61
— създаване на обобщена представа за
обекта или явлението, чрез отстраняване на частичните и странични отклонения, извличане на общите свойства на изучаваните обекти или явления;
— трансформиране на разбирането за отделните елементи на системата или свойства на обекта в по-обща идея, която се базира на знанието за тези елементи или свойства, но се разграничава от всеки един конкретен елемент и всяко едно конкретно свойство;
— процес, при който се създава ново (по-висше) понятие на базата на някакво множество от буквални („реални”, „конкретни”) обекти и явления, имащи определени общи свойства, при което тези общи свойства присъстват в новото понятие, но не изчерпват цялото му съдържание [...], понятие, което се явява едно
ниво или една степен по-високо, т.е. обобщаващо по отношение на всички подчинени нему понятия, свързвайки ги в обща група, област или категория.
Преимуществата на абстрактното мислене са в три насоки:
то позволява да се направят връзки и аналогии с други системи и области на анализ;
чрез него постигнатите резултати в една система или област могат да подскажат възможните резултати в друга система или област на анализ;
при него използваните подходи, методи и технологии за анализ на една система или област на анализ могат да бъдат прилагани в друга система или област на анализ.
Абстрактното мислене е присъщо само на човека — само той може да се освободи от пълната зависимост, от обсебеността от сетивата си и да мисли релационно
LXXIV
, т.е. да изолира взаимни връзки и взаимни зависимости и да ги разглежда в тяхното абстрактно отношение
132
. Другите живи
организми нямат такова мислене, при тях мисленето е винаги буквално, конкретно, ситуативно.
Абстрактното мислене оперира с образи, обобщения, метафори (т.е. абстракции) за разлика от конкретното мислене, което оперира с конкретни факти, обекти и явления. Главното съдържание и основният израз на абстрактното мислене са символите. Навярно именно поради това германският философ Ернст Касирер (Ernst Cassirer, 1874-1945) нарича символите
„абстрактни имена” и пише, че „вместо да характеризираме
човека като мислещо животно, ние би трябвало да го дефинираме като символно животно
(
animal symbolicum)
133
Над дълбокия, свързан със самото разбиране на човешката същност и човешкия интелект, проблем за абстрактното мислене са разсъждавали едни от най-големите умове на нашия свят. Сред тях например е Св. Тома Аквински
(Thomas Aquinas, 1225
—1274), който се съизмерва по величие като философ и теолог със самия Свети Аврелий Августин. Св. Тома възприема перипатетическия
LXXV
принцип, че „в разума няма нищо, което преди това да не е било в сетивата”, защото е очевидно, че чрез сетивата
ние постигаме началното свое, непосредствено познание. Но заедно с това той приема и друг тезис на аристотеловата школа — „знание има само за общото”, защото
LXXIV
Релация — съпоставяне, установяване на отношения или зависимости между елементи, обекти, множества от елементи или обекти.
LXXV
Перипатетици — ученици и последователи на гениалния древногръцки мислител Аристотел, неговата философска школа и учението му за научно обяснение на света, чието название идва от навика на великия философ да се разхожда с учениците по време на философските си занятия.
62 човешкото знание не може да има за цел единствено схващането на конкретното материално съдържание на предмета, а се стреми да постигне неговата обща нематериална форма, в противен случай то така и ще си остане заключено в сферата на сетивността, без да може да излезе от границите на индивидуално съществуващото.
Тъй като, както пише Цочо Бояджиев, „общото не съществува в чист вид в сътворените неща [...], [а] е тяхната вътрешна форма и тази форма следва да
бъде извлечена от тях, да бъде абстрахирана от индивидуалния си носител”, то е логично да се предположи, че „описанието на познавателния процес [...] трябва да ни представи конкретната „механика” на прехождането от сетивното възприятие на вeщтa към интелектуалното постигане на нейната същност” и именно
абстракцията ни предоставя механизма на това прехождане, тя е
„способността на интелекта да обособява и забелязва във вещта единствено онова, което конституира нейната същност, без да обръща внимание на индивидуалните и особености.
В акта на абстрахирането предоставеният от Сподели с приятели: