът ми, педя човек, с две големи уши, с очила и скършена на две сурвачка. Червени петна пламтят върху лицето му, иззад рамото му се показва още едно момче, и то с червени петна по лицето. Възрастни хора се струпват, незабележимо някак, като гъст дим нахлуват по стълбите, говорят за взрив, говорят за очите, говорят за бърза медицинска помощ.

Децата стоят като каменни на каменното стълбище, нещо ме раздвижва, вземам момчето на ръце, гъстият дим от хора се тълпи подире ми, издалеко дочувам, че децата, като играели в снега на двора, видели как от едно място сред снега нещо дими и изпуска искри и като го наближили, димящото и искрящото експлодира насреща им с ослепителна светлина, обгаря ги, ще помислиш в първия миг, че е атомен взрив. В новогодишната нощ някакви веселяци са правели илюминации със стари охладители от моторите на реактивни самолети. Температурата, която се развива при тази експлозия, е толкова много висока, че разкъсва и свлича външната ципа от очите на човека. Кои други са гледали към експлозията? Нашето момче само било обърнато с лице към нея, другите деца били гърбом. „Виждаш ли?“ — сещам се да попитам момчето и гледам как очите му през очилата се зачервяват и се пълнят с вода. „Виждам, виждам!“ — казва момчето, ужас се таи в дъното на пълните с вода очи. „А виждаш ли ей там на улицата нещо?“ — питам го и соча към улицата, защото не съм сигурен дали детето вижда. „Виждам — казва детето, — това е кон, кара въглища… А, конят падна!“

Конят наистина падна.

Тук улицата е стръмна, човекът подпираше тежката платформа на гумени колела и биеше коня с камшика, платформата се подхлъзна назад, конят застана ребром, в следващия миг предната колоос тъй се изви, че платформата се наклони застрашително и падна върху краката на коня. Конят се свлече като подкосен под платформата, чу се хрущене от чупене на кост, глухо процвилване и викът на коняра: „Ей! Ееееей!“…

Вратата на ИСУЛ ни посрещна с метален вой, детето се обърна назад да погледне през рамото ми какво става с коня и после по стълбите ме питаше какво ще стане с коня, ще се изправи ли, дали не са счупили крака му, защо нещо изпука, защо конят проплака, защо човекът рече: „Ей!“, защо е натоварена толкова много каруцата, нали ще го изпрегнат сега коня и няма повече да го впрягат? „Няма, няма!“ — отговарям механически, търся от врата на врата, само сестри и лаборантки намирам из кабинетите, после жена в бяла престилка ми обяснява нещо за дежурния лекар и че ей сега ще позвънят на дежурния лекар, той е в къщи, винаги го викат по телефона.

Снегът навън продължава да се усуква и разсуква и да се стеле равно и монотонно, същински другоселец във ветровитата и нанагорна улица. През неговата завеса се вижда на улицата падналият кон, неколцина минувачи, от дъното на улицата се задава кола, спира при падналия кон, от колата излиза човек с чанта.

Вратата на лекарския кабинет се отваря, строга жена влиза в кабинета, тя е боса, по къси чорапи, жена, вдигната внезапно от топлото жилище, не е имала време да се обуе. Дежурната лекарка веднага започна да изтегля със спринцовка кръв от вените на детето и да я инжектира в очите му. Детето седи свито и смалено в своя стол колкото една запетайка. Стана ми изведнъж страшно и безнадеждно, очите почервеняха, нямаше на какво да се опра, белият кабинет се разлюля под краката ми. Може би съм щял да припадна.

Лекарката, без да ме поглежда, ми каза много строго да взема бързо онзи бинт, да го разсуча и да го навия на руло, защото ще й трябва. „По-бързо — говореше тя, — моля ви се, не се туткайте, нали не боли — питаше малкият. — Ето още малко, и свършваме, юнак си ти, герой, късмет слава богу!“, а на мен заповядваше: „Идете до прозореца, там е по-светло, и пипайте бързо, защото ние с юнака почти свършваме. Само че внимавайте де, вие го усуквате, не го навивате!“

„Да, да“ — казах машинално и почнах да разсуквам бинта. „Недейте се обръща към нас — заповяда ми лекарката, — тука ние си имаме една малка тайна. Нали си имаме тайна?“ — попита тя момчето. То нищо не отговори, изглежда, е поклатило само глава.

За известно време те замълчаха.

Мачках бинта в ръцете си и гледах навън през прозореца как снегът продължава да се усуква равно и монотонно, как заспиваше падналата платформа е каменни въглища, хората, струпани край платформата, онзи човек с чантата, клекнал край коня. Видях, че рови в чантата и изважда от нея голяма спринцовка. Гореща пот ме избива, независимо от всичко случило се разумът съвсем хладно започва да съпоставя факти, вдига първо лекарката от нейното жилище, за да я накара да бърза през снега, после един ветеринар вдига от жилището, за да помогне на падналия кон, после разумът студенокръвно, като жаба, обработва, смесва, отделя и съпоставя двата факта — момчето и коня. Очите на момчето са станали алени, без да се обръщам назад го виждам как седи свито като запетайка, отпред през снега виждам как конят повдига глава, държи я неудобно нагоре и изведнъж я отпуска. Купчината хора един по един се разпръскват, край преобърнатата платформа и край неподвижно падналия кон стои само каруцарят. Зная, че счупена конска кост не зараства и че в такива случаи пострадалото животно трябва да бъде убито.

То лежи сега и изстива постепенно, снегът върху него става все по-бял и по-бял, почти спира да се топи…

Вече не се топи.

„Ние сме готови! — рече лекарката. — Можете да дадете бинта.“

Обърнах се и видях в стола същата запетайка с бяла превръзка на очите и странно отпуснато лице, спокойно, омекнало, стихнало, мечтателно и скръбно.

Взех детето на ръце, за да го изнеса от стаята, то ме попита: „Татко, ти ли си?“…

По-късно ме разпознаваше веднага сред другите хора, с жена ми дежуряхме денонощно в болницата, всъщност нямаше ни нощ, ни ден, а монотонна и равна смяна на светло и на тъмно.

Една сутрин поведох детето за ръка по дългия коридор за рентгеновия кабинет, трябваше да почакаме, детето клекна в коридора, като се подпря с гръб на стената. Бяхме само двамата с детето, клекнах до него, продължавах да държа ръката му. Медицинска сестра премина с кънтящи токове по коридора, момчето се ослушваше, наклонило на една страна глава към отдалечаващите се кънтящи стъпки на медицинската сестра. Тогава ме попита какво стана с коня. Убиха коня и го вдигнаха от улицата, дойдоха други коне с празна платформа, претовариха въглищата, мъже избутаха платформата, снегът заличи всички следи от произшествието. Убиха коня, но и на момчето казах, че са го изпрегнали, че са го вдигнали от улицата, че са се карали много на каруцаря, а той, горкият, никак не могъл да се оправдае, после тия, дето му се карали, се наловили за платформата и я избутали чак горе на билото, а конят вървял подир платформата и най-нехайно си махал с опашката.

Детето се усмихна под бялата превръзка.

Носех кесия с домати, попитах го иска ли, то рече: „Може!“ — и протегна ръката си напред. Кесията шумеше в ръцете ми, докато извадя домата, ръката на детето се насочи към шумящата кесия. „Червен ли е?“ — пита ме. „Червен е — казах му, — този е най-червеният.“ Изяде го, все така наклонило главата на една страна, лицето продължаваше да е стихнало и успокоено. Но колкото по-спокойно бе лицето на детето, толкова повече нещо ме стискаше за гърлото. В рентгеновия кабинет момчето ме попита червен ли е рентгенът, казах му, че е червен.

Лекарят махна превръзката, за да направи снимки, и тогава видях, че целите очи на детето са черни като изгаснали въглища — бяха станали черни от съсирената кръв. Черните очи ме гледаха разсеяно, едва ме съзираха. Лекарят тури отново превръзката, излязох с детето в коридора и този път то ме попита дали и коридорът е червен. „Почти — казах му, — обаче най-червен е рентгенът, там даже имаше и червена електрическа лампа. Съвсем червено е…“

„Ами да — рече момчето, — той е червен…“

Постоянно питаше: денем ли е, или нощем. Вали ли, студено ли е, това червено ли е? Изглежда, че смяташе всичко заобикалящо го за червено. Снегът продължаваше да вали, безизразен, равнодушен, пълен с безсмислица. Детето лежеше в леглото и не само лицето, но и ръцете му изглеждаха успокоени. Като го гледах нощем по време на будуването, си припомних моето нямо детство и се мъчех да отгатна сам за себе си кое е по-страшно — немотата или слепотата у човека. Покрай сина си тогава пожалих и немия откъс от своето детство, щото все си мисля, че не са ме пожалили достатъчно в ония години. И кучето Балкан опростих, и децата, дето искаха да им кажа ракитаци, и цялото селце опростих, и всичките му жители, защото кой повече, кой по-малко, а най-вече несъзнателно ми е нанесъл някаква обида.

Тъй ние, без да съзнаваме, обиждаме гръбльото, защото вместо в лицето го поглеждаме в гърбицата.

Ден из ден ставах все по-равнодушен към всички, не намразих хората, но и не ги обикнах, просто те се отдалечаваха, сякаш водовъртежи бяха се сгромолясали и бяха отнесли всички понтонни мостове към хората…

Един ден в къщи заварих милиция, милицията бе намерила сред снега в двора още една неексплодирала бомба, специалисти я взривили в камера, за да разберат силата на взрива и каква температура развива. Четири хиляди градуса била температурата, тази температура всъщност е разкъсала външната обвивка на очите, но слава богу, че детето е извън всякаква опасност и ще възвърне отново зрението си. А милицията сега е тук, за да проведе своя разпит и да издири виновниците. Не знам защо, но присъствието на милицията не ме засяга, може би трябва да попитат в отсрещния апартамент, живеем в една сграда, те също знаят толкова, колкото и аз зная. Касаело се обаче за виновниците, трябва да се потърси възмездие, мигар може ние, възрастните, пълнолетни хора, да се веселим, като с веселието си създаваме угроза за децата и за цялото подрастващо поколение! Така е, съгласявам се с милицията, нещастието просто цяла нощ е дремело в снежната преспа на двора, за да посрещне децата с шарените сурвачки: „Сурва, сурва година, до година и до амина“, повече от това не мога да кажа, защото не знам нито кой се е веселил, нито каква е силата на взрива, нито каква е силата на възмездието. От всичко ме впечатлява само обстоятелството, че неизбухналият експлозив е бил взривен в камера.

Милицията неохотно напуска жилището ми, за да влезе в жилището на съседите.

А съседите само това и чакат, да им дойде милиция в жилището и да седнат да й обясняват до най-тънки подробности като как е станало всичко. Пръв почва мъжът, още на вратата, как бил слязъл в мазето да нацепи под-палки с брадвата, как бил замахнал с брадвата и т.н., и т.н.

Възмездие ли?!

Седмица по-късно прибрахме момчето в къщи, то вече ни виждаше, виждаше белия сняг навън, виждаше преобърнатите или осакатени от експлозията снежни човеци в двора или виждаше как някой кон тегли тежко натоварена платформа с въглища по улицата и ме питаше: „Нали не щяха да запрягат вече коня?…“ То не знае за падналия кон по нанагорнището и вярва, че конят продължава да живее, то още не знае, че на мястото на падналите коне впрягат нови, защото в тоя живот ремъците трябва да бъдат винаги опънати, ако искаме товарът да се търкаля върху колелетата. Съсирената кръв не искаше да си отива бързо, тя стоеше под клепачите като сажди и тези сажди дни наред ни напомняха за нелепицата.

Но човек много скоро попада във водовъртежа на своите делнични грижи, едно по едно възстановява разпокъсаните понтони към заобикалящия го свят, децата тръгват по своите детски игри, ето ги, качват се на велосипед вече, подир велосипеда идват летните кънки, подир тях сколуфите край ушите почват да се издължават, гъст мъх набъбва под носа и един ден най-неочаквано, след като е минало време, в Съюза на писателите ще срещна полупозната жена. „Пазите ли момчето?“ — пита ме жената и тогава изведнъж се спирам на стълбите, гласът ме връща в лекарския кабинет на ИСУЛ, пръстите усещат осезаемо меката материя на усукан бинт. „Доктор Баналиева, вие ли сте, извинете, тук това стълбище е малко здрачно, не можах да ви позная в първия момент, по каква работа тук, мога ли оа ви помогна с нещо?“ „Благодаря — каза жената, — вече свърших.“

Тя била идвала в Съюза на писателите относно снемането на посмъртната маска на писателя Чудомир.

Това исках да разкажа на читателя, като отидох малко напред, а сега ще побързам да се върна пак назад, в полето при църковната нива Свети дух, защото идва дъжд и трябва да се подслоним на сушина: бебетата под шаячни лулила, възрастните под дърветата, добитъкът под дъжда.

* * *

Тихо преваля, шепнешком, дъждът бъбреше в шумата на дърветата, из царевиците, през градините, отшумя, сякаш бос човек беше изтичал на пръсти край нас, изми спареното лице на летния следобед, мъчеше се да заличи следите от гибелта на момчето; смеси се човешка и небесна сълза, показа се слънце, котловината заискри златна и сребърна, натежала от топла роса, ярка, многоцветна дъга се изви — тя започваше от голямата бука в Керкезката гора, издигаше се над гората, над селцето с турските и християнските гробища, над синкавите лози, спускаше се полегато и опипваше къде да стъпи: в лозята ли, в оброчищата ли, или в пчелините. Светът под дъгата се смали, стана толкова дребен, че можеше да се побере в една шепа.

„Гледай ти, сиромах човек, крилат ангел! — почнаха да говорят нашите. — Кога се види натясно в гората и горският гръмне подире му, като няма накъде, по дъгата ще се изкачи, ама пак ще се измъкне от властите! Жалко само за брадвата!“