Георги Обретенов, Стоил войвода и още 33 000 исусовци

Георги Обретенов, Стоил войвода и още 33 000 исусовци

Да разказвам за Априлското въстание, да се меря със Захарий Стоянов - не съм си го даже помислял. Тук аз само ще преразкажа накратко написаното от него и от още някои други свидетели¹.

(Ако искаш, читателю, да видиш подробно и истински кое как е станало, разказано не само от очевидец, но и от участ­ник в тези страшни и славни събития, вземи и прочети отново неговите „Записки по българските въстания".)

Зимата свършила изведнъж, още в края на януари, и апос­толите се разшетали из селата.

Спомняш ли си, читателю, в нашата история имаше още една такава необичайна пролет - през 1185 година, след която братята Асен и Петър вдигнаха народа на въстание и освободиха България от византийското робство:

Народът и сега притихнал в очакване. Че ще се случи нещо необикновено точно тази година - имало и друго знамение: като се обърнат буквите на изречението Турцiа ке падне в черковни цифри, сборът им прави 1876, сиреч: това е година­та, когато Турция ке падне!

Ако не вярваш, читателю, и ако нямаш друга работа, може сам да пресметнеш:

Т=300, У=400, Р=100, Ц=900, I=10, А=1, К=20, Е=5, П=80, А=1, Д=4, Н=50, Е=5;

събери сега цифрите:

300+400+100+900+10+1+20+5+80+1+4+50+5 = 1876

Още щом като преминали с Волов по заледения Дунав и стигнали в Тракия, Бенковски изведнъж си показал рогата.

Но преди да видим какви са били тези рога, нека се запоз­наем накратко с житието на тези двама апостоли.

Панайот Волов бил роден в Шумен, учил бил в Белг­рад и Николаев, бил човек на книгата, на топлото слово и убеждението¹, бил по едно време председател на Шуменс­кия Революционен Комитет, но опитът му да отнеме бъл­гарската годеница на един френски инженер го вкарал в затвора; като излязъл от там, избягал в Румъния, през 1875 година трябвало да организира въстанието в Троян, но как­то видяхме, нищо не излязло. Както и да е.

Георги Бенковски бил пълна негова противоположност.

Родил се бил той в Копривщица, носел негероичното име Гаврил Хлътов, учил-недоучил Гаврилчо основно училшце (и до края на живота си не криел своята ненавист към граматиците, към точките и запетайките),

после чиракувал при терзия-абаджия, но и това му ом­ръзнало и 16-годишният Гаврил напуснал скучния еснафс­ки град и се запилял в Мала Азия,

уж се занимавал там с търговия, а се сдушил с една раз­бойническа чета, смес от турци и българи, ударил го на разбойничество и на любовни авантюри;

левент, хубавец, силен и дързък, обличал се като ис­тински франт - копривщенска бяла риза с махрама, два елека от джанфес и кадифе, с огнена бродерия от синци и цветни орнаменти, и чепкенът, с пуснати колчаци, тънко изработени с най-отличния ибришимлия гайтан по ръбо­вете;

и на всичко туй отгоре яздел буен, блестящ скъп кон - ат, с голяма златна монета-пендар сред мощната гръд, а на пендара личал юнашки надпис, наедро и бляскаво начъртан: „машалла (слава) на ездач!”².

След като скитал 15 години из Мала Азия, попаднал най-сетне в обетованата влашка земя, станал продавач на хляб - но занаят ли е това за характер като неговия?

Харесал му буйният Ботев, започнал да се умилква око­ло него, после около Стамболов, не претендирал още за нищо, държал се хрисимо, в Гюргево охранявал послушно „казармата",

пратили го, както видяхме, със Заимов да подпали Ца­риград, но тук, ако друго не успял да направи, купил си от един поляк паспорта му -

и така за Цариград заминал Гаврил Хлътов, от Цариг­рад във Влашко се завърнал Георги Бенковски.

