Сравнение между естетическите възгледите на Аристотел и Никола Боало

Изтегляне 29.18 Kb. страница 1/2 Дата 22.03.2024 Размер 29.18 Kb. #120746

Сравнение между естетическите възгледите на Аристотел и Никола Боало Интересно е да се сравнят естетическите възгледи на философи, живели в различна епоха. За всеки е ясно, че времето тече, светът се променя, а заедно с него се променят и философските възгледи, отразяващи разбирането за красота. А красотата е вечна, само разбирането за нея се променя. За нейната непреходност обаче говори фактът, че преклонението пред най-добрите произведения във всички изкуства не само, че не спада, но се засилва, прави ги безсмъртни и обезсмъртява имената на техните създатели. Върху оформянето на всеки творец и представата му за красивото безспорно оказват влияние и естетическите идеи, характерни за дадената епоха. Естетиката се е развила през вековете. В процеса на формиране на тази наука се променят естетическите възгледи, обхватът на изследваните въпроси, предметът и задачите. За гръцките натурфилософи естетиката е била част от философията и е помагала да се развие възглед за света като цяло. Аристотел се занимава с проблемите на поетиката, излага общи философски проблеми на природата на красотата и изкуството, обобщава своя опит.  Аристотел е един от най-великите философски умове на своето време. Не случайно е избран за учител на Александър Македонски. Аристотел създава изложението си по въпросите на естетиката във втората половина на IVв.пр.н.е. и с този труд оформя мисленето на Западна Европа в продължение на векове. Става дума за неговия фундаментален трактат „За поетическото изкуство“. Аристотел смята, че всяко творчество, включително и поетическото, в строгия смисъл на думата, е подражание (mimesis), а подражанието е естествено за човека от най-ранна детска възраст. В творбите си човекът подражава на света, който го заобикаля и пресъздава мислите и чувствата, които този свят поражда у него. По този начин Аристотел издига и защитава идеята, че творчеството е напълно естествено за хората и е в съгласие с природата. За този философ трагедията е подражание на живота, а пречистващият ефект на творбата се постига чрез страданието на душата. И доуточнява, че трагедията и епосът подражават на по-добри и по-способни хора, а комедията – на онези, които са по-лоши от обикновения човек. По отношение изграждането на характерите Аристотел посочва четири неща, имащи особена важност, първото от които и най-важно е – да са добри.. Характерът се проявява тогава, когато разказът или самото действие насочват към някакъв избор, от този избор зависи дали и героят е добър или не. И наистина, този характер може да се открие у всякакъв вид хора: и жената може да притежава качества, макар че по-принцип е по-неспособна от мъжа, а също и робът, макар че по принцип е негоден. По този начин Аристотел излиза от рамката на разбиранията на античното робовладелско общество, като вижда добър човек и в жената, и в роба, тъй като общо правило в гръцката етика е, че жената и робът имат по природа по-малко качества от мъжа.  На второ място, характерът трябва да бъде подходящ. Един характер може да е мъжествен, но не върви жената да бъде мъжествена или страшна по същия начин като мъжа. Третото условие е, характерът да е съответен, което е различно от това да бъде изобразен само добър и подходящ. Особено внимание Аристотел обръща на четвъртото условие, характерът в действията и мислите си да бъде последователен. Ако пък човекът, който е представян, е непоследователен, и желаният характер е именно такъв, тогава той трябва да бъде последователно непоследователен. Развръзката на фабулата пък трябва да произлиза от самата фабула, а не да произтича от някакъв нелогичен край. Според естетическите възгледи на Аристотел,  поетът трябва да може да си представи действието така, все едно му е пред очите, с всичките му подробности. Естетическите учения на Аристотел се считат за върха в развитието на античната естетика. Неговите възгледи за естетическите проблеми са подчертани в съчиненията „Поетика“, „Реторика“, „Метафизика“. Носителят на хармония, ред, съвършенство е Космосът. Световната хармония се отразява в изкуството и естетическото познание. Категориите „хармония“ и „мир“ са свързани с три основни аспекта на тяхното разбиране: математически, естетически и художествен. Но Философът отбелязва, че те рядко съществуват в чистата си форма, така че, тясно преплетени помежду си и допълващи се, представляват едно единство. Аристотел вижда източника на естетическото удоволствие не в света на идеите (като Платон), а в реалния интерес на хората към знанието. Изкуството е една от формите на познавателна дейност на хората. Аристотел вижда задачата на изкуството не в механичното възпроизвеждане на действителността, а в нейното творческо отразяване. Художествената истина не се свежда до простата правилност на възпроизвеждането на предмети и явления. Всяко отклонение от верността към природата обаче трябва да бъде художествено оправдано. Изкуството няма самостоятелна стойност. Тя е свързана с нравствения живот на хората и е подчинена на задачите за „усъвършенстване на добродетелта”. Произведенията на изкуството облагородяват човека с това, че чрез посредничеството на "катарзиса" (очистването) душите го освобождават от негативните страсти. Аристотел смята моралния идеал за „съзерцателна дейност на ума“, която не преследва никакви практически цели, но допринася за формирането на духовния облик на човек. Същността на изкуството Аристотел определя в трактата „Етика“. „Изкуството“, както Аристотел казва там, „не е нищо друго освен творческа способност, ръководена от истински разум.“ Изкуството не е безразлично към морала, политиката, към въпроса за възпитанието на личността, следователно, когато се използва изкуството като средство за възпитание, е необходимо да се спазва строг контрол върху художествената дейност. Тези негови възгледи са в унисон и с възгледите на друг голям античен философ – Платон, което е особено видно в скулптурата от периода на късната класика и елинизма. Като основна тема е образът на човека и възхищението от неговата красота. Това е видно в творчеството на скулптори като Скопас, Праксител, Полидор и Лизип и в творби като „Лакоон и синовете му“. През ХVIIв. възниква ново направление в литературата, музиката, архитектурата и изобразителното изкуство. Това е класицизмът, появил се във Франция. То е резултат от засиления интерес към античната класика и подражание на нейните цивилизационни образи. Класицизмът си поставя за цел да извади на показ обществените пороци и да даде ясен пример за подражание. Негов основател е Франсоа Малерб. В основата на това литературно направление е философията на Рене Декарт. Неговата мисъл: „Мисля, следователно съществувам“, дава превес на интелектуалното над емоционалното. За класицистите човешкият ум е непоклатим, безспорен и универсален авторитет, а класическата античност е идеалният му израз в изкуството. В героизма на древния свят, освободени от конкретната историческа и битова реалност, теоретиците на класицизма виждат висшата форма на абстрактно и обобщено въплъщение на реалността. Това предполага едно от основните изисквания на класицистическата поетика - следване на древните модели, при избора на сюжет и персонажи за класическата поезия (особено за нейния основен жанр - трагедия), многократното използване на едни и същи традиционни образи и сюжети, извлечени от митологията и характерни за историята на античния свят. Основна предпоставка за възникването на класицизма е разочарованието от възможностите на хуманистичния идеал да направи света по-добър, както и от водените в цяла Европа непрекъснати войни. Класицизмът се гради върху традициите на античното изкуство. Една негова особеност е, че не демократична Гърция, а императорски Рим е източникът на образци за френските поети, художници, скулптури и архитекти от това направление. Духовната красота се цени повече от физическата, а произведенията на изкуството се поставят по-високо от творенията на природата. За теоретик на класицизма обикновено се възприема Никола Боало с неговия поетичен трактат „Поетическо изкуство“, излязло през юли 1674г. Работата върху „Поетическото изкуство“ на Боало продължава няколко години: известно е, че още през 1672 г. авторът чете отделни фрагменти на своите приятели. Значително влияние върху замисъла на идеята оказва атмосферата на Академията Ламоиньон, членовете на която насочват усилията си към систематизиране на класицистичната доктрина (по-специално една година преди публикуването на трактата на Боало, излиза „Размишления върху поетиката“ на Аристотел от П. Рапин”, в които се разкрива съществена прилика между естетическите възгледи на древногръцкия философ и „Поетическото изкуство” на Боало). Въпросът за жанровото дефиниране на „Поетическо изкуство” е доста сложен. От една страна, това произведение трябва да се възприема в контекста на поетическото творчество на самия Боало, който предпочита сатирата и посланието. От друга страна несъмнено е влиянието на салонната поезия с нейната насоченост към устното рецитиране, което доведе до особена логика и стил на представяне (компактност, афоризъм, яснота, парадоксалност). В първата част се говори за целта на поета, неговата морална отговорност, необходимостта от овладяване на поезичното изкуство; във втория се анализират лирически жанрове: ода, елегия, балада, епиграма, идилия; в третия, който е в центъра на общите естетически проблеми, е дадено изложение на теорията на трагедията и комедията; в финалната част Боало отново се връща към личността на поета, разглеждайки етичните проблеми на творчеството. Едно от основните положения на естетиката на Боало е изискването във всичко да се следва античността. Той дори се застъпва за запазването на древната митология като източник на ново изкуство. В разбирането на същността на изкуството Боало също изхожда от идеалистични нагласи. Вярно, той говори за подражание на природата, но в същото време природата трябва да бъде пречистена, освободена от първоначалната грубост, рамкирана от подреждащата дейност на ума. В този смисъл Боало говори за „изящна природа“: „Изящната природа“ е по-скоро абстрактно понятие за природата, отколкото самата природа като такава. Природата за Боало е нещо противоположно на духовния принцип, а той подрежда материалния свят. Художникът, както и писателят, въплъщава именно духовните същности, които са в основата на природата. Разумът е този духовен принцип. Неслучайно Боало цени „смисъла“ на разума преди всичко. Това всъщност е отправната точка на всеки рационализъм. Творбата трябва да черпи своя блясък и достойнство от ума. Боало изисква от поета точност, яснота, простота, обмисленост. Той категорично заявява, че няма красота извън истината. Критерият за красота, като истина, е яснота и очевидност, всичко неразбираемо е грозно. Яснотата на съдържанието и в резултат на това яснотата на въплъщението са основните признаци на красотата на едно произведение на изкуството. Яснотата трябва да засяга не само частите, но и цялото. Следователно хармонията на частите и цялото се провъзгласява за незаменима основа на красотата в изкуството. Всичко, което е неясно, неразбираемо, се обявява за грозно. Красотата е свързана с ума, с яснота, яснота. Тъй като умът абстрахира, обобщава, тоест борави се предимно с общи понятия, е ясно защо рационалистичната естетика е ориентирана към общото, родовото, общотипичното. Това отговаря на естетическите възгледи и на Аристотел. Характерът, според Боало, трябва да бъде изобразен като неподвижен, лишен от развитие и противоречия. С това Боало увековечава художествената практика на своето време. Аристотел счита, че образът може да бъде представен в развитие, което обаче да е логичски обосновано, за Боало образът е непроменлив от началото до края на творбата. Във всеки случай „Поетическото изкуство“ не претендира да бъде сериозен, фундаментален набор от класицистична доктрина, макар че именно този статут му е даден в очите на потомците както във Франция, така и в чужбина. С този свой трактат Боало придобива известност като „законодател на френската поетика“ (А. С. Пушкин). Това произведение е преди всичко пример за поетическо изкуство и като такова вече е признато за шедьовър от съвременниците на Боало. Като следва класическата поетика на своя век, която обхваща идеята на Хораций за двойната цел на поезията (да преподава и забавлява), Боало съединява естетически и етични категории, свързвайки изискването за правдоподобност на поезията с изискването за благоприличие. Съответно се представя идеалът за автор, който трябва да бъде не само поет, но и „честен, достоен човек“. Принципът на правдоподобност (в който е въплътена идеята за имитация на рационалната природа) е безусловно определяща естетическа норма, в съответствие с която се решава комплекс от проблеми, традиционни за класицизма: съотношението на вдъхновението и изкуството, мисълта и декора, обосновава се полезност и удоволствие, както и изискването за жанрова йерархия. Идеята за изкуството като подражание на природата е характерна и за Аристотел. Произведението на Боало "Поетическо изкуство" е обобщение на естетиката на класицизма. Боало изхожда от убеждението, че в поезията, както и в други сфери на живота, над всичко трябва да се постави разумът, на който трябва да се подчиняват фантазията и чувството. И по форма, и по съдържание поезията трябва да е общоприемлива, но лекотата и достъпността не трябва да се превръщат в вулгарност, а стилът трябва да е елегантен, висок, но в същото време прост и освободен от претенциозност и неправилни изрази. Простотата се схваща като „подражание на природата”. Според класицистите „няма нищо по-прекрасно от истината”, но същевременно те настояват за т.нар. преобразяване в изящност...Според Боало: „Изкуството дори чудовище най-зло / да ни представи с вид приятен би могло”. В най-общ смисъл изкуство се нарича майсторството, чийто продукт доставя естетическа наслада. Критерият на изкуството е способността да предизвикваш реакция у другите хора. За твореца това е процесът на изразяване на вътрешния и външния свят в художествен образ. насочен към създаване на естетически изразителни форми, които задоволяват любовта на човек към красотата. В различните епохи разбирането за красотата не винаги съвпада, но в направения преглед и сравнение на естетическите възгледи на Аристотел и Боало може да се види, че съществува приемственост в разбираянето за красота, а разликата е в начина, по който тя да бъде представена пред човека. Изтегляне 29.18 Kb. Сподели с приятели: