927-971
ГЛАВА XII
Грехът на светеца
Цар Петър І, цар Борис II
Петър не искаше да наложи короната на Симеон. Наметнат с багреницата на баща си, препасан с неговия златен меч, държейки тежкия му скиптър - той се чувстваше смешен и жалък.
И когато патриархът се надигна на пръсти, за да положи короната върху главата му - той се дръпна назад.
Предпочиташе да се размени с по-големия си брат Михаил, когото Симеон насила подстрига за монах и го изпрати в манастир някъде далече около Солун; би отстъпил с радост тази проклета корона и на по-малкия си брат Иван, който го наблюдаваше със свирепа завист - обаче кавханът Георги Сурсувул взе короната от ръцете на патриарха и я нахлупи на главата му така яко, че тя се вряза до кръв в челото му, Петър изохка, но патриарх Леонтий заглуши стона му като запя хрипло „На многая лета", хорът поде тържествената песен и всички пречупиха кръстове в дълбок поклон пред новия цар на България.
През това време някакъв еднорък монах се приближи до Сурсувул, пошепна нещо на ухото му и му подаде малък свитък, после се извърна към новия цар на България и пречупи кръст като всички.
Само най-малкият брат на Петър не се поклони, стърчеше прав пред него и го гледаше подигравателно. Този царски изтърсак Вениамин продължаваше да носи широки аварски шалвари, дълъг пояс, осеян с копчета от злато, и тесен кафтан напук на византийските мантии, които всички носеха по заповед на Симеон; народът наричаше Вениамина любовно Боян Мага - той наистина се занимаваше с магии, заради което много пъти бе ял бой от баща си, но въпреки боя той изучи магиите дотам, че, както свидетелства един очевидец1: от човек ставал вълк и какъвто щеш звяр -
Петър го гледаше и си мислеше: дали да не помоли братчето си да го превърне ей сега в мишле, та царят на България да се скрие в първата миша дупка?
Това странно желание щеше да преследва Петър през цялото му дълго 43-годишно царуване. Само след няколко минути, като излезе от базиликата, за да приеме акламациите на народа, строените на площада воини вдигнаха мечове и извикаха:
- Царю, води ни към Константинопол!
Петър не беше вдигал меч, опита се да извади златния меч от ножницата, но не успя. Кавханът отговори на поздрава вместо него. Симеон затова бе назначил за настойник на безволевия си син брата на жена си Георги Сурсувул - той беше войнствен мъж и нямаше да остави делото му недовършено.
Георги обаче познаваше положението по-добре от Симеон. България бе достигнала гигантски размери: простираше се от Карпатите до Пелопонес и от Черно море до Адриатика.
Вторачен в своята химера - Константинопол, Симеон не виждаше или не искаше да види, че грамадната му държава се пука по шевовете от национални раздори, не чуваше или не искаше да чуе стенанията на поробените от него народи и ропота на собствения му народ - нескончаемите победоносни войни съсипваха и чужди, и свои.
Симеон потуши въстанието на сърбите, още по-жестоко потуши бунтовете на българите, но недоволството не можа да потуши. То растеше. Из страната тръгнаха черните сенки на богомилите и еретическият им шепот разяждаше и без това крехката вяра на народа, това не стигаше - богомилите вече сееха в душата му семето на негодуванието:
Редят се години
победни, победни!
И ставаме ние
по-бедни, по-бедни...
Ако княз Борис превръщаше пораженията си в победи, то победите на цар Симеон се превърнаха в тотално поражение. Сватбарските войни с Византия изкопаха гроба на България - ще каже след 10 века Христо Ботев.
Докато беше жив Симеон, всичко това се криеше под мощната му сянка, но като умря и като се разсея сянката му - светнаха белите кости на истината.
България трябваше да се спасява.
За да приспи вниманието на войнствените боляри, Сурсувул изпрати няколко дружини да повилнеят из византийска Тракия (уж войната, подготвена от Симеон, всеки момент ще започне), а вечерта се затвориха двамата с младия цар в царската канцелария, Сурсувул диктуваше шепнешком, а Петър пишеше с червено мастило, пишеше уплашено, макар да се радваше на това, което пишеше.
После извикаха едноръкия монах, оня същия, дето сутринта пошепна нещо на Сурсувул в църквата, дадоха му запечатания свитък и монахът препусна през нощта към Константинопол, откъдето бе дошъл миналата нощ.
Императорът с голяма радост приел тоя монах, по род също арменец. Съдържанието на хрисувула гласяло, че Петър и Георги приемат мира с ромеите и не само са готови да сключат такъв мир, но ако ромеите желаят, да сключат и брачен договор.