Докато интелигентът Панайот Волов прилагал тактика­та на тихото убеждение, без да скрива от хората истината и опасностите, които ги чакат (и резултатът бил никакъв),

авантюристът Георги Бенковски, подобно на Димитър Общи, лъжел на воля (и тази негова пропаганда въздействала безотказно):

от една страна, той плашел селяните, че турците идната пролет са решили да проведат всеобщо клане на българите, страшни времена щели да настанат за нашия народ, дете в майка ще проплаче, затова спасението е само едно - и ние да граб­нем оръжието, а всички ония села, които не въстанат заедно с всичкия народ, ще да бъдат оставени на турския произвол;

от друга страна, примамвал хората, като ги убеждавал, че Дядо Иван е нагазил вече Дунава - и чака само знак; че Сърбия и Черна гора са струпали войските си по границата с Турция - и чакат само знак; че Гарибалди е в Дубровник - и чака само знак; че Панайот Хитов и Филип Тотю са сбрали под байраците по две-три-четири-пет хиляди въоръжени до зъби юнаци - и чакат само знак; че народът в другите краища на България е грабнал отдавна вече оръжието - и чака само знак...

Когато Волов се опитвал да го възпре, Бенковски се про­виквал:

- Тия хора не искат да разберат, че с граматика и за­петайки не се освобождава отечество!

Не бил съгласен с тези лъжи и старият съратник на Лев­ски бай Иван Арабаджията:

- Слушам, че вие, апостолите, сте говорили по селата, че сте проведени от руския цар, казвали сте, че Сърбия и Румъния щели да ни изпратят по няколко топа, щом сме диг­нели въстанието. Това, според мене, не е честно; няма успех там, гдето има лъжа, употребена тя с каквато и да е цел; развращава се населението, като слуша, че други ще да се грижи за неговата съдбина, малко надежда ще да захване да възлага той на собствените свои мишци...

Нищо обаче не можело да спре Бенковски (както казвал по-сетне Стамболов: „Яхна коня и препусна за два дена да влезе в историята").

Народът го боготворял. Щом пламнало въстанието, явя­вал се той по селата, заобиколен от 10-15 души адютанти, след него – 80-100 конници, тъй наречената Хвърковата чета - напет и накичен с оръжие, той самият бил бляскаво зрелище:

чер астраганен калпак, половината облечен с червено сукно, със златен лев отпред, китка от паунови пера, забо­дени над лева отгоре, жълт копринен кордон, вързан от ра­мото и калпака; къс сюртюк от зелен шаяк, с червена яка и с жълти копчета, прищипнат в тънката му снага; бели тесни беневреци, също от шаяк, с жълти сърмени ширити отстра­на и обут с високи ботуши до над коленете му.

Оръжието му се състоеше от два револвера с бели кокалени дръжки, окачени на скъпи ремъци и гайтани от двете му страни, със сребърна сабля и с пушка винчестер; през раменете му имаше преметната чанта за писма, бинокъл, ком­пас и други дреболии.

Всеки е в състояние да разбере - казва Захарий - като какво впечатление произвеждаше той на въодушевеното население.

Българите виждали пред себе си живото въплъщение на своята мечта за български герой, за български генерал, за български княз, за български цар - и Бенковски с удоволствие играел тази роля¹:

един нов Ивайло, възседнал буен кон, размахал сабя, не­знаен и затова легендарен -

той не повторил грешката на Исус да отиде в родната си Копривщица², всички там щели да рекат:

- О, ти ли си бил бе, Гаврилчо, нескопосното синче на Грую Хлътов, че ний нали те познаваме тебе, какво ни се пра­виш на апостол! - и край на магията.

(Разказват, че майка му, като подочула, отишла в Пана­гюрище да го търси, похлопала на портата, дето той бил от­седнал, но той я видял през прозореца и заповядал да изгонят „тази просякиня"!)

Бенковски нямал покой, не лягал, не се събличал, спял по час-два в денонощието върху стола, пиел по 30-40 кафета на ден - бързал, защото от другите окръзи пристигали присме­хулни писма:

„Вие, байчовци, следвате да броите още вашите работ­ници със стотини - пишеха от I Търновски окръг, - а ние отдавна време ги имаме готови с хиляди. Само кавалерията ни, която е определена да обикаля по търновските полета, надминава числото хиляда, ако не и повече..."

„Ние сме вече готови, братия. Ако днес ни се предста­ви случай, т. е. че и другите окръзи са така също готови, то ние ще да развеем знамето за свободата! - явяваше първият апостол Заимов от Враца. - Както се види, братя, вие ще останите, заедно с окръга си, да дигате въстание идущата пролет..."

Щом убежденията и заплахите не помагали, започнал да си служи с терор. Използвал той Хвърковатата чета не само да повдига духа на населението (между другото четата само веднъж се сражавала с турците) -

вместо саби конниците носели факли и палели селата - селяните не можели вече да се крият в къщите си, щат, не щат - излизали,

и, което е по-важно, били принудени да се сражават, за­щото нямало вече къде да се върнат...²

Равнината представляваше море от хора, от кола, от добитък, стада овци, хвърковати гадини: патки и ко­кошки, които грачеха и хвърчаха над това море от хора, които се обръщаха към посоката на своето село и жално-жално плачеха, че няма да го видят вече.

Прибавете при това плачовете на малките деца, от­чаяното лаене на кучетата, блеенето на овцете, рева на говедата и вие ще да имате пълна картина на тия бун­товници с жените си и дребни дечица!

Всичко беше трагическо. Нямаше ни един от нашата дружина, на когото да не се намокрят очите. Нещо повече. Тук аз видях да плаче Бенковски, тоя Бенковски, за когото нямаше нищо свято, освен свободата на българския народ.

- Боже! Дай ми сили и недей ме оставя сам, помогни ми в святото предприятие да избавя тоя народ от же­лезните нокти на тиранина! - каза Бенковски и сълзите му рукнаха още по-силно...

После Бенковски се обърна към събравшите се вече се­ляни и каза огнена реч. Селяните си смъкнаха калпаците и започнаха да се кръстят, като че се служеше свята ли­тургия и нападаха по земята като пред Христа.

За кроткия Волов тук нямало място. Бенковски узурпира неговите правдини, възползван от тихия му характер.

- Аз му отстъпих доброволно, защото е по-достоен от мене - казвал добродушният Волов,

но това не му стигало на Бенковски: той искаше да го смаже окончателно, за да може да блесне по-тържествено. По всяка вероятност той искаше да диктаторствува - заключава Захарий Стоянов.

И наистина, ако съдим по това какво всъщност е решило Народното събрание на Оборище на 13 април 1876 година, ще излезе, че Бенковски го е свикал с тази единствена цел.

Съблазнявам се тук да повторя (за съжаление с големи съкращения) фантастичното описание, което прави Захарий Стоянов, на първия наш парламент:

(Не знам дали “докато свят пребъде", но засега Захарий се оказва прав... Толкова ли е трудно, господа депутати, да служите на народа си безкористно четири години?)

Още преди да започне събранието, Бенковски казал на другите апостоли:

• 
  Трябва да вземем от депутатите едно пълномощно, в което да се говори, че само апостолите имат право да ди­гат въстание, когато намерят за добре, от тях зависи да
  избират войводи, с една реч - тия да разполагат със съдба­та на населението.
  
• 
  Няма нужда да искаме подобно пълномощие от наро­да - говореше Волов. - Нашата длъжност е само да органи­зираме въстанието и да вдигнем знамето на бунта, а после
  народът да си избира за предводители такива лица, на кои­то той се доверява.
  
• 
  А защо ние да нямаме право да избираме тия водачи и да контролираме всичко? - извика Бенковски.
  