Императорът веднага изпратил монаха Теодосий Ав-ка и царския свещеник Константин Родий, за да преговарят в Месемврия с българите за мир. После те се върнали в столицата заедно с българина Стефан, след тях пристигнал и Георги Сурсувул, Симеон калутеркан и усампсис, Симеон - шурей на българския владетел, а заедно с тях неговият сродник Стефан, а също така Маготин, Крон и Миник били изпратени при император Роман.
Когато видели дъщерята на император Христофор [син на Роман Лакапин] Мария и я харесали много, те сключили първом споразумение за мир и тогава писали на Петър бързо да пристигне. Магистър Никита, сват на императора Роман, бил изпратен да доведе Петър до столицата.
Когато българинът Петър пристигнал, император Роман се качил на триера и отишъл във Влахерните. Там посрещнал пристигналия при него Петър и го приветствал.
На 8 октомври отишъл патриарх Стефан заедно с Мария, дъщерята на император Христофор, и целия сенат в храма на пресвета Богородица при Извора. Там благословил Петър и Мария (в чест на мира наречена с ново име Ирина), поставил на главите им брачните венци, като кумували протовестиарият Теофан и Георги Сурсувул.
Сложена била бляскава и пищна трапеза и всички сватбени обичаи били изящно изпълнени.
На третия ден от сватбата император Роман устроил бляскаво угощение на скелето при Изворите, като го украсил с копринени тъкани. При самото скеле стоял императорският дромон, в който пиршествувал Роман заедно с българина Петър...1
Това било веселото погребение на цар Симеон.
И наистина - според мирния договор българите се отказвали от всички византийски земи, завзети от Симеон.
За утеха император Роман Лакапин признал на българския си зет титлата василевс (цар). Но византиецът не го направил от широко сърце - царската титла вече била призната на българския владетел от римския папа, както и автокефалността на българската църква -
Роман искал да неутрализира признанието на папата и да осуети евентуално сближение на България с Рим, затова побързал да признае и самостоятелността на българската църква.
Е, и като бонификация за унижението Византия щяла да продължи да изпраща „обичайните ежегодни подаръци", сиреч данък на България, съгласно договора, сключен през 896 година след като Симеон разбил ромеите при Българофигон.
Реакцията в България срещу васалната политика на цар Петър не закъсняла. Срещу него пръв се вдигнал брат му Иван заедно със „Симеоновите велможи", както ги нарича летописецът, което ще рече: болярите, които искали войните на Симеон против Византия да продължат.
Заговорът бил разкрит и Сурсувул го потушил безмилостно, всички бунтовници били обезглавени, но по молба на милозливия Петър брат му Иван не бил убит, бил бит публично и затворен в тъмница, където го подстригали за монах.
Нататък с тоя Иван се случва една прелюбопитна историйка. Император Роман, като научил за Ивановата неволя, изпратил един монах Йоан да отиде в Преслав уж да урежда размяна на пленници, а този потаен монах по някакъв си таен начин измъкнал Иван от тъмницата, отвел го тайно до Месемврия и оттам с кораб го завел в Цариград.
Императорът го посрещнал радостно, дал му разкошен дом, множество имоти и го оженил за знатна арменка, негова роднина, устроил пищна сватба в дома на кесаря, като кумувал - познайте кой? - самият кесар Христофор, бащата на цар Петровата жена!
Тази странна история се тълкува по няколко начина: че император Роман е приютил Иван, за да има под ръка съперник на Петър и по този начин да държи българския цар в шах: ще те сменя с Иван, ако не слушаш!
Според други, хитрият Георги Сурсувул нарочно уредил бягството на Иван, за да го компрометира в очите на неговите хора: уж се бори за каузата на баща си, а избяга при най-големия му враг - значи е предател!
Какво е станало по-нататък с Иван - историята мълчи.
Не заглъхнал още бунтът на Иван, другият брат на цар Петър, най-големият син на Симеон - Михаил, който имал законни претенции за короната, съблякъл монашеското расо и вдигнал въстание в Струмска област.
Сближил се бил там с куберовите българи, които също били недоволни от васалната политика на цар Петър и тръгнали след Михаил.
Казват, че и комит Никола, братовчедът на Петър (той бил, казват, син на Симеоновия брат Гавраил), подкрепял тайно бунтовниците.
Въстанието се разширило, обхванало цялата област около Вардар и Солун, но когато въстаниците поели пътя към Преслав, внезапно Михаил умрял от незнайна болест, по-вероятно някой му е помогнал да отиде на оня свят.
Въстанието угаснало бързо, както бързо било избухнало, но искрата на бунта против цар Петър останала да тлее край Вардар и Солун и както ще видим по-нататък, скоро пламнала отново.
Но преди това избухнало въстание в Сърбия. Ако читателят си спомня - преди 5-6 години Симеон опустоши Сърбия и я присъедини към българското царство. Сродяването с българския цар никак не успокоявало Роман Лакапин - България си оставала най-страшната заплаха за Византия, затова той търсел съюзници, готови да забият нож в гърба на българите.
Сърбите имали всички основания да забият този нож и на драго сърце приели ножа от ръцете на Роман. (Коварно нещо е историята: за нас това въстание е нож в гърба, сиреч подлост, „сигнал за разпадане на българската държава", а за сърбите е героично освобождаване от българското робство, сиреч подвиг!)
Маджарите, които цар Симеон бе разгромил през 896 година и ги прогони чак в Панония, в продължение на 40 години не смееха да се вестнат насам, но като научили за смъртта на страшния български цар, яхнали дивите си коне и нахлули в пределите на България, плячкосвали нашир и надлъж из Мизия и Тракия, стигнали чак до Константинопол.
Цар Петър дори не се опитал да ги спре. Той бил набожен човек, мразел войните и кръвопролитията, грижел се, както казва един наш летописец1, за небесното царство повече, отколкото за земното си царство.
И така в продължение на двайсет-трийсет години, минела, не минела година, маджарите нахлували в България, грабели на воля, палели, убивали и си отивали по живо, по здраво. За разнообразие, сегиз-тогиз в нашите земи нахлували и старите ни приятели печенегите. Но и това й било малко на клета България - от север се задали русите...
Цар Петър хладнокръвно понасял тези нападения, за него те били бял кахър - вътре в държавата си той имал по-страшен враг: богомилите.
За богомилите - що за ерес е била, в какво са вярвали, в какво не са вярвали - имай търпение, скъпи читателю, ще си поговорим на воля по-нататьк. Засега само ще кажа, че хрисимият цар Петър си мислел, както и мнозина наши съвременници, че причина за рухването на държавата му са тези страшни еретици, „които като хищни вълци разхищавали христовото стадо".2
И като не знаел какво да прави с тях - обърнал се за съвет към цариградския патриарх Теофилакт. Теофилакт му отговорил „с ясно слово, излагайки голите неща чрез прости букви" - а именно: Божията църква ги подлага на проклятие, гражданските закони на християните определят за тях смърт.
И веднага след това, през 940 година, в Преслав бил свикан църковен събор и в присъствието на цар Петър патриархът обявил богомилството за ерес и го анатемосал.
За да подкрепи църквата в борбата й с богомилите, цар Петър започнал да й раздава земи, да й строи манастири, да й дарява злато и сребро - и духовенството така укрепнало, така разбогатяло и го ударило на такъв сладък живот, че недостойният презвитер Козма, най-свирепият гонител на богомилите, не издържал и се провикнал:
- О, пастири на Божиите словесни овце, които взимате мляко и стрижете вълната от стадото, а не се грижите за овцете! Че откъде идат тези вълци, злите псета - еретиците, не е ли от леността и невежеството на пастирите? Макар че четат книги за закона, сами вършат дела противозаконни. И кой ще разкаже за насилията, които извършват над немощните? Мислят себе си, че са велики и свети, че всички хора са по-долни от тях. А за храната, за пиянствата им, за веселбите им и за подобни тям неща невъзможно е да се говори - отдават се на волята си, гоейки се в килиите си като свине в кочина, вдигат врява и ту се обиждат, ту се сприятеляват, но в името на виното, а не на Бога...
Такива духовници, естествено, не се харесвали на народа, покрай тях народът намразил и царя, който ги угоявал - и пропастта между народ и държава зинвала още по-страшна.
Междувременно Роман Лакапин бил свален от трона и то не от кого да е, а от двамата си родни сина, пратили го те в манастир, но за по-сигурно след това го отровили; уж ядосаният Константин Багрянородни заповядал да ги арестуват, сполетяла ги вероятно същата участ - най-после ученият император се отървал от опекунството на арменците и управлявал сам империята още 15 години; през това време отношенията му с България били криво-ляво добри, но синът му Роман взел, че срещнал в един вертеп фаталната красавица Теофанò и решил да се ожени за нея, Константин бил против, но скоро след това внезапно умрял, говорело се, че бил отровен от Теофано; след смъртта му на престола се качил Роман, но жена му Теофано отровила и него, за да се ожени за любовника си - надменния пълководец Никифор Фока.
И започнали униженията на цар Петър.
За да бъде гарантиран мирът между двете държави, Теофано поискала от нашия цар Петър да изпрати като заложници в Константинопол и двамата си сина - престолонаследниците Борис и Роман. Нашия цар приел това унижение.
Унижението не свършило дотук. Нашият цар Петър, като чул, че Никифор Фока се оженил за Теофано и станал император, взел че проводил при него пратеници - да го поздравят и между другото...
Тук спирам насред изречението и давам думата на очевидеца Лъв Дякон:
Докато императорът бе зает с това1, пристигнаха при него български пратеници и казаха, че техният господар иска обичайния данък. Императорът пламна от гняв противно на навика си (защото той като човек с твърд характер не се гневеше лесно) и като се ядоса прекомерно, извика с по-висок от обикновения си глас:
- Позорно е за ромеите, ако те, които победиха с оръжие всичките свои врагове, трябва да плащат данък като най-долни роби на един беден и при това мръсен скитски народ!
И като се обърна към родителя си Барда, в недоумение попита:
- Нима ти, без да знаеш, си ме родил роб? И аз, божественият византийски василевс, трябва да бъда подвластен, плащайки данък на най-бедния и мръсен народ?
Тогава той заповяда да бият пратениците с плесници и каза:
- Идете и обадете на вашия господар, облечения в кожух кожогризец: "Най-силният и велик ромейски император веднага ще дойде в страната ти и ще ти плати целия данък; така ще се научиш ти, трижди роб по прадеди, да признаваш за господари ромейските владетели, а не да искаш данък от тях като от роби!".
С тези думи той ги изпрати да се върнат в страната си, а после с добре подготвена войска тръгна на поход срещу българите и превзе още с първото нападение близките до ромейската граница крепости.
Но като разгледа страната, император Никифор видя, че тя е обширна и стръмна страна, защото, да се изразим поетически, в страната на българите „злини върху злини връхлитат"; там теснини и пропасти се редуват с гори и храсталаци, а след тях идат усои и мочурища; страната е извънредно богата с води, много гориста и оградена отвред с непроходими планини; разположена е край Хемус и Родопа и се напоява от големи реки.
Император Никифор, като видя това, сметна, че не трябва да води ромейската войска през тези опасни места, за да не би да я предаде на българите да я изколят като добитък.
Защото е известно, че ромеите често са се натъквали на непроходими места в България и всички погивали.1 Затова той реши да не се излага на опасност и заедно с войската си се върна в Константинопол.
След това удостои с чин патриций известния Калокир, буен и смел човек, и го изпрати при русите, наричани в обикновения говор Рус. Той му даде около 15 центенария злато2, за да го разпредели между тях и да ги склони да нападнат страната на българите и да я завладеят. Калокир побърза да отиде при русите...
Патриций Калокир пристигнал в Скития3, сприятелил се с предводителя на русите4, подкупил го с подаръци, очаровал го с примамливи обещания (цялото скитско племе е извънредно алчно и податливо на обещания за подаръци и подкупи).
Калокир му прeложил, като победи българите, да завоюва страната им и да я притежава като свое собствено владение, но Светослав да му помогне срещу ромеите - да заеме престола на ромейската държава. При това обещал да му даде от императорската хазна големи и неизброими съкровища.
Като чул тези думи, Светослав не бил в състояние да удържи порива си. Обзет от надежда за богатство, той мечтаел да завземе страната на българите. При това като човек пламенен и смел, силен и решителен той привлякъл цялата младеж на русите за този поход.
И тъй, той събрал войска от 60 000 храбри войници, без да се смятат наемниците, и тръгнал срещу българите...
Да спрем за малко тук, мили читателю, да си поемем дъх, защото ни чака братско робство. Ако читателят си спомня, още в началните редове бях споменал, че нашата история е била многократно пренаписвана - всяка властваща политическа сила я нагаждала към своите интереси; така по времето на социализма следващите събития бяха представяни като първа проява на вечната българо-руска дружба. За да не бъда обвинен и аз в пренагаждане, дума няма да кажа - ще цитирам старите летописци, а читателят сам да си прави заключенията.
И така, съвременникът на тези събития Лъв Дякон продължава:
Щом Светослав преплувал Истър и вече се готвел да слезе на брега, българите разбрали какво става, събрали войска от около 30 000 души и се опълчили срещу него. Обаче русите стремително се спуснали от лодките си и с издадени напред щитове и с извадени мечове започнали от всички страни да избиват българите.
А българите, като не могли да понесат дори и първия напор, се обърнали в бягство и безславно се затворили в Доростол (яка българска крепост).
Казват, че в това време вождът на българите Петър, боголюбив и достопочтен мъж, опечален от неочакваното бягство, паднал от апоплектичен удар и като преживял още малко време след това, напуснал този свят.
За да не помислите, че византийците клеветят братята руси, нека разтворим стария руски летопис „Повесть временных лет"5 и да видим какво пише там по въпроса:
В година 6475 [967]6 Светослав се отправи против българите при Дунава. И започнали да се сражават двете страни. Светослав надвил българите, превзел 80 техни крепости и започнал да управлява там, в Преславец...
И каза Светослав на своята майка и на своите боляри:
- Не желая да бъда в Киев, а желая да живея в Преславец на Дунава, там е средата на моята земя; тук се стичат всички блага: от гръцката земя - злато, тъкани, вина и различни плодове, от Чехия и Унгария - сребро и коне, от Русия пък - кожи и восък, мед и роби.
Преславец не е Преслав, успокой се засега, читателю. Преславец, или Малък Преслав, се намирал на брега на Дунава, около днешния румънски град Черна вода и наистина бил цветущ български търговски град.
Като го обявил, както видяхме, за център на своята земя, Светослав щял бил да тръгне към Велики Преслав, но болният цар Петър изпроводил свои пратеници при печенегите, които имали зъб на Светослав, и без много труд и с малко злато успял да ги убеди да нападнат русите, братята печенеги нахлули в руските земи и обсадили Киев. Като чул тази вест, Светослав препуснал с войската си на север да спасява столицата си.
Обаче след няколко месеца ще се върне, за да завладее и Велики Преслав.
През това време Божият угодник, благоверният и достопочтен цар Петър, възвестител на благочестието и учител на православието, твърд камък на вярата Христова, след като приел монашество се поминал на 30 януари 969 година в манастира край Велики Преслав, където мощите му лежали нетленни подир смъртта му1 - и българската църква го обявила за светец.
Имал светецът един мъничък грях: осигурил за себе си рая, а за народа си - ада на робството...
И тъй, цар Петър умрял щастлив, понеже не доживял да види какво става след смъртта му.
Император Никифор Фока скоро разбрал, че викайки руския княз да нападне България, сам си е наврял таралеж в гащите. Намеренията на Светослав били повече от ясни - той искал да завладее България.
Вместо кроткия и богобоязлив български цар Петър, съсед щял да му стане храбрият и вероломен руски княз. Отгоре на всичко заедно с него насам идел патрицият Калокир, който открито размахвал меч към престола в Константинопол.
Това не стигало, ами след смъртта на цар Петър комитопулите - синовете на комит Никола - братята Давид, Мойсей, Арон и Самуил, владеещи западната половина на България, въстанали, размахвайки мечове срещу Византия и се устремили към Преслав - тронът там останал празен (нали синовете на цар Петър били заложници в Константинопол).
Никифор Фока бързо съобразил, че ако комитопулите завладеят престола в Преслав, срещу Византия отново ще се изправи една непримирима България. Трябвало да се действа бързо.
Никифор Фока освободил от заложничество синовете на цар Петър - Борис и Роман, и ги изпратил в България да вземат бащиното си царство и да спрат устрема на комитопулите2.
Коронясаният за цар на българите Борис II бил едва 18-годишен, 6 години бил живял сред дворцовите евнуси в Константинопол, където бил възпитан в дух на раболепие към императора на Византия (нали майка му била императорска внучка и той си бил полувизантийче), така че Борис не бил заплаха за Византия, но Никифор Фока за всеки случай изпратил пратеничество при своите едноверци българите, като поискал девойки от царски род, за да ги ожени за синовете на император Роман и Теофанò3, та чрез това родство да се укрепи неразривно разбирателство и приятелство между ромеи и българи.
Българите - продължава разказа си Лъв Дякон - с радост посрещнали пратениците на императора, качили на коли девойки от царска кръв, изпратили ги при император Никифор и го умолявали настойчиво да ги защити колкото може по-скоро от надвисналата над вратовете им секира на русите.
Император Никифор Фока обаче не успял да чуе молбите на двете български девойки от царска кръв, защото, както разказва същия Лъв Дякон, когато вече настъпила нощта, императрицата Теофанò, както обикновено, влязла при императора и почнала да му разправя за пристигналите от България невести.