- Българският народ ламти да се освободи от един тиранин, а ще налети на други - викали те. - Вишегласие! Вишегласие!

Тук Бенковски изиграл гениално театро - яхнал коня си и извикал просълзен:

- Братия! Когато чухте най-напред да излезе от моя­та уста ужасното слово „да въстанем против душмани­на!", вие имахте пълно право да ме предадете, защото не ме познавахте що съм за човек! Хиляди пъти щях да бъда по-благодарен, братия, ако бяхте ме предали тогава на турци­те, отколкото да слушам сега, да бъда свидетел, да гле­дам, че нямате на мене и на моите другари апостоли за пара доверие и аз съм принуден за кефа на няколко тук присъствующи братия философи да ви напусна против во­лята си. Сбогом, мили братия! Аз отивам в Батак да вди­гам въстание, а вие правете, щото знаете. Нека Господ ви

Вдигнал се ропот, отвсякъде се чували гласове:

Бил избран военен съвет начело с Бенковски и тъкмо решили център на въстанието, гдето ще заседава военният съвет, да бъде Панагюрище,

Това бил краят на събранието. По стара българска тра­диция и тук не минало без предател. Ненко, депутатът от Балдьово, още докато слушал, рекъл на глас:

- Какво кроят тия копелета, бе, аз ще ида и ще ги предам - и си тръгнал.

Помислили, че се майтапи. Но той наистина отишъл право в Пазарджик при Али бея, комуто съобщил всичко чуто и видено в Оборище.

След малко обаче при Али бея пристигнал и друг наш човек, наречен Черню, изпратен бил той от копривщенските чорбаджии да съобщи, че в Копривщица се крои нещо, следвал списък на нехранимайковците, начело на списъка било името на Тодор Каблешков.

Турците знаели Тодора, от богат род бил, учил бил в сул­танския лицей в Цариград, уважавали го - затуй Али бей изпра­тил Наджиб ага с няколко заптиета в Копривщица да види каква е, джанъм, тази работа, но да пипа, му рекъл, осторожно...

През това време военният съвет в Панагюрище съчиня­вал възвание към българския народ (Бенковски - пише Заха­рий - настояваше, щото да се приеме неговата редакция без никакво изменение и употребление на омразните точки и за­петаи), но, изглежда, демокрацията победила, защото възванието (прокламацията) е с точки и запетайки:

Докато в Панагюрище съчинявали прокламацията, Наджиб ага пристигнал в Копривщица, отишъл направо в конака и поискал да му доведат Тодор Каблешков и другите юнаци от списъка.

Каблешков заподозрял каква е работата, и не отишъл в конака - няколкото момчета, които отишли, били тутакси арес­тувани.

Тогава Каблешков свикал съзаклятниците и решили да обявят началото на въстанието.

Камбаните на двете черкви забили тревожно, всички съзаклятници (а те били почти цялото мъжко население) об­лекли въстаническите си униформи, препасали пищовите, грабнали пушките и излезли на улиците;

Георги Тиханек, тичайки по Калъчовия мост над Бяла река, съзрял недалече в сокака едно заптие, вдигнал пушката, гръмнал и го тръшнал намясто, кръвта на заптието потекла по калдъръма.

Първият изстрел на въстанието проехтял над Средна гора, първата кръв се проляла, връщане назад нямало. Било 10 часа сутринта на 20 април 1876 година.

Каблешков, яхнал кон, повел въстаниците към конака, обкръжили го,

викнали: „Предайте се!", обаче Наджиб ага и другите тур­ци успели да офейкат.

Копривщица била свободна. Каблешков моменталически написал писмо до Бенковски и Волов:

След като написал писмото с перо и черно мастило, Каб­лешков отишъл до убития турчин, навел се, потопил показале­ца си в кръвта, която изтичала още от него, и начертал отдолу на писмото кървав кръст.

Това било легендарното кърваво писмо.

Щом се получило кървавото писмо в Панагюрище рано следобед същия ден, едри сълзи като дъжд потекоха от очите на всинца ни, всички в един глас извикахме: „Бунт! На оръжие!"

На другия ден било осветено знамето от 10-15 свещени­ци. От едната страна на знамето стоял Бенковски с гола сабля в ръка и с пълна униформа, от другата страна - Райна Попгеоргиева, от чиито ръце бе излязло кадифеното знаме.

Няма да описвам началото на въстанието в различните селища, защото то било едно и също - както в Копривщица и в Панагюрище, така било и в Клисура, Мечка, Поибрене, Бъта, Попинци, Петрич, Щърково, Карамусал, Лесичево, Славовица, Раковица, Смолско, Стрелча, Старо ново село, Елешница, Синджирлии, Герен, Крастово, Строево, Паничери, Айваджик, Дуванли, Царацово, Калагларе, Белово, Сестримо - навсякъ­де;

както го нарича Иван Вазов: пиянството на един народ.

Началото на това пиянство било еднакво навсякъде - буйно, весело и безгрижно, краят бил различен, но страшен...

Перущица въстанала, въстанало Брацигово, въстанал и Батак. Големите градове Пловдив, Пазарджик, Карлово, Со­фия не шавнали.

Над Враца царяла робска тишина; къде се бил покрил апостолът Стоян Заимов, дето пръв викаше: „Ние сме вече го­тови, братия!", дето беше проглушил и Влашко, и Богданско, че окръгът му не може да търпи вече, а защо сега го нямаше никакъв - ще видим по-късно.

Какво ставало обаче в I революционен окръг, в старопрестолното Търново, какво правел главният апостол Стефан Стамболов?

Тук има една подробност, която не бива да бъде премълчана. Още в началото на април Стамболов изпратил председателя на Търновския градски комитет Георги Жив­ков в Белград да съгласува предстоящото въстание с евен­туални действия на Сърбия против Турция, Живков написал до Стамболов дълго писмо, в което казвал, че Сърбия ще обяви война на Турция същото това лято, затова общото въстание да не става в България дотогава, додето Сърбия не бъде готова, за което ще бъдат уведомени ръководите­лите български.

Препис от туй писмо Стамболов изпрати в Панагюри­ще, като препоръчваше да се чака - разказва Димитър Мари­нов.

Куриерът на Стамболова с писмото пристигна в Па­нагюрище, но вече беше късно и нямаше нужда от това пис­мо, защото той завари въстанието пламнало.

- Пропадна пак хубавото дело - извика Стамболов с горест. - Пак кръв, пак жертви без никаква полза...

Наистина, на 30 юни същата година - два месеца след въстанието в България - Сърбия и Черна гора започват вой­на с Турция (която завършва с катастрофа). Ако въстанието в България беше избухнало едновременно с тази война - изходът и на войната, и на въстанието щеше да бъде съвсем друг. Но братското наше недоверие и този път тегли рит­ник и на двата народа...

Телеграфът обаче изпреварил кървавото писмо - още преди обявяването на въстанието в Търновски окръг започна­ли арести. Стефан Стамболов се крил известно време в Самоводене, после, убит духом и изтощен от глад и умора, той се вмъкна в Търново и намери прибежище пак в дома на своята благодетелка Гранда Мола. (Ако си я забравил, читателю, виж на с. 242-243 в предишната глава.)

Даскал Бачо Киро от село Бяла черква също се преоб­лякъл, но във въстанически дрехи и повел своите 101 юнаци към героичното Търново; минавайки край село Мусина, чета­та на Бачо Киро се съединила с четата на Поп Харитон;

като наближили героичното Търново, оказало се, че то мълчало и треперело в унисон със своя пръв апостол (виж в долапа на Гранда Мола!),

затова двамата войводи решили да преминат Балкана и да отидат на помощ на въстаналите свои братя в Панагюрище -

настъпвала нощта между 26 и 27 април.

Тая нощ между 26 и 27 априлий ще остане забележена с кървави слова в хронологията на априлските борци за свободата, както Вартоломеевата нощ за протестан­тите, защото тогава се отвори небето и даде воля на ония непрестанни порои дъжд, лапавица и най-после де­бел сняг (8 май), които нанесоха последният удар на на­шите и така неприготвени въстаници. Това бе ужасно, скверно и жестоко от страна на святи Илия и на негово­то висше началство - пише Захарий Стоянов.

На 27 априлий започна тоя дъжд и чак на 10 юни пре­стана. Нему се дължи избиването до крак на всичките находящи се тогава въстаници по Балкана. Кой как стъпи в благословения Балкан, не се върна вече назад, защото студената мъгла, непрестанният дъжд, снегът, по кой­то ловяха всеки прибягнал като заец, чакмъклиите шишинета, в които барутът беше се преобърнал на вакса - чи­неха хиляди пъти повече, отколкото самите башибозуци.

Понеже дъждът измокрил момчетата до кости, Поп Харитон и Бачо Киро решили да се отбият в Дряновския манас­тир, да се подсушат и да пренощуват там, но сутринта се ока­зало, че манастирът е обграден от турски аскер.

Започнало наистина епично сражение. Божията обител се превърнала в крепост, цели девет дена Фазлъ паша бастисвал манастира с 10-хилядната си войска и с два крупови топа.

Докато се води сражението в Дряновския манастир, да видим накъде препуска Хвърковатата чета на Бенковски.

Препуска тя към връх Еледжик, гдето имаше около 2000 и повече семейства (което прави повече от 15 хиляди души!).

Мъглата беше дотолкова гъста, щото неприятелски­те пушки можеха да се приближат до очите ни и тогава да ги видим. Въстаниците на Еледжик бяха отпаднали духом, нещо, което и трябваше да се очаква. Тук беше прието извес­тие, че Клисура е нападната от турците, изгорена, изгори­ли и Петрич, а това същото днес или утре очакваше и Еле­джик.

Всичките находящи се на Еледжик въстаници бяха по­канени да си опитат пушките. Десет на стотях едвам можеха да гръмнат като хората, другите изплюха куршумите си на няколко крачки, на трети пламна само подсипът, а чет­върти тракаха като мандало.

Тежко и горко! Не бяха нужни топове да ни разбиват, достатъчно бе да излязат насреща ни петдесет души с шнайдери и двайсет души черкези с винчестери.

След като султан Махмуд II създал редовната армия, както вече споменах, той и наследникът му Абдул Азиз я въоръжили с най-модерно оръжие: иглени пушки „Шнайдер", карабини „Уинчестер" и „Шаспо" с метални патрони и капсули, с набраздени цеви и остри куршуми и с оръдия „Круп", стрелящи с взривяващи се снаряди;

срещу тях нашите въстаници се сражавали с черешови топчета, чиито гърла се тъпчели с барут и ако не се пукнели още първия път, изхвърляли на 20-30 метра кантарски топузи;

пушките им били кремъклийки: книжният фишек (вмес­то метален патрон), пълен с барут и саморъчно калаено топче, се пъхал в цевта отпред, натиквал се до дъното на цевта с шомпол,

като натиснеш спусъка, той освобождава ударника, кой­то удря върху кремъка и ако той, дай боже, даде искра, ис­крата подпалва барута във фишека и калаеното топче поли­та на 50-100 метра.

Техните пушки - пише Захарий Стоянов - като същин­ски топове: куршумите им свиреха много надалеч, от хиляда крачки можеха да убият няколко души на един път, а нашите бухаха като кога се изтърся рогозка и куршуми­те им дигаха праха из нивите като че падаше камък.

Това при сухо време. Дъждът и влагата превръщали ба­рута в книжните фишеци в черно тесто и ударниците напус­то тракали като мандало.

- Где останаха иглените пушки, които щяха да идат от Влашко? Защо не пристигат още готовите момчета на дунавския бряг?

• 
  Панагюрище гори! - изтръгна се болезнен вик.
  

Това, изглежда, не е било посрещнато с възторг от населението. Няколко души въстаници, повечето от муховци¹ - най-големите обожатели на Бенковски, - впуснали се да ни изпреварят през криви пътеки, за да убият войво­дата и по-главните негови другари - пише Захарий Сто­янов. - Причината за това била, че сме изоставили Еле­джик в най-критичната минута...

И още: Надвечер се разпръсна слух, че няколко души панагюрци искали да убият войводата и неговите друга­ри, защото били излъгали населението да въстане, като му обещавали всякакви помощи и успехи...

През това време в Копривщица се разиграла една траги­комедия. Като се видял пушекът над Панагюрище и като се дочул откъм там ехтежът на топовете, като заприиждали окървавени бежанци от разгромената Клисура,

чорбаджиите започнали да насъскват уплашеното насе­ление против бунтовниците и на 29 април една разярена тълпа започнала да ги лови по улиците като пилци и да ги връзва с въжета за дърветата,

апостолите Каблешков, Волов и Икономов се затворили в спицерията², но отвън тълпата ги заключила с голям кати­нар и чакала да дойдат турците, за да ги предаде тържествено.

На другия ден откъм Панагюрище се задала малка дру­жина с развят байрак, това бил Павел Бобеков, председателят на привременното правителство, и той бягал от горящото Панагюрище към Стара планина.

Каблешков го видял през прозореца и понеже и двамата били учили в цариградския френски колеж, извикал му на френ­ски каква била работата. Тогава Бобеков казал на обкръжила­та го тълпа:

- След нас иде Хвърковатата чета на Бенковски, пригот­вете се да я посрещнете!

Като чула името на Бенковски, тълпата се разбягала, чорбаджиите се сврели кой в миша дупка, кой в кучи гъз, а Бобеков освободил арестантите и заедно с Каблешков, Волов и Икономов дружно поели към Стара планина...

На другия ден, навръх 1 май, Копривщица откупила жи­вота си от турците с купище злато.

В същия тоя ден трихилядна редовна войска с топове и два пъти повече башибозуци нападнали въстаническия лагер на връх Еледжик, барутът на чакмъклийките пушки и на черешовите топчета бил съвсем прогизнал и не гърмели, та въста­ниците се отбранявали с голи ножове;

до вечерта на върха не останал жив човек, мократа земя била покрита с купища обезглавени трупове на мъже и жени, на старци и деца;

които успели да избягат от редовната войска, били зас­тигнати в планината от потерите башибозуци...

Но за тъжните работи, мили читателю, тук няма да говорим...

В Сливен Иларион Драгостинов и Георги Обретенов обя­вили въстанието на 3 май, но на призива им се отзовали само 10 души;

облечени във въстанически дрехи и с развято знаме храб­реците се отправили към бивака на Стоил войвода в Сливенс­кия Балкан,

на 10 май четата на Стоил войвода водила тежко сраже­ние, Георги Обретенов бил тежко ранен и се самоубил, Илари­он бил убит, Стоил бил пленен и обезглавен...

А какво е станало в Дряновския манастир - четем в до­несението на Фазлъ паша, командир на Втора дунавска ар­мия, писано на 8 май 1876 г. до мютесарифа на Търново:

Както вече ви е съобщено, потеглих с един табур и два топа за Дряновския манастир, който от девет дни насам е обсаден. Всъщност това не е манастир, а почти един малък Севастопол.

Благодарение единствено на Аллаха и помощта свише на нашия Пророк снарядите, обилно изсипани върху манас­тира, причиниха избухването на пожар¹.

Бяха пробити известен брой отвърстия, през които за­силихме стрелбата и предприехме атаки. От друга страна, започна да вали сняг, който продължи до сутринта.

Обсадените бунтовници се опитаха да избягат, но по­паднаха в ръцете на кордоните от редовни войници.

На разсъмване, в 11 часа, манастирът беше вече напълно опожарен. А от обсадените в него 380 души четници, с из­ключение на 30 от тях, на всички останали проклетите им глави ми бяха поднесени...

Сред бунтовниците, които се опитали да избягат, бил и Бачо Киро. Ето неговите саморъчни „Недовършени бележки", писани в зандана, преди да го обесят - да видим какво е става­ло вътре в манастира на деветия ден, когато пристигнал Фазлъ паша с един табур и два топа:

Завардила го Бачо Киро Божията всесилна ръка от башибозушките кръвнишки очи, но от българските очи не го завардила - добри наши патриоти го видели скрит под шумата в гората, хванали го и го предали на турците, а турците го обе­сили...

Като дочули гърмежите откъм манастира, габровци се стреснали и се събрали да решат какво да правят - решили веднага да вдигнат и те въстание, за свой войвода избрали Цан­ко Дюстабанов.

Цанко Дюстабанов бил против всяка въоръжена борба въобще, но потресен от предателската низост на племе­то си, се подчинил на волята на своите съграждани - пише Антон Страшимиров¹. - Той бил някога съученик (в Цариградския лицей) със самия царствуващ сега султан, това се знаело от християни и турци. И ето, султанът лично се заинтересувал от съдбата на своя съученик, та турците са станали извънредно внимателни към залове­ния войвода. Така всички са очаквали той пред съда да заяви, че е бил против въоръжената борба и да бъде поща­ден от турците. Но Дюстабанов изненадал и своите, и врага. Той казал на турците открито:

-Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието са във вашите ръце, че със сила ние не ще ви надвием. Но зная още, че вие сте варвари и тирани, че поради въстанието ще нападне­те на невинните и мирни жители и ще направите звер­ства. Нашата цел, прочее, не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме и да направите звер­ства, които вие вече направихте премного и благода­рение на което се компрометирахте пред целия обра­зован свят, а тая наша цел е достигната вече. Бъдете следователно известени, че ние победихме! Цяла Ев­ропа се възмути от вашите зверства и тя скоро ще да ви изгони от тука. Затова стягайте се да бягате към Анадола!

Турците, като изслушаха тия думи на войводата, из­казани на турски език с един твърд и решителен тон, се ядосаха много и се хванаха за брадите и излязоха навън, да вземат чист въздух, защото ги заболяха главите от думите на Дюстабанова - пише Юрдан П. Тодоров, за когото вече стана дума, той бил член на съда в Търново. - Подир прочитането на присъдата му, турците го попи­таха: „Къде искаш да те обесим, в Габрово или в Търно­во?" Той отговори съвсем хладнокръвно:

- В Търново, ще бъде по-салтанатлия, по-тържестве­но, защото е по-голям град!

Но нека не изпреварваме събитията, Цанко си е още жив (ще го обесят чак на 15 юни), ей го - изкачва се нагоре по пътеката към Соколския манастир, още е тъмно, но на урече­ното място край чешмата на Колю Фичето вече го чакали 219 юнаци;

вдигнали се и селата Кръвеник и Батошево, четата на­раснала до 800 души;

край Ново село се съединили с четата на известния ни отдавна Христо Иванов - Големия Книговезеца,

тук армията на Фазлъ паша, която разрушила Дряновския манастир, ги настигнала, започнали тежки десетдневни сра­жения и най-сетне на 10 май четата била разгромена,

оцелелите се отправили към заснежения Балкан, продължавайки да се сражават с турските потери,

Цанко се укрил в едни колиби, но и него верни наши пат­риоти го предали - и края го знаем вече...

Краят въобще е страшен, но нека засега запазим мълча­ние...

ГЛАВА XI
Мъртвият не може да бъде победен