- Аз отивам да се разпоредя за тяхното настаняване, после пак ще дойда при тебе, но нека спалнята бъде отворена, не я заключвай сега, защото, като се върна аз, ще я заключа.
Това като казала, тя излязла оттам.
Когато часовникът отброил дванайсет удара в полунощ, през незаключената врата на императорската спалня влязъл братовчедът на Никифор, романтичният любовник на жена му Теофано - пълководецът Йоан Цимисхий, заклал той спящия василевс и рано сутринта императрицата Теофано го провъзгласила за император - върху трона на Византия се качил четвъртият поред арменец.
Фаталната Теофано обаче този път била жестоко излъгана. Още същия ден новият император Йоан Цимисхий я обвинил, че е организирала убийството на Никифор Фока (което си било истина) и по милост я изпратил в манастир.
Арменецът се страхувал, че същата съдба ще сполети и него - и, както ще видим по-нататък, не се излъгал...
През това време Светослав пристигнал в своята земя, ударил в гръб печенегите, които обсаждали столицата му Киев, прогонил ги далече на изток и започнал да се подготвя за втория си поход срещу България.
Войниците, които участвали в първия поход, разказвали легенди за богатствата на тази далечна страна; вдъхновени и настървени от разказите им, около Светослав се стичали доброволци и наемници от всички страни, звънели с оръжията си и надавали бойни викове - час по-скоро да тръгват към красивата и богата България.
Само майката на Светослав, старата и болна княгиня Олга, която била християнка и българка по произход (от другата България, край Волга, ако читателят си спомня за нея, защото странно е, но ние все забравяме, че по същото това време и чак до края на XIII век едновременно с нашето отечество далече на север съществувала и друга силна и голяма България - и по същото това време, за което говорим сега, когато ние сме били пред пропаст, тя била в разцвета си), та княгиня Олга молела сина си да не тръгва срещу нашата България:
- Почакай да умра и тогава ходи, където щеш - му викала тя.
Светослав почакал няколко месеца, княгиня Олга предала Богу дух, той я погребал и на другия ден повел ордите си към Дунава.
В края на август Светослав се появил в делтата на великата река, навлязъл в Малка Скития, превземал крепост след крепост, град след град и към края на годината стигнал пред стените на Велики Преслав.
Отначало българите се затворили в крепостта, но после излезли на бой срещу Светослав, настанала голяма битка и българите започнали да надделяват. И казал Светослав на своите воини:
- Тук ние трябва да погинем или да победим. Хайде, братя, дружно и мъжествено!
Към вечерта Светослав надвил, взел града с пристъп и пратил пратеник при ромеите с думите: „Искам да отида против вас и да завзема вашия град, както завзех този град!1
Тъй разказват руските летописци. А византийският летописец Скилица добавя:
След като народът на русите покорил България по казания начин и пленили двамата синове на Петър - Борис и Роман, те вече не искали да се върнат в страната си, но възхитени от благоденствието на тези места, сметнали, че за тях ще е полезно да завладеят тази земя и започнали да се отнасят към България като към завоювана страна.
(Тази братска любов ни е известна и от по-късни времена...)
Калокир продължил да подкокоросва Светослава - по-скоро да превземат Константинопол, като му обещавал, че като стане император, не само ще му остави България, но ще го обсипе с несметни богатства - и през пролетта на 970 година Светослав прехвърлил Стара планина, като оставил в Преслав своя воевода Свенкела да пази българските съкровища и пленените князе, особено българското царче Борис; достигнал до Пловдив, но жителите му отказали да се предадат, сражавали се храбро, Светослав го превзел след тежък бой и заповядал жестоко и безчовечно да набият на кол 20 000 души от уловените в града и чрез това застрашил всяка съпротива - съобщава Лъв Дякон.
Новият император на Византия Йоан Цимисхий се опитал да влезе в преговори с русите, като увещавал Светослава да напусне България, „понеже тя принадлежи на ромеите от старо време", и да се върне в Киев, на което Светослав му отвърнал надменно:
- Аз няма да напусна тази благословена страна. По-скоро ромеите трябва да се махнат от Европа като непринадлежаща тям и да се преселят в Азия. Ако ли не - ние скоро ще разпънем шатрите си пред вратите на Константнопол и ще ви покажем, че сме мъже на кървите.
Според Лъв Дякон (който бил дворцов дякон и придружавал императора в походите), Светослав бил тъжен и свиреп на вид, имал умерен ръст, гъсти вежди и сини очи, твърде гъсти и спуснати надолу мустаци, главата му била съвсем обръсната, само от едната й страна висял перчем, на едното му ухо висяла златна обеца, украсена с два маргарита и вставен между тях рубин, облеклото му било бяло и не се отличавало от другите с нищо друго, освен с чистотата си. Той дълго бушувал из Тракия, имал няколко дребни сражения с ромеите, но решаващата битка предстояла.
За да се отърва от тежкото задължение да описвам как е била поробена България, ще дам думата на същия Лъв Дякон, който е бил радостен зрител на трагедията:
Император Йоан Цимисхий, облечен във великолепни доспехи, с много дълго копие на рамото си, яхнал едър и буен кон, тръгна напред, предшестван от отряда на тъй наречените безсмъртни, облечени в хубави ризници, а неговото царско облекло силно светеше на слънцето поради блясъка на златото.
Следваха го 15 000 най-храбри пехотинци и 13 000 конници. Останалата войска с обоза, със стенобойните и различни други машини вървеше бавно отзад...
Сутринта на другия ден той построи войската в колони и като заповяда тръбите непрестанно да свирят за настъпление, да удрят кимвалите и да бият барабаните, потегли към Преслав.
Тогава се вдигна неописуем шум. Околните планини ечаха от биенето на барабаните, оръжията звънтяха, конете цвилеха, а войниците се поощряваха един друг с викове. Смут, страх и ужас обзеха поразените от изненада руси, когато забелязаха изкусното настъпление на войската към тях.
Но въпреки това те бързо грабнаха оръжието, нарамиха щитовете си (щитовете им са яки и за по-голяма безопасност са направени дълги чак до краката) и наредени в стегнат строй, излязоха срещу ромеите в равното поле пред града. Те ревяха като диви зверове, надавайки необикновени и странни викове.
Ромеите влязоха в сражение с тях, биеха се храбро и извършваха големи подвизи, обаче никоя страна нямаше надмощие в битката. Тогава императорът заповяда на безсмъртните да нападнат стремително лявото крило на скитите.
С издадени напред копия и като пришпориха силно конете, те се спуснаха срещу неприятелите. Скитите като пехотинци не са свикнали да се бият на коне и не можаха да устоят срещу копията на ромеите, а побягнаха и се заключиха зад стените на града.
Ромеите ги преследваха и безмилостно ги избиваха. Казват, че при това нападение били избити 8500 скити.
Оцелелите, след като се заключиха в града, се биеха храбро горе от крепостните стени. Но на другия ден пристигна и останалата войска със стенобойните машини. (Този ден бе така нареченият Велик четвъртък, когато Спасителят, готвейки се за страдания, наставлявал учениците си след Тайната вечеря.)
Император Йоан се вдигна рано сутринта, нареди отрядите си в стегнат строй, накара да подемат бойния зов и настъпи към крепостната стена, за да превземе с един пристъп града.
Скитите хвърляха отгоре копия, стрели и камъни, а ромеите непрестанно стреляха отдолу с лъкове и каменометни машини, с прашки и копия.
Императорът, като извика силно, заповяда да прикрепят стълби по околовръстната стена. Мнозина бързо се изкачиха от всички страни на стените и с все сила посичаха неприятелите.
Скитите напуснаха зъберите и позорно се наблъскаха в царския дворец, ограден с яка стена, където се намирало съкровището на българите. Войската на ромеите, която настъпваше вън от стените, разби вратите и навлезе в града, като извършваше неописуеми кланета.
Казват, че тогава бил пленен и Борис, царят на българите, който имал червеникава брада, заедно с жена си и двете си деца и бил заведен при императора. Той го приел с почести, като го нарекъл „владетел на българите" и казал, че е дошъл да отмъсти за злините, които българите са претърпели от русите.
Ромеите нападнаха царския дворец, но отвътре русите силно се съпротивляваха. Тогава императорът заповяда да хвърлят навсякъде през крепостните стени огън в двореца. Когато избухна силен пожар, който веднага превръщаше в пепел всичко наоколо, русите, на брой над седем хиляди, излязоха от сградите и се приготвиха да се бранят.
В станалото сражение русите се биеха упорито и не обръщаха гръб на враговете, обаче ромеите, благодарение на своята храброст и военна опитност, избиха всички.
В тази битка паднаха извънредно много българи. Те се биеха заедно с русите, изпълнени с гняв към ромеите, които били станали причина за нашествието на русите в страната им.
И така Преслав, превзет за два дни, падна под властта на ромеите.
Каква странна фраза: българите се биеха заедно с русите, изпълнени с гняв към ромеите, които били станали причина за нашествието на русите в страната им! Какъв парадокс! Да се съюзиш с поробителя си и да се биеш срещу оня, който е докарал този поробител? (Оставям настрана перверзията, че това някога се даваше като пример за начало на „вечната българо-руска бойна дружба".)
А може би презрението към коварството е било по-силно от болката на поробването? И българите са постъпили правилно и естествено, но това не означава, че са обичали поробителя си - по-ниската степен на омраза не може да се нарече любов.
Случило се това навръх Велики петък, на 12 април 971 година, навръх Разпятие Христово (колко знаменателно!).
Тук ще прекъсна за малко Лъв Дякон, за да обърна внимание на читателя какво бил казал Йоан Цимисхий на нещастния наш цар Борис ІІ след като го пленил: че не е дошъл за нещо друго, а да отмъсти за злините, които българите претърпели от русите, сиреч - идвал човекът като наш освободител!
Отпразнувал освободителят наш Великден в българската столица, след което с цялата си войска се отправил към Дръстър, където се бил укрепил Светослав. Пътьом Цимисхий превзел Плиска, превземал една след друга крепостите без бой - те сами отваряли вратите си, като чули, че императорът идва да ги освободи от русите.
Гражданите на Дръстър се канели да направят същото, като разбрал това, Светослав се разярил, събрал цялото население на града, избрал 300 видни българи боляри и военачалници и заповядал да им отсекат главите пред очите на всички, а други 20 000 хвърлил в тъмницата.
След тримесечна обсада киевският княз се предал, при условие, че Цимисхий го пусне да си ходи, Цимисхий се съгласил (страхувал се през това време някой да не седне на трона му в Константинопол), срещнали се двамата на брега на Дунава, поздравили се взаимно с бойните подвизи и Светослав „по бяла риза" се отправил на север с жалкия остатък от войската си, зимата го посрещнала някъде около устието на Днепър, една утрин иззад облака на виелицата се появили печенегите и връхлетели на дребните си коне като рояк оси, печенежкият княз Куря собственоръчно убил Светослава, отсякъл му главата и от черепа му си направил чаша, и вечерта, на пира по случай победата, пиел от кървавата чаша червено вино...
Тъй загинало това полубългарче, което, може би водено от неосъзнатия повик на кръвта, бе тръгнало да завладее България. (Полубългарче, мили читателю, ще завладее България и след 4 века.)
Без Светослава Йоан Цимисхий се почувствал цар на положението, минал на връщане през Велики Преслав, прекръстил го на свое име Йоанопол, заповядал на българския цар Борис II и на брат му Роман да тръгнат с него и се отправил обратно към Константинопол.
Давам думата пак на очевидеца Лъв Дякон:
А пък император Йоан, който се бори с руската войска в продължение на цели четири месеца, върна България на ромеите.
После, като остави там достатъчно войска, с големи трофеи се запъти към Константинопол. Пред крепостните стени на столицата го посрещнаха гражданите, които му поднесоха венци и скиптри, направени от злато и скъпоценни камъни.
Те докараха и златообкована колесница, теглена от бели коне, и го помолиха да седне в нея и да поведе триумфалното шествие. Той прие венците и скиптрите, но не прие да се качи на колесницата, а постави на златния й трон взетата от България икона на Божията майка, която държеше в обятията си богочовека Слово, като сложи под нея пурпурните одежди и короните на българите.
Самият той, яхнал бързоног кон, следваше отзад, увенчан с диадема и носейки в ръцете си венци.
Като заповяда на Борис, царя на българите, и на брат му Роман да вървят пеша след него, поведе триумфа през средата на столицата, украсена навред с пурпури и килими и окичена като брачна стая с лаврови клонки и златовезани постилки.
После влезе в големия храм на Божията мъдрост „Света София" и като въздаде благодарствена молитва, възложи великолепната корона на българите в дар на Бога, като пръв плод от победата.
След това излезе на форума Августеон, където на доведения там български цар Борис II заповяда да свали от себе си пред очите на гражданите знаковете на българската царска власт.
Те бяха следните: тиара, обвита в пурпур и извезана със злато и бисери, багреница и червени ботуши.
Било месец септември на 971 година. За утеха или за подигравка, Йоан Цимисхий удостоил развенчания Борис със сан магистър, а Роман бил скопен.
Но това не е краят, мили читателю. Агонията на нашето отечество продължила още 47 години. Героическа агония.
Прочее, да свършваме по-бързо.
Сподели с приятели: